Наследницата от Дакота Билдинг

Пета глава

Ню Йорк Сити, септември 1884 г.

Далечно чукане изтръгна Сара от съня. Тя си облече най-хубавата всекидневна рокля, тъмнозелено на тънко черно райе, и вдигна косата си в строг кок на врата, преди да поеме надолу по стълбите. Напредваше бавно, площадка след площадка, а шумът ставаше по-силен. Когато излезе във вътрешния двор, я посрещна какофония от звуци: крещяха мъже, чукове и триони се въртяха със замах. До нея застана Фицрой и я поведе обратно към сградата през друга врата, по плетеница от тесни коридори с много високи тавани. Всички пропорции й се струваха грешни, но може пък в Америка да беше така.

Той отвори вратата към трапезарията и посочи вътре:

— Има кафе, яйца и разни други неща. В момента изборът не е голям. А, да, господин Камдън моли да отидете при него след това.

— Той къде е?

— Ще го намерите в апартамент 43 на четвъртия етаж. Качете се по стълбите в североизточния ъгъл на двора, за да стигнете.

Трапезарията не отстъпваше по нищо на огромната трапезария в дома на графа, описвана от майка й. От мраморния под до гравирания дъбов таван нито един детайл не беше пропуснат, включително огромната камина от шотландски камък. В стаята се повтаряха няколко мотива: бронзовият барелеф по стените бе декориран със стръкове жито, върхове на стрели и индиански лица — игра с името на сградата, предположи тя.

Изпи бързо кафето, но не посегна към яйцата. Надяваше се готвачката да вложи повече усилие, когато пристигнат обитателите на сградата.

Вратата към номер 43 беше открехната. Тя я отвори и надникна вътре. До нея имаше камина, нещо необичайно за фоайе, от което водеше друг дълъг, тъмен коридор. От лявата й страна имаше огромна библиотека, чиито полици ограждаха прозорците от тавана до пода. Малък балкон гледаше към парка долу, а плъзгаща се врата го свързваше със съседната стая. Умелата изработка на всичко я порази. Дори в „Лангъм“, най-луксозния хотел в Лондон, нямаше подобни изпипани детайли.

— Господин Камдън? — отекна гласът й.

— Ето ме.

Тя не го беше забелязала в онази част от библиотеката, която не се виждаше.

Господин Камдън се беше навел над бюро на архитект, стиснал молив в едната ръка. Вдигна поглед към нея и се усмихна. Той беше единственият човек, когато познаваше тук, и близостта, дори бегла, намали чувството на паника, което я бе обхванало, откакто видя Дакота Билдинг.

— Как мина пътуването ви, госпожо Смайт?

Стаята беше по-малка от съседния хол, но източното изложение гарантираше много светлина. Той остави молива и посочи към двете кресла отстрани на прозореца.

— Пътувах добре, благодаря.

— Радвам се.

Той прокара ръка по брадичката си. Нямаше брада, което отначало я притесни, тъй като повечето мъже носеха дебели гъсти бакенбарди. Заради гладката му кожа й бе трудно да определи възрастта му. Средата на трийсетте, предположи тя.

Трепна от смущение. Мълчанието се беше проточило и създаде неловко чувство, докато го оглеждаше.

— Изработката на всичко вътре в сградата е много красива.

Той сви рамене, когато чу комплимента.

— Претрупано бих казал. Но е най-добре да свикна, защото тук ще бъде новият ми дом.

— Ще живеете тук, така ли? — Тя нямаше намерение да се издаде колко е шокирана, защото си представяше, че той би предпочел по-изискана част от града.

— В този апартамент. Госпожа Камдън може и да има недостатъци, но я уверих, че Дивият запад скоро ще бъде преобразен. Останалата част от мебелите, както и семейството ми, пристигат след два месеца, щом сградата е напълно готова. Не е хотел „Лангъм“, но ще се справя.

— Сигурна съм, че семейството ви много ще хареса апартамента, а за мен ще бъде истинска радост да се видя с децата ви при не чак толкова напрегнати обстоятелства. Надявам се, всички са добре.

— Да, благодаря.

Дотук с любезностите. Предстоеше й да научи много за сградата, преди да заработи.

— Колко апартамента ще бъдат отдадени под наем?

— Всички. Фицрой ще ви заведе на цялостна обиколка на сградата, но първо ще ви покажа плановете — той стана и я поведе към масата, опряна на една от стените, и разгърна няколко бели листа, докато не намери онова, което търсеше. — Това е четвъртият етаж. Намираме се тук.

Апартаментът беше огромен, с няколко спални, вестибюли, с камини, килери, стаи за прислугата и огромен хол.

Сара разгледа разположението на целия етаж.

— Струва ми се, че всеки апартамент има различно разположение.

— Първоначално господин Хардънбърг е бил предвидил по шест апартамента на етаж, всички приблизително с еднакви размери. Само че собственикът, господин Кларк, почина преди две години и строителният агент, за съжаление, позволи на обитателите да определят колко стаи искат. Не мога да ви опиша колко нощи съм прекарал, докато ги подредя като в огромен пъзел, но най-сетне успяхме. Изоставаме малко, а господин Дъглас ми диша във врата, но тук идва вашата роля.

Преди да успее да продължи, мъжки глас прозвуча откъм коридора.

— Тук сме, отзад, господин Дъглас — господин Камдън се усмихна на Сара. — Шефът ви пристигна.

На нея й се искаше господин Камдън да й бъде шеф и щом видя мъжа, който влезе в стаята, мнението й се затвърди. Той беше едър, със синьо-черна коса. Свали шапката си, когато видя Сара, и тя веднага забеляза петното от боя за коса по вътрешния ръб на шапката.

— Господин Дъглас, позволете да ви представя госпожа Смайт. Вчера пристигна от Англия.

Господин Дъглас я огледа също като търговец на коне, който оценява кобила, която не отговаря на очакванията му.

— Така, госпожо Смайт. Не ни остава много време, цари хаос, както виждате. Налага се бързо да се приспособим.

— С удоволствие ще направя всичко необходимо — отвърна Сара. — Ще ми бъде от помощ, разбира се, ако ми кажете колко прислужници са били наети и кога ще дойдат.

От мига, в който се събуди, умът й работеше над въпроса как да събере екип от момичета, които да почистят, да изметат стърготините и да лъснат махагона до блясък.

— В момента имаме малък проблем.

Тя се постара да го погледне право в очите и се подпря с една ръка на масата.

— Проблем ли? — Ако той си беше променил мнението, тя нямаше къде да отиде. Той или господин Камдън щеше да плати пътуването до дома? Щяха ли да я вземат отново в „Лангъм“?

— Недейте да пребледнявате. Положението не е чак толкова зле — господин Дъглас дишаше тежко, все едно беше тичал през целия път. Имаше румени бузи, а устните му бяха като на херувим или на бебе. — Мъжът, когото наехме да поеме мениджмънта на сградата, не може да започне работа. Майка му е болна и той замина за Сейнт Луис да се грижи за нея. Затова искам вие да станете лейди мениджър. С вашата квалификация от „Лангъм“ в Лондон, предполагаме, че ще се справите добре.

— Вместо да бъда икономка ли?

— Именно. Ще получите увеличение на заплатата и ще отговаряте не само за поддръжката на сградата, ами и за целия персонал.

— Досега не съм работила като лейди мениджър — дори не беше чувала за такава длъжност. Звучеше нелепо, прекалено женствено и префърцунено.

— Няма значение. Самият факт, че сме ви довели от чужбини, от скъп хотел, ще впечатли наемателите. Не мога да намеря друг за толкова кратко време, а господин Камдън каза много добри неща за вас.

— Какви задължения включва тази работа?

Той погледна към тавана и изброи цял списък.

— Както казах, ще отговаряте за целия персонал, за всички дейности. Ще следите всички, от портиера до камериерките да си вършат работата, да им се плаща навреме, фактурите да бъдат наред. Искам всичко тук да е като по часовник. Вторият етаж ще бъде за гости на обитателите, така че това ще ви бъде напълно познато. Освен това ще преценявате бъдещите обитатели и ще се грижите настаняването им да минава безпроблемно.

— Май си осигурихте повишение, госпожо Смайт — господин Камдън започна да сгъва чертежите. — Не е зле за първия час на работното ви място.

Тя се насили да му отправи нещо като усмивка. Мениджърите в „Лангъм“ се сменяха на всеки няколко години, никога не отговаряха на изискванията нито на собствениците, нито на гостите и ги обвиняваха за всеки гаф. Освен това винаги бяха мъже.

— Колко са апартаментите в сградата?

— Шейсет и пет, някои с по четири, други с по двайсет стаи — отвърна господин Камдън.

— От колко души ще се състои персоналът, след като сградата е напълно готова?

На господин Дъглас му трябваха няколко секунди, преди да отговори, защото очевидно пресмяташе.

— Стои петдесет.

Тя се ужаси.

— Аз ще отговарям за сто и петдесет души, така ли? Какво ще правят?

— Да видим, това е добро изпитание за мен — разсмя се господинът, сякаш това бе някаква глупава шега. — Персонал за асансьорите, портиер, домоуправител, носачи, нощни пазачи, перачки, които ще живеят тук, мъжки шивач, двама художници, електротехник, водопроводчик, персонал за трапезарията. Май това са всички. На практика град в самия град.

— Не забравяйте дърводелеца и полировача — добави господин Камдън.

Двамата започнаха да обсъждат графика за инсталирането на последните детайли по асансьорите „Отис“. Когато накрая се врътна на пети и излезе в коридора, господин Дъглас пухтеше като влак.

Господин Камдън пристъпи към стената и натисна копче.

— Вълнуваща новина, нали?

Тя бе замръзнала на мястото си, не знаеше как да реагира. Щеше да отговаря за целия персонал и услугите за всички обитатели.

— Фицрой ще дойде всеки момент, за да ви покаже кабинета ви. Струва ми се, че ще го предпочетете пред мансардата, която имахте при предишния си работодател. Аз лично съм направил дизайна.

За момент й се прииска да се върне в стария си офис в хотела, където всеки ден беше наясно какво се очаква от нея.

— Не съм сигурна, че съм подходяща за поста.

— Тогава ще се качите на първия кораб за дома.

Тя пребледня, а той се разсмя.

— Стига глупости, пробвайте. Дъглас е затънал в голяма каша. Ще се справите, нали?

Фицрой влезе, преди тя да успее да отговори.

— Да, господине.

— Заведи госпожа Смайт до офиса. И госпожо Смайт, първата ви задача е да намерите нова икономка. Вървете.

Тя последва послушно Фицрой надолу по стълбите. Той бе доста чевръст за възрастта си.

— Ще трябва да ви преведа през мазето, защото шумът в двора е оглушителен.

Тя кимна, неспособна да проговори. Гърлото й се беше свило и отчаяно й се пиеше чай.

Слязоха до най-ниското ниво на сградата. Въпреки че се намираха под земята, тук влизаше достатъчно естествена светлина.

— Защо има прозорци под земята? — полюбопитства тя.

— Има ров без вода около сградата. Това обаче не е единственият източник. Ако погледнете нагоре — той посочи тавана — ще видите капаците, които се намират във фонтаните в двора.

Фицрой продължи, като посочи тръбите за вода, които захранваха асансьорите, тя не беше сигурна как точно става това, и десетки малки стаи.

— Тук ще бъде шивачът, а тук — склад за сандъците на обитателите. Рампа от западната страна на сградата дава възможност да се правят доставки направо в мазето.

Качиха се на асансьор за един етаж и Фицрой отключи вратата към офис, отстрани на рецепцията, и отвори вратата със замах.

Господин Камдън се оказа прав. Тук не бе пестено място. По махагоновите стени имаше красиви дървени полици, a пред тях — бюро от същото дърво. Обстановката бе по-подходяща за стара шхуна, за мястото, откъдето капитанът да чертае навигацията. Върху бюрото бяха натрупани купища хартия и неотворени пликове. Няколко бяха паднали на пода.

— Какво е всичко това?

— Сметки, молби от наематели, все разни такива. Мениджърът трябваше да дойде преди седмица, затова сме поизостанали.

Фицрой вдигна пликовете от пода и ги постави внимателна върху една от по-малките купчинки.

— Господин Камдън спомена ли за срещата с персонала?

— Не.

— Добре — той погледна часовника си. — Скоро ще пристигне целият персонал й след час ще се видим в трапезарията, за да получим заповеди.

— Господин Дъглас ли ще води събранието?

— Господин Дъглас ли? — Фицрой я погледна недоумяващо. — Не, госпожо Смайт. Вие ще го водите. Вие сте шефът.

* * *

През следващите трийсет минути тя рови в купищата хартия, разпредели ги на фактури, молби от наематели, уведомления от продавачи и други. Нищо тук не говореше добре за организацията на сградата, която господин Дъглас й беше възложил да управлява, а й беше поверил задължения, без да уточни какво точно се очаква от нея. Съмняваше се, че той има представа. Всички започваха от нула с тази глупост за жилищен блок, който щеше да се управлява като хотел. Доколкото тя успяваше да прецени, работата й като лейди мениджър бе да не позволи Дакота Билдинг да затъне. Беше й напълно непонятно как точно щеше да го постигне, но сигурно така бе и за господин Дъглас, който бе зает със своите си крайни срокове и задължения.

Тя знаеше как да ръководи камериерки, нищо повече. Добре, може би малко повече, тъй като господи Бърмингам в „Лангъм“ й беше възлагал допълнителни задачи през годините. Най-вече онези, които му бяха неприятни, например да наема и уволнява хора от персонала и да се справя с по-капризните гости.

Там бе успяла да се издигне до поста икономка, така че защо да не се възползва от тукашното предложение?

Защото можеше да се провали с гръм и трясък и да се наложи да се върне във Фишбърн с подвита опашка, както очакваше майка й.

Момиче със светлоруса коса надникна от коридора:

— Госпожо Смайт?

Сара кимна:

— Заповядайте.

Момичето влезе, последвано от слаба, жилава жена. Бяха много различни. По-младата беше пухкава, закръглена, с бледи лунички, пръснати по носа и бузите. Изражението й издаваше, че е любопитна и нетърпелива, също като момиченце, което е влязло в сладкарница. Устата на по-възрастната беше извита надолу, семплата й сива рокля не й отиваше никак и придаваше на кожата й сивкав оттенък.

— Аз съм Дейзи Кавано, вашата асистентка — представи се момичето. — Това е госпожа Хейнс, тя също ви е асистентка.

Сара се изправи.

— За мен е удоволствие да се запозная и с двете. Заповядайте, седнете — тя посочи двата стола. — Все още не съм намерила списъка с персонала. Бихте ли ми казали нещо за себе си и какво включват задълженията ви?

Може би така щеше да разбере какви са част от нейните задължения.

Дейзи се наведе напред.

— Казано ми е да правя всичко, за да ви помагам. Предполагам, че първата ми задача ще бъде да открия списъка с персонала.

Тя веднага хареса момичето.

— Преди това — Дейзи наклони глава на една страна — работех в хотел „Космополитън“, бях асистентка на мениджъра.

— Това е съвсем различно нещо — устата на госпожа Хейнс почти не се движеше, докато говореше, сякаш имаше проблем със зъбите. — През последните три години работех в клуб „Хюя бърт Хоум“ и мога да ви уверя, че мениджмънтът на един жилищен блок включва много повече работа. В моите задължения влиза да посрещам гостите и да звъня на собствениците, за да получа разрешение за посещение, както беше и там. Наречете ме портиерка, ако искате, ще трябва да разкарвам простолюдието. Разпределителното табло ще е моето царство.

— И двете ли ще живеете тук, в Дакота?

Госпожа Хейнс кимна.

— Нанасяме се днес, на деветия етаж.

— Да, стаите ни са една до друга — заяви доволно Дейзи.

Госпожа Хейнс не скри разочарованието си от този факт. Бе почти невероятно двете жени да станат близки приятелки, но с малко късмет щяха да се научат да работят заедно.

Звънецът на входната врата звънна и госпожа Хейнс скочи!

— Бих искала да се заема със задълженията си, стига да нямате нищо против.

Сара ги освободи, но Дейзи се обърна от вратата.

— Госпожо Смайт, истина ли е, че идвате от Лондон?

— Да.

— Много е далече.

— Наистина е далече.

— Не ми е приятно да клюкарствам, но госпожа Хейнс ми каза, че е мислела, че тя ще получа поста ви, когато се освободи. Може да имате проблеми с нея.

Сара нямаше никакво намерение да търпи клюки.

— Сигурна съм, че двете с госпожа Хейнс ще се разбираме добре — отвърна тя. — Отнасям се с уважение към всеки от персонала и очаквам същото отношение и към себе си. Това означава, че в бъдеще ти, Дейзи, трябва да ме информираш единствено по въпроси, свързани пряко със задълженията ти.

— Разбира се, госпожо — Дейзи прехапа устни.

Сара не съжаляваше, че порица момичето. Беше много важно да установи границите още от самото начало. Но пък нямаше никакво желание Дейзи да я мисли за жестока или студена. Щеше да бъде хубаво да има приятелка на това особено място.

— Като говорим за задължения, затънах в тази купчина от документи — Сара вдигна по няколко сметки във всяка ръка и се усмихна. — Много бих искала да ми помогнеш да ги прегледаме. Имаш ли нещо против да се включиш?

Дейзи грейна.

— Не, разбира се, госпожо Смайт. Да ви донеса ли чаша чай, преди да им се нахвърлим?

— Чудесно, донеси чаша и за себе си.

Постигнаха забележителен напредък за нула време. Докато Дейзи се занимаваше с фактурите и започна да ги нанася в счетоводната книга, Сара прегледа списъка с персонала, който момичето откри като по чудо под бюрото. Няколко минути преди определения час те чуха служителите да влизат през рецепцията.

— Трябва да вървим — Сара си пое дълбоко дъх.

Тръгна към трапезарията, която беше пълна с мъже и жени на различна възраст, някои дебели, други слаби. От разносвача с хитро изражение до перачката, която веднага позна по зачервените, напукани ръце, всички стояха прави, внимаваха да не докосват стените и тапицираните в коприна столове. Тя остана доволна, че се срещат в това помещение, което будеше страхопочитание с величието си. Тук тя имаше тежест. Поне се надяваше да е така.

Господин Камдън дойде, кимна и си проправи път през тълпата. Сара забеляза, че Дейзи си пое рязко дъх. Този мъж притежаваше небрежна елегантност, доста странна комбинация.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза той. — Аз съм господин Камдън, част от архитектурния екип. Като бъдещ обитател, отговарям заедно с госпожа Смайт, лейди мениджър, сградата да заработи на пълни обороти — той я посочи. — Тук сме, за да създадем у обитателите чувството, че не живеят в блок, а в своя къща, като им осигуряваме всичко, което пожелаят. Шефът ми господин Хенри Хардънбърг, е създал една от най-модерните сгради в Ню Йорк Сити. Откриваме я на двайсет и седми октомври. Времето е съвсем малко и от вас се иска максимално внимание и помощ. Оставям госпожа Смайт да продължи. Госпожа Смайт идва от Лондон, където е работила в известния хотел „Лангъм“.

Сара се обърка при това неочаквано представяне. Под дрехите й изби пот и тя остана доволна, че е облечена с толкова много пластове, които да прикрият ужаса й. Трябваше да бъде сред жените, които в този момент я наблюдаваха, изпълнени с очакване, предпазливи, готови да й угодят.

Пое дълбоко дъх и разгледа присъстващите, повдигна едната си вежда и отпусна малко брадичка, точно както правеше майка й, когато подминаваше група клюкарки в селото. Забеляза Фицрой, стиснал шапката си в ръка, единственото познато лице.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас и очаквам с нетърпение да опозная всички. Както каза господин Камдън, ние поемаме флагманска сграда, за която гражданите на Ню Йорк ще говорят в идните години. Тя е под наш контрол и от всеки един от нас зависи Дакота Билдинг да стане достойна за възхищение и хората да завиждат на обитателите й. Конструкцията може и да е от камъни и дърво, но вие ще бъдете сърцето й. Всички ние трябва да вършим задълженията си с гордост и да се трудим заедно.

Искам отговорниците на всеки отдел да се видят с госпожица Кавано и да уточнят час за среща с мен през следващите два дена. Така ще можем да изработим график, да си поставим цели и да напреднем към деня на откриването уверено.

Обърна се към господин Камдън. Нямаше много за казване.

Той й отправи бърза усмивка.

— Браво — прошепна й. — Не само че спасявате малки момиченца, ами сте и движеща сила. Знам, че инстинктът не ме подведе, когато се обърнах към вас.

След това си тръгна и я остави сред множеството гласове, които я засипаха с въпроси.