Блясък

Тринадесета глава

Събуди се посред нощ потна и неориентирана къде се намира. Бученето на уличното движение и плискането на фонтаните й се струваше сбъркано. Странно и сбъркано. Когато се осъзна напълно, Хелън закопня за успокоителната тишина на къщата им на Трета улица, за малката си спалня в Америка… за родителите си.

Отметна завивките и отиде до прозореца, където потрепери, щом нощният въздух я погали. Луната бе полускрита зад облаци, струваше й се по-различна тук, на южното полукълбо. Тънката й нощница се уви около краката й. Хелън се сви. Почувства се толкова самотна, толкова уязвима, незащитена, без семейство, без приятели…

За миг се замисли за двете момичета. Какво ли би казала Сали? Дали щеше да си направи някаква груба шега за Ахмед и първата им брачна нощ? Не беше съвсем сигурна дали Сали е девствена. Това бе много интимен въпрос и никога не би се осмелила да попита. Джейн беше. В това поне бе сигурна. Джейн се бе разкрасила едва напоследък и никога не я бяха виждали с момче.

В Америка Ахмед бе много различен. Сякаш изгубен, объркан, любезен. Тук, в Египет, той бе на своя територия. Беше преобразен. Приличаше на хищник.

Хелън закърши мургавите си ръце, обзе я смущение. Той я ужасяваше. Ахмед притежаваше цялата власт в тази ситуация, всички пари бяха негови, както и цялата информация. Говореше езика… Тя беше негова, в неговата къща.

Още повече я плашеше това, че започва да изпитва чувства към него. Някакво потайно и силно желание се пробуждаше дълбоко в нея. Един копнеж в тялото й, когато той бе близо. Искаше й се той да се отдалечи, а едновременно с това й се искаше той да се протегне, да докосне бузата й, шията й, да я целуне, дори…

Беше объркана. Мразеше собствената си безпомощност. Хелън стисна здраво рамката на прозореца и ядно захапа долната си устна. Можеше да вини единствено себе си за всичко, за скромното си подчинение на родителите си, за това, че винаги бе искала спокоен живот, винаги се бе опитвала да избегне конфронтацията. Да, все още ги обичаше. Но как, за бога, как им бе позволила да си помислят, че това е допустимо? Че могат просто да я пратят в Египет и да изберат мъжа, на когото щеше да принадлежи?

Такава била традицията ли? Та баща й пиеше алкохол, когато си искаше, а майка й често пренебрегваше молитвите и понякога тайно внасяше храна по време на Рамадан. Хелън лично я беше виждала. Защо за тях важаха едни правила, а за нея — други?

Не, помисли си тя. Не. Нямаше да се примири с това. Нямаше да се покори на Ахмед и да му позволи да завладее тялото й. Искаше да се прибере у дома, по дяволите, още сега.

Нощният бриз нахлу през сводестите прозорци и развя тънката памучна материя на нощницата й. Хелън потръпна и изтича до куфара си. Набързо навлече бельо, чорапи, чифт джинси и риза. Нямаше пуловер или палто — кой да знае, че тук става толкова студено нощем? Държавата се намираше в пустинята — прекалено късно се сети за това. Е, трябваше да се оправи и така. Силно уплашена, тя действаше тихо и грабваше каквото се сети. Няколко американски долара — не бяха много, имаше само около трийсетина долара, понеже си мислеше, че баба ще носи пари за екскурзията. Нямаше самолетен билет, но имаше кредитна карта. Опита се да си спомни колко точно пари, останали от издръжката й, има в тази сметка. Четиристотин или по-малко. Не бяха достатъчно за билет в последната минута до Америка. Тогава щеше да замине за Европа, реши тя, за Англия. Щеше да иде на сигурно място. И паспортът й… Маш Аллах, помисли си тя и изпита силен прилив на благодарност и облекчение. Паспортът й все още бе тук…

Обу си маратонките и тихичко отвори вратата на спалнята. Беше смазана и не изскърца. Сърцето на Хелън биеше шумно в гърдите й, блъскаше се в ребрата й. Ами ако той я чуе? Дали ще се разгневи, дали ще се почувства предаден? Ами ако я удари… ако я пребие? Или по-лошо, ако я завлече обратно в стаята и я изнасили? Изобщо не познаваше този мъж. Ами ако той гледаше на нея като на своя собственост, като на непокорна робиня, която е решила да го унижи?

Внимателно и много тихо тя слезе на пръсти по каменното стълбище, чиито древни стъпала бяха загрубели и изтъркани от времето. Хелън се озърна наоколо в мрака. Търсеше да види дали няма да се отвори някоя врата — той имаше много слуги, готвачка, нощен пазач…

Но никой не излезе. Всички спяха. Погледна часовника в коридора — показваше дванайсет и половина. Стигна до кухненската врата, после и до вратата към градината. Навън бе много хладно и тя отново потрепери. Водата изглеждаше призрачно и бълбукаше в мрака. Хелън изтича през двора, бягаше тихо с маратонките си, свали резето на вратата и се измъкна на улицата. Не познаваше Кайро, нямаше представа къде се намира. Плю си на петите и побягна на сляпо, бързо — към шума от улично движение.

Беше тъмно. Хелън, силно уплашена, бягаше по улиците, а маратонките й глухо тупкаха по тротоара. Имаше много малко лампи и реши, че сигурно е някъде встрани от центъра. Всички витрини на магазините бяха със спуснати кепенци. Някакъв мъж отмина, яхнал магаре, което теглеше каруца с боклук. Той я изгледа намръщено. Тя зави наляво по някаква голяма улица, дишаше задъхано и затова забави крачка.

Добре, добре. Без паника. Уличните знаци бяха на арабски, беше забравила как се чете. Нямаше английски надписи. Огледа се наоколо с надеждата да зърне такси, автобус — дали изобщо се движеха през нощта? Каквото и да е. Трябваше някак да се добере до центъра.

Група мъже минаха край нея и се засмяха грубо. Чу ги да казват нещо. Не звучеше приятно. Сигурно я бяха нарекли уличница. Хелън се поколеба, отчаяно й се искаше да попита за посоката, но един от групичката, слаб мъж с белязано лице, подсвирна и тръгна към нея. Тя забърза и пресече улицата, започвайки да разбира, че е направила грешка. Приличаше на туристка, а съдейки по счупените прозорци и тенекиените кутии в канавките, това не бе от добрите квартали в града…

Хелън усети как страхът свива гърлото й. Групичката мъже си приказваха нещо и поглеждаха в нейната посока. Дали щяха да я последват? Да я изнасилят? Не изчака да разбере; хукна по една тясна странична уличка и ги чу как ругаят. О, божичко! Отправи отчаяна молитва към небето, докато мислите й препускаха. Какво можеше да направи? Беше се изгубила напълно, наоколо бе тъмно като в рог, студено, не беше подходящо място за едно американско момиче в тънка блуза…

Трябваше й някакъв ориентир. Стиснала здраво портмонето в джоба на джинсите си, Хайя си наложи да диша по-бавно. Едва си поемаше въздух от изтощение и страх. Каза си, че трябва да се оглежда за полумесец — някъде над модерните жилищни блокове и старите полусрутени къщички. Щеше да намери джамия… наблизо щеше да има някакви указания за посоката, а и щеше да е в безопасност. Кой би наранил едно момиче в сянката на минарето? Хелън се облегна на някаква стена и се взря в мрака. Ето — на северозапад. Изглеждаше много далеч, но беше там, полумесецът проблясваше на уличното осветление. Тръгна в посока север, после по една друга уличка, след това излезе на голяма улица. Тук имаше още мъже, които я зяпнаха. Никъде не се виждаше нито една жена. Хелън ускори крачка. Щеше да продължи…

Чу свистене на гуми и някакъв очукан „Форд Фиеста“ спря до нея. Стъклото на прозореца се смъкна, шофьорът я изгледа спокойно.

— Колко?

Това го разбра. И осъзна, шокирана до мозъка на костите си, че той я смята за проститутка.

— Оставете ме на мира — каза тя на английски.

Той й се ухили зловещо, разкривайки жълтите си зъби.

— Такси — каза той. — Красива госпожа иска такси до летище?

— Махайте се — просъска Хелън. Ускори крачките си, но той натисна педала на газта.

— Какво ти прави тук сред нощ? Дами не идват тук. Дай на мен пари, аз закара те в хотел. Летище. — Той се засмя. — Пирамиди!

Хелън изпищя. Той измъкна ръката си през прозореца и понечи да грабне чантичката й, след което изруга, когато тя се дръпна. Но ръката му бе сипна и докато тя викаше за помощ, той измъкна чантата от ръката й и силно нарани рамото й. Хелън посегна да си я върне, но беше късно, а сега костеливата му ръка бе стиснала здраво китката й.

— Ти влез в кола — нареди той. — Сега!

Заслепена от страх, Хелън си спомни част от движенията, които бе научила за самоотбрана в часовете по кикбокс. Изви ръката си назад и съвсем естествено се измъкна от хватката му. Той извика от яд и натисна здраво педала на газта. Хелън се завъртя на пети и хукна в обратната посока, докато той правеше остър завой на улицата.

А после тя примигна и протегна ръка пред очите си, тъй като някакви фарове я заслепиха и осветиха цялата улица. Друга кола бе завила по улицата, приближаваше с висока скорост лъскав „Мерцедес“ с надут клаксон. Блъсна се във „Фиестата“ силно, после се дръпна назад и отново се блъсна.

Тя стоеше, замръзнала на мястото си, затиснала уста с юмрук. Червената кола се заклати и се плъзна по улицата от удара, но крадецът натисна здраво газта и колата потегли рязко, след което изчезна в една странична уличка.

Сребристата кола сега бе застанала напречно на улицата и блокираше пътя й, закриваше напълно уличката, от която се бе появила Хелън. Тя си пое въздух, потрепери от страх и диво се озърна за някакъв изход. О, боже! Сигурно бе някой от другите мъже, някой от пияниците отпреди малко, който я беше проследил. Сега нямаше паспорт в себе си и щеше да бъде изнасилена…

Вратата се отвори. Оттам слезе някакъв мъж. Хелън се помъчи да потисне вика, който се надигаше в гърлото й и я давеше.

— Чакай! — каза той на английски. — Не се страхувай, Хелън. Няма да те нараня.

Тя зяпна. Беше Ахмед.

Той хукна към нея и очите му пробягаха по тялото й, забеляза посинелите й от студа устни, скъсаната й блуза там, където нападателят бе откъснал копчетата…

— Чух те да излизаш… когато станах, вече те нямаше. — Думите му излизаха една през друга. — Последвах те, питах мъжете по улиците накъде си тръгнала. Накрая те намерих. Нарани ли те?

Тя поклати глава безчувствено.

— Опита се.

Зъбите й тракаха, едва говореше.

Ахмед я изгледа строго.

— Нямаше нужда да бягаш. Винаги си била свободна да си тръгнеш. Решението е само твое.

— Ако зависеше от мен, нямаше да съм тук — ядно викна тя, — хваната в капан в тази забутана дупка.

И после избухна в сълзи.

Той я вкара в колата. Това бе лесен избор. Очевидно бе по-безопасно с него. Докато закопчаваше колана си, Хелън мислено благодари на бога за малките неща — за меката кожа на тапицерията, за чистите седалки, за топлината в колата.

— Прекалено избързах с теб. Много си млада за женитба. — Ахмед сви рамене. — Никога не бих насилил жена. Не се тревожи, ще те закарам до хотел.

Очите й плувнаха в сълзи.

— Имам само трийсет долара.

— Аз ще платя — спокойно заяви той. — Нужен ти е само паспорт. И ще ти купя еднопосочен билет до Лос Анджелис. Можеш да се обадиш на родителите си да те вземат от летището. — Усмихна се студено. — Ще приемем всичко като горчив опит.

Тя поклати глава и потъна в мъката си, докато тялото й бавно започна да се стопля.

— Той ми открадна паспорта — оплака се тя. — Беше в чантата ми.

Ахмед замълча, докато въртеше с лекота волана на колата и умело шофираше по тесните улички в стария квартал по пътя към дома си.

— Хотелите тук няма да регистрират чужденец без паспорт. — Той въздъхна. — Изглежда се налага да останеш в дома ми поне за ден или два. Обещавам ти, че няма да те притеснявам. Няма да се доближавам до стаята ти, нито дори до твоята част от къщата. Някоя от слугините или готвачката ми, ще те заведе утре до посолството, за да попълниш нужните документи. — Погледна към нея, свита и трепереща на предната седалка. — Поне бъди справедлива и признай, че аз лично никога не съм те насилвал. Семействата ни имат роднинска връзка — далечна, вярно, но все пак я има. Никога не бих наранил жена. Още по-малко такава, която е почти момиче.

Тя кимна, почувствала се леко засрамена.

— Беше страшно да съм сама в къщата ти.

— Тук навън е много по-лошо. Именно затова те последвах.

Хелън се взираше в скута си. Забеляза скъсаните копчета и леко разтворената си блуза и побърза притеснено да се загърне.

— Аз… аз ти благодаря — прошепна тя. — Задължена съм ти.

Той сви рамене.

— Гледам на теб като на гост в дома си, който е под моя закрила. Ще те върнем обратно на семейството ти и ще можеш да забравиш напълно за Египет.

— Съжалявам — измърмори Хелън. — Просто не съм искала да идвам тук.

Ахмед я закара мълчаливо обратно до къщата. Не бяха далеч. Той паркира колата и я остави сама да слезе, после се извърна и отиде в кухнята. Хелън го чу да вика готвачката, след което жената се появи, търкаща очите си, наметната с нощна роба и стиснала в ръце палто, което постави върху раменете на Хелън — топла черна вълна, която я покри съвсем прилично. Възрастната жена цъкаше с език и се суетеше, докато водеше Хелън нагоре по стълбите към спалнята й. Фонтаните все така бълбукаха в двора, водата се плискаше нежно, но звукът вече не я плашеше. Хелън се почувства глупаво, но в безопасност. Съблече се, сложи отново нощницата — беше останала на купчинка върху теракотените плочки, и се покатери в леглото.

Само след секунди се бе унесла. Емоционално изтощена, страдаща от часовата разлика и изморена, тя не можеш да задържи очите си отворени. И докато потъваше в обятията на съня, тя си помисли за Ахмед и за тъмните му очи, които обхождаха тялото й.

Когато Хелън слезе на закуска, той вече бе излязъл. На масата я чакаше кратка бележка и купчинка египетски лири. Ахмед й пишеше, че готвачката знае само няколко думи на английски, но ще закара Хелън до американското посолство, ще изчака заедно с нея и ще я върне обратно. Беше й записал и няколко телефонни номера, в случай че се изгуби. До бележката имаше кратък туристически пътеводител на Кайро. Ахмед бе отбелязал на картата центъра на града.

Много любезен жест, но и много делови. Полезна информация и помощ от добронамерен непознат. Хелън прочете бележката и изпита болка от загубата. Естествено, бе истинска лудост да си мисли, че могат да се оженят. Тя беше прекалено млада. Но… при други обстоятелства…

Каза си, че би било чудесно да може да го опознае по-добре, да опознае този красив търговец с изпитателен поглед. Може би щяха да излязат на среща…

Но нейният свят бе отвъд океана. Сега нямаше смисъл да тъгува за него. Миналата нощ се бе уплашила, че може да я изнасили. Нищо чудно, че сега той стоеше настрани.

Готвачката влезе шумно, посочи бележката, усмихна се и заговори скорострелно на арабски.

Хелън поклати глава, жената повтори думите си по-бавно.

Пак никакъв ефект. Почувства се засрамена, че е забравила родния си език.

— Яж — каза тогава готвачката и посочи закуската. — Това ще хареса теб.

— Благодаря. — Е, поне още помнеше някои прости думички. А и храната наистина изглеждаше вкусна: кана охладен прясно изцеден портокалов сок, чиния с фурми, няколко твърдо сварени яйца в топъл сос от домати и лук, купичка едър кафяв боб, разядка от хумус и пита, както и самовар с ментов чай.

Хелън осъзна, че умира от глад. Тя започна да се храни и готвачката, която се представи като Фахда, я погледна одобрително.

— Господарят Ахмед поръча — каза тя. — Казва ти трябва ядеш.

Пред посолството бе горещо и пълно с хора и на Хелън й трябваха цели четиридесет минути да мине през входната врата без документи за самоличност. Стоя на опашката цели два часа и най-сетне обясни в какво положение е изпаднала на някакъв отегчен на вид младеж с бостънски акцент, който дори не я погледна.

— Трябва да направим проверка. — Изобщо не вдигна глава от документите си. — Ще ви вземем отпечатъци и ще запишем данните ви, но вероятно няма да получите паспорта си по-рано от две седмици.

— Но случаят е спешен — избухна Хелън. — Аз съм американска гражданка. Не можете ли да ми помогнете?

Той вдигна очи.

— В момента застрашена ли сте физически, госпожице?

Тя поклати глава.

— Има ли къде да отседнете в безопасност в страната, докато документите ви се обработват?

— Да, но…

— Оставете номер за връзка. Ще ви се обадим, когато паспортът ви е готов. Вашият случай е следващ по важност след тези на хората без средства и без място, където да отседнат.

— Вижте…

— Госпожице, има голяма опашка. Ще се свържем с вас. Следващият — извика той и махна с ръка на една пълна жена в черна роба да се приближи до гишето.

По обратния път Хелън бе унила и вяло се опитваше да схване по някоя и друга дума от забързания арабски на Фахда, която не спираше да коментира всичко. Колко унизително. Щеше да се наложи да обяснява, а после да злоупотреби с гостоприемството на Ахмед. За цели две седмици. Дрехите й трябваше да се перат тук, щеше да яде на трапезата му, да се разхожда в защитената му градина…

Ако изобщо й позволеше да остане. Но, някак си, точно в това не се съмняваше.

Готвачката я остави сама в стаята й. Хелън чакаше Ахмед да се прибере, но обядът постепенно отмина и следобедът се изниза, а него още го нямаше. Тя поседя в стаята си, после излезе и седна край фонтаните, тъй като не смееше да се покаже отвъд стените на затворената градина, и накрая се отегчи ужасно. Нямаше какво да чете, освен едно списание „Воуг“, което бе купила в самолета, а то отдавна бе изтъркано от прелистване.

Хелън изми косата си, грижливо я изсуши със сешоара, после оскуба веждите си. След това, тъй като нямаше какво друго да прави, се гримира внимателно и леко — само с неутрални, естествени тонове, както я бе научила Сали, и извади най-красивия си тоалет — шалвари и туника, които бе взела в багажа си за слънчевите дни. Дрехата бе от шифон, на няколко пласта, в бяло и жълто, избродирана със златни нишки. Изпробва различни сандали и накрая се спря на чифт бели, които бяха с извита пета и нежни, подобни на дантела каишки. После се огледа в огледалото, сякаш обличаше някаква кукла.

Тъкмо си играеше с цяла шепа тънки бронзови гривни, когато най-сетне се почука на вратата й.

— Господарят е тук — каза Фахда и се усмихна. — Чака те в кухнята.

Хелън скочи.

— Благодаря.

— Много хубаво — отбеляза старата жена и кимна към облеклото на Хелън. После продължи на разваления си английски. — Ти хубава — стане добра жена.

Хелън се изчерви.