Наследницата от Дакота Билдинг

Осма глава

Ню Йорк Сити, септември 1884 г.

Сара беше спала едва няколко часа, когато я събудиха тежки стъпки. Бяха стъпки на мъж. Спряха и за момент й се стори, че си е въобразила. Рано вечерта се беше извила буря със светкавици и тътнещи гръмотевици, също като динамит, който трябва да разбие гранитните скали по авенютата. Само че този звук не беше гръм. Тя напрегна слух, за да чуе, но навън цареше тишина. Неестествена тишина.

Навън, в коридора имаше някого.

Тя притисна ухо към вратата, но чу единствено кръвта, която пулсираше в ушите й. Грабна машата от камината и отвори рязко вратата.

Пред нея стоеше мъж.

Не беше човек от персонала, в това бе почти сигурна. На сумрачната светлина й се стори, че е в края на двайсетте, с тъмна брада и мустаци.

Гласът й потрепери.

— Кой сте вие? Какво търсите тук?

Той погледна навътре, зад нея.

— Работя тук, строител съм. Извинете, госпожо, просто се изгубих.

— Никой няма работа тук след работно време.

Иззад ъгъла се появи госпожа Хейнс, загърната в наметалото си, стиснала лампа в ръка.

— Той излезе от стаята на Дейзи.

Мъжът се напрегна.

Сара усети как всичко в нея се свива от страх. Дишаше плитко и не можеше да продума.

— Вие колко сте? — Мъжът имаше груб глас, плътен, застрашителен.

Госпожа Хейнс погледна към Сара, пребледняла от страх.

Сара продължаваше да стиска машата с всички сили. Беше готова да замахне.

— Осем сме.

Мъжът погледна машата, след това Сара.

— Осем ли? Къде са останалите пет тогава?

— Най-добре да си вървите.

— Така ли?

Подигравателният му глас й напомни за господин Ейнсуърт от времето, когато чиракуваше при шивачката. Това беше човек, който обичаше да налага силата си. Също като господин Бърмингам, който отправяше мръснишки погледи към младите камериерки в хотел „Лангъм“. Сега обаче Дакота Билдинг беше нейното царство, нейна отговорност и мисълта, че този мъж се разхожда наперен като паун, сякаш притежава сградата, я вбеси.

Заряд електричество премина през Сара. Без да мисли, тя вдигна машата над главата си и нададе писък, който проехтя по коридора и прониза собствените й уши. Драматичната промяна от разтреперана от страх жена до пищяща луда даде резултат. Мъжът хукна на мига, драсна по коридора и зави зад ъгъла. Машата падна с трясък и остави бял отпечатък върху наскоро полирания под.

Госпожа Хейнс и Сара заситниха към ъгъла. Вратата на Дейзи беше оставена открехната и отначало им се стори, че стаята е празна. Накрая момичето се подаде разплакано иззад леглото.

Спомени нахлуха в главата на Сара. Мъжът на шивачката отначало се усмихваше толкова мило. Минаваше покрай нея и отриваше ръка в кръста й, жест, чието значение е трудно да определиш. Той се гордееше с работата й, с онова, което тя щеше да постигне зад шевната машина, спомни си колко прекрасно се чувстваше, когато чуваше комплиментите му, докато съпругата му беше толкова кисела и студена. Тогава беше младо, изпълнено с надежди момиче като Дейзи.

— Добре ли си, Дейзи?

Дейзи не отговори веднага, а големите й очи се напълниха със сълзи.

— Да, госпожо Смайт. Бях в стаята си и той влезе и… — тя замълча.

Сара стисна госпожа Хейнс и Дейзи за ръцете и ги отведе в собствената си стая, след това заключи вратата. Заедно вдигнаха бюрото и подпряха с него вратата. Тя грабна кърпичка и седна до момичето на леглото.

— Така, вземи.

— Каза, че се бил изгубил, но след това се пъхна при мен — гласът на Дейзи потреперваше от страх.

— Така, сега сме в безопасност — Сара погледна към госпожа Хейнс, чието лице беше бледо на светлината от лампата. — Ще останем заедно до сутринта. Той не може да излезе през вратата, защото Фицрой е заключил, значи, ще бъде открит, когато портиерът се върне.

Тя отиде до прозореца с надеждата да види господин Камдън и да го повика на помощ, но навън цареше мрак.

— Ще обсъдя проблема с господин Камдън още утре сутринта и ще се погрижа подобно нещо да не се случва отново — дано господин Камдън спи на заключена врата.

— Ще се почувствам по-добре, когато останалите обитатели се нанесат — призна Дейзи.

— Каквото и да става, ще заключвате вратата си и няма да отваряте, ако чуете непознати гласове — скара се госпожа Хейнс.

Това беше неприемливо.

— Горкото момиче е преживяло достатъчно — заяви Сара. — Да я оставим на мира — не знаеше как да зададе въпроса, който я измъчваше. — Той колко време остана в стаята ти?

— Не повече от минута. Борих се, доколкото можах.

— Ти си истински герой.

Госпожа Хейнс се настани на високия стол до стената.

— Не бива да ни оставят тук без защита — заяви тя. — Можеше да ни убие и трите. Все още може.

Тя беше права, но Сара не отговори. Дейзи легна на леглото на Сара и отпусна глава в скута й.

— Горкото момиче — Сара я погали по косата. — Сега сме до теб.

Сара и госпожа Хейнс останаха будни, вслушваха се в тихото дишане на заспалата Дейзи и напрягаха слух за стъпки чак до настъпването на утрото.

* * *

Когато чуха скърцането на портата, Сара и госпожа Хейнс внимателно събудиха Дейзи. Сара ги поведе надолу, където Фицрой бе застанал на вратата, докато работниците влизаха във вътрешния двор, подмятаха шеги и си подвикваха.

— Тук има непознат мъж — заяви Сара. Фицрой присви загрижено очи, когато тя разказа за среднощната случка.

Портиерът веднага заключи портата. Извика бригадира, за да провери хората си, след това помоли жените да изчакат на рецепцията, докато претърсят. Повикаха господин Камдън и той започна да разпитва разплаканата Дейзи внимателно и спокойно, не спря да я гали по рамото, докато не приключи с въпросите. Вниманието му едва не накара Сара да избухне в сълзи. Де да имаше човек, който да направи същото за нея след сблъсъка й е господин Ейнсуърт.

Фицрой се втурна задъхан през вратата.

— Прозорец на един от източните апартаменти на първия етаж е бил разбит отвън. Оттам е излязъл. Кълна се, че с госпожа Хейнс проверихме работниците в края на вчерашния ден.

Госпожа Хейнс кимна, но не каза нищо.

— Уверявам ви, че няма да позволим подобно нещо да се случи отново — обърна се господин Камдън към Дейзи. — Фицрой, погрижи се прозорецът да бъде поправен още днес сутринта и ще намерим нощни пазачи. Няма смисъл да чакаме официалното откриване.

— Ще ги включа във ведомостта — предложи Сара.

— Много се извинявам, господине — обади се Фицрой.

— Така и трябва — погледна го вбесеният господин Камдън. — И пресата, и останалата част от града чакат Дакота Билдинг да се провали. Подобен скандал би ни разорил още преди обитателите да се настанят.

— Така е, господине — на горкия човечец му личаха шейсет и шестте му години.

— Госпожо Смайт, ще говорим във вашия офис — господин Камдън освободи останалите.

Тя го последва вътре и затвори вратата след себе си.

Той започна да крачи из малката стая.

— Още веднъж ви поднасям извиненията си за нахлуването. Мъчно ми е, че през цялото време съм бил тук, а не съм могъл да направя нищо, за да ви помогна.

— Ние сме добре и съм сигурна, че Фицрой няма да позволи подобно нещо да се случи отново.

— Като баща, мисълта за непознат мъж, който обикаля по коридорите и нахлува в стаята на Дейзи, ми се струва ужасна.

Готовността му да защитава собственото си семейство я трогна, но същевременно усети искрица завист. Беше й приятно, че двамата с него са приятели, ала когато семейството му се нанесеше, нещата щяха да се променят.

Каква ужасна, егоистична мисъл! Зарече се да бъде по-благородна.

Той сложи ръце на кръста и наведе брадичка.

— За съжаление, налага се да ви задам един деликатен въпрос.

— Да?

— Дейзи има ли нужда от лекар?

Сара въздъхна дълбоко.

— Мисля, че не. Момичето настоява, че той е бил в стаята й не повече от минута. Почти съм сигурна, че не е наранена.

Господин Камдън изви засрамено поглед.

— Радвам се. Както и да е, ако прецените, че има нужда от допълнителна помощ, не се колебайте и ме потърсете.

— Разбира се.

Тя се запита дали той все още помни предложението да отидат в града за плат за завеси. Очакваше с нетърпение да види новата част от града. Дори сега миризмата на мръсна кочина нахлуваше отвън и й напомняше колко дълбоко в провинцията се намира.

Господин Камдън стана, за да излезе, но спря при вратата.

— Да не забравяме…

— Да?

— Тази седмица пристигат камериерките, готова ли сте да ги настаните?

— Разбира се. Вече съм им определила стаите и планирам да ги ориентирам.

— Чудесно. Що се отнася до пътуването до града, какво ще кажете да се видим на портата в десет?

Значи помнеше. Тя се усмихна, след това прикри усмивката. Отиваха в града, нямаше нищо чак толкова вълнуващо. Подобен възторг за малко не я съсипа преди години, докато чиракуваше при госпожа Ейнсуърт. От тогава насетне беше много предпазлива по отношение на скритите помисли на мъжете.

През последвалото десетилетие и половина тя доказа, че притежава почти свръхестествени сили при разпознаването на гадовете сред джентълмените, а господин Камдън, изглежда, не попадаше в тази категория.

— Добре, господине.

За радост на Сара господин Камдън уреди открита карета за пътуването, което означаваше, че ще може да види града, без нищо да й пречи. Въртеше се ту наляво, ту надясно, когато той посочваше различни къщи на Пето Авеню край парка.

Той нареди каретата да спре на Петдесет и втора улица.

— Погледнете шедьовъра, който превърна Ричард Морис Хънт в най-търсения архитект в Ню Йорк.

Сара ахна.

— Тази къща за едно семейство ли е?

— Не за кое да е семейство. Говорим за семейство Ръдърфорд. Господин Стафърд Ръдърфорд и съпругата му, госпожа Алма Ръдърфорд.

Бледият варовик, украсен с множество фронтони, балкони и орнаментални върхове, сякаш искреше на слънчевата светлина и превръщаше постройката в мираж в сравнение с останалите сгради с цвят на пръст. Приличаше на кукленска къща, която е била увеличена до ненормални пропорции и сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Тази къща беше по-подходяща за някой планински връх в Европа, не за натоварена градска улица. Дизайнът беше толкова крещящ, че тя едва не се изсмя на глас.

— Не съм сигурна къде точно да гледам — призна най-сетне Сара.

— В града има четири хиляди милионери, всеки от тях се опитва да сложи останалите в джоба си. Наричам настоящото течение европейска сватбена торта.

— Не мога да не се съглася. Много е крещящо.

Той й се усмихна.

— Също като Дакота Билдинг, нали?

— И Дакота е доста натруфена. Но тя е показна сграда и предполагам, че обитателите искат точно това. След като не могат да живеят в една от къщите на Пето Авеню, защо да не се настанят в още по-голяма и причудлива сграда?

— Вие в каква къща бихте искали да живеете, госпожо Смайт?

Никой не й беше задавал подобен въпрос преди. Тя се почувства объркана и не можа да отговори веднага. Никога не си беше представяла да живее на друго място, освен в лондонския си апартамент или таванското помещение в Дакота.

— Сегашното ми жилище е чудесно.

— Не ви попитах за това.

— Какво бихте създали, ако не се налага да отговаряте пред господин Хардънбърг или разни като госпожа Пътнам?

— Вие избягвате въпроса — той даде знак на кочияша да продължи.

— Добре тогава. Предполагам, че бих искала къща в провинцията с малка градина. Това ще ми бъде достатъчно.

— Нищо подобно. Не приемам този отговор. Ако притежавате всичките пари на света и можете да си построите каквото пожелаете, тук, на Пето Авеню, как бихте искали да изглежда къщата ви?

— Та вие тъкмо това правите по цял ден, измисляте различен дизайн. Признавам, че нямам бегла идея. Със сигурност няма да бъде като къщата на Ричард Морис Хънт. Ще се загубя, докато отивам на закуска.

Той прихна и на нея й стана приятно.

— Ще ви нарисувам къща, става ли? Веднага щом хаосът се поуталожи и работата в Дакота тръгне безпроблемно. Ще ви нарисувам нещо. Дори да е провинциална къща със сламен покрив, която ще ви напомня за дома.

Тя изви поглед. За дома. Веднага след като получеше първия си чек, Сара щеше да изпрати половината в къщата във Фишбърн с късо, весело писъмце до майка си, за да я увери, че е добре. Надяваше се това да поуталожи чувството на вина, че се е преместила да живее толкова далече, но тя много добре знаеше, че не трябва да очаква благодарности след това. Не и от майка си.

Докато стигнат до Гранд Стрийт, господин Камдън й беше показал многото начини, по които градът се беше променил през последните десетилетия — от разкривени бараки отпреди сто години до тухлени сгради от федералната ера и най-сетне до шоколадовите къщи, които бяха взели надмощие по страничните улици. Минаха покрай Музикалната академия, където обществото се събираше за глътка култура, и малка църква от Готическото възраждане на Двайсета улица, където се молеха.

Господин Камдън беше единственият мъж в магазина за платове освен собственика, но той, изглежда, нямаше нищо против. Двамата със Сара прегледаха коприни и дамаски, но той отхвърли и двете, защото били твърде тежки и неподатливи.

— Знам, че госпожа Камдън ще иска да закачи нещо такова, когато пристигне, но засега просто ми трябва нещо, което да спира палещите лъчи на слънцето и въпреки това да пропуска светлината.

— Какво ще кажете за това? — Сара посочи фина тъкан с цвят на чай.

— Става, чудесно! — Той даде знак на собственика, който дотича веднага.

— Кога очаквате семейството ви да пристигне? — попита тя, докато човекът опаковаше плата в кафява хартия и го връзваше с връв.

— Малко след откриването — той посочи полиците, отрупани с платове. — Сега трябва да изберете нещо и за вашите прозорци.

— Няма нужда. Моите прозорци са с капаци и те ми вършат чудесна работа — тя прокара пръсти по къса черна панделка, оставена на плота.

— Вие ми правите огромна услуга и искам да ви отвърна със същото. Какво ще кажете за това? — Той посочи изящна, великолепно изработена бяла дантела.

— О, не, господине. Не мога да приема.

— Настоявам.

Тя веднага си представи как ще изглежда на прозореца й, как ще трепти при всеки полъх на вятъра, когато се буди сутрин.

Прехапа буза, за да не грейне усмивката й, и му благодари искрено, докато той й помагаше да се качи в каретата обратно към Дакота Билдинг.

Господин Камдън поклати глава.

— Няма нужда да ми благодарите. Все още не съм ви се отплатил, че спасихте живота на дъщеря ми. Сега отново съм ви задължен, задето отблъснахте нападателя на Дейзи. Вие сте подходящ човек, който да бъде на моя страна, и аз ще направя всичко по силите си, за да остане така.

Колко различен беше господин Камдън от останалите мъже, които бе срещала, докато работеше. Той нямаше нужда от уверения, че е влиятелен човек, както беше с господин Бърмингам в „Лангъм“, и нямаше нужда някой да му доказва лоялността си. Той просто се наслаждаваше на изобретателността и работливостта й, както и на компанията й.

Не спря да си повтаря думите му през цялото пътуване към дома.