Наследницата от Дакота Билдинг

Деветнадесета глава

Ню Йорк Сити, януари 1885 г.

Закуската на следващата сутрин беше парче мухлясал хляб с поизстинала кафява течност, която една от другите пациентки нарече какао. Сара изпи напитката наведнъж и захапа коричката, изчака я да омекна достатъчно, за да преглътне.

Днес щеше да обясни, че са допуснали грешка, че не е от жените, на които им тече слюнка от устата, нито пък е някоя маниачка. Тази сутрин се събуди и се чувстваше много по-добре, отколкото през изминалите седмици. Главоболието и летаргията бяха отшумели. Яснотата бе дошла твърде късно, за да я спаси от пътуването до това противно място, както една от сестрите нарече ферибота днес сутринта.

След закуска отново ги накараха да седнат на пейките в октагоналната стая. Нямаше никакво движение, никакви разговори не се допускаха. Сара се възползва от времето, за да наблюдава сестрите — този ден бяха пет — и лекаря. Четири от сестрите бяха яки, неприятни, но най-младата все още не бе поела от горчивината им. Отнасяше се с пациентките по-спокойно, по-търпеливо. Сара чу да я наричат сестра Олдън. Доктор Фийлдс предпочиташе сестра Олдън и правеше всичко по силите си, за да разговаря с нея вместо с другите.

Много от останалите пациентки бяха чужденки и или не владееха езика, или го знаеха съвсем слабо. Сара беше сигурна, че повечето са с ума си, но не им е бил даден шанс да обяснят на майчиния си език какво става. От другите, които говореха английски, няколко си приказваха безспир, въпреки че рискуваха да получат удар по главата, а някои бяха гадни и крадяха хляба от чиниите на другите или се опипваха непристойно. Сара избягваше да среща погледите им, затваряше се в себе си, когато минаваха, и се стараеше да бъде невидима.

Прозвуча звънец и групата беше подкарана навън в януарското утро, където стотици други жени бяха сгушени край сградата или упорито обикаляха. Сара пристъпи към водата и се загледа над сивите вълни на Ийст Ривър към Манхатън. В студения бистър въздух тя откри веднага онова, което търсеше.

Дакота Билдинг.

Трите триъгълника на източния небосклон сочеха като фарове към надвисналото небе. Запита се дали Тио не е излязъл на покрива, за да я потърси. Сигурно беше полудял от тревога. Нямаше съмнение, че скоро ще се сети къде са я затворили, и ще я освободи. Беше въпрос на време.

— Няма смисъл да гледаш към града. Само ще се натъжиш.

Жена с маслинова кожа и черна коса бе застанала наблизо, прегърнала се с ръце, за да й бъде по-топло. Изглеждаше на около четиридесет, с бръчки като мустачки на котка по бузите и с кичур сива коса.

— Аз съм Наталия — чуждестранният й акцент звучеше апетитно. Или просто Сара беше гладна.

— Аз съм Сара. Сара Смайт.

— Ти пристигна вчера, нали?

— Да — Сара погледна към приюта.

— Не се тревожи, няма никой. Те мразят да излизат в студа, така че това е от малкото време, в което имаме свобода.

Тръгнаха заедно по пътеката.

— Откога си тук? — попита Сара, макар да се страхуваше от отговора.

— Пет години, струва ми се. Non lo so^[3], времето ти се губи тук.

Кръвта се оттече от главата на Сара. Нямаше да изкара седмица тук, камо ли пет години.

— Защо те пратиха тук?

— Откраднах мармалад от работодателката си, богата signora^[4] на Двайсета улица. Работех като кухненска прислужница. Децата ми бяха болни — можех да го продам за лекарства. Тя ме претърси и го намери, а когато й казах, че е стисната, тя накара да ме освидетелстват.

— Как е могла да направи подобно нещо? На мен ми се струваш напълно нормална.

— И аз мисля същото за теб. Как попадна тук?

— Честно казано, не съм сигурна. През изминалия месец се чувствах зле — постави ръка на корема си, беше рефлекс. — Работя в голям жилищен блок и когато изчезна една огърлица, те настояха, че съм я взела аз. Само че аз не помня подобно нещо. Как е възможно?

— Ти ми се струваш sano di mente^[5]. Много добра, много умна.

Забележката на Наталия повдигна духа й.

— И аз се чувствам така. Ще го обясня днес на доктора.

Наталия спря.

— По-добре недей. Никак не им е приятно, ако са сгрешили.

— Но аз не мога да остана тук и минута повече.

— Внимавай — Наталия духна на събраните си ръце, а през пръстите й изскочи пара. — Ако вдигаш шум, ще те тикнат в бърлогата или в ямата. По-добре да не попадаш там.

— Какво става там?

— Там затварят най-тежките случаи, най-буйните пациенти. Има опасност за теб, ако се озовеш там.

— Няма да буйствам. Това е всичко. Ще се държа възпитано, ще говоря логично. Ще им покажа, че съм с ума си.

Наталия не отговори. Чу се нов звънец.

— Влизаме вътре.

Докато се връщаха, на Сара й хрумна нещо.

— Какво стана с децата ти?

— Не знам.

— Те знаят ли, че си тук?

— Вероятно не. Самата аз не знаех къде ме отвеждат.

— И аз не знаех — ако знаеше, щеше ли да направи нещо, за да промени странните събития? Ако беше ритала и пищяла, щеше да се озове в затвора. Горката Наталия е трябвало да остави децата си да се грижат сами за себе си. Тя се мъчеше да измисли нещо, което да каже. — Говориш добър английски.

— Слушах внимателно, учех бързо, когато дойдох от Италия.

Подредиха се зад другите пациентки и влязоха в октагона. Бяха като кокошки, които влизат обратно в кокошарника.

— Не е редно онова, което правят. На мен и теб. Несправедливо е.

Наталия прихна.

— Да не би да мислиш да се обединим, да се борим заедно? Няма смисъл.

— Трябва да направим нещо.

— Някои са пробвали.

— Как?

Наталия махна с ръце.

— Да преплуват, да избягат. Удавиха се.

Сара се обърна към ледената вода. Дори през лятото мощни течения разкъсваха възсолената вода, сякаш гигантски морски змии се мятаха под повърхността.

Приближаваха вратата, а на Сара не й се влизаше. Бе толкова успокояващо да поговори с човек, който разбираше. Пред тях младо момиче със сплъстена коса и мило лице пееше песен.

— Идиотка. Има ги много — каза Наталия. Песента на момичето премина в тананикане. — Поне не знае къде се намира. Понякога й завиждам.

За обяд имаше парче вмирисано телешко, което трябваше да се яде с ръце, тъй като нямаше нито нож, нито вилица, един варен картоф и купичка супа, а след това и парче хляб. Сара бе толкова огладняла и измръзнала от разходката в студа, че изяде и изпи всичко, стараеше се да не поглежда зеления мухъл по хляба. Апетитът й даде надежда, че е в добро здраве, тъй като през изминалите седмици не можеше да хапне почти нищо, и реши, че това е допринесло за изпадането в умопомрачение.

Работата, която им дадоха в края на обяда, беше шанс да се пораздвижат. Сара трябваше да изтърка стълбите на октагона с още шест други жени. Сестрите им дадоха кофи и четки и жените се разпределиха, всяка пое площадка и стълби. Въпреки че пръстите й премръзнаха от водата, ставите на раменете и коленете приветстваха работата. Тя погледна към оберлихта високо над нея. На Тио много щяха да му харесат внушителните йонийски колони, които свързваха балконите.

— Търкайте.

Една сестра я гледаше злобно от балкона горе. Сара приключи със своята част за трийсет минути, но забеляза, че останалите жени се бавят, повтарят вече почистеното, затова и тя се зае отново с работата. Нямаше смисъл да привлича вниманието, като съобщи, че я е свършила. Докато търкаше по-долните стъпала, два сестри минаха покрай нея.

— Директор Дент ще дойде след час. Доктор Фийлдс каза да заключим шумните, докато не си тръгне.

— Ще пропуснат вечерята.

— Няма значение. Ще има друго ядене утре — при тези думи тя се разсмя. Беше сестра Гарелик и забеляза, че Сара я наблюдава.

— Какво зяпаш? — Тя стъпи с мръсния си ботуш на стъпалото, което Сара търкаше. — Почисти веднага!

Другата сестра прихна и двете се отдалечиха. Директор Дент. Сара щеше да избере подходящ момент и да отиде при него, да му разкаже историята си. Въпреки че вече не беше облечена в черна коприна, а косата й беше сплетена на гърба като на ученичка, тя все още говореше с акцент на добро английско момиче и се държеше като такова. Щеше да го спре и да помоли за момент насаме с него. Преди винаги се беше получавало и тя знаеше, че е най-добре да го направи сега, още докато е нова.

Заредена с нова енергия, тя изтърка мръсния отпечатък от ботуша и когато следващият звънец звънна, тя последва останалите момичета, изхвърли мръсната вода навън и остави парцала и кофата на площадката. Отидоха в едно от крилата и влязоха в дълга стая с висок прозорец с решетка от едната страна. До всяка стена бяха поставени неудобни пейки. Повечето от жените се втурнаха към пейките срещу прозорците и Сара разбра със закъснение защо.

Щяха да седят тук часове. Ако вчерашното чакане пред кабинета на доктора бе ужасно, то бе едно нищо в сравнение с мъчението този следобед. Сара се настани на пейката под един от прозорците и студен вятър лъхна врата и гърба й. Жените, които седяха срещу нея, гледаха през прозорците, вдигнали очи като в църква, докато тя виждаше единствено изнурени лица.

Ако някоя жена се наместеше на пейката, сестрите — настанали се на една маса в средата на стаята — се разкрещяваха за тишина. Никой не говореше, но две от пациентките задрямаха прави.

Час по-късно Сара се питаше дали не е наистина луда. Искаше да излезе оттук и да изкрещи с пълно гърло. Светлината в стаята се промени от златиста в зелена, накрая стана синя. Когато затвори очи, цветовете затанцуваха зад клепачите й. Ако не внимаваше, щеше да си изгуби ума и нямаше да е по-различно, ако е луда. Вратата се отвори и влезе мъж в черен костюм, с бели бакенбарди. Сестрите станаха.

— Директор Дент, добре дошли — поздрави сестра Гарелик.

— Благодаря, дами. — Той пъхна ръка в единия си джоб, а в другия прибра часовника си, сякаш се страхуваше някой да не му го вземе.

— Как сте? — Директорът направи пълен кръг на стаята и почти не спря, за да чуе отговора. Не че получи. Няколко от жените се осмелиха да проговорят и казаха „Добре“ или „Благодаря, господине“.

Докато минаваше покрай нейната редица, Сара се стегна. Трябваше да каже нещо. Веднага.

Отвори уста, за да заговори, но сестра Гарелик я прекъсна.

— Директор Дент, не бих искала да прекъсвам визитата ви, но доктор Фийлдс се надяваше да му отделите пет минути.

— Разбира се. Водете.

Сестра Гарелик погледна злобно Сара, когато се обърна — знаеше какво е намислила. Все едно беше прочела мислите й. Може и да беше спечелила този рунд, но Сара щеше да я надхитри. Налагаше се.

* * *

Отново ги накараха да седят. Вечерята тежеше като олово в стомаха й, когато седна между Наталия и жената с дългата сива коса, която беше плакала през нощта. Сара се опита да я погледне, за да се запознаят и да общуват дори с мигане, но съседката й бе забола очи в краката.

— Толкова е студено.

Каза го шепнешком, но в мълчанието на стаята прозвуча като писък. Сара изшътка тихо. Сестрите бяха пред вратата, приказваха за нов магазин за рокли, който отварял някъде в Манхатън, което й се стори далече като Русия. О, какъв лукс да говори за магазини за дрехи, нещо, което бе приемала за даденост, преди да я хвърлят в този мръсен зандан. Сега й се искаше да не е била чак толкова втренчена в дребнавостите на всекидневието и да бе ценила свободата си.

— Студени. Краката ми. Толкова са студени!

Сара се наведе към нея.

— Знам, скоро ще станем и ще си легнем. Никакви приказки повече.

Жената я погледна доверчиво.

— Всичко е наред. Как се казваш? — прошепна Сара.

— Мариан.

Жената сигурно е била прелестна навремето, костната й структура сега изпъкваше под хартиено тънката кожа.

— Красиво име, Мариан — Сара пое ръката на жената в своята и я разтърка.

— Не. Не. Студено — зъбите й тракаха.

— Не говорете — предупреди ги Наталия от другата страна на Сара. — Ще ни навлечете неприятности на всички.

Сара продължи да стиска ръката на Мариан.

— Тя не може да се сдържи.

Без предупреждение Мариан скочи от пейката.

Втурна се напред и започна да подскача, скръстила ръце пред тялото си. Устата й беше широко отворена и оттам избликна гърлен вик. Тя продължи да изразява мъката си в писъци и звуците отекнаха в просторното помещение.

Сестрите се втурнаха вътре, предвождани от сестра Гарелик.

— Какво става тук?

Мариан се метна към другия край на стаята, все още подскачаше и крещеше.

— Студено й е — обади се Сара.

— Нито дума — изсъска Наталия.

Беше твърде късно. Сестра Гарелик се врътна към Сара.

— Млъквай!

Тъй като не беше свикнала да получава команди, Сара се стегна.

— На нея просто й е студено. Има ли начин да получи друго наметало, одеяло? Моля ви, нали виждате колко е слаба. Студът минава през нея.

Мариан се опитваше да избяга от ръцете на останалите две сестри, тичаше около масата, а те я следваха. Сестра Гарелик протегна ръка с размерите на клон на дърво и я стисна за гърлото.

— Приключи ли, миличка?

Мариан кимна, но когато сестра Гарелик отпусна пръсти, тя изпищя по-силно, отколкото Сара си представяше, че е възможно. Много от пациентките се свиха, но Сара се изправи.

— Трябва да й помогнете.

Сестра Гарелик се изсмя и блъсна Сара със свободната си ръка да седне. Обърна се към Мариан и я огледа, както немирно дете оглежда пеперуда.

— Разбрах, че тази навремето е била танцьорка.

Мариан отпусна ръце.

— Това ти привлече вниманието, нали? Значи трябва да потанцуваш за нас, тъй като не можеш да седиш мирно като останалите пациентки.

Мариан поклати глава.

— Танцувай. Или никаква храна три дни.

Сара се сви, готова да се притече на помощ на жената, да разсее сестрите, но Наталия я стисна за ръката.

— Не го прави. Стой мирно.

— Танцувай. Веднага.

Мариан заподскача като червеношийка, предпазливо, внимателно.

— Това не е танц. Ако не танцуваш, няма храна.

Отначало внимателно жената започна да прави изящни стъпки, след това размаха ръце, затананика мелодия.

— Точно така, продължавай! — Сестра Гарелик я наблюдаваше и се облизваше.

Движенията на Мариан станаха по-уверени, тя протегна ръце, след това ги изпъна над главата си, краката й се изпънаха в дълги, източени линии. За момент Сара забрави къде се намира. Голата стая сякаш се превърна в лондонска сцена, а Мариан бе дебютираща балерина в пола от наслоен тюл. Косата й летеше, докато тя се въртеше на един крак, другият се изви и изтегли назад, инерцията я тласкаше. Тя завърши и се поклони ниско, остарялото й тяло бе все още гъвкаво, стъпките — запечатани в паметта.

За момент никой не помръдна, всички бяха като омагьосани. Сестра Гарелик даде знак на останалите сестри да седнат и се настани в средата на масата. Нямаше съмнение, че танцът ги е пренесъл от всекидневните задачи на място, където красотата и добротата бяха все още възможни.

Когато обаче Сара забеляза профила на сестра Гарелик, сърцето й се сви. На челото й пулсираше вена, очите й блестяха злобно. Неочакваната грация на Мариан я беше вбесила още повече.

— Танцувай, докато не кажа да спреш!

Мариан продължи, но този път бе по-невнимателна със стъпките, не откъсваше очи от лицето на сестра Гарелик. След десет минути тя се беше превърнала в призрак на предишното си аз, сякаш бе изтъкана от енергия, подхранвана от неочакваното усилие. След двайсет минути падна на колене.

Звънецът звънна, но сестра Гарелик вдигна ръце и всички седнаха.

— Танцувай още. Подскачай както преди. Жалка си. Слабачка. Жалка дъртачка.

Останалите сестри се присъединиха, шегуваха се и се смееха на жената. Сълзи се стичаха по лицето на Мариан, устата й беше зейнала от изтощение.

— Вдигай се, дърта мръснице. Вдигай се!

Сара се опитваше да внуши безмълвно на жената да стане. Скоро трябваше да ги пуснат и тогава тя щеше да я отведе на горния етаж в леглото и да я завие. Щеше да се отнесе мило с нея.

Мариан стоеше на ръце и колене, опитваше се да се изправи, когато сестра Гарелик пристъпи към нея и я блъсна с ботуша си толкова силно, че тя падна на каменния под.

— Достатъчно!

Сара се втурна към нея, без да се интересува какво ще стане. Де да можеше и останалите жени да постъпят по същия начин, тогава щяха да надвият сестрите, да превземат кораба и да отидат на безопасно място.

— Вие сте лудите, как е възможно да сторите това на горката стара жена? — Тя пое Мариан в ръцете си и вдигна поглед.

Очакваше да види лицето на сестра Гарелик разкривено от омраза. Очите й блестяха, бузите й бяха поруменели. Тя беше щастлива! Мисълта, че може да тормози друг човек, доставяше удоволствие на ненормалницата. Физическо удоволствие. При тази мисъл стомахът на Сара се преобърна.

Бебето й! Замря за секунда, когато видя как сестра Гарелик отдръпва ботуша си назад. Нямаше достатъчно време да се защити. Ритникът, който попадна в незащитената част на тялото й, беше толкова силен, че тя се повдигна няколко сантиметра от пода. Дъхът излезе от тялото й и тя изпъшка, пусна жената и обви корема си с ръце. Следващият ритник попадна в бедрото и болката стигна чак до таза.

Зловещ кикот бе последното, което Сара чу, когато ботушът на сестра Гарелик попадна в слепоочието й.