Наследницата от Дакота Билдинг

Седма глава

Ню Йорк Сити, септември 1884 г.

Два дена по-късно Сара не беше спала повече от няколко часа на нощ. Всеки път, когато се опиташе да се отпусне, списъкът с онова, което трябваше да се свърши, нахлуваше в ума й също като влак беглец, който отказваше да спре, за да качи пътниците. За щастие, тя успя да използва методите от „Лангъм“ и да приложи повечето към Дакота, изготви графиците за работа и запомни важните подробности като тези, че госпожа Ноблок има не един, а двама икономи, които щяха да дойдат с нея, а семейство Пътнам обичат да канят гости и роялът им щеше да бъде доставен след седмица.

Уреди редовните доставки от въглища и дърва да започнат през последната седмица на октомври, и отиде на посещение до конюшните, на няколко улици, и се представи на главния коняр. Коридорите бяха почистени и застлани с пътеки, които приглушаваха стъпките, и сградата вече нямаше вид на институция, започваше да прилича на дом. Поне така се надяваше.

Почти не виждаше господин Дъглас, което я устройваше, тъй като безпокойството му единствено подсилваше нейното. На няколко пъти се сблъска с господин Камдън, размениха си любезности, тя се постара да се покаже спокойна, овладяла всичко, и потисна чувството на неловкост, което засядаше в гърлото й. С Дейзи се работеше разкошно. С госпожа Хейнс не беше така, но това се очакваше. Сара бе сигурна, че от госпожа Хейнс ще излезе чудесен портиер за обитателите, а мърлявото простолюдие нямаше да има достъп до замъка им в небето.

След като обядва набързо в стаята за персонала до кухнята, Сара се отправи към офиса си, където едра жена бе застанала на рецепцията, раменете й бяха загърнати в хермелионова кожа, а от нея лъхаше нетърпение.

— С какво мога да ви услужа? — попита Сара.

— Надявам се да можете. Стоя и чакам от няколко минути и няма кой да ми обърне внимание.

— Моля да ме извините.

Госпожа Хейнс, която трябваше да бъде зад бюрото, не се мяркаше. Сара пристъпи напред.

— Аз съм госпожа Смайт, лейди мениджър. Слушам ви.

Жената изсумтя.

— Дошла съм за среща с господин Хардънбърг. Имаме уговорка да ми покаже апартамента ми.

— Разбира се. Бихте ли ми казали името си?

— Госпожа Хорас Пътнам.

Апартамент 63. Господин Пътнам, адвокат, и съпругата му. Бяха си поръчали един от големите апартаменти в сградата, който включваше петнайсет стаи, включително хол с двойна камина и полилеи „Бакара“.

— Изключително ми е приятно да се запозная с вас. С удоволствие ще ви придружа. Заповядайте.

Опитите на Сара да поведе неангажиращ разговор бяха пресечени, докато минаваха през вътрешния двор. Вратата към апартамент 63 беше открехната и гласът на господин Камдън, по-разпален от обикновено, се носеше в коридора.

— Правя всичко по силите си, господин Хардънбърг. Не можете да ми откажете.

Отговори по-дълбок глас,

— Нищо не съм обещал. Трябва да почакаме и да видим как ще се подредят нещата. Не се опитвай да ме пришпорваш, Тио.

Сара повика силно господин Камдън, за да го уведоми, че са влезли. Той бе застанал във фоайето до висок оплешивяващ мъж. Засуканите връхчета на мустаците му се извиваха като скоби.

— А, госпожо Пътнам! — Господин Хардънбърг пристъпи напред. — Нямам търпение да ви разведа. Заповядайте, последвайте ме.

Госпожа Пътнам хлътна в трапезарията заедно с господин Хардънбърг. Сара погледна господин Камдън.

— Тя е сред най-разпалените ни критици — прошепна господин Камдън. — Не иска да има нищо общо с това място. Съпругът й настоява да живеят в края на града.

— А това, доколкото разбирам, е господин Хардънбърг.

Господин Камдън кимна и в същия момент гласът на господин Хардънбърг се понесе от съседната стая.

— Трябваш ни, Камдън. Доведи и твоята жена.

Твоята жена. Браво!

Дълга галерия се простираше по цялата дължина на апартамента и сякаш нямаше край. Сара поглеждаше към стаите от двете страни, докато вървеше напред. Библиотеката бе свързана с хол, двойно по-голям от нея, а от дясната страна видя трапезария с ламперия, където госпожа Пътнам разглеждаше ъгловите шкафове за порцелан.

— Това дърво не ми харесва. Прекалено тъмно е. Махнете го и го заменете с друго.

— За шкафа с порцелан ли? — попита господин Камдън.

— Не, в цялата стая.

Господин Камдън притисна ръка към челото си.

— Но това са махагон и дъб от най-добро качество.

— Семейство Ръдърфорд са внесли някакъв тигров клен. Искам същия — обърна се към Сара: — Вие отговаряте за преместването, нали така?

Сара кимна.

— Да, госпожо.

— Струва ми се, че масата ми за трапезарията няма да се побере. А нямам намерение да купувам нова.

— Ще разбера размера от икономката ви, госпожо Пътнам, и ще се свържа с вас. Ако не става, ще наредя дърводелецът да направи нужното, за да я приспособи.

— Дръжките на вратите са от сребро, нали?

Господин Камдън се насили да се усмихне.

— Точно както поръчахте.

— Чудесно. Искам повече гипс на стените и таваните, покрит със златни листа. Стаята е доста простичка.

Простичка бе последната дума, която можеше да се каже. Господин Камдън заекна, но така и не отговори, дали от шок, или от гняв при тази обида, не стана ясно.

Господин Хардънбърг сучеше мустаците си.

— Няма никакъв проблем — Сара не пропусна многозначителния му поглед към господин Камдън.

Намеси се:

— Разбирам защо искате да пооживите стаята. Какво ще кажете да поръчаме комплект лиможки порцелан за шкафовете? Цветът ще бъде прекрасен, жив.

Жената вдигна поглед, сякаш виждаше Сара за пръв път.

— Лиможки. Точно така. Може и да се получи.

Раменете на господин Камдън се поотпуснаха.

— И гипсовите орнаменти. Златни листа.

Господин Хардънбърг предложи да изпрати госпожа Пътнам до каретата й. След като излязоха, господин Камдън прокара ръка през косата.

— Идва за трети път и отново иска драстични промени. Нямам време да преработвам тази стая. И без това сме изостанали от графика.

— Оставете я каквато е за седмица или две — посъветва го Сара. — Предполагам, че дотогава ще й е хрумнала нова идея, която може да е по-безобидна.

— Или пък да се окаже нещо повече.

Двамата се разсмяха.

— Благодаря ви, че се опитахте да я вразумите — рече той.

— Е, сградата не е непроменяема — Сара извърна поглед с надеждата той да не се обиди.

— Не, разбира се. Възприемам я като последна въздишка във век на излишества. Може би, ако я преработя напълно, както искат всички, като общество ще се придвижим по-бързо към друг вид дизайн.

— Има много за гледане. На мен ми допадат гаргойлите отвред.

По лицето му плъзна усмивка.

— Сега вече ми се подигравате. Виждам го. Запазете го за господин Хардънбърг. Обещавам да не го приемам лично, ако Ви се струват безвкусица.

— Безвкусица е твърде крайна дума. Ако наистина сте отговорен за дизайна, имам чувството, че сте се забавлявали. Навсякъде долавям чувство за хумор. Това вашият принос ли е?

Господин Камдън поклати глава.

— Разкрихте ме. Все чакам Хардънбърг да ме нападне, задето съм прекалил. Царевични кочани и индианци, за бога. Може ли да ви покажа нещо?

Тя трябваше да се връща на бюрото си, но не устоя на ентусиазма му.

Върнаха се в неговия апартамент. Господин Камдън разгърна чертежите си на масата в библиотеката и закри палещото слънце със сянката си.

— Проклето слънце. Това е основният ми принос.

Господин Камдън беше толкова близо до нея, че тя усети дъха му по врата си. Притисна ръце към тялото си, смутена от близостта, докато той сочеше ниската ограда, която опасваше сградата. Изработеният от ковано желязо образ на мъж с дълга пухкава брада и мустаци се показваше от всеки стълб, с няколко дракона, увити по хоризонталните пръчки от всяка страна.

— Да не би това да е Дядо Коледа?

Господин Камдън изви устни на една страна, сякаш се опитваше да не прихне.

— Това е морски бог, преплетен с морски таралежи.

Тя не се сдържа и се пошегува.

— Морски богове и морски таралежи, разбира се. Това беше второто ми предположение.

— Чакайте само градът да види какво сме постигнали тук. Репутацията на Хардънбърг ще стане бетон.

— И вашата.

— Аз едва започвам. Хардънбърг ми обеща да сложа началото на собствена фирма, ако Дакота Билдинг тръгне добре.

— Няма ли да си съперничите?

— Ни най-малко. Той ще продължи с внушителните си жилищни блокове и хотели. Аз искам нещо коренно различно. Аз съм като канарчето в мина за въглища. Ако визията ми даде резултати, той ще има дял. Ако ли не, няма да е рискувал репутацията си по никакъв начин.

Порив на вятъра раздвижи пердетата. Господин Камдън постави преспапие на ръба, за да не се ветреят.

— Много е светло тук — Сара посочи към прозореца. — Трябват ви плътни завеси. Те ще помогнат и при вятър.

— Не съм се замислял. Ще видя дали шивачът няма да измисли нещо.

Сара беше виждала стаята на шивача в мазето, но там, поне засега, имаше единствено шевна машина.

— За съжаление, все още не се е настанил. Аз мога да изработя нещо, ако искате. Няма да е кой-знае какво, но поне ще спира светлината.

Той вдигна поглед.

— Можете ли?

— Чиракувах при една шивачка, преди да замина за Лондон.

— Точно така, споменахте. Но след това започнахте работа в хотел.

— Да — тя побърза да смени темата: — Мога да ви ги направя до седмица, веднага след като доставя плат.

По лицето му плъзна усмивка.

— Успяхте ли да отидете до града?

— Не, нямах време.

— Трябва да видите забележителностите. Значи, утре сутринта. По същото време ще дойда в офиса ви и ще отидем да купим плат за завеси. Благодаря ви, че предложихте да ги направите — стига да сте сигурна, че ще имате време покрай всички други задължения.

— Сигурна съм, разбира се. Предполагам, че ги искате в лиможко зелено — не се сдържа да се пошегува тя и наградата й беше гръмкият му смях. Този смях й допадна.

— Знаех си, че постъпвам правилно, когато ви поканих, госпожо Смайт.

Сара излезе в коридора, преди той да забележи руменината, плъзнала по бузите й.