Блясък

Единадесета глава

Джейн бе изтощена. Предната вечер Уил Фокс — студентът, се бе обадил, че не може да поеме смяната си на касата и шефката й я помоли тя да го замести до единадесет. Беше решила никога да не отказва на шефовете, но шест часа сън просто не й стигаха. Не и с нейния график.

Въпреки това бе излязла да тича, както винаги, и ето, че сега се стараеше да се усмихва, да излъчва жизнерадост.

Едно бе сигурно в „Шоп смарт“ — някой винаги те наблюдаваше.

Именно затова бе избрала точно тях.

Но Джейн не можеше да си позволи свободен ден.

Родри Евънс, старши вицепрезидент по маркетинга за Западния бряг на „Шоп смарт“, огледа внимателно магазина. Холивуд — много важно място. Разширяваха бизнеса и от Средния запад се местеха в големите градове. Той искаше да запазят възможно най-ниските цени, но да смекчат малко визията си, да се отдалечат от огромните бетонни складови бази посред нищото.

Този магазин работеше от две години и той искаше да преуспее.

Добре — засега изглеждаше доста оживен.

— Добро утро, добре дошли в „Шоп смарт“. — Младо колежанче от афроамерикански произход стисна ръката му и се усмихна механично.

Евънс не остана впечатлен, но това бе вечен проблем. Не плащаха достатъчно, за да привлекат най-добрите служители.

— Добро утро! Добре дошли в „Шоп смарт“. Много се радвам да ви видя!

Той се обърна разсеяно. Младо момиче с чуждестранен акцент, достатъчно красиво да бъде модел, стоеше до отсрещната врата. Усмихваше се, сякаш току-що е спечелила от лотарията, а униформата й сякаш бе взета направо от химическото чистене.

— Кое е това момиче? — попита той посрещана.

— Джейн. Но не може да получите номера й — уморено отвърна момчето.

— Много хора ли питат?

— Много мъже — презрително отвърна то. — Но тя е напълно погълната от работата. Иска да я забележат. Нямам представа какво прави тук. Би могла да се хване на работа на много други места. Например да стане учителка или детегледачка в някое богато семейство. Много я бива с децата.

— Добре. Благодаря.

Евънс влезе в магазина и се престори, че разглежда. Никога не започваше проверките си, без преди това да си купи нещо. Човек можеше да изчете всички доклади на помощник-мениджърите и пак нямаше да има полза.

Джейн… Джейн коя?

Застана с объркан вид пред една стена с видео плейъри и потърка брадичката си. Никой не дойде да му помогне. Черна точка.

Красивото момиче все още бе на вратата, усмихваше се и стискаше ръцете на клиентите, сякаш са отдавна изгубените й роднини.

Родри бе силно впечатлен. Отново се върна близо до входа на магазина и се престори на заинтригуван от купчината панталони в маскировъчен цвят с намалена цена, произведени в Тайван от сто процента полиестер.

— Добро утро! Добре дошли.

— Чудесно е, че сте решили да се отбиете в „Шоп смарт“ днес!

— Добре дошли, какъв прекрасен ден за пазаруване!

Виж ти! Тя неизменно сияеше, неизменно играеше ролята си. Беше много впечатляващо.

— Брей, брей, брей, виж кой бил тук!

Последва пауза. Той вдигна поглед от полиестерните панталони и забеляза малка групичка добре облечени тийнейджърки — момичетата бяха прекалено богати на вид, за да пазаруват тук. Едно слабо момиче носеше „Прада“, друго беше със сако на „Шанел“, комбинирано с дизайнерски джинси…

— Добро утро, Джейн — лукаво подхвана водачката на групичката. Останалите се подхилваха. — Хей, страхотно местенце. Чудесно е, че си стъпила на крака.

Изоставил преструвките си, Родри Евънс отстъпи леко назад, скръсти ръце и се загледа.

— Добро утро, Джули — сковано поздрави Джейн. — Имате ли нужда от помощ за нещо?

— Всъщност да — ухили се Мелиса Смит. — Организираме малко парти. Татко ми подари места в ложата на „Доджърс“. Ще дойдат няколко момчета от гимназията „Фулбрук“.

— Трябват ни салфетки и разни други неща за партито.

— Намират се на третата редица. — Джейн стисна зъби, но лицето й бе пламнало от унижението. — Ще повикам някого да ви помогне.

— Неее — измърка Джули. — Ти ще ни погнеш. После ще занесеш всичко до чисто новото „Мазерати“ на Мелиса. Ти какво караш напоследък, Джейни? Или се возиш с автобуса?

— Името ми е Джейн и се опасявам, че не мога да напусна мястото си.

Докато Евънс наблюдаваше, една пухкава жена — управител на магазина, се приближи да види какъв е този шум. Как се казваше? О, да — Айлийн Дохърти. Дойде и служителката от „Личен състав“ Джанис Еспозито. На лицето й бе изписана неприязън.

— Здравейте, дами — сърдечно поздрави госпожа Дохърти. — Доволни ли сте от обслужването ни днес?

— Опасявам се, че тази млада жена ни каза, че е прекалено заета, за да ни обърне внимание — нацупи се Джули. — Което е много жалко, понеже щяхме да похарчим доста пари в този магазин. Е, какво пък, предполагам, че не ни искате тук.

— Джейн, вярно ли е това? — сопна се Джанис.

На Евънс никак не се понрави посоката, в която тръгнаха нещата. Приближи се към групичката жени. И други клиенти бяха започнали да се заглеждат.

— Знаеш ли — обърна се злобно към Джейн момичето на име Мелиса, — ако бе проявила желание да ни помогнеш, щяхме да ти дадем бакшиш. Човек с твоите доходи сигурно би имал нужда от него.

— Разбира се, госпожице. Много съжалявам, че сме ви създали неприятности днес — тържествуващо заяви Джанис. Най-сетне! След всички онзи положителни оценки. Не можеше да понася надутата англичанка. Малката госпожица Перфектна караше всички други да изглеждат немарливи.

— Случаят не беше такъв — спокойно се обади Джейн. Мъчеше се да контролира гласа си. — Казах на младите дами къде се намират стоките, които търсят, и щях да повикам асистент да им помогне, тъй като тази сутрин съм в ролята на посрещач…

— Ние не спорим с клиентите! — сопна й се Джанис. — Веднага отидете в служебната стая, госпожице Морган!

— Точно така — тържествуващо се обади и Джули с тънка усмивчица. Очите й огледаха Джейн с безкрайно презрение. — Веднага влизай вътре, Джейн, за да съм сигурна, че са те уволнили от мизерната ти работа. Хайде, влизай!

Джейн стоеше на мястото си и той забеляза как изпънатите й рамене се отпускат, а очите й се пълнят с болезнени сълзи на унижение. Той мигновено разбра.

Това бе черен, ужасен миг в живота на младото момиче.

Как можеше другите богати момичета да са толкова долни? И защо служителите му не се застъпваха за младата си колежка? Бе чул, че духът на персонала в Лос Анджелис е стигнал до критичната си точка. Вероятно това бе причината.

— Не ме ли чу? Размърдай се — просъска Джанис Еспозито и собственото й лице почервеня от възбуда и възмущение. — Какво си мислиш, че правиш?

Това преля чашата. Той се приближи с широки крачки и се обърна към началника на личния състав.

— Вие какво си мислите, че правите? — Родри Евънс застана вбесен пред групичката. Погледна към младото момиче посрещач на вратата — сега сълзите бликаха от очите й, но стоеше здраво на мястото си, макар че всички я гледаха ядосано. Нелепото задоволство, изписано по лицата на богатите момичета, ужасно го подразни.

— Вие не видяхте случката — студено се обърна той към Джанис Еспозито. — И в момента правите сцена пред клиентите.

— Кой, по дяволите, сте вие? Охрана! — викна Джанис, почервеня като домат и щракна с пръсти.

Двама пазачи, които бяха наблюдавали лениво спречкването, се запътиха към тях.

— Този човек си тръгва — нареди сопнато Джанис.

— Не. — Родри извади портфейла си и подаде визитка на пазача. — Казвам се Родри Евънс и съм старши вицепрезидент по маркетинга за Западния бряг. Вие сте уволнена — заяви той на Джанис. — Отдел „Човешки ресурси“ ще се свърже с вас, за да получите обратно личните си вещи.

— Не можете да постъпите така — изсъска тя. — Аз съм в отдел „Човешки ресурси“.

— Вече не. — Той кимна и пазачът хвана лакътя на жената.

Джанис почервеня цялата.

— Ще ви съдя!

— Опитайте. — Евънс сви рамене. — Не знаете ли, че всичко е записано с камера? — Той се обърна към служителите от охраната. — А тези млади жени — думата бе преднамерено обидна — също си тръгват. Опитаха се да тормозят наш служител. Не са добре дошли тук.

— Майната ти! — Лицето на Джули Менърс стана яркорозово. — Баща ми ще…

— Спестете ми го. Има видеозапис. Силно се съмнявам, че някой от бащите ви ще иска съдържанието му да се появи в медиите. Трябва да знаете, че тормозенето на невинни е много грозно.

— Не знаеш коя съм аз — просъска Мелиса Смит.

— Знам отлично — човек, на когото току-що бе забранено да стъпва повече тук.

Той се обърна към госпожа Дохърти, докато пазачите извеждаха посрамените момичета навън.

— Коя е тази млада дама? — попита той внимателно.

— Казва се Джейн Морган, господин Евънс — енергично отвърна тя. — Аз самата я назначих и тя винаги е била от най-добрите ни работници. Напълно те подкрепях преди малко, Джейн, тъкмо се канех да се намеся…

Как ли пък не.

Евънс се обърна към Джейн.

— Добре се справихте.

— Благодаря ви — отвърна тя. Той усети, че гласът й е удебелен; полагаше големи усилия да не заплаче.

— Госпожо Дохърти, намерете друг посрещач. — На Джейн той каза: — Вие ще дойдете с мен. Искам да си поговорим насаме.

Джейн се бореше със сълзите си през целия път до офиса. Беше й трудно — ужасно трудно. Някак си й бе по-лесно да е силна, когато я нападаха. Нямаше начин да позволи на онези проклети момичета да я видят как се срива. Но когато този човек, този непознат, я бе защитил — емоционалните стени, които бе издигнала, просто се срутиха. Тежката работа, изтощението, ниското заплащане — а накрая и безкрайното унижение. Джейн се почувства наивна — защо не се бе досетила, че ще я потърсят?

Може би просто бе глупава. Може би трябваше да си потърси работа в по-спокоен сектор — да стане библиотекарка или учителка в държавно училище. Заплатата й щеше да е по-висока от самото начало, щеше да е достатъчна за истински апартамент, за кола на старо. Но след това щеше да се озове в задънена улица — без перспективи за кариера, без напредък в работата.

Бе дошла тук с определена цел.

За пръв път в живота си Джейн Морган залагаше.

Дали щеше да спечели, или да загуби?

Този мениджър се бе застъпил за нея, вярно. Но беше мъж. Бе свикнала да отблъсква мъжкото внимание — от страна на клиенти, служители, колеги, които като нея се потяха на дъното на стълбичката. Странно какво можеше да ти причини красотата. Докато Сали не я преобрази, това не бе проблем, с който Джейн Морган трябваше да се съобразява.

Дали Родри Евънс имаше свои мотиви? Ако беше така, значи това бе краят. Защото тя нямаше намерение да спи, с когото и да било. Този мъж бе от големите играчи. Можеше да сложи край на кариерата й.

— Насам. — Той отвори вратата. — Заповядай, седни.

— Благодаря — измърмори тя.

Джейн стисна здраво колене и се помъчи да издърпа върху тях подгъва на униформената си пола.

— Не се притеснявай. — Евънс я гледаше със съчувствие. — Няма да ти се нахвърля. Аз съм гей.

— О! — Тя се усмихна неуверено. — Това е чудесно! Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш. — Той се загледа в някаква папка на бюрото си. — На седемнадесет ли си?

— По закон съм пълнолетна — побърза да изтъкне тя.

— В досието ти има бележка как си дошла при нас.

Джейн не каза нищо. Чакаше той да заговори. Евънс се усмихна — това бе умен ход.

— Сигурно си знаела, че „Шоп смарт“ ще се възползва от безплатната реклама и ще те наеме.

— Така е. — Започна да възвръща малко увереността си. — Публичността има своята цена; можеш да я размениш за много неща. Аз я размених за правна помощ, а после и за тази работа.

Евънс откри, че страшно се забавлява. Колко често се случваха подобни мигове в неговия напрегнат корпоративен живот? Тя наистина бе много необикновено момиче. На седемнайсет, а дори само от начина, по който се изразяваше, личеше, че е с остър ум. Подозираше, че дори е по-умна от него.

— Добре. — Родри отблъсна назад стола си и леко се намръщи. — Защо си се прицелила в „Шоп смарт“? Плащаме доста ниски надници…

— Минимални надници.

— И търсим хора без квалификация — винаги имаме предостатъчно кандидати за работа. С твоята квалификация…

— Най-напред, аз нямам никаква квалификация. Дори не съм положила финалните изпити за гимназията.

— Би могла да работиш като детегледачка. Има много богати семейства, които биха платили доста за момиче с английски акцент и от добро училище.

— Детегледачките не стават старши вицепрезиденти за Западния бряг.

— О! — Той се ухили. — Значи това било? Искала си да влезеш в програмата ни за обучение на мениджъри?

— Исках да стана мениджър — поправи го тя. — Да бъда забелязана и да получа повишение.

— Значи винаги си знаела, че този ден ще настъпи? — подразни я Евънс.

Но отговорът й бе напълно сериозен:

— Да. Защото, ако си вършиш работата блестящо, някой ще те забележи и ще получиш повишение. Ако не вие, тогава щеше да е някой друг. Все някога.

— И смяташ, че си била блестяща в работата си на вратата?

— Знам, че е така — уверено заяви тя.

— Значи трябва да те направя мениджър, така ли? Да те направя началник на някой отдел? Просто така.

— Работя в тази сграда по седем дни в седмицата в продължение на три месеца. Няма нещо, което да не знам за този магазин, и няма нещо, което бих могла да науча в мениджърската ви програма.

— Какво знаеш за бизнеса?

— Изпитайте ме. Чета „Икономист“.

Той повдигна едната си вежда.

— Истина е — настоя Джейн. — Отивам до библиотеката с автобуса всяка събота сутрин — това е единственото ми изключение от сутрешната тренировка, и чета. Списания и „Уолстрийт джърнъл“.

— Забележително — въздъхна той. Вярваше й. И осъзна, че я е зяпнал.

— Добре, новобранецо — отсече Евънс. — Ти си на ход. Кажи ми. Назначавам те начело на отдел „Стоки за жените“. Какво следва?

— Ще ви кажа, че искам по-висок пост.

— Моля?

— Това е част от проблема. Има началници за всеки отдел в магазина, всички се борят за своето парче от баницата. Това е един магазин. Има нужда от интеграция, а не от междуособици.

— Например?

— Електрониката е на шеста редица. Но телефоните са на втора. Близки стоки трябва да бъдат разположени заедно. Трябва да се определят отделни каси за хранителните стоки. Цялостното разположение има нужда от сериозна промяна — клиентите не би трябвало да минават направо и да излизат свободно. Трябва да се сложат изкусителни стоки за покупка в последната минута близо до касите, а не там да стои досадната бъркотия от стари списания…

Джейн продължи да нахвърля своята представа за магазина. Той слушаше внимателно. Момичето разсъждаваше много логично.

— Осъзнаваш ли, че това ще означава съкращаване на работни места?

— Съкращаване на излишни мениджърски постове. За компания, която е толкова загрижена за надниците, вие харчите ужасно много пари за бюрократи, които не вършат нищо.

— И откъде знаеш това?

— Наблюдавала съм ги — простичко отвърна тя. — Със спестените средства можете да обявите програма за стимулиране на служителите. Бонуси за работници, които получават специална похвала. И покана да се запишат в мениджърската програма, след като достигнат определено ниво на компетентност в работата си. Наистина трябва да се повиши духа на работещите тук. Организирайте семейни пикници, спортни мероприятия. Нужна е и по-добра храна — столовата може да бъде заредена много по-добре за същия бюджет.

— Как би повдигнала духа на работниците?

— „Шоп смарт“ трябва да се превърне в отличен магазин — това означава изглаждане на управлението. Когато стана мениджър, аз наистина ще наблюдавам персонала. Всички служители, включително операторите в склада, доставчиците, пазачите. Ще има награди и грамоти за отлична работа за онези, които се справят най-добре. Никой няма да положи допълнително усилие, ако не вярва, че ще получи нещо насреща.

Той кимна.

— Няма да те направя мениджър.

Джейн въздъхна разочаровано.

— Рискът е прекалено голям. Да взема едно седемнадесетгодишно момиче и направо от мястото й на посрещач на входа да я сложа начело на магазин за милиони долари? Ако се провалиш, аз ще стана за посмешище и ще ме уволнят.

— Разбирам. — Наистина бе така.

— Затова смятам да те изпробвам. Ще те повиша в младши мениджър, отговорен за персонала.

— И ще трябва да се подчинявам на госпожа Дохърти? — В тона на Джейн личеше презрението й.

— Само по документи. Тя ще получи инструкции да ти даде свобода на действие, но технически ще бъдеш нейна подчинена. Така си покривам гърба.

Тя му се ухили широко.

— Задачата ти е да превърнеш тази неугледна групичка служители в колектив, който може да кандидатства за място в „Дисни уърлд“. Говориш много убедително — очаквам от теб да успееш. Надявам се да видя нещо изключително. Имаш шест месеца.

Джейн се изчерви от удоволствие.

— Да, сър.

— И това не е всичко. Искам да продължиш с наблюденията си за магазина, организацията на работата и намаляването на разходите. Ще пишеш ежедневни доклади, после ще ги обединяваш в месечен отчет и ще ми ги изпращаш в централата. Когато си направила поне шест месечни финансови анализа, тогава може да помисля за повишение. Каква е настоящата ти седмична заплата?

— Работя минимум седемдесет и пет часа на седмица, понякога и повече, на минимална надница. Това прави двеста и петдесет долара седмично.

— Отсега нататък заплатата ти става четиридесет хиляди долара основна годишна заплата. Ще има и допълнителни стимули — ще ти изпратя договора. Премията, която получаваш при подписването му, е пет хиляди долара — можеш да си вземеш чека още днес, както и служебна кола. Младшите мениджъри разполагат с „Форд“. Можеш да си избереш цвят, стига да е черен.

Джейн седеше безмълвна.

— Благодаря ви, господин Евънс — каза тя накрая. — Много ви благодаря.

— Не те чух да казваш, че не можеш да повярваш — отбеляза той.

— Но аз мога да повярвам — хладно отсече тя. — Вярвах го от самото начало. Затова дойдох тук.

Той се изправи, показвайки, че разговорът е приключил, и й подаде ръка.

— Значи планът ти работи.

Тя си позволи да се усмихне леко.

— Да, работи.

— Не знам защо трябва да си тръгваш? — Хазяйката й се цупеше. — Първия път, когато се срещнахме, много искаше това място.

— И удържах на думата си. — Джейн я погледна спокойно. — Преди това беше една мръсна дупка, а сега е студентско жилище. Ако сте умна, ще го продадете. Иначе пак ще се съсипе и това ще означава да изгубите готови пари.

— Голяма уста имаш, девойче. — Жената огледа апартамента. Беше светъл, чист, боядисан в блестящо бяло, с красиви завеси и мебели. Вътре миришеше хубаво и не се виждаха буболечки. Много й се щеше да направи забележка на надменната госпожица, но прекрасното състояние на жилището не й даваше възможност. Мамка му! Един майстор щеше да й вземе цяло състояние, за да му придаде този изискан вид. Трябваше да признае, че наемът от двеста долара си имаше и много приятен бонус. — Да не би да си си намерила богат приятел? — присмя се тя.

— Не. Намерих си истинска работа и кола. Както ви казах.

Хазяйката се предаде. Освен всичко друго нещо й подсказваше, че не е особено добра идея да си създава неприятел в лицето на тази млада жена.

— Ами, браво. Апартаментът изглежда добре. Благодаря — неохотно каза тя.

Джейн леко наведе глава настрани.

— Сега сигурно ще си намериш нещо под наем в някой скъп квартал, нали? Някой от ония лъскави апартаменти в „Парк ла Брея“?

— Под наем ли? — Джейн се засмя пренебрежително. — Никога повече няма да живея под наем. Ще си купя собствена къща.