Блясък

Втора глава

Сали тръгна към новото момиче.

Джейн бе нейната съвест. Сали знаеше, че Джейн има желязна воля — нещо, което тя уважаваше и от което дори понякога се боеше. Джейн би отишла при това момиче независимо дали тя бе тръгнала, или не.

Огледа момичето, което бе привлякло вниманието на приятелката й. Скромно, срамежливо, с интелигентно излъчване, притеснително хубаво…

Сали изпита мигновено угризение. Никога не се бе чувствала застрашена от страховития интелект на Джейн, защото тя, откровено казано, не беше привлекателна. И двете имаха своите силни страни, но не и в една и съща област. Това ново момиче изглеждаше застрашително красиво, а освен това имаше и проницателно пламъче в очите й, което Сали разпозна заради дългото си общуване с английската си приятелка.

Дали щеше да се получи? Ами ако новото момиче искаше да станат истински приятелки? Може би щеше да се окаже достатъчно умна, за да съперничи на Джейн, и достатъчно хубава, за да отмъкне и нейната слава. Не веднага, но с малко усилия — кичури с цвят карамел, обувки на ток, малко блясък за устни…

После се изчерви. Това бяха подли мисли, достойни за Джули или Мелиса, не и за нея. Новодошлата имаше нужда от помощ. А Сали Ласитър, макар да кроеше планове, да обичаше клюките и да се любуваше на собственото си отражение почти толкова, колкото го правеха и всички останали, имаше добра душа.

— Хей! — извика тя и бодро махна на новото момиче, което се бе запътило към вратата. — Чакай, мила! Искаме да поговорим с теб.

Другото момиче се поколеба и кимна.

Джейн последва приятелката си, леко подразнена. Сега Сали крачеше стремително, поела инициативата, както ставаше във всичко. Джейн въздъхна и тръгна подире й, усмихвайки се мило на новото момиче.

— Е, как се казваш?

Сали отметна русите си коси през рамо и й се усмихна с обичайната си ослепителна усмивка. Зад нея Джейн се ухили. Едно бе сигурно, Сали не беше сноб. Нямаше нужда да си играе на съюзи или да кара новото момиче да заслужи приятелството й.

— Аз съм Сали, Сали Ласитър — насърчи я тя. Топлият тексаски акцент подхождаше на загорялата й махагонова кожа. Сали бе истинска пъстроцветна пеперуда и дори скромната униформа на училището на госпожица Милтън не можеше да го скрие.

Тъмните очи на новото момиче се спряха на блондинката и сякаш я погълнаха цяла.

Сали бе на светлинни години от собствената й дълга пола и високо вдигнати чорапи. Сали носеше сивата си плисирана пола повдигната с няколко сантиметра, а чорапите й бяха смъкнати до глезените. Кремавата й блуза бе с допълнително разкопчано копче и разкриваше, макар и съвсем малко, напращелите й, напълно естествени гърди. Всички момчета ги зяпаха, както и не малко мъже, когато Сали минаваше край тях.

Така й харесваше. Беше толкова дръзко самоуверена!

— Хелън — измърмори новото момиче. — Хелън Яна.

— Аз съм Джейн. — Джейн се приближи, докато нагласяше очилата върху носа си. Стъклата им бяха дебели и очите й се скриваха зад тях. Хелън веднага реши, че е англичанка. Имаше неподдържана коса, грубо завързана на конска опашка. Никак не подхождаше за приятелка на тази Сали Ласитър.

Нито пък аз — помисли си Хелън.

С маслинова кожа и аристократичен, орлов профил, Хелън имаше лешникови очи със зелени точици и гъста черна коса, лъскава и гладка. Докато блузата на Сали бе разкопчана, тази на Хелън бе напълно затворена. Допълнителното копче под брадичката бе закопчано плътно. Гъстата й коса бе пусната свободно, а тъмните й очи срамежливо надничаха изпод бретона. Но също като Сали фигурата на Хелън имаше изкусителни извивки, които никакви копчета не можеха да скрият.

— Приятно ми е — възпитано отвърна Хелън. Предпазливо. Дали и те щяха да започнат да я тормозят като останалите? Вече бе намразила това училище. Когато довечера се прибере, ще помоли баща си да размисли.

Но Хелън бе реалистка. Баба беше обсебен от желанието си да се издигне в обществото. Беше във възторг, когато дъщеря му бе приета тук — все пак той не бе нито посланик, нито принц, а само средно успял бизнесмен.

А каквито и да бяха различията й с другите девойки, всички те притежаваха нещо общо — пари.

Нужни бяха много пари, за да успееш тук.

Всеки се опитваше да вкара детето си. Неофициално политиката на училището бе против бизнеса — само най-прочутите режисьори, спечелилите „Оскар“ актьори и крайно амбициозните шефове на студия и продуценти успяваха да се класират. Академията на госпожица Милтън поддържаше престижа си, като привличаше момичета от по-висока класа. Дъщерите на конгресмени и сенатори, на кмета и губернатора, висши адвокати, крупни банкери и магнати в бизнеса с недвижими имоти. Както и много момичета от дипломатическите среди. Тук харесваха екзотичното — французойки, европейки, израелки, дори арабки. Веднъж дори бяха имали истински рускини. Изпращайки дъщеря си в академията на госпожица Милтън, човек й осигуряваше мигновена доза култура.

Естествено, американците преобладаваха в списъка. Това бе тяхната територия и всички знаеха неписаните правила от първия ден.

Хелън вече си бе изпатила от това.

— Ти си нова — отбеляза Сали. — Решихме, че може да искаш някой да те разведе наоколо, нали така? Да ти помогне да си намериш мястото.

Момичето с маслинена кожа кимна стеснително.

— Това би било много мило.

Джейн веднага забеляза, че тя говори с цели изречения, не използва съкратени форми, нито жаргон.

— Откъде си, Хелън? От Израел? — предположи тя.

Момичето не се засегна.

— От Йордания. Съвсем близо е.

— Ти си арабка! — възкликна Сали и очите й се разшириха.

Хелън кимна и Джейн забеляза как гърбът й се скова.

— Това притеснява ли те?

— Разбира се, че не — побърза да отвърне Джейн. — В училището има момичета от цял свят. Аз съм англичанка, баща ми работи във Вашингтон.

Хелън се намръщи.

— Колко тъжно, че си разделена от баща си.

— Не особено. — Джейн се опита да вкорави сърцето си, за да подхожда на думите й. — Баща ми е дипломат. Мисли предимно за политиката. Едва ли би спечелил наградата за баща на годината.

— Ами тогава майка ти.

Англичанката поклати глава.

— Тя почина, когато бях на три. Катастрофа.

Хелън изглеждаше ужасена.

— Много съжалявам.

Джейн сви рамене. Понякога се чудеше какво е станало онази нощ. Баща й шофирал и се бе отървал почти незасегнат, освен дългия белег на гърба. Кой ли знаеше истината? Може би е бил пиян.

Майка й щеше да я обича. В момента Джейн си нямаше никого, освен приятелката си. Бе се научила да живее само за себе си, а книгите и ученето бяха нейното спасение. Можеше да разчита на ума си. Тестовете никога не подвеждаха Джейн, а и бе хубаво да се бори и да печели признание. Всеки път, когато получеше отлична оценка, това я успокояваше дълбоко вътрешно. Интелектуалната сфера бе мястото, където бе повече от добра. Беше изключителна.

Джейн бе много амбициозна. Оксфорд или Кеймбридж, магистратура във „Вси светии“, след това постоянно място в някой университет от „Айви лийг“. Заслужено уважение, постоянна работа и материални доходи, които не зависят от нещо толкова ненадеждно като мъжете или толкова крехко като външния вид.

Знаеше, че най-добрата й приятелка изпитва съжаление към нея.

— Справям се — кратко отвърна тя. — Тук съм само през деня. Имам гувернантка, която ме чака в къщата ни на плажа.

— И аз посещавам училището само през деня. Татко има къща в Бел Еър — небрежно поясни Сали. — Точно до тази на Арън Спелинг, но два пъти по-голяма. Нашият бизнес е петролът.

— Баща ми е бизнесмен.

— В кой бизнес? — веднага се поинтересува Сали.

Хелън разпери ръце.

— В най-различни. — Беше вярно, баща й се занимаваше с какво ли не. — Той урежда договори — срещи за американци, които искат да работят в Средния изток. Строят пътища, апартаменти, водни съоръжения…

— Страхотно — отбеляза Сали, изгубила интерес. — Не се ли занимава с петрол?

— Йордания няма петрол.

— Значи не е някой шейх или крал?

Хелън се усмихна.

— Опасявам се, че не. Обикновен бизнесмен.

— Е, все едно. — Сали бе прекалено жизнерадостна, за да се разочарова за повече от няколко секунди. — Ела с мен и Джейн да разгледаме училището. Ние ще ти го представим много по-добре, отколкото при обиколката за ориентация.

Хелън погледна зад гърба си — достолепна и строга на вид дама с бяла коса, подстригана късо, тъкмо повеждаше останалите новодошли към лабораториите. Противопоставянето на авторитети не бе в характера й, но въодушевлението на американката и дружелюбието на англичанката я заинтригуваха.

— Защо не? — Тя изпробва заучените фрази на английски. — Звучи забавно!

Трите обиколиха района на училището. Джейн наблюдаваше как Хелън попива всичко с очи. Осъзна, че й е приятно да има още някого наоколо. Хубаво бе да има още подкрепа. В дните, когато Сали беше болна или пътуваше, не бе особено забавно да стои в училище.

А и, разбира се, Хелън Яна бе чужденка, което я превръщаше в още по-лесна мишена за подигравки. Това беше общото помежду им. Освен всичко Джейн веднага усети, че момичето е интелигентно и по-умно от Сали. Сигурно щеше да е хубаво да има наблизо някой, с когото да си говори за нещата, които не интересуваха Сали. Като изпитите, например.

Джейн искрено се надяваше двете да си допаднат.

— Това е фонтанът. — Сали сияеше. — Внушителен е, нали?

— Не — отвърна Хелън, която реши, че наистина я питат.

— Имаме много по-хубав в градината ни в Аман.

Джейн прехапа устни, за да скрие усмивката си.

— И статуята, много е стара. Страшно стара. От Викторианската епоха — донесена е от Сан Франциско. Почти на двеста години е. — Сали бе решена да я впечатли. — Истинска антика.

— Мисля, че е виждала и по-стари. — Джейн се усмихна на новата им приятелка. — Била ли си някога в Петра? — попита тя, с лека нотка на завист.

— Да, разбира се. — Хелън отвърна на усмивката й. — Някой ден би могла да дойдеш с мен, нали? На гости.

Джейн грейна.

— Наистина ли? Много бих искала.

— А това е басейнът. — Сали не се интересуваше от археология или древни градове. Тя махна с ръка и ги зарази с ентусиазма си. — С олимпийски размери, има си и вълни. Спортният салон е напълно оборудван. Има стени за катерене, телевизори на поставки пред теб, докато тренираш, пътечки за бягане, тежести. Дори предлагат и кикбокс.

Това я впечатли. Очите на Хелън обхождаха въодушевено огромния басейн. Да, беше й забавно. Кикбокс! Защо не? Това бе училище само за момичета. Много би искала да се запише на кикбокс.

— А сега, ела насам. — Сали закрачи решително и мина през стоманените врати на специално проектираната училищна сграда. Беше модерна, чиста и всичко бе съвсем ново. Хелън видя зали, пълни с персонални компютри, театрална зала с истинско професионално осветление.

— Зала 102 — драматично изкуство. Бъдещите кандидати за филмови звезди много я харесват. В съседство са занаятите. Тук правят разни грънци и други подобни. Компютри — трябва да разбираш програмите, нали, Джейн?

Джейн изсумтя.

— Понякога се налага направо да я дърпам, за да излезе оттам. А тук — продължи Сали, — са класните стаи. — Красивите й устни изобразиха неодобрителна гримаса. — Трябва да кажа, че все пак мразя часовете. Такава загуба на време. Да учиш за генерал Кастър и други такива. Кога изобщо ще ти потрябва това в истинския живот?

— Историята ни дава знания и за бъдещето — изтъкна Джейн.

— Много дълбокомислено. Любимка на учителите. — Сали намигна на приятелката си. Хелън я погледна завистливо. Искаше й се да притежава самоувереността на американката. И тайничко си мечтаеше за красива златиста коса. Дали баба ще й позволи да боядиса своята?

Вероятно не, това би било прекалено голяма крачка на запад.

— А това е параклисът — продължи Сали и посочи към дълга стая с пейки, олтар и разпятие. — За всички християни. Аз се моля тук…

— Кога? — попита Джейн.

— Понякога — излъга Сали и си обърна се към новото си протеже. — Искаш ли да влезем?

Хелън поклати глава.

— Не, благодаря. Аз съм мюсюлманка.

Сали спря да върви.

— Ха? — възкликна тя, наистина смаяна.

— Разбира се. — Джейн се намеси бързо, за да прикрие гафа на приятелката си. — Тя е от Йордания. Каква си мислеше, че може да е, Сал?

— Няма нищо. — Хелън се развесели от притеснението на русото момиче. Нима не разбираха, че не всички са като тях? — Всъщност в Йордания има много християни. Над пет процента. Но моето семейство е мюсюлманско.

Сали бързо се съвзе.

— Много добре. Тук има и много евреи. А ето къде обядваме. Искаш ли да седиш при нас на обяд?

Джейн погледна най-добрата си приятелка и усети как я залива топлота. Сали наистина бе мило и добро момиче. Да поканиш някого да седне до теб на обяд, бе много сериозно нещо. Тя предлагаше да подкрепя Хелън Яна публично, пред очите на всички нахални и зли, враждебно настроени тийнейджърки, които иначе щяха да превърнат живота на тази срамежлива малка арабка в същински ад.

И Сали правеше това за едно момиче от Средния изток без връзки, без известност в обществото, без нищо, от което тя би могла да извлече лична полза.

Понякога Сали я ядосваше въпреки приятелството им — с ослепителната си красота и огромно богатство, с безгрижното и абсолютно самоуверено отхвърляне на академичните дисциплини. Но дълбоко в себе си Сали бе една щедра южняшка красавица. И току–що бе разтворила обятия за човек в нужда.

Джейн се гордееше, че я познава и че е нейна приятелка.

— И аз бих се радвала — меко добави Джейн.

— Бих искала да седя до вас. — Сега Хелън за първи път се почувства притеснена. Надникна и видя столовата, пълна с шумни и жизнени американки, вече групирани в малки приятелски кръгове. Искаше й се да остане с приятелките си. — Но… не мога да ям храната. Не е „халал“. Баща ми се е погрижил. Ще ми доставят специална храна. — Тя се поколеба. Дали това не бе прекалено откачено за тях? Ако я оставеха сега, тя щеше да е новото странно мюсюлманско момиче и дръзките американки щяха да я тормозят. Хелън усети как стомахът й се свива и вътре сякаш пърхат пеперуди.

— Разбирам те! — Сали усети страха й и побърза да я успокои. — Виждаш ли? Ти си специална. Имаш нещо като личен сервитьор направо в училище!

— Благодаря ви. Шокрам. — Арабската дума й се изплъзна по навик. — Вие двете имате ли други приятелки?

— Разбира се! Много. Но двете сме най-добри приятелки. — Уверено заяви Сали и стисна ръката на Джейн. — Ние сме отделна група.

— Аз мога ли да бъда във вашата група? — направо попита Хелън.

Джейн й се усмихна топло.

— Разбира се! Много ще се радваме.

— Благодаря ви — отново се обади Хелън с признателна усмивка. Много й харесваше. Страхотно училище. А тези двете момичета бяха много добри. Хелън реши, че може да бъде едновременно като най-доброто от двете — интелигентна като Джейн и красива и дръзка като Сали.

Болката, която таеше в сърцето си, откакто семейството й бе напуснало Аман, леко започна да заглъхва.

Толкова бе хубаво да имаш приятели.