Единадесета глава

Джейн бе изтощена. Предната вечер Уил Фокс — студентът, се бе обадил, че не може да поеме смяната си на касата и шефката й я помоли тя да го замести до единадесет. Беше решила никога да не отказва на шефовете, но шест часа сън просто не й стигаха. Не и с нейния график.

Въпреки това бе излязла да тича, както винаги, и ето, че сега се стараеше да се усмихва, да излъчва жизнерадост.

Едно бе сигурно в „Шоп смарт“ — някой винаги те наблюдаваше.

Именно затова бе избрала точно тях.

Но Джейн не можеше да си позволи свободен ден.

* * *

Родри Евънс, старши вицепрезидент по маркетинга за Западния бряг на „Шоп смарт“, огледа внимателно магазина. Холивуд — много важно място. Разширяваха бизнеса и от Средния запад се местеха в големите градове. Той искаше да запазят възможно най-ниските цени, но да смекчат малко визията си, да се отдалечат от огромните бетонни складови бази посред нищото.

Този магазин работеше от две години и той искаше да преуспее.

Добре — засега изглеждаше доста оживен.

— Добро утро, добре дошли в „Шоп смарт“. — Младо колежанче от афроамерикански произход стисна ръката му и се усмихна механично.

Евънс не остана впечатлен, но това бе вечен проблем. Не плащаха достатъчно, за да привлекат най-добрите служители.

— Добро утро! Добре дошли в „Шоп смарт“. Много се радвам да ви видя!

Той се обърна разсеяно. Младо момиче с чуждестранен акцент, достатъчно красиво да бъде модел, стоеше до отсрещната врата. Усмихваше се, сякаш току-що е спечелила от лотарията, а униформата й сякаш бе взета направо от химическото чистене.

— Кое е това момиче? — попита той посрещана.

— Джейн. Но не може да получите номера й — уморено отвърна момчето.

— Много хора ли питат?

— Много мъже — презрително отвърна то. — Но тя е напълно погълната от работата. Иска да я забележат. Нямам представа какво прави тук. Би могла да се хване на работа на много други места. Например да стане учителка или детегледачка в някое богато семейство. Много я бива с децата.

— Добре. Благодаря.

Евънс влезе в магазина и се престори, че разглежда. Никога не започваше проверките си, без преди това да си купи нещо. Човек можеше да изчете всички доклади на помощник-мениджърите и пак нямаше да има полза.

Джейн… Джейн коя?

Застана с объркан вид пред една стена с видео плейъри и потърка брадичката си. Никой не дойде да му помогне. Черна точка.

Красивото момиче все още бе на вратата, усмихваше се и стискаше ръцете на клиентите, сякаш са отдавна изгубените й роднини.

Родри бе силно впечатлен. Отново се върна близо до входа на магазина и се престори на заинтригуван от купчината панталони в маскировъчен цвят с намалена цена, произведени в Тайван от сто процента полиестер.

— Добро утро! Добре дошли.

— Чудесно е, че сте решили да се отбиете в „Шоп смарт“ днес!

— Добре дошли, какъв прекрасен ден за пазаруване!

Виж ти! Тя неизменно сияеше, неизменно играеше ролята си. Беше много впечатляващо.

— Брей, брей, брей, виж кой бил тук!

Последва пауза. Той вдигна поглед от полиестерните панталони и забеляза малка групичка добре облечени тийнейджърки — момичетата бяха прекалено богати на вид, за да пазаруват тук. Едно слабо момиче носеше „Прада“, друго беше със сако на „Шанел“, комбинирано с дизайнерски джинси…

— Добро утро, Джейн — лукаво подхвана водачката на групичката. Останалите се подхилваха. — Хей, страхотно местенце. Чудесно е, че си стъпила на крака.

Изоставил преструвките си, Родри Евънс отстъпи леко назад, скръсти ръце и се загледа.

— Добро утро, Джули — сковано поздрави Джейн. — Имате ли нужда от помощ за нещо?

— Всъщност да — ухили се Мелиса Смит. — Организираме малко парти. Татко ми подари места в ложата на „Доджърс“. Ще дойдат няколко момчета от гимназията „Фулбрук“.

— Трябват ни салфетки и разни други неща за партито.

— Намират се на третата редица. — Джейн стисна зъби, но лицето й бе пламнало от унижението. — Ще повикам някого да ви помогне.

— Неее — измърка Джули. — Ти ще ни погнеш. После ще занесеш всичко до чисто новото „Мазерати“ на Мелиса. Ти какво караш напоследък, Джейни? Или се возиш с автобуса?

— Името ми е Джейн и се опасявам, че не мога да напусна мястото си.

Докато Евънс наблюдаваше, една пухкава жена — управител на магазина, се приближи да види какъв е този шум. Как се казваше? О, да — Айлийн Дохърти. Дойде и служителката от „Личен състав“ Джанис Еспозито. На лицето й бе изписана неприязън.

— Здравейте, дами — сърдечно поздрави госпожа Дохърти. — Доволни ли сте от обслужването ни днес?

— Опасявам се, че тази млада жена ни каза, че е прекалено заета, за да ни обърне внимание — нацупи се Джули. — Което е много жалко, понеже щяхме да похарчим доста пари в този магазин. Е, какво пък, предполагам, че не ни искате тук.

— Джейн, вярно ли е това? — сопна се Джанис.

На Евънс никак не се понрави посоката, в която тръгнаха нещата. Приближи се към групичката жени. И други клиенти бяха започнали да се заглеждат.

— Знаеш ли — обърна се злобно към Джейн момичето на име Мелиса, — ако бе проявила желание да ни помогнеш, щяхме да ти дадем бакшиш. Човек с твоите доходи сигурно би имал нужда от него.

— Разбира се, госпожице. Много съжалявам, че сме ви създали неприятности днес — тържествуващо заяви Джанис. Най-сетне! След всички онзи положителни оценки. Не можеше да понася надутата англичанка. Малката госпожица Перфектна караше всички други да изглеждат немарливи.

— Случаят не беше такъв — спокойно се обади Джейн. Мъчеше се да контролира гласа си. — Казах на младите дами къде се намират стоките, които търсят, и щях да повикам асистент да им помогне, тъй като тази сутрин съм в ролята на посрещач…

— Ние не спорим с клиентите! — сопна й се Джанис. — Веднага отидете в служебната стая, госпожице Морган!

— Точно така — тържествуващо се обади и Джули с тънка усмивчица. Очите й огледаха Джейн с безкрайно презрение. — Веднага влизай вътре, Джейн, за да съм сигурна, че са те уволнили от мизерната ти работа. Хайде, влизай!

Джейн стоеше на мястото си и той забеляза как изпънатите й рамене се отпускат, а очите й се пълнят с болезнени сълзи на унижение. Той мигновено разбра.

Това бе черен, ужасен миг в живота на младото момиче.

Как можеше другите богати момичета да са толкова долни? И защо служителите му не се застъпваха за младата си колежка? Бе чул, че духът на персонала в Лос Анджелис е стигнал до критичната си точка. Вероятно това бе причината.

— Не ме ли чу? Размърдай се — просъска Джанис Еспозито и собственото й лице почервеня от възбуда и възмущение. — Какво си мислиш, че правиш?

Това преля чашата. Той се приближи с широки крачки и се обърна към началника на личния състав.

— Вие какво си мислите, че правите? — Родри Евънс застана вбесен пред групичката. Погледна към младото момиче посрещач на вратата — сега сълзите бликаха от очите й, но стоеше здраво на мястото си, макар че всички я гледаха ядосано. Нелепото задоволство, изписано по лицата на богатите момичета, ужасно го подразни.

— Вие не видяхте случката — студено се обърна той към Джанис Еспозито. — И в момента правите сцена пред клиентите.

— Кой, по дяволите, сте вие? Охрана! — викна Джанис, почервеня като домат и щракна с пръсти.

Двама пазачи, които бяха наблюдавали лениво спречкването, се запътиха към тях.

— Този човек си тръгва — нареди сопнато Джанис.

— Не. — Родри извади портфейла си и подаде визитка на пазача. — Казвам се Родри Евънс и съм старши вицепрезидент по маркетинга за Западния бряг. Вие сте уволнена — заяви той на Джанис. — Отдел „Човешки ресурси“ ще се свърже с вас, за да получите обратно личните си вещи.

— Не можете да постъпите така — изсъска тя. — Аз съм в отдел „Човешки ресурси“.

— Вече не. — Той кимна и пазачът хвана лакътя на жената.

Джанис почервеня цялата.

— Ще ви съдя!

— Опитайте. — Евънс сви рамене. — Не знаете ли, че всичко е записано с камера? — Той се обърна към служителите от охраната. — А тези млади жени — думата бе преднамерено обидна — също си тръгват. Опитаха се да тормозят наш служител. Не са добре дошли тук.

— Майната ти! — Лицето на Джули Менърс стана яркорозово. — Баща ми ще…

— Спестете ми го. Има видеозапис. Силно се съмнявам, че някой от бащите ви ще иска съдържанието му да се появи в медиите. Трябва да знаете, че тормозенето на невинни е много грозно.

— Не знаеш коя съм аз — просъска Мелиса Смит.

— Знам отлично — човек, на когото току-що бе забранено да стъпва повече тук.

Той се обърна към госпожа Дохърти, докато пазачите извеждаха посрамените момичета навън.

— Коя е тази млада дама? — попита той внимателно.

— Казва се Джейн Морган, господин Евънс — енергично отвърна тя. — Аз самата я назначих и тя винаги е била от най-добрите ни работници. Напълно те подкрепях преди малко, Джейн, тъкмо се канех да се намеся…

Как ли пък не.

Евънс се обърна към Джейн.

— Добре се справихте.

— Благодаря ви — отвърна тя. Той усети, че гласът й е удебелен; полагаше големи усилия да не заплаче.

— Госпожо Дохърти, намерете друг посрещач. — На Джейн той каза: — Вие ще дойдете с мен. Искам да си поговорим насаме.

Джейн се бореше със сълзите си през целия път до офиса. Беше й трудно — ужасно трудно. Някак си й бе по-лесно да е силна, когато я нападаха. Нямаше начин да позволи на онези проклети момичета да я видят как се срива. Но когато този човек, този непознат, я бе защитил — емоционалните стени, които бе издигнала, просто се срутиха. Тежката работа, изтощението, ниското заплащане — а накрая и безкрайното унижение. Джейн се почувства наивна — защо не се бе досетила, че ще я потърсят?

Може би просто бе глупава. Може би трябваше да си потърси работа в по-спокоен сектор — да стане библиотекарка или учителка в държавно училище. Заплатата й щеше да е по-висока от самото начало, щеше да е достатъчна за истински апартамент, за кола на старо. Но след това щеше да се озове в задънена улица — без перспективи за кариера, без напредък в работата.

Бе дошла тук с определена цел.

За пръв път в живота си Джейн Морган залагаше.

Дали щеше да спечели, или да загуби?

Този мениджър се бе застъпил за нея, вярно. Но беше мъж. Бе свикнала да отблъсква мъжкото внимание — от страна на клиенти, служители, колеги, които като нея се потяха на дъното на стълбичката. Странно какво можеше да ти причини красотата. Докато Сали не я преобрази, това не бе проблем, с който Джейн Морган трябваше да се съобразява.

Дали Родри Евънс имаше свои мотиви? Ако беше така, значи това бе краят. Защото тя нямаше намерение да спи, с когото и да било. Този мъж бе от големите играчи. Можеше да сложи край на кариерата й.

— Насам. — Той отвори вратата. — Заповядай, седни.

— Благодаря — измърмори тя.

Джейн стисна здраво колене и се помъчи да издърпа върху тях подгъва на униформената си пола.

— Не се притеснявай. — Евънс я гледаше със съчувствие. — Няма да ти се нахвърля. Аз съм гей.

— О! — Тя се усмихна неуверено. — Това е чудесно! Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш. — Той се загледа в някаква папка на бюрото си. — На седемнадесет ли си?

— По закон съм пълнолетна — побърза да изтъкне тя.

— В досието ти има бележка как си дошла при нас.

Джейн не каза нищо. Чакаше той да заговори. Евънс се усмихна — това бе умен ход.

— Сигурно си знаела, че „Шоп смарт“ ще се възползва от безплатната реклама и ще те наеме.

— Така е. — Започна да възвръща малко увереността си. — Публичността има своята цена; можеш да я размениш за много неща. Аз я размених за правна помощ, а после и за тази работа.

Евънс откри, че страшно се забавлява. Колко често се случваха подобни мигове в неговия напрегнат корпоративен живот? Тя наистина бе много необикновено момиче. На седемнайсет, а дори само от начина, по който се изразяваше, личеше, че е с остър ум. Подозираше, че дори е по-умна от него.

— Добре. — Родри отблъсна назад стола си и леко се намръщи. — Защо си се прицелила в „Шоп смарт“? Плащаме доста ниски надници…

— Минимални надници.

— И търсим хора без квалификация — винаги имаме предостатъчно кандидати за работа. С твоята квалификация…

— Най-напред, аз нямам никаква квалификация. Дори не съм положила финалните изпити за гимназията.

— Би могла да работиш като детегледачка. Има много богати семейства, които биха платили доста за момиче с английски акцент и от добро училище.

— Детегледачките не стават старши вицепрезиденти за Западния бряг.

— О! — Той се ухили. — Значи това било? Искала си да влезеш в програмата ни за обучение на мениджъри?

— Исках да стана мениджър — поправи го тя. — Да бъда забелязана и да получа повишение.

— Значи винаги си знаела, че този ден ще настъпи? — подразни я Евънс.

Но отговорът й бе напълно сериозен:

— Да. Защото, ако си вършиш работата блестящо, някой ще те забележи и ще получиш повишение. Ако не вие, тогава щеше да е някой друг. Все някога.

— И смяташ, че си била блестяща в работата си на вратата?

— Знам, че е така — уверено заяви тя.

— Значи трябва да те направя мениджър, така ли? Да те направя началник на някой отдел? Просто така.

— Работя в тази сграда по седем дни в седмицата в продължение на три месеца. Няма нещо, което да не знам за този магазин, и няма нещо, което бих могла да науча в мениджърската ви програма.

— Какво знаеш за бизнеса?

— Изпитайте ме. Чета „Икономист“.

Той повдигна едната си вежда.

— Истина е — настоя Джейн. — Отивам до библиотеката с автобуса всяка събота сутрин — това е единственото ми изключение от сутрешната тренировка, и чета. Списания и „Уолстрийт джърнъл“.

— Забележително — въздъхна той. Вярваше й. И осъзна, че я е зяпнал.

— Добре, новобранецо — отсече Евънс. — Ти си на ход. Кажи ми. Назначавам те начело на отдел „Стоки за жените“. Какво следва?

— Ще ви кажа, че искам по-висок пост.

— Моля?

— Това е част от проблема. Има началници за всеки отдел в магазина, всички се борят за своето парче от баницата. Това е един магазин. Има нужда от интеграция, а не от междуособици.

— Например?

— Електрониката е на шеста редица. Но телефоните са на втора. Близки стоки трябва да бъдат разположени заедно. Трябва да се определят отделни каси за хранителните стоки. Цялостното разположение има нужда от сериозна промяна — клиентите не би трябвало да минават направо и да излизат свободно. Трябва да се сложат изкусителни стоки за покупка в последната минута близо до касите, а не там да стои досадната бъркотия от стари списания…

Джейн продължи да нахвърля своята представа за магазина. Той слушаше внимателно. Момичето разсъждаваше много логично.

— Осъзнаваш ли, че това ще означава съкращаване на работни места?

— Съкращаване на излишни мениджърски постове. За компания, която е толкова загрижена за надниците, вие харчите ужасно много пари за бюрократи, които не вършат нищо.

— И откъде знаеш това?

— Наблюдавала съм ги — простичко отвърна тя. — Със спестените средства можете да обявите програма за стимулиране на служителите. Бонуси за работници, които получават специална похвала. И покана да се запишат в мениджърската програма, след като достигнат определено ниво на компетентност в работата си. Наистина трябва да се повиши духа на работещите тук. Организирайте семейни пикници, спортни мероприятия. Нужна е и по-добра храна — столовата може да бъде заредена много по-добре за същия бюджет.

— Как би повдигнала духа на работниците?

— „Шоп смарт“ трябва да се превърне в отличен магазин — това означава изглаждане на управлението. Когато стана мениджър, аз наистина ще наблюдавам персонала. Всички служители, включително операторите в склада, доставчиците, пазачите. Ще има награди и грамоти за отлична работа за онези, които се справят най-добре. Никой няма да положи допълнително усилие, ако не вярва, че ще получи нещо насреща.

Той кимна.

— Няма да те направя мениджър.

Джейн въздъхна разочаровано.

— Рискът е прекалено голям. Да взема едно седемнадесетгодишно момиче и направо от мястото й на посрещач на входа да я сложа начело на магазин за милиони долари? Ако се провалиш, аз ще стана за посмешище и ще ме уволнят.

— Разбирам. — Наистина бе така.

— Затова смятам да те изпробвам. Ще те повиша в младши мениджър, отговорен за персонала.

— И ще трябва да се подчинявам на госпожа Дохърти? — В тона на Джейн личеше презрението й.

— Само по документи. Тя ще получи инструкции да ти даде свобода на действие, но технически ще бъдеш нейна подчинена. Така си покривам гърба.

Тя му се ухили широко.

— Задачата ти е да превърнеш тази неугледна групичка служители в колектив, който може да кандидатства за място в „Дисни уърлд“. Говориш много убедително — очаквам от теб да успееш. Надявам се да видя нещо изключително. Имаш шест месеца.

Джейн се изчерви от удоволствие.

— Да, сър.

— И това не е всичко. Искам да продължиш с наблюденията си за магазина, организацията на работата и намаляването на разходите. Ще пишеш ежедневни доклади, после ще ги обединяваш в месечен отчет и ще ми ги изпращаш в централата. Когато си направила поне шест месечни финансови анализа, тогава може да помисля за повишение. Каква е настоящата ти седмична заплата?

— Работя минимум седемдесет и пет часа на седмица, понякога и повече, на минимална надница. Това прави двеста и петдесет долара седмично.

— Отсега нататък заплатата ти става четиридесет хиляди долара основна годишна заплата. Ще има и допълнителни стимули — ще ти изпратя договора. Премията, която получаваш при подписването му, е пет хиляди долара — можеш да си вземеш чека още днес, както и служебна кола. Младшите мениджъри разполагат с „Форд“. Можеш да си избереш цвят, стига да е черен.

Джейн седеше безмълвна.

— Благодаря ви, господин Евънс — каза тя накрая. — Много ви благодаря.

— Не те чух да казваш, че не можеш да повярваш — отбеляза той.

— Но аз мога да повярвам — хладно отсече тя. — Вярвах го от самото начало. Затова дойдох тук.

Той се изправи, показвайки, че разговорът е приключил, и й подаде ръка.

— Значи планът ти работи.

Тя си позволи да се усмихне леко.

— Да, работи.

* * *

— Не знам защо трябва да си тръгваш? — Хазяйката й се цупеше. — Първия път, когато се срещнахме, много искаше това място.

— И удържах на думата си. — Джейн я погледна спокойно. — Преди това беше една мръсна дупка, а сега е студентско жилище. Ако сте умна, ще го продадете. Иначе пак ще се съсипе и това ще означава да изгубите готови пари.

— Голяма уста имаш, девойче. — Жената огледа апартамента. Беше светъл, чист, боядисан в блестящо бяло, с красиви завеси и мебели. Вътре миришеше хубаво и не се виждаха буболечки. Много й се щеше да направи забележка на надменната госпожица, но прекрасното състояние на жилището не й даваше възможност. Мамка му! Един майстор щеше да й вземе цяло състояние, за да му придаде този изискан вид. Трябваше да признае, че наемът от двеста долара си имаше и много приятен бонус. — Да не би да си си намерила богат приятел? — присмя се тя.

— Не. Намерих си истинска работа и кола. Както ви казах.

Хазяйката се предаде. Освен всичко друго нещо й подсказваше, че не е особено добра идея да си създава неприятел в лицето на тази млада жена.

— Ами, браво. Апартаментът изглежда добре. Благодаря — неохотно каза тя.

Джейн леко наведе глава настрани.

— Сега сигурно ще си намериш нещо под наем в някой скъп квартал, нали? Някой от ония лъскави апартаменти в „Парк ла Брея“?

— Под наем ли? — Джейн се засмя пренебрежително. — Никога повече няма да живея под наем. Ще си купя собствена къща.

Загрузка...