Наследницата от Дакота Билдинг

Шеста глава

Ню Йорк Сити, септември 1985 г.

Бейли едва се беше изправила в сепарето, когато Мелинда я прегърна със слабите си ръце и едрото й колие се заби във врата й.

— Толкова много ми липсваше — подхвърли тя, — мислех непрекъснато за теб, немирно момиче — думите й бяха топли, а прегръдката — искрена и силна.

Мелинда седна на стола, прибра косата от раменете си и я вдигна така, че краищата й щръкнаха като фонтан от главата на кит. Ципът на гащеризона й разкриваше пълни, загорели гърди.

— Трябваше да дойда да те видя. Много се извинявам. Знаеш, че исках.

— Моля те, не ми трябваха никакви посетители. Трябваше да работя над себе си — още от жаргона на дванайсетте стъпки. Странно как понякога това е единственият начин да обясниш.

— Радвам се, че го направи. Разбрах, че Тристан е платил сумата, нали?

— Точно така — тя трепна, когато си припомни разговора от сутринта.

— Първо важните неща. Разкажи ми за Силвър Хил. Запозна ли се с някоя известна личност?

— Лайза беше там. Прекрасна жена, но аз, разбира се, не мога да кажа нищо за това.

Тези думи свършиха работа. Мелинда я погледна със страхопочитание и замълча.

Трябва да казва същото, когато някой друг я попиташе.

Сервитьорът наля вода и Бейли изгълта половината чаша.

— Къса ми се сърцето, като знам какво си преживяла — очите на Мелинда се напълниха със сълзи. — Трябваше да съм до теб, както ти си била винаги до мен. Помниш ли как ме изкара от „Рокси“ точно преди ченгетата да нахлуят?

— Да, „Рокси“. Едно от многото измъквания на косъм.

Сервитьорът се върна и им подаде две менюта. Мелинда дори не погледна своето. Не откъсваше очи от Бейли.

— Сприятели ли се с някого в рехабилитационния център?

— Не. Не бяха мой тип. Куп наркомани и пияници.

Големите сини очи на Мелинда станаха още по-големи.

— Не се шегувай. Знам, че ти е било трудно.

При тази проява на съчувствие от страна на Мелинда Бейли се размърда с неудобство.

— Най-лошото е, че не помня много от нощта на падението.

Мелинда прихна.

— Беше се развилняла, не мога да го отрека.

— Ти беше ли там?

Бейли не помнеше почти нищо от онази вечер. Знаеше, че е изпила няколко чаши шампанско и е смъркала малко кока в една от гостните на „Плаза“. Празнуваха рождения ден на Тристан. Щяха да отидат в „Оук Рум“ за мартини, а след това да се повеселят в клуб „Лаймлайт“, някогашна църква от XVIII век, където семейства от висшето общество като Астър и Вандърбилт са ходели да се молят.

— Аха. Натъкнахме се на вас в „Оук Рум“. Двамата с Тони казахме здрасти, но ти вече не беше на себе си.

Проблесна блед спомен как имитира английския акцент на Тони. Никак не харесваше последното гадже на Мелинда. Той беше от онези, които винаги познават някого, който познава някой друг и обичаха да правят впечатление с това колко много връзки имат.

Бейли направи гримаса.

— Държах се гадничко онази вечер. Защо обидих най-видната клиентка на Тристан?

— Защото тя си го заслужаваше! Беше напълно права за апартамента на дъщеря й. Това семейство няма абсолютно никаква класа.

— За бога, та тя искаше в хола й да има въртяща се маса.

— Преди няколко седмица бях на едно парти. Ужасно! Не можеш да си купиш вкус.

Сервитьорът се върна.

— Да ви донеса ли нещо за пиене?

Бейли си поръча леден чай, а Мелинда се поколеба за момент, преди да поръча същото.

— Не е нужно да избягваш алкохола заради мен — подхвърля Бейли. — Пийни си, ако искаш.

— В такъв случай водка с лед. По-късно с Тони ще ходим в „Ейриа“, затова ще го давам бавно.

— Още ли сте заедно е Тони? — Двамата излизаха вече от година.

— И още как. Струва ми се, че надушвам сватба. Какво ще кажеш за един нов братовчед?

— Щом те прави щастлива, аз съм „за“. Дори ще ви гледам децата, когато започнете да добавяте издънки към семейното дърво.

Мелинда се изкиска.

— Май ще трябва да създам поне едно отроче заради наследството на семейство Камдън. Едва ли Манвъл ще се размножи скоро. Прекалено влюбен е в противните си провинциални хора на изкуството.

Бейли перна въображаеми трохи от масата.

— Може пък да си намери някое мило момиче в Алабама да се задоми.

— Няма да го спра — намигна Мелинда. — Няма да бъда обезнаследена, ако Манвъл се сдобие с наследник. Двамата с него получаваме равни дялове в деня, в който навършим трийсет. Остава само месец. Кефче, братовчедке!

Мелинда можеше да разиграва картата със семейството колкото си искаше, но двете с Бейли не бяха истински роднини. Не и кръвни роднини. Мелинда и Манвъл бяха истинските наследници на парите на семейство Камдън, съсобственици на апартамента в Дакота. Бейли беше чужд елемент. Фалшива Камдън, чийто дядо бе получил името на семейството, но не и рождено право, когато е бил взет като бебе.

— Ние не сме истински братовчедки, братовчедке.

— Стига глупости. Дядовците ни са били отгледани заедно, като братя. Това, поне за мен, ни прави братовчедки — Мелинда отпи от напитката. — Пия за това.

Сетивата на Бейли бяха устремени към чашата с ледени кубчета в ръката на Мелинда. Розовото червило по ръба приличаше на глазура за торта. Нейният леден чай се оказа огромно разочарование.

— Ти какво ще правиш сега? — попита Мелинда. — Връщаш се в „Креспо енд О'Райли“ ли?

— Не. Не ме искат. Тристан го каза ясно, че заради онова, което съм направила, съм само в тежест.

— Майната им. Заслужаваш по-добро отношение след цялата работа, която им свърши, и връзките, които им осигури. Къде си отседнала?

— В апартамента на съквартирантката ми от Силвър Хил, на Авеню А.

Мелинда премигна няколко пъти.

— Това ли е най-добрият квартал за човек, който излиза от рехабилитационен център? Да не би съквартирантката ти да е наркоманка?

— Бивша. Приятно момиче, просто се е поувлякло. Гледам да съм се прибрала, когато се стъмни. За щастие, страхът ми от игли ме предпазва да не падна в заешката дупка — презрението по лицето на Мелинда бе непоносимо. — Ами ти? Как е в Дакота?

— Гадост. Разпада се. Щом си получа парите, ще променя всичко. Двамата с Тони ще отседнем в Хамптънс и аз ще се прибирам на всеки две седмици, за да проверявам как вървят нещата.

— Кой ще се заеме?

По лицето й се появи глупаво изражение.

— Тристан. Дал е задачата на някаква си Уонда. Не мога да я понасям — Мелинда изписка и стресна преминаващия сервитьор. — Знам! Ти ще поемеш работата. Имам ти повече доверие отколкото на него, освен това можеш да останеш там и да наглеждаш нещата. Съвършено. Тъкмо ще се изнесеш от онова ужасно място.

— Нали тече ремонт.

— Ще се настаниш в стаята на прислужницата. Ще бъде чудесно — ще можеш да наглеждаш работата и ще ти плащам — замълча. — Веднага щом мога да изтегля пари от фонда.

Пари. Жилище. Предложението на Мелинда щеше да реши най-големите и неотложни проблеми на Бейли. Въпреки че щеше да има обилно количество драма.

— Ставаш на трийсет през октомври, нали?

— О, да. Тогава ще ти платя пълната сума и ще можеш да започнеш свой бизнес. Майната му на Тристан.

Бейли бе пропиляла всичките си шансове, а Мелинда й идваше на помощ. Тя се наведе над масата и я прегърна, усети аромата на парфюм „Фракас“. Не си беше представяла точно така живота след рехабилитационния център, но щеше да се справи. Може пък Мелинда да е права.

Може би това е новото начало, което търсеше.

* Обработка: Sunshine, skygge, 2019 *

Бейли се усмихна на портиера, когато влязоха в Дакота след като й предстоеше да работи тук, щеше да има нужда персоналът да е на нейна страна, той обаче не отвърна. Когато идваше на гости с родителите си, тя си го спомняше застанал навън, бъбреше с тях, подаваше близалки от кошничката точно до кабината на портиера. Оттогава обаче се бяха променили много неща.

От другата страна на улицата група туристи бяха насочили фотоапаратите си към Дакота Билдинг. Не го правеха преди убийството на Ленън, когато сградата изглеждаше величествена и тайнствена, но небелязана от трагедия. Или поне не от световноизвестна трагедия, поправи се тя, когато си спомни убийството на прадядото на Мелинда в същия апартамент, в който тя щеше да се настани.

— Господи, мразя този квартал — призна Мелинда, докато минаваха през двора. На Бейли й се искаше да спре, да вдигне поглед и да се порадва на корнизите, орнаменталните върхове и гаргойлите. Все едно беше минала през портал на времето и се бе озовала в Европа от 1800 година, но Мелинда крачеше бързо.

— Защо? Какво му е на квартала?

— Голяма пустош е. Пълно с малки кръчмички и запуснати къщи. Да вървиш по Авеню Амстердам, е, като да газиш в свинарник. Миналата седмица, когато излизах от деликатесния, един тип се изплю пред мен. Гадост.

— Това е гадост.

— Предпочитам да живея в Ъпър Ийст Сайд. Ненавиждам да казвам, че живея в Дакота. Не ме интересуват автобусите с туристи, които зяпат от прозорците.

— Можеш да се преместиш.

— Предполагам, че ще остана още някоя и друга година, след това ще продам апартамента. Поне така ме съветва Фред. Казва, че тогава ще струва цяло състояние.

— Фред още ли помага? — Фред, съветникът на семейството по всички финансови и правни въпроси, беше управлявал фонда през изминалите двайсет години, след като бе поел работата от баща си и дядо си.

— Все още ми казва какво да правя, точно както казваше на мама. Дърт смрадливец — излязоха от двора в североизточното фоайе и зачакаха асансьора.

Бейли пристъпи към стълбището и прокара ръка по богато гравирания парапет.

— Великолепно.

— Май да. Всичко тук е толкова тежко, като в мавзолей.

— Но тук има толкова много история.

— Все тая! — Неочаквано Мелинда избълва поредица от ругатни. — Бързо, след мен.

Бейли погледна навън към двора и видя, че приближава мъж с рошава руса коса.

— Кой е този?

— Икономът. Голям гадняр. Трябва да се скрием.

Мелинда я затегли към коридора, завиха зад един ъгъл, така че да не ги видят от фоайето. Чуха, че човекът влиза и тръгва нагоре по стълбите. Мелинда въздъхна.

— Защо се криеш от него?

— Той е гадняр. Мрази ме. Не знам защо. Давам му голям бакшиш всяка Коледа, но ми се струва, че иска повече пари, защото ремонтирам. Нали знаеш как е в Ню Йорк. Всички протягат ръце за още.

Това не беше добър знак. Да си осигуриш иконома на своя страна, е от съществено значение, когато работиш в града. Без неговата подкрепа начинанието е обречено на неуспех. Икономът осигурява достъп до товарните асансьори, кара се на работниците за дребни прегрешения и като цяло, вгорчава живота на всички.

Вратата към апартамента не беше заключена. От фоайето Бейли виждаше библиотеката, от която бяха изкарани всички мебели, и голотата подчертаваше огромните прозорци, които гледаха към парка.

— Ехо? Има ли някой вкъщи? — провикна се Мелинда.

В отговор откъм коридора долетя трясък.

— Мили боже.

Уонда надникна от хола.

— Мелинда? Не знаех, че ще идваш днес.

— Изненада! Доведох колежката ти. По-точно бившата колежка.

Уонда пристъпи към тих. Беше безлична жена с бледа провиснала коса и жълтеникава кожа, с неудачно предпочитание към неонови цветове, които подчертаваха бледността й. Сви се още повече, докато се приближаваше. Горката безгръбначна Уонда. Сигурно Тристан бе направил живота й невъзможен, откакто Бейли си тръгна.

— Уонда, за съжаление, нося лоши новини.

Уонда бе готова да ревне.

— Какви?

— Освобождавам те. Кажи на Тристан, че работата е предадена в ръцете на Бейли Камдън и тя поема оттук.

— Уволнена ли съм?

— Да. Време е да сменя посоката, а Тристан е тъпак, след като не е дал на Бейли втори шанс след всичко, което тя е направила за него.

— Искаш да му кажа всичко това ли?

— Да. Сега върви.

— Ами работниците?

— Те може да продължат работата си. Договорът им е с мен, а не с „Кресло енд О'Райли“. Сега чупката.

Уонда поклати глава и заситни покрай тях. На Бейли й стана жал за жената. За нея беше непосилна задача да се разправя със силните личности от нюйоркския елит.

— Леле! — възкликна Бейли, след като Уонда затвори вратата. — Това беше грубо.

— Все тая. Тя е лакей. Може ли сега да ти покажа шедьовъра, който се каня да създам? Много ще ти хареса.

Тръгнаха по коридора и Бейли надникна в хола, откъдето се беше чул първият трясък. Двама работници се бяха качили на стълби и се опитваха да изтръгнат корниз, дълъг метър и петдесет, над вратата, която водеше към библиотеката. Той се откърти и се стовари на земята.

— Какво правят? Това е оригинал. Защо го пускат? — Подът вече бе осеян с парчета дърво. — Внимавайте, не позволявайте да се счупи.

Мъжете погледнаха към Мелинда.

— Продължавайте — Мелинда даде знак на Бейли с показалец, нокътят й бе лакиран в яркоцикламено. — Ела с мен. Ще ти покажа новата бърлога.

Завиха по коридора към кухнята. Бейли си спомни, че от него се влиза в няколко малки стаи, съвършени за криене, когато бяха малки. Баня, килер, перално помещение, не беше обаче сигурна коя какво е. Мелинда отвори последната врата от дясната страна.

В стаята не се забелязваше величието на помещенията за гости. Всъщност й напомни за стаята й в Силвър Хил, защото беше семпла и малка, не повече от девет квадрата, с малко легло, сбутано до едната стена. Може би щеше да й се отрази добре да има известна приемственост, да овладее най-примитивните си желания. Въпреки това й се стори потискащо.

— Можеш да се настаниш тук и да ги наглеждаш, за да не повредят повече от онова, което вече са успели да съсипят.

— Добре. Какво точно правиш?

— Това е забавното. Да седнем в кухнята и ще ти покажа.

На масата в кухнята беше оставена папка. Бейли позна клиентската книга от „Креспо енд О'Райли“. Уонда беше забравила да я вземе в бързината да избяга от гнева на Мелинда.

Седнаха на масата и Мелинда разтвори папката.

— Всичко е козметично, няма да местим нито стени, нито нищо.

— Какъв вид искаш?

— Апартаментът е стар, тъмен и потискащ. Всичкото това старо дърво е тъпо и Тони е съгласен, че има нужда от сериозен фейслифтинг.

Бейли настръхна.

— Фейслифтинг ли?

— Да. Искаме да се чувстваме, все едно сме в Палм Бийч, нали ме разбираш?

— Пастелни цветове ли?

— Нещо повече. Искам, когато хората влязат, да се почувстват така, сякаш влизат в римска вила на плажа. Виж — тя отвори папката. — Сваляме всичко, след това го префасонираме. Искам много тромп л'ой^[1], затова ще боядисаме колоните така, сякаш са мраморни, в розово със сиви вени. Приятел на Тони има фирма, която се занимава с такива неща и е страхотно. В галерията ще използваме тази хитра техника на стените. Според мен трябва да е охра, но Тони иска нещо в оранжевата гама. Ще решим, щом ни покажеш мостри.

Бейли преглътна. При мисълта да боядиса висококачественото дърво и да свали лампериите, й призля.

— А?

— Знам, че си без думи, нали? — Мелинда разлисти към края на папката, където в джобове бяха пъхнати снимки на мебели. — Нали ще успееш да осигуриш намаления?

— Разбира се — Бейли заразглежда. Позлатени столове за хола, кресла в леопардова кожа, стъклена маса за кафе. Дори не знаеше откъде да започне. В Малибу може би щеше да се получи, но тук, в Дакота Билдинг, бе направо неприлично.

Тя затвори папката.

— Сигурна ли си? В този апартамент има толкова много история. Семейството ти, наследството на Тиодор Камдън. Струва ми се драстично.

— Така ми е писнало да чувам за Тиодор Камдън това, онова. Случило се е преди сто години. Той е мъртъв. Времената се менят. Всички в сградата правят същото — Мелинда изсумтя. — Е, не всички. Има разни дъртофелници, които не променят нищичко. Но тук живеят известни личности, музиканти, хора на изкуството, актьори. Навсякъде има губери и бели стени, неръждаема стомана. Ти би трябвало да знаеш.

Бейли направи бърза сметка. Разполагаше с достатъчно пари в банката, за да покрие основни разходи, и ако останеше тук по време на ремонта и получеше тлъстия чек, щеше да е добре. Така щеше да успее да си поеме дъх и да обмисли следващата си стъпка. Може би щеше да разполага с достатъчно, за да открие своя дизайнерска фирма.

Може пък Мелинда да е права. Апартаментът беше тъжен, миришеше на старо, на смес от сапун за пране и застояла розова вода.

— Ще се заема с ремонта ти и накрая ще празнуваме, още повече че парите от фонда ще станат твои по времето, когато ще положа началото на „Бейли Камдън дизайн“ — тя подаде ръка.

Мелинда я стисна и извика радостно.

— Аз съм първият ти официален клиент. Да не ме забравиш, когато станеш звезда.

— Ще се постарая.