Блясък

Тридесет и втора глава

— Ето го и океана, точно вляво.

Сали кимна, за да пести дъха си. Супер. Сега майка й беше в по-добра форма от нея. Показваше й новия маршрут, по който тичаше, към магистралата и после направо надолу към брега.

— Ще пробягаме около километър и после тръгваме към каньоните.

— Идеално. — Сали не искаше да говори. Все още бе слаба и с отличен тен, но издръжливостта й я нямаше никаква.

— Ще минем напряко, оттук през горичката. — Мона завиваше наляво и Сали видя как краката й се движат пъргаво по песъчливата пътека. По дяволите, тази жена имаше страхотни мускули…

— Хайде, миличка! — подкани я майка й.

Сали изду бузи.

— Идвам…

— Ооо! — Майка й се подхлъзна. Стана толкова бързо, че Сали не разбра какво ги е сполетяло. Глезенът на Мона се изви и изпука — Сали я чу как изстена, чу ужасното тупване, когато падна на земята, и после тя изхвърча от скалистата пътека, плъзна се през рехавите шубраци и сипкавия песъчлив склон, а отлично поддържаните й нокти напразно се мъчеха да докопат някаква опора по скалистата стена.

Сали се пресегна да хване ръката й, но не успя. Изпищя и се хвърли към ръба на пътеката. Мона се хлъзгаше и търкаляше по почти отвесния склон, удряше се силно и се въртеше. Сали различи кървави петна по ръцете и краката й. Изпищя отново, почти истерично, и се развика диво за помощ, но двете бяха сами…

Мона простена, тупна безпомощно върху една скална издатина и повече не помръдна. Явно бе в безсъзнание. Сали усети как й се завива свят, пред очите й затанцуваха черни петна, цялата бе зачервена и задъхана от бягането. Но не можеше да си позволи да припадне точно сега. Стисна здраво близкото дърво.

— О, господи! Помощ! — извика тя.

— Хей.

Сали подскочи — беше мъжки глас, малко по-надолу по пътеката.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Да! Моля ви, елате! Майка ми пострада.

— Идвам — извика той. — Чакайте.

Чу звук от бягащи крака и той се появи на пътеката — загорял, силен на вид мъж с огледални слънчеви очила, тениска и бейзболна шапка на „Доджърс“, а по петите му подскачаше възбуден лабрадор.

— Какъв е проблемът?

Тя го сграбчи за ръката и започна да обяснява бързо.

— О, слава богу. Майка ми… глезенът й пострада. Тя се претърколи. Сега е там долу…

Той хвърли бърз поглед и се изправи.

— Останете тук. Имам телефон в колата си, ще повикам Бърза помощ.

— Благодаря ви…

Той изтича обратно по пътеката. Сали надникна над ръба; майка й не помръдваше. Отчаяно се запита дали не е мъртва. Секундите се точеха ужасно бавно.

Най-сетне той се върна.

— Насам идва патрулна кола. Наложи се да поспоря с тях, струва ми се, че имате нужда от хеликоптер и катер на крайбрежната охрана. Казаха, че няма да се бавят…

Скалната маса се разтърси; няколко камъка, разместени при падането на Мона, се срутиха върху проснатото й тяло. Един удари глезена й. Без да дойде в съзнание, тя се помръдна и увисна още повече от скалната издатина, като тежестта й я теглеше надолу.

Сали изхлипа.

— Мамо. О, боже, мамо. Няма да стигнат навреме. Тя ще падне. Ще умре.

Стисна здраво непознатия. След случилото се с Лео Сали отбягваше мъжете. Никога не бе искала да докосне някого. Но точно сега изобщо не мислеше за това. Вкопчи се здраво в този мъж.

Мона се плъзна още няколко сантиметра. Положението й никак не бе розово. И двамата ясно виждаха действието на гравитацията.

— Почакайте тук — каза той.

— Не ме оставяйте — изхлипа Сали.

Но него вече го нямаше. Тя самата се приближи още малко до ръба. Майка й бе единственото, което имаше на този свят. Като се замисли човек, за какво му е кариера? Без Мона Сали бе изгубена. Нима я бе спасила от пристрастяването й само за да види със собствените си очи как майка й загива в морските дълбини?

Но не виждаше начин да слезе долу. Издатината бе прекалено малка, за да издържи и двете. А тъй като Мона беше в безсъзнание, Сали знаеше, че не може да я вдигне. Ако слезеше по скалите, и двете щяха да загинат…

— Добре. Наглеждайте кучето ми.

Мъжът се бе върнал. Около кръста му бе намотано дебело въже, а на краката си бе сложил обувки за катерене. Изтича до най-близкото дърво — бряст само няколко метра вдясно от майка й, — уви въжето около дънера му и бързо направи възел; после го уви веднъж и още веднъж около себе си.

— Какво правите? — колебливо попита Сали.

— Нямам ремък. Ще я вдигна.

Тя прехапа устни. Мъжът не разполагаше с подходяща екипировка. Можеше да се подхлъзне, да умре. Но Сали не го спря. Ставаше дума за майка й.

— Наглеждайте Феликс — повтори той и отпусна въжето в ръцете си.

Сали затисна уста с юмрук. Брястът нямаше дебел дънер. Стволът му се наклони напред, огъна се от тежестта на мъжа. Той бе висок, силен, едър тип, строен, но много мускулест. Забеляза силните мускули по гърба му да се напрягат, докато се движеше бързо и уверено надолу по скалния склон; камъните и храсталаците поддаваха под краката му, но той само преместваше тежестта на тялото си. Беше много внушителна гледка, стига тя да бе в състояние да се впечатли.

Мона се плъзна още малко надолу.

— Побързайте, моля ви — викна Сали. Той не й обърна внимание и продължи спускането си; надолу и още по-надолу… почти бе стигнал…

Чу се силно изпукване, малката скална издатина се наклони, смъкна се. Безпомощното тяло на Мона Ласитър неумолимо се свлече напред…

И тогава здравата му ръка на тежкоатлет се пресегна и я сграбчи за лакътя.

Сали с ужас забеляза как брястът се приведе и почти се пречупи, а въжето изтъня. Мъжът изпъшка и изсумтя, изгуби опора под краката си и с мъка отново се закрепи, докато вдигаше с неимоверни усилия безчувственото тяло на майка й върху гърба си.

Тя изтича до дървото и го обви с ръце, отчаяно мъчеща се да го задържи. Но силата й не бе достатъчна, не можеше да го спре да се огъва.

Сали надникна над ръба. Той се катереше бавно, мъчително бавно, за разлика от спускането надолу, когато се движеше пъргаво и уверено. Чуваше болезнените му стонове; той придържаше тялото на майка й само с една ръка и използваше другата, за да се катери. О, Господи! Не беше силно вярваща, но сега горещо се помоли на Господ. Да му даде сили. Да не го оставя да я изпусне…

Сякаш след цяла вечност той се изкачи горе, а лицето му бе червено от усилията, докато цялото му чело бе обсипано с пот.

— Поеми я — изпъшка той.

Едновременно плачеща и смееща се, Сали задърпа Мона за ръцете. Майка й се смъкна от раменете на спасителя си и се отпусна тежко на тревата. Беше насинена и ожулена, порязана на няколко места, очевидно имаше сътресение, но все пак дишаше. Докато Сали проверяваше дишането й, разгръщаше блузата й и се опитваше да я свести, мъжът се издърпа с усилие на тревата и падна по гръб, задъхан и борещ се да възстанови дишането си.

Сали го погледна с безкрайна благодарност и мигновено потръпна. Ръцете му бяха изранени, нарязани и кървящи от претриването с въжето. Огромният му гръден кош се повдигаше мощно, за да се възстанови от положените усилия.

— Спасихте й живота — каза тя. Това бе очевидно, но все пак трябваше да го каже. — Благодаря ви, много ви благодаря, господине.

Той отвори очи.

— Къде ми е кучето?

Стомахът й се сви; беше забравила за кучето. Човекът бе помолил за едно-единствено нещо, а тя бе изгубила кучето му. Огледа се диво наоколо. Животинчето седеше спокойно зад нея и помахваше с опашка, сякаш стопанинът му е бил зает с обичайното пазаруване.

— Тук е — гузно отвърна тя.

Той отново затвори очи.

— Забравихте го. Няма нищо. Феликс е обучен.

В далечината се чу вой на сирена, който се приближаваше. Той се помъчи да се изправи.

— Слава богу! — Очите й се насълзиха от облекчение. Полицаите пристигат. Ще ви закарат и двамата до болницата — и вие се нуждаете от лекарска помощ.

Той я погледна за първи път. Не можеше да различи очите му зад тъмните очила, но почувства погледа му върху лицето си и после върху тялото си. Това бе мъж, който бе виждал много жени.

Тя мразеше, направо ненавиждаше мъжете да я зяпат. Но сега бе различно. В погледа му имаше желание, а не презрение. И Сали, за свое удивление, откри, че собственото й тяло му отговаря.

Тръпка на желание пробяга по тялото й и тя сведе очи. Инстинктивна реакция, каза си Сали. Този мъж току-що бе спасил майка й. Но въпреки това тя внезапно съжали горещо, задето изглежда толкова зле; косата й бе потна от тичането, очите й бяха зачервени от сълзите, нямаше грим, рошавата й след съня коса бе набързо прибрана в конска опашка.

— Няма да остана. — Той се изправи. — Майка ви ще се оправи, след като я прегледат в болницата.

— Лекар ли сте? — Не знаеше защо го попита; просто искаше той да остане.

— Не. Но често виждам спортни контузии. — Най-накрая свали тъмните си очила и Сали, и без друго зачервена, сега пламна до уши.

Сега, наред с мускулестото тяло и силно изразената челюст, тя забеляза светлосивите му очи, необичайно бледи, като очите на вълк, на фона на загорялата му кожа.

— Сега ме познахте — каза той без излишна скромност.

— Аз… да. — Сали се опита да прикрие смущението си. — Вие… бяхте на корицата на онова списание. — Защо ли всичко излизаше като заекване? Чувстваше се като глуповат спортен запалянко.

— „Спортс илюстрейтид“. — Той се ухили. — Наистина си нямахте представа, нали?

— Никаква. Вие сте Крис Нелсън. Бейзболният играч.

Сали не беше фен, но беше чувала за Крис Нелсън. Защитникът на „Доджърс“, който имаше основна заслуга за класирането на отбора. Звезда от Висшата лига. Мегазвезда в този град; дори и холивудските звезди му се подмазваха.

— Е, добре, направете ми една услуга. Не казвайте на никого за случката. Не ми е нужна публичността, пресата ще ме преследва седмици наред.

— Няма.

— Бих останал, за да видя как е майка ви, но съм сигурен, че ще се оправи.

— Благодаря ви отново. — Сали прехапа устни. Не можеше да моли човека за нищо друго. Ако сега го направеше, щеше да заприлича на някое от момичетата, които все се опитваха да прекъснат тренировките, облечени с най-късите си поли. — Ще се оправим, щом полицаите пристигнат. И… знаете ли, вие сте герой, господин Нелсън.

Трябваше да го каже. Изчервяването й стана още по-силно.

— Много мило. — Той й намигна и стомахът на Сали се сви. — Много отдавна не съм виждал момиче да се изчервява.

— Ръцете ви са целите изранени.

— Ами, да. Рамото ми сигурно е изкълчено.

— Предполагам, че вашият физиотерапевт ще прати наемен убиец по дирите ми — пошегува се Сали.

— Джон Тепес със сигурност ще го направи, ако пропусна мача срещу „Янките“ — отвърна той. Тепес бе мениджърът на отбора. — Но не се тревожете. Ще дойда да ви спася.

Сирената прозвуча по-близо. Той се изправи и Сали се засрами от себе си, задето съжаляваше, че той си тръгва, докато майка й лежеше в безсъзнание само на няколко крачки.

— Ти си Сали Ласитър, нали?

Тя направо се слиса.

— Откъде, по дяволите, знаеш?

Той се развесели от докачливостта й.

— От вестниците. Моята приятелка ми показа снимка. Купила си е няколко тениски от магазина ти; изглеждаха много секси върху нея.

Приятелка. Да. Естествено. Сякаш имаше вероятност секси атлет със статут на звезда като него да остане необвързан.

— Благодаря, господин Нелсън.

— Мисля, че е редно да ме наричаш Крис след всичко това. Довиждане, скъпа. Феликс!

Той подсвирна и кучето скочи от мястото си и го последва с подскачане надолу по хълма.

Сали още седеше загледана в пространството, когато пристигнаха полицаите. Двамата бяха едри мъже, но с големи кореми, които повече подхождаха на Дядо Коледа. Нямаше да са й от никаква полза.

— Тя е добре, ще я закараме в болница „Мемориал“ в Малибу. Какво е станало тук, госпожице? Как я издърпахте обратно?

Разказа им случилото се, без да спомене името на Крис Нелсън. Те подсвирнаха и се наведоха да хванат майка й за раменете и глезените, след което се запрепъваха по пътеката под тежестта й.

— Каква история само — каза единият. — Какъв човек!

Да, помисли си със съжаление Сали. Страхотен мъж.

Мона имаше сътресение на мозъка, счупена ръка и леки охлузвания. Сали се чувстваше леко гузна от облекчението, което изпита, когато я оставиха за няколко дни в болницата. Опита се да се зарови в работа. Бейзболистът бе нарушил спокойствието й, бе я разтърсил дълбоко и тя се будеше сутрин, разстроена от полузабравените еротични сънища.

Сали се мъчеше да забрави Крис Нелсън. Той не бе истински, беше медиен герой. Имаше си и приятелка. Може би просто я тормозеха хормоните на пубертета или нещо такова. След Лео не бе искала дори да целуне някой мъж.

Знаеше, че е нормална хетеросексуална жена. Може би Крис просто бе първият мъж, когото бе пожелала. Чисто съвпадение, реши тя.

Но сега, когато го бе срещнала, Сали го виждаше навсякъде — по новините, докато прескачаше между каналите, както и винаги, когато зърнеше спортен запалянко с тениска на „Доджърс“. А само след няколко дни новината се разчу. Неназована „контузия“ го бе поставила в списъка с резервите за цял месец на възстановяване. Нелсън в резервите бе повод за разговори в цял Лос Анджелис.

Сали чакаше със страх нещо да се случи, новината да изтече; ако полицаите бяха проследили обаждането му или… Половината спортни фенове в Лос Анджелис щяха да блокират новия им магазин.

Това не стана. Той просто се подложи на физиотерапия, както разбра от новините по радиото, и спасителната му мисия остана в тайна.

И така Сали продължи с работата си. С дизайна. Покупките. Превръщането на „Блясък“ в истинско послание. Изключително, разкошно, невероятно пищно и разточително преживяване още от мига, в който клиентът оставеше колата си на паркинга. Когато човек пазарува тук, категорична бе Сали, няма просто да си купи рокля или бурканче нощен крем; всеки ще получи късче от холивудската мечта.

Тя имаше своята мечта и другите две момичета я оставиха да продължи. „Блясък“. Името казваше всичко. Всяко пазаруване щеше да е истинска ваканция. Нещо, което да оправдае невероятно високите им цени.

Може би Летиша Бери щеше да дойде да пазарува, помисли си Сали. Приятелката на Крис Нелсън.

Летиша, или Лети, както я наричаше пресата. Бивша Мис Минесота, а сега звезда от телевизионен сериал. Висока, слаба, афроамериканка, с безупречна абаносова кожа, чипо носле и ослепително бели зъби. Тя пазаруваше само в най-добрите магазини, караше „Ферари“ и, както Сали разбра, излизаше с Крис Нелсън от близо година. Имаше слухове за евентуална бременност. Таблоидите пишеха, че ще се женят.

Естествено. Би било крайно невероятно Крис Нелсън да е необвързан. Сали бе искрено благодарна, че беше спасил майка й, затова се опитваше да се радва за Лети. И Крис.

Не се получаваше.

Казваше си, че в морето има много риба и всякакви такива. Сега, след като вече се интересуваше от мъже… След като бе спасила майка си… След като усещаше, че може да диша свободно… Имаше толкова много места, където едно младо момиче можеше да се запознае с мъже в този град.

Но и това не се получи.

Е, каза си Сали. Щеше да го погледне откъм добрата страна. Крис Нелсън бе разпалил кръвта й, бе пробудил в нея нещо, което смяташе, че никога повече няма да изпита.

Желание. Страст.

След изнасилването тя се бе затворила в себе си, бе станала почти като Джейн — истински робот; погълната от работата, от кариерата си, от задачата да спаси майка си и да се измъкне от канавката на бедността. Беше по-безопасно и по-просто да мисли само за това. Когато някой мъж я оглеждаше, тя изпитваше презрение, понякога страх. Никога желание.

Крис Нелсън бе рискувал живота си, за да спаси една непозната. Не беше някой надут милионер. Беше истински мъж, безкористен и мъжествен, за разлика от безволевия и нагъл Лео Фиск. Той използваше силата си за защита, а не за да тормози другите. И Сали, която по характер бе спонтанна и закачлива, бе отговорила на това. Желаеше го, мечтаеше си да бъде с него, да правят любов. Във фантазиите й двамата бяха женени и отглеждаха децата си, които играеха футбол.

Разбира се, във фантазиите й нямаше друга жена.

Но жизнерадостната и женствена природа на Сали, която бе потисната от насилието на Лео, сега разцъфтя като кокиче, което се показва над замръзналата земя. И когато се затрупваше с работа, го правеше, за да се разсее от копнежа си по този мъж, а не, слава богу, заради омразата си към всички мъже.

Сали бе много заета. Независимо от всичко, колкото и да копнееше за Крис, магазинът се приближаваше към голямото откриване. Сега трябваше да организира рекламната кампания. Разпалено се хвърли в нея. Какво друго би могла да стори?