Наследницата от Дакота Билдинг

Двадесет и седма глава

Ню Йорк Сити, септември 1985 г.

През следващата седмица работата по апартамента на Мелинда беше в разгара си, пристигнаха художници, които промениха тъмните стени и колони в цвят на мрамор и гипсова мазилка. Мелинда настоя да направят дълъг тромп л'ой на стената на хола, за да прилича на парижкия апартамент, който бе видяла във френски филм. Ставаше въпрос за онези апартаменти, които навремето са били елегантни, но сега бяха позападнали.

Междувременно Бейли успешно са разсейваше и не си позволяваше да започне деня с шот водка, като посещаваше срещите на анонимните алкохолици в Мидтаун, преди да тръгне да обикаля магазините за мебели. Дори намери спонсор — пенсионираната Лидия, театрален критик, която имаше дълбок гърлен смях и невероятна интуиция. Не беше ходила на срещите на Шейсет и девета улица и в малкото случаи, когато се натъкваше на Ренцо, се стараеше да се държи любезно, но не прекалено фамилиарно. Мелинда я беше предупредила да стои далече от него, докато адвокатите не постигнат съгласие.

Бяха в процес на преговори със съвета на съкооператорите и „Метрополитън“, за да определят кой притежава правата над канията, и всичко зависеше от ДНК теста.

Мелинда я предупреди да стои настрани от Ренцо, но не спомена нито дума за съветника на семейство Камдън.

Бейли го откри с помощта на Жълтите страници и си записа час за среща за два дена по-късно. Офисът му, както очакваше, беше забележителен за фирма, която бе поела обслужването и грижата за парите на поколения клиенти: махагонови стени, канапе от средата на века в чакалнята и рецепционистка, която изглеждаше така, сякаш смучеше лимони между телефонните обаждания.

— Госпожице Камдън?

Възрастен мъж в костюм с чудесна кройка я покани в кабинета си. Той имаше издължено лице и брадичка, която й напомняше за Дик ван Дайк, по когото тя страшно си падаше като момиче.

— Аз съм Фред Осборн и ми е много приятно да се запознаем.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете — тя се настани на стол срещу бюрото му и се огледа. Зад него, на перваза на прозореца се виждаха десетки трофеи, каквито децата получават от лигата по футбол. Той забеляза, че тя ги разглежда.

— На внуците ми са. Стаите им са пълни с какво ли не и те настояха да ги поставя тук.

Тя си каза, че вече го харесва.

— Господин Осборн, няма да отнемам много от времето ви, но искам да бъда тествана, за да разбера дали съм истински потомък на семейство Камдън. Не само по име, но и като кръвен представител на семейството.

Той я изгледа, но по лицето му не пролича какво мисли.

— Първо, наричайте ме Фред. Кажете ми сега какво ви кара да мислите, че сте от семейството. Знам за храненика, вашия дядо. Но вие мислите, че сте роднина на Тиодор Камдън и Мини Камдън.

— Не точно. На Тиодор Камдън, да. Предполагам, че е имал връзка с жената, която го е убила — Сара Смайт. Кристофър Камдън е тяхно дете — тя обясни какво е открила, и бръкна в чантата си, за да му покаже рисунката на къщата, писмото и снимката. — Аз открих костта и капията. Според мен е справедливо да бъда включена в ДНК изследването.

— Какво мислят Мелинда и Манвъл по този въпрос?

— Не знам за Манвъл, но знам, че Мелинда не е очарована.

— Сигурно — очите му бяха предпазливи, но тя долови известно нетърпение, когато спомена името на Мелинда. — Държа да ви предупредя, че произходът на канията не е ясен. Човек би казал, че правителството на Тибет ще прояви интерес, но Китай се опитва да ликвидира тибетската култура. Семейство Ръдърфорд, които са притежавали ножа през 1880 г., когато е бил откраднат, са измрели и нямат наследници. Сега може да се окаже в ръцете или на съвета на съкооператорите на Дакота Билдинг, или на Мелинда и Манвъл.

— Не разбирам защо съветът има претенции. Канията беше намерена в сандъка на човек, където беше и костта от пръста му.

— Главно, защото е прецедент. Да не говорим, че финансово съветът е на червено — той сви рамене. — Аз лично предполагам, че Мелинда Камдън не е много напред в списъка им с любими акционери.

— Знам, че Мелинда се вълнува за ножа, но моето мнение е, че мястото на канията е в „Метрополитън“, при ножа. Аз се интересувам повече от ДНК теста. Кога ще изпратите материала? — попита тя. — Или вече е готов?

— Заминава в понеделник. Ще изпратят и костта, която сте открили, и кръвните проби от чертежите и канията. Оказва се, че костта е ключът за теста. Без нея Мелинда няма почти никакъв шанс да получи резултатите — той потри брадичка. — През последната седмица научих предостатъчно за научната страна на тези тестове. Невероятно!

— Аз искам да разбера дали съм от семейство Камдън, или не. Надявам се, разбирате.

— Разбирам, госпожице Камдън. Доказателствата, които сте събрали, ако можем да ги наречем така, са доста интересни.

Фондът е бил създаден, както е било прието в онези години, за „кръвни наследници“ на вложителя Тиодор Камдън. Днес, благодарение на научните открития, можем да го постигнем буквално. Моят дълг като попечител е да разпределя на равни порции фонда за всички живи наследници на Тиодор Камдън на трийсетия им рожден ден. Държа да подчертая, че като попечител, за мен ще бъде чест да ви тествам и да определя веднъж и завинаги дали имате право да бъдете сред наследниците. Но дори да имам желание, страхувам се, че няма да бъде възможно.

Сърцето й се сви.

— Защо?

— Тестът трябва да бъде направен по мъжка линия. Ние например можем да свържем Тиодор Камдън с близнака на Мелинда, Манвъл, син на Лутър Камдън, дете на Тиодор. В този случай, заедно с вестникарските материали за убийството, можем да докажем, че канията е част от вещите на семейството. Но вие не можете да бъдете тествана, защото сте жена. Много съжалявам. Освен ако нямате брат.

Беше толкова близо.

— Нямам късмет. Какво ще кажете за баща ми? Ами ако той се съгласи да бъде тестван? Баща му е Кристофър Камдън, така че връзката е пряка, ако Кристофър е наистина син на Тиодор Камдън.

— Така става. Той все още ли е жив?

Тя кимна.

— В този случай ще го тестваме и ако има съвпадение, ще бъде прибавен като ползвател на фонда. Вие ще наследите каквото остава и после за вашите деца. Баща ви ще се съгласи ли да бъде тестван?

— Ще го попитам — може би, ако обяснеше всичко както трябва, той щеше да се съгласи и да участва в откачения плац. Трябваше да разбере, че става въпрос за бъдещето й, за името на семейството, за техните права.

— За щастие на наследниците, архитектът Хари Хардънбърг е поел фирмата след смъртта на Тиодор Камдън и в тръста са влизали значителни суми всяка година. Семейната ми фирма се занимава с този въпрос още от самото начало и сме изключително успешни в прилагането на инвестиционни стратегии, които дадоха възхитителни резултати през изминалия век.

— А навремето са го създали, за да не може дядо ми Кристофър да наследи нещо.

— За съжаление. Тъй като не е бил кръвен роднина, не са направили нищо за него.

— Питам се дали Тиодор Камдън е щял да задели нещо за него, ако е бил жив.

— За съжаление, никога няма да разберем. Толкова трагична смърт, при това в началото на кариерата му.

Тя стана да си върви, тъй като нямаше търпение да се свърже с Джак по телефона. Фред обаче вдигна ръка, за да я спре.

— Още нещо. Ако баща ви се съгласи да бъде тестван, сама разбирате, че няма да ми бъде позволено да ползвам парите на семейство Камдън, за да покрия разноските.

— Да, разбира се. Колко струва?

Той сметна нещо в бележник на бюрото със стара писалка.

— Около хиляда долара.

Хиляда долара! Тя не разполагаше с такава сума. Дори да накараше Джак да се съгласи, нямаше начин да събере толкова много пари толкова бързо.

Затвори вратата след себе си и си тръгна.

* * *

Телефонът в къщата в Ню Джърси звънеше, но отговор нямаше, затова Бейли пробва в работилницата. Баща й беше излязъл, но тя остави съобщение на Скоти да й се обади веднага.

— Отиде на риба, сигурно ще се върне след няколко часа.

Браво, тъкмо когато времето беше от съществено значение, баща й беше на риболов.

За да си намери работа, тя тръгна към апартамента на Кенет, където той бе поканил гости „на чай“. Вътре се бяха събрали десетина мъже и жени, бъбреха на групи и похапваха сандвичи с краставички и макарони. Кенет я целуна бързо по бузата, преди да отиде отново в кухнята, за да напълни отново подносите.

Бейли се сгуши на един от первазите на прозорец с изглед към Сентръл Парк с чаша чай и скоун и се замисли. Беше толкова близо до откриване на истината. Въпреки че й предстоеше разговор с баща й, нямаше смисъл да таи надежда. Дори той да се съгласеше, нямаше как да намери хиляда долара.

Познато сумтене я изтръгна от мислите. Ренцо бе застанал до камината и слушаше внимателно, докато госпожа Стелънбах, която живееше в студио на осмия етаж, обясняваше в подробности за някакъв ремонт и почти не си поемаше дъх.

Той срещна погледа й, отправи й бърза усмивка, след това се обърна и се престори, че слуша внимателно млад мъж, който изпълняваше „You Are Му Lucky Star“^[7] на пианото. След няколко минути Ренцо постави ръка на рамото на жената, извини се и отиде при Бейли до прозореца. За пръв път бяха заедно след разправията в мазето с Мелинда и Тони.

— Май няма начин да отидеш на чай, без да те монополизират за запушена мивка.

— Шумен радиатор в този случай. Това са те, рисковете на професията. Старая се да не се сближавам с обитателите, но не мога да пропусна скоунс на Кенет — той се облегна на стената й я погледна.

Бейли се изчерви. За да го разсее, му зададе въпроса, който я измъчваше от седмици.

— Как получи това уникално име?

— Лоренцо Дъфи уникално ли е?

Тя прихна.

— Баща ми беше ирландец, а мама — италианка. Смъртоносна комбинация, тъй като вероятността да се превърнеш в шумен пияница е два пъти по-голяма. Поне това е моята теория.

— Ти се справяш добре.

— На ръба съм. Ами ти?

— Срещи всеки ден.

— Не съм те виждал.

Значи се е оглеждал за нея. Сърцето й затрепка.

— Мелинда ме предупреди да стоя настрани, докато нещата не се решат по един или друг начин.

— Да стоиш настрани от мен ли?

Тя кимна.

— Ти обаче беше прав да прибереш канията в сейфа. Мелинда и Тони бяха готови да я продадат на черния пазар. Фактът, че е артефакт, при това важен, не означава нищо за тях.

— А за теб означава ли?

— Разбира се — тя погледна през прозореца към морето от блестящи листа. — Да, замисляла съм се за стойността. Според мен обаче най-важните вещи от онези сандъци бяха писмото и снимката. И колкото и да е откачено, пръстът.

— Какво е най-новото след битката в мазето?

— Съкооператорите са се съгласили да позволят резултатите от ДНК теста да определят на кого е. Ако ДНК от пръста и кръвта са като на Манвъл Камдън, значи канията е негова и на Мелинда.

— Откъде са сигурни, че онова в тубуса е било на Тиодор Камдън?

— Чертежите са с дата от месеца, когато е умрял, а има и материал във вестниците, че пръстът му не е бил открит, разни такива ужасни подробности.

— Всичко това звучи доста откачено.

— Знам. Странна смес от стари доказателства и съвременна наука. Резултатите ще бъдат получени до края на месеца. Аз обаче не мисля, че ще имам шанс моята ДНК да бъде тествана, и то не защото не съм опитала.

— Ами какво?

На нея не й се говореше по този въпрос. Парите, фактът, че не беше мъж.

— Дълго е за разправяне. Вероятно няма да стане — тя замълча за кратко. — Виж, извинявай, че се държах на разстояние. Не бях сигурна какво мислиш.

— Не съм на страната на Мелинда и Тони, това е сигурно. Чувам, че апартаментът бил в пълна разруха.

Тя се намръщи.

— Господи, с всеки ден става по-зле. Кофти ми е, че трябва да правя каквото тя иска.

— Не си длъжна — нещо мрачно проблесна зад сивите очи.

— Докато не ми плати следващия месец, няма мърдане. След това ще имам достатъчно, за да преживявам.

— На мен пък ми се струва, че си търсиш извинения, за да запазиш тази отровна връзка, защото нямаш кураж да се откъснеш.

Тя не го беше молила за съвет и думите му я вбесиха. Както и дързостта да анализира решенията и мотивите й. Намираше се в това положение, защото се обърна към Фред Осборн, а сега трябваше да моли Джак за услуга, която той сигурно щеше да откаже.

— Нямаш представа какво се опитвам да постигна през последните два дена. То ми отне всичкия кураж, който притежавам.

— Браво. Защото не мога да понеса начина, по който Мелинда и Тони се държаха с теб в офиса ми, все едно си нещо по-незначително от тях.

Все едно я поля със студена вода. Тя се почувства нападната, разголена. Той беше видял как се унижава пред онези двамата и я предизвикваше.

— Какво трябваше да направя? Да има кажа да ме включат в тестовете или ще напусна? Мелинда щеше да ми се изсмее в лицето. Властта е в техните ръце. Аз трябва да се съобразявам с действителността.

— Ти не виждаш у себе си онова, което виждам аз. Притежаваш много повече сили, отколкото си мислиш.

Той грешеше.

— Едва се държа. Какво ще стане, ако всичко се срути? Ти може и да се подиграваш на Мелинда, но тя беше до мен и ми даде шанс, когато никой друг не искаше. Това не мога да го забравя. Ако настоявам да бъда тествана и се окаже, че не съм от семейство Камдън, ще изгубя единствените си приятели и ще бъде изметена завинаги от нюйоркската дизайнерска общност.

— Значи ще клекнеш, за да успокоиш Мелинда, така ли? Мислиш ли, че тя щеше да направи същото, ако ролите ви бяха разменени? — Той я докосна нежно по рамото и тя настръхна. — Понякога се питам дали не използваш това откачено ровене в стари неща, за да не се приемеш такава, каквато си в действителност. В края на краищата на кого му пука дали си наистина от семейство Камдън, или не? Ти си здрава, умна жена с чудесно бъдеще пред себе си. Това означава, че няма значение дали Мелинда създава проблеми. Ще си намериш друга работа, ще измислиш каква. Най-важното е да загърбиш трагедията от миналото и да започнеш на чисто.

Тя се запита за коя трагедия говори той, за Тио Камдън или за майка й. Шокът от смъртта на майка й сякаш се бе случил преди дванайсет часа, не преди дванайсет години, бе нанесъл на Бейли удар в корема и тя се бореше, за да си поеме дъх. Това обикновено се случваше нощем, когато се събудеше, сърцето й блъскаше и тя бе сигурна, че светът около нея се разпада. Не се беше случвало на парти.

Ренцо продължи, прие мълчанието й за съгласие.

— Разбирам какво е да си на границата на трезвеността и едва да удържаш положението. Искам обаче да те видя как се изправяш сама и хората те ценят, не да те подмятат онзи кретен Тони и принцеса Мелинда.

— Объркана съм. Да не би да ми казваш да настоявам да ме тестват или да се откажа?

— Решението не е мое. Каквото и да правиш, не се впускай на сляпо поради грешните причини. Не очаквай това да разреши всичките ти въпроси. Само това ще ти кажа.

Преди да отговори, Кенет приближи и прегърна двамата си приятели.

— Колко още скици имаш, милинка? — Той посочи нейната, която бе закачена над камината в красива рамка.

— Прекалено много — през изминалите дни беше полудяла и се опитваше да улови сградата от всички ъгли, сякаш тя можеше да изчезне, когато нямаше да живее повече тук. Знаеше, че е глупаво, но тази мания притъпяваше болката, че трябва да се изнесе.

— И Рори, и Джон, и Едуард искат. Говорих със съседите вече продадох шест в сградата. Няма да ти взема комисиона. Все още.

Тя пресметна. Това щеше да свърши работа. Щеше да им достатъчно, за да плати за ДНК теста.

— Ти си невероятен, Кенет! Нямаш представа — прегърна го силно, преди друг гост да обсеби вниманието му.

Ренцо се изправи и я поздрави, но тя го спря.

— Знам какво се опитваш да кажеш и го оценявам. Разбирам, че трябва да намеря пътя си сама.

Объркването по лицето му я смаза. Той я погледна мрачно и строго.

— На срещите казват да останеш от твоята страна на улицата. Поради някаква причина това ме задейства. Предполагам, защото всичко това — сградата, обитателите, историята зад тези стени, — всичко означава нещо за мен. Знам, че ти въздейства по същия начин — той вдигна и двете си ръце, след това ги отпусна тежко отстрани. — Всъщност ти означаваш нещо за мен.

Тя притаи дъх и извърна поглед. Беше победена.

Последната нота на пианиста се понесе към тях, преди да заглъхне. Ренцо направи няколко крачки назад.

— Извинявай, че навлязох в твоето платно. Обикновено съм много по-добър шофьор.

— Благодаря ти — ако притежаваше кураж, щеше да му покаже колко много означава загрижеността му, но той я беше хванал неподготвена. Освен това трябваше да се свърже с Джак, нямаше време да протака нещата. — Ценя казаното от теб, честна дума. Но трябва да вървя.

* * *

— Шегуваш се, нали?

Бащата на Бейли имаше уморен глас, когато тя най-сетне се свърза с него към осем вечерта. Очевидно риболовът не бе добър и той се беше прибрал без риба. Затова, ако можеше да съди по предишни случаи, щеше да бъде нетърпелив и раздразнителен.

Затова му разказа отгоре-отгоре за срещата с Фред Осборн и ДНК теста, а логиката се изгуби в потока от думи. Отначало Джак беше объркан, след това стана предпазлив, докато тя не стигна до въпроса колко е важно кръвта му да бъде изследвана, за да се разбере дали наистина е кръвен представител на семейство Камдън.

— Не се шегувам, татко. Надявам се да помислиш и да го направиш заради мен. Заради нас.

Беше се научила да използва да помислиш от Тристан, когато искаха да накарат някой клиент да надвиши бюджета си. Така и молбата ставаше по-мека и почти всички захапваха въдицата, уверени, че правят разумен избор, докато в действителност този избор бе вече направен вместо тях.

— Колко каза, че струва тестът?

— Не съм ти казала. Защото аз ще го платя.

— И колко струва? — настоя той.

Тя му каза.

— Значи ще профукаш една хилядарка заради надеждата да уловиш голяма риба ли? Защо, за бога, ти трябва да го правиш?

Тя не си направи труда да се пошегува с метафората с рибата.

— Разполагам с парите и нямам нищо против да ги похарча за това. Знам, че съм права. Напълно сигурна съм. Ще има изследване и документ, който да потвърди.

Ако тестът се окажеше отрицателен, не само че щеше да е с хилядарка по-бедна, ами нямаше да си получи парите за работата за Мелинда, която щеше да побеснее заради подмолния опит на Бейли. Щеше отново да се окаже на нулата.

Чуваше в слушалката как баща й се задъхва.

— Баща ми не искаше да има нищо общо с онова семейство, и то поради напълно основателна причина. Съжалявам за деня, в който позволих на майка ти да ни върне под тяхно влияние! Не разбирам защо нито една от двете не се примирява с това, което има.

Говореше за майка й така, сякаш бе все още жива. Това разкъса сърцето на Бейли и същевременно я ядоса.

— Гледаме различно на нещата — тя говореше спокойно, опитваше се да го убеди, не да го накара да заема отбранителна позиция. — И аз, и мама мислехме, че светът е голям. Вие с дядо сте се крили от него, за разлика от нас с мама.

— Не става въпрос за криене. Ти се опитваш да избягаш от мен още откакто беше в гимназията. Все едно те е срам от мен, от това кой съм.

Не можеше да отрече, че е така.

— Искам повече от живота си. Какво лошо има?

— Тогава върви и го постигни.

— Точно това правя. Но имам нужда от теб. Кръвната проба трябва да бъде по мъжка линия: от Тиодор Камдън към дядо и теб.

— Това не го разбирам. Изчезваш за месеци, след това ми звъниш и искаш да докажа, че съм роднина на семейството, което баща ми ненавиждаше.

Думите заседнаха в гърлото й.

— Бях в рехабилитационен център, татко. Трябваше да ти кажа по-рано, но не знаех как. Извинявай.

— Кога излезе?

— Миналия месец.

Последва мълчание. Тя си го представи как клати глава, а раменете му увисват от разочарование.

— Ти се бориш със същите демони като баща ми. Видях какво му струваше.

Той отклоняваше разговора, а тя нямаше да го позволи.

— Може да има отдавна изгубени членове от семейството, които трябва да излязат на светло, за които баща ти дори не е знаел. Четох за лудницата, в която Сара Смайт е била изпратена. Страданията, на които е била подложена, са били ужасни. Тази жена може да се окаже твоя баба.

— Не е хубаво, че се опитваш да ме накараш да разровя миналото — раздразнението му бе ясно доловимо. — Случилото се тогава, дали в лудница, или в скъп жилищен блок, няма нищо общо нито с мен, нито с теб. Аз знам кой съм. Имам си авторемонтна работилница и когато ми остане свободно време, ходя на океана за риба. Това е всичко, но е истинско. Ти междувременно преследваш призраци. Престани да си пилееш живота с тези глупости.

Как смееше да й казва какво да прави? Първо Ренцо, след това баща й. Може и да е вземала грешни решения в миналото, но се опитваше да оправи нещата. Ето, имаше голяма вероятност да е наследила кръвта на жена, която се е борила със своите демони и е изгубила. Бейли не беше съгласна това да се случи с нея, и Сара Смайт беше ключът да разбере как. Нямаше да е с помощта на мъжете в живота й, които я бяха разочаровали, когато имаше най-голяма нужда от тях. Джак беше този, който се беше свил в черупката си след смъртта на съпругата си и беше позволил на дъщеря си да вилнее в града без надзор и без опора.

Гласът й стана приглушен както винаги, когато беше бясна.

— Признах, че съм алкохоличка. Ходя на сбирки и се старая да остана трезва. Ти може и да нямаш същия проблем с пиенето, но аз научих, че има и сухи пияници, докато бях в рехабилитационния център. Те се крият, негативни са, винаги са опозиция. Ти си такъв. Не мисля, че си по-добър от нас с дядо. Нито пък че си избягал от миналото.

В продължение на няколко секунди тя не чуваше нищо освен кръвта, която туптеше в ушите й. Накрая се чу щракване, когато Джак затвори, и тихият шум по линията.