Блясък

Тридесет и първа глава

— Не.

— Съжалявам — не е за нас.

— Не мисля, че ще стане.

— Сигурно се шегувате — та вие, момичета, едва сте навършили пълнолетие.

Навсякъде се повтаряше същата история. Варираше само степента на грубост в отказа. Мениджърите клатеха глави. Смееха им се. Оглеждаха ги похотливо.

— Ще ми се Ахмед да беше тук. — Хайя прехапа устна. — Щеше да размаже физиономията на онзи тип. Видя ли как ме гледаше?

— Заради гърдите ти е — невъзмутимо отвърна Сали. — Имаш огромни гърди на бременна, Хайя. Някои мъже направо се побъркват от това, особено след като коремът ти още не личи.

— Роклята ми не е с голямо деколте…

— И пак могат да ги видят.

Беше си вярно. Хайя беше със скромна, дълга кремава рокля е висока талия, която Сали бе избрала за нея. Джейн беше в костюм на „Шанел“ — вече нямаше нужда да го съчетава с нещо младежко и модерно, след като имаше Сали, а Сали беше с тениска на „Уейв“ с едно голо рамо, ефирна къса пола и мъниста по собствен дизайн.

— Нямаше да се отнасят така с нас, ако бяхме мъже. Хайя гледаше намръщено.

— Е, предполагам, че нямаше да ни зяпат похотливо — съгласи се Сали. — Но вероятно щяха да ни изритат. Имаме някакъв опит, но не е нещо особено.

Джейн се намръщи.

— Вие, момичета, се прибирайте. Сали, ти се връщай в „Уейв“, продай малко поли. Ще ни трябват пари в брой.

— Ами ти какво ще правиш? — попита Хайя.

— Ще намеря капитал. — Джейн сви рамене. — От… друг източник.

— Надявам се, че няма да заложиш къщата си на състезателен кон — обади се Сали.

— Не. — Джейн се смръщи. — Това, което имам предвид, не е толкова разумно.

Когато другите си тръгнаха, Джейн се качи в колата си и затвори вратата. Краката я боляха, беше изтощена. Но се концентрира върху онова, което трябваше да направи.

Трябваше — не че искаше.

Извади тежкия си мобилен телефон и набра номера.

— „Корпорация Левин“, офисът на Крейг Левин.

Макар да беше сама, Джейн силно се изчерви.

— Мога ли да говоря с господин Левин, ако обичате?

— Днес не е в офиса, госпожо. — Любезният отговор подейства на Джейн като ритник; не можеше да повярва колко разочарована се почувства. — Мога ли да му предам кой се обажда?

— Разбира се. Казвам се Джейн Морган.

— От коя компания?

— От „Блясък“. — Донякъде бе истина. — Номерът ми е 555–9856.

— Ще предам за обаждането ви — любезно продължи секретарката. — Благодаря ви, че позвънихте.

Джейн затвори и внимателно облегна глава на кормилото. Защо? Защо бе постъпила така? Той нямаше да й се обади. Крейг Левин имаше по-важни занимания.

Телефонът й звънна. Тя подскочи уплашено.

— Джейн Морган.

— Обажда се Крейг Левин — каза той и тя усети как топлината се разстила от лицето й надолу към гърдите й и свива пипалата си дълбоко в стомаха й. — Разочарован съм, Джейн.

— Защо?

— Не ми се обади у дома, нито на мобилния. Което означава, че искаш да говорим за бизнес, или поне така се оправдаваш пред себе си.

Тъй като не можеше да я види, тя се усмихна.

— Хвана ме.

— Тогава ела да ме видиш. У дома, в Холивуд Хилс. — Даде й адреса си. — В момента съм свободен.

— Обещаваш ли да не ме сваляш? — настоя Джейн, борейки се за малко самоконтрол.

Стори й се, че долавя широката му усмивка през телефона.

— Категорично не. Напротив, обещавам да използвам всички средства, за да те сваля. Ела да ме видиш — но на собствена отговорност, скъпа.

Левин затвори. Джейн веднага запали мотора и се включи в движението. Какъв избор имаше? Трябваше да иде.

Така че нямаше значение, че освен това искаше да отиде.

— Добър ден. Госпожица Морган?

— Да — отвърна тя с пресъхнала уста.

Икономът се усмихна.

— Моля, последвайте ме, госпожице.

Бащата на Джейн я бе водил в някои много величествени имения, но никога през живота си не бе виждала подобно нещо.

Къщата бе огромна. Дори входното антре — облицовано в мрамор и пълно с колони, проектирано от интериорен дизайнер, с произведения на модерното изкуство и стари шедьоври, съчетани в едно общо пространство. Имаше вътрешни фонтани и пищна зеленина. Докато следваше иконома, Джейн мина под множество колонади и през вътрешни градини, зърна част от огромната библиотека, домашния киносалон и закрития плувен комплекс. Това бе зашеметяваща и откровена демонстрация на богатство. Без излишна скромност. Левин явно бе усвоявал уроците по стил в същата школа като Сали Ласитър. В сравнение с неговото имение, това на бащата на Сали изглеждаше като скромен дом във Вирджиния.

— Очакват ви в заградената градина, госпожо.

— Сякаш има и други — пошегува се Джейн.

— В къщата има шест отделни градини — без да се усмихне, поясни икономът. — Бихте ли дошли насам?

Тя го последва покорно.

— Джейн. — Левин седеше на шезлонг край басейн с олимпийски размери, вкопан в хълма; гладък като стъкло, той бе кацнал на ръба на имението и човек имаше усещането, че плува към небето. Имаше и гравирани дървени канапета с меки бели възглавници и балдахини от коприна, напълно зареден открит бар и зелени плетове, изпъстрени с ароматен червен жасмин. — Радвам се да те видя. — Той стана и се приближи, като я целуна по двете бузи, когато икономът му се отдалечи. — Позволих си да ти приготвя коктейл „Белини“ — с пресен сок от праскова.

Джейн пое коктейла. Това й се стори най-безопасното нещо, което можеше да прави. Така щеше да се концентрира върху глътките студено шампанско, вместо да гледа тялото му. Левин работеше върху тена си: широки гащета, обикновени джапанки и очила — не носеше нищо друго. Гръдният му кош бе много мускулест — човекът явно вдигаше тежести — и блестеше от нанесения лосион против слънце.

Реакцията й на подобна сила бе чисто първична. Никак не й помагаше и фактът, че сега бе тук в ролята на молител и на практика бе дошла, за да падне на колене и да иска помощ. Това зареждаше атмосферата с еротичен привкус.

И, както осъзна Джейн, тя вече бе възбудена.

— Благодаря, че ме приехте…

— Ако кажеш „господин Левин“, ще те изхвърля.

Тя се изчерви; наистина имаше намерение да опита този подход.

— Крейг — предаде се тя.

— Искаш финансиране, а банките не се отзовават.

Джейн примигна.

— Откъде, по дяволите, знаеш?

По дяволите! Сякаш можеше да чете мислите й. Инстинктивно разбираше, че той я познава по начин, който бе напълно непостижим за Джуд Ферърс.

— Ако не беше така, сега нямаше да си тук. — Той се засмя лениво. — Щяха да ти трябват поне още два-три месеца, за да дойдеш и да ме потърсиш. Искаше да откриеш верига евтини магазини; няма търговска банка, която да те финансира. Би могла да изчакаш още няколко седмици и да обиколиш всички банкери и инвестиционни къщи. Но аз те познавам, ти си нетърпелива, искаш целия свят, и то за вчера. — Очите му я пронизаха и Джейн усети как коленете й се подкосяват. — Затова си дошла при мен, защото аз мога да ти го дам. Нали така?

Гърлото й бе пресъхнало.

— Така е. — Отпи глътка от коктейла си. Беше чудесен, с аромата на италианска прасковена градина.

— Казах ти, че няма да правя бизнес с теб.

Смущението на Джейн стана още по-голямо.

— Разбирам. — Опита се да събере останките от достойнството си. Може би беше лудост. Защо да сключва сделка за милиони долари само заради един общ самолетен полет?

— Е, благодаря, че ме прие.

— Но ще ти дам парите — каза той. — Като подарък. Без никакви задължения. Един милион долара.

Не го попита дали говори сериозно; това поне бе ясно.

— Не мога.

— Ти си пълнолетен човек, както сама ми заяви. Можеш да правиш каквото си поискаш.

— Не мога — не мога да бъда зависима от някой мъж. Ако ми дадеш един милион долара, ще съм като Мария-Антоанета, която си играела на овчарка. — Стисна здраво столчето на чашата си шампанско. — Господин Левин, Крейг. Дай ми милиона, но не като подарък, а като търговски заем. Няма да правиш бизнес с мен. Ще работиш с „Блясък“ — това е компания. Не участвам само аз. В нея е и Сали Ласитър. Тя е нашият моден експерт.

— Чувал съм за нея. — Той кимна. — Имаше голяма статия в „Ситизън“, притежава много популярен магазин на „Мелроуз“. Обмислях да й направя оферта за финансиране в замяна на дял от бизнеса.

— Както и Хайя ал Яна. Приятелка от училище. Омъжи се за египтянин — тя има опитно око, виждала съм стоката й. Хайя внася в компанията ни самата сграда и чудесен паркинг, както и страхотни произведения на ислямското изкуство и старинни килими. Тя ще ни донесе и други страхотни стоки, изключителна козметика, която не можеш да си купиш в Съединените щати. — Джейн искаше той да й повярва. И без друго щеше да й даде парите, но сега искаше да го убеди в идеята си.

Отчаяно искаше да впечатли Крейг Левин. И не смяташе да се задълбочава в мотивите си.

— Двете с Хайя си поговорихме снощи. Тя иска нещо специално за „Блясък“. Иска да бъдем в авангарда на етичния бизнес — а и аз искам да го направим, защото това се продава. Като „Боди шоп“, като Анита Родик. Хайя ще организира световната ни мрежа и ще ни снабдява със стоки, ръчно произведени от бедни жени в Йордания и Близкия изток, където има контакти — в Египет, навсякъде. А по-нататък и в Африка и Азия, щом имаме пари за търсене на местни таланти. — Джейн бързаше нататък, усетила, че бъбри несвързано. — Жените ще го харесат, а пресата ще полудее по него. А Хайя е много всеотдайна. Такава е по характер — ако се запознаеш с нея, ще видиш.

— Вероятно ще го направя. — Очите му грееха развеселени, докато тя продължаваше с изложението си.

— Затова трябва да погледнеш на нас като инвеститор. Знаеш за опита ми в управлението на персонала и разходите. И сам каза, че бездруго си имал намерение да се свържеш със Сали. Колкото до Хайя, вярно, трябва да се довериш на думите ми. Но не може да се отрече, че тя ни носи сградата на магазина и паркинга. Така че компанията притежава физически активи.

Левин наклони глава.

— Добро предложение. Сделката е сключена.

— Не. — Джейн беше твърда. — Искам два милиона. За да проработи този магазин, ни е нужно най-доброто. Персонал, униформи, служители, които да паркират колите, стока. Имаме известно предимство, защото имаме недвижима собственост. Но трябва да демонстрираме богатство, Крейг. Ние ще продаваме американската мечта с лек екзотичен привкус и всичко трябва да е на ниво.

— Три милиона — каза той. — И ще получа десет процента от компанията.

— Четири — контрира тя.

Левин се ухили.

— Три, сладурче, иначе се оттеглям, а повярвай ми, знам как да го направя.

— Ще трябва да го съгласувам с партньорите си. — Джейн се усмихна въодушевена от успеха си. — Но съм почти сигурна, че ще са съгласни.

— Добре. — Той се приближи и се надвеси над нея; лицето му бе над нейното, устните му бяха близо, прекалено близо. — Приключихме с това. Можем ли да продължим?

Тя се концентрира, опита се да се бори със себе си; топлината се разливаше по цялото й тяло. Джейн копнееше за целувката му толкова силно, че чак й прималяваше.

— Аз не съм за продан — прошепна тя.

Очите му се впиха в нейните и устните му се приближиха с още сантиметър; устните на Джейн се овлажниха и разделиха. Точно преди целувката той се отдръпна.

Джейн преглътна сухо; остана да копнее за него, разочарована.

— Не искам жена, която мога да си купя. — Очите му изучаваха лицето й внимателно. — Ще подпиша документите и парите ще бъдат преведени във фирмената ти сметката още утре, след като адвокатите ми прегледат договора за дялово участие. След това ще си получила каквото ти е нужно от мен и аз няма да мога да си го взема обратно. — Той протегна ръка и погали с върховете на пръстите си лицето й; Джейн вече не можеше да се сдържи и потрепери от докосването му. Мигновено си припомни колко силно възбудена бе в самолета.

— След това ще дойда при теб. И ще видим какво ще стане.

Тя се насили да отстъпи крачка назад.

— Адвокатите ми ще се свържат с теб. — Трябваше да добави: — Благодаря.

— Утре — каза той с лека настоятелност. — Ще се видим пак, Джейн Морган.

Тя се завъртя на пети и побягна.

— Не искам да ходя — изхленчи Мона.

— Трябва. — Сали бе непреклонна. — Мамо, трябва. Ето ти маратонките. Искаш ли аз да ти ги завържа?

— И сама мога да се обличам — сопна се Мона.

Сали се зарадва да го чуе; напоследък не бе много сигурна. В стаята на Мона не миришеше особено приятно. Сали бе махнала потните чаршафи от леглото, но застоялата миризма на прекалено много сън и леност все още насищаше въздуха.

Край. Нямаше да се откаже от майка си. Компанията вече бе създадена, имаха и финансиране; за пръв път от години Сали вярваше, че я очаква добро, наистина добро бъдеще.

— Ето. Взех ти нов спортен екип. „Найк“ — най-доброто. Ще тичаме по Венис, покрай плажа. — Защото никоя от приятелките на майка й нямаше да е там. — След това ще те гримирам хубаво и можеш да дойдеш и да видиш новия ни магазин.

— Какъв магазин?

— „Блясък“ — отвърна Сали. — Много ще ти хареса.

Щом можеше да промени стила в Лос Анджелис, значи можеше да промени и майка си. Нали така?

Майка й бе пристрастена. Сали бе признала това пред себе си и го бе приела спокойно. Един пристрастен човек не можеше просто да се откаже. Трябваше да замени пристрастяването си с нещо друго. С нещо положително.

Сали се спря на фитнеса. Майка й щеше да се пристрасти към фитнеса. Ако това означаваше, че Сали трябва да бяга по три километра всеки ден, което бе напълно излишно за нея, тогава така да бъде. Щеше да кара майка си да си мие косата, да си направи маникюр и коламаска, да използва ежедневен грим и да бяга по плажа. Мона бе изгубила цялата си гордост и себеуважение, но имаше хубаво лице за по-възрастна жена. Не би трябвало да е в това състояние. Да се крие зад бутилката или зад шишенцето с приспивателни.

Мона седеше нацупена и облечена в огромен розов спортен екип, а Сали, прибрала дългата си руса коса в стегната конска опашка, носеше същия, но наполовина по-малък. Болезнено съзнаваше колко добре изглежда самата тя и колко окаян вид има Мона, чиито някога стегнати бедра и чисто лице сега бяха загрозени от алкохола, който бе съсипал кожата й и я бе накарал да подпухне.

Но Мона можеше да се промени. Всеки можеше. Сал го бе направила — сега бе директор на компания.

Тя искрено вярваше във философията на „Блясък“. Красотата не бе само повърхностна, тя бе въпрос на гордост. Не всеки можеше да олицетворява идеала за американска красота като нея, но всеки можеше да изглежда възможно най-добре. А най-добрият вид на майка й съвсем не бе този в момента.

— Хайде. — Тя сграбчи със силната си ръка лакътя на майка си; жената миришеше неприятно, на застояла пот, но Сали не се отказа. — Да тръгваме, мамо. Ела с мен.

Всяка сутрин и вечер в продължение на седмица Сали принуждаваше Мона да тича. Отначало беше по-скоро бързо ходене, а и майка й успяваше да измине едва около миля. На втория ден Мона понякога се затичваше, преди отново да поеме ходом. Сали не се притесняваше. И това бе напредък.

Опитваше се да накара майка си да се почувства горда. Първият ден бе най-хубав — накара я да си вземе дълъг душ, да си обръсне краката, да си направи маска на лицето и да измие и изсуши косата си. Сали изпра спалното й бельо и напълни стаята с лавандула и рози. На втория ден, след като се изкъпа след бягането, Сали отдели време да гримира старателно Мона. На третия ден я заведе до „Блясък“ и й помогна да си избере няколко рокли — свободни и красиво изработени арабски рокли от Гада и Египет, които бяха пристигнали предния ден от един от снабдителите на Хайя.

И нещата потръгнаха. Сали забеляза проблясъка на интерес, който се върна върху лицето на Мона, както и начални признаци на себеуважение; Мона започна да се къпе, да сресва косата си, ставаше от леглото, без да я увещават.

В края на първата седмица Сали се върна от магазина и видя, че майка й е пазарувала — съвсем сама. Беше купила няколко възглавнички и свещници и бе пренаредила мебелите в малкия им апартамент.

Само след месец Мона вече се побираше в старите си джинси. Не бе докоснала алкохол — дори и от водата за изплакване на уста, почти половин година. Имаше и други окуражаващи признаци. Бе попитала Сали дали може да иде на зъболекар и да избели зъбите си — вече се гордееше с новата си визия. Мона дори започна редовно да посещава фитнес клуб — добави и работа с тежести към бягането, сутрин и вечер. Сали я записа в курс по йога, където за първи път след смъртта на Поли Мона започна да се сприятелява с нови хора.

В очите на Сали имаше сълзи първия път, когато изпрати майка си на кафе с приятелка. Фитнесът бе помогнал за това — добра физическа форма, себеуважение, както и положителни очаквания за бъдещето. Понякога червилото и една хубава рокля наистина бяха много важни. Нямаше да е силно преувеличено да се каже, че стилът бе спасил майка й.

Докато Джейн се занимаваше с техническата част, наемаше служители и се срещаше със счетоводители и банкери, подписваше сделки със снабдители и планираше разположението и инфраструктурата на магазина, а Хайя ежеседмично летеше с огромния си корем на бременна до Средния изток, където намираше изумително красиви лампи, килими, мозайки и бижута, Сали напътстваше екипа си от дизайнери. Правеше скици, възлагаше поръчки на фабриките, сключваше договори с други неизвестни таланти. Правеше всичко, за да отрупа „Блясък“ с най-модерните и търсени дрехи и аксесоари, както и с изчистени класически модели. Нищо евтино, нищо разголено. Сали правеше така, че дефектите да изчезнат, не искаше дрехи, които изискват перфектно тяло. Всички поли и рокли бяха ушити от тежки платове и бяха подплатени. Освен това започна с цветови палитри, които можеха да се съчетават.

Имаше и раздел за работещата жена. Защо да жертваш женствеността си в офиса? Сали се насочи към скъпите материи като коприна, сатен, кадифе и плътен памук — никакъв лен, защото се мачкаше, и работеше изключително в черно, бяло, пясъчен цвят и тъмносиньо; всяка дреха подхождаше на другата. Кройките бяха класически, но с женствени детайли. Блузите — с широки маншети и малки копченца като мидички, но вталени и с мекотата на коприната. Полите имаха асиметрична кройка и стигаха до коляното или се спускаха чак до пода и се разширяваха долу като рибя опашка. Панталоните бяха с тясна талия, но по-широки в бедрата, за да помогнат малко там, където повечето жени имаха нужда. Като се прибави и чифт от обувките с платформа и висок ток, които Сали сама бе измислила, всяка жена получаваше височина, комфорт и стил, както и моментална загуба на поне два килограма.

Но Сали знаеше, че „Блясък“ трябва да бъде много повече. Трябваше да бъде желана цел, истинско преживяване. Страхотните дрехи и красивите килими и пъстри мозайки бяха нещо чудесно, но Сали отлично разбираше защо жените пазаруват. Беше заради усещането да попаднат в пещерата на Аладин, да бъдат заобиколени от красиви и прелестни неща.

Сали се зае с разработката на по-дребните стоки: независими козметични компании, органични производства, които се разграничаваха от жестокото отношение към животните, марки, които не желаеха да правят бизнес с големите вериги. Подбираше само най-разкошните стоки. Червила, опаковани като бижута, обсипани с изкуствени рубини и диаманти. Меки четки за грим направо от Изтока, направени от естествен косъм. Парфюми във флакончета от искрящ кристал. Нежни гривнички за късмет, за които можеше сам да избереш камъните, които да добавиш като висулки — клиентите можеха да си гребнат камъни със седефена лъжица, като хайвер, и да плащат на лъжица. Изящни колиета, изработени в Сан Франциско от майстор, на когото се възхищаваше — лъскави листенца от мед и злато, които звънтяха, докато вървиш. Гривни за глезена с малки звънчета. Компактни сенки за очи от едно ателие във Венеция, където много умело ги слагаха в мидени черупки. Благоуханни масла във флакончета, които можеха да ароматизират цяла стая. Свещи, направени като послания, с фитил върху всяка буква — „Горещо“ бе любимият й модел.

И така, бавно, стоките в магазина постепенно добиваха облик. Дантелено ветрило от Париж. Чифт оранжеви кожени сандали на висок ток с тънки каишки и нежни бели розички върху каишките. Масло за вана „Флорис“ от Европа. Шоколади „Карбонел и Уокър“. Шотландски кашмир и ирландски лен. Австрийски сребърни канички за кафе. Това щеше да е уникално място за пазаруване, мислеше си Сали, въодушевена, че е намерила истински майстор, който да й продаде цяла серия гравирани стенни часовници с кукувички, които си имаха дори и танцуващи фигурки на селяни, лисици и катерички, както и майстор на сладолед от Рим, който се бе съгласил да пренасят продукцията му със самолет и да я предлагат в кафенето на „Блясък“. Магазинът щеше да е като ваканция за богатите американци, които не искаха да използват паспортите си. Беше като рай. Дребни, неустоими, прелестни стоки, които просто те караха да посегнеш към портфейла си…

Сали работеше като дявол. Работеше като маниак, също като Джейн и Хайя. Единственото, за което мислеше Джейн, бе как да върне парите на онзи тип Левин. Хайя се бе посветила на задачата да осигури наследство на детето си и да помага на бедните жени, които бяха зависими от мъжете; печалбата не беше много важна за нея. Сали, от друга страна, мислеше за майка си, за баща си, за стила и гордостта. Не беше лишена от егоизъм, съвсем не бе някоя измислена светица. Тя не беше Майка Тереза, в никакъв случай. Именно усещането й за стил я бе довело дотук. Щом можеше да помогне на другите жени, значи тя самата щеше да забогатее. Щеше да си върне предишния живот.

Докато Мона се потеше и се бе посветила на новата си мания във фитнеса, Сали Ласитър не излизаше от офиса си. Потопи се изцяло в модния бизнес и това много й харесваше.

Сали никога не мислеше за друго, освен за новата си работа и грижите за майка си, като я наглеждаше да не се върне към предишното си състояние. Нямаше време за нищо друго.

Определено не и за мъже.