Наследницата от Дакота Билдинг

Двадесет и трета глава

Ню Йорк Сити, юли 1885 г.

— Трябва да видя Наталия — Сара се обърна към трапезарията, но Нели я настигна.

— Няма време. Ще измислим нещо. Няма да е сега обаче.

— Защо ме пускат?

Директор Дент прочисти гърло.

— Госпожица Блай е репортер и е изчистила името ви.

— Но ти беше пациентка тук допреди две седмици.

— Бях, като журналист под прикритие. За щастие, пресата притежава силата да разкрива несправедливостите, нездравите институции — тя погледна строго директор Дент, докато говореше.

Сара не беше сигурна какво означава това, какво точно се беше случило. Преди да успее да зададе друг въпрос, я отведоха в една стая, където да подпише документи. След това Нели я хвана за ръката и двете излязоха навън, докато останалите пациентки се струпаха да гледат.

— Сара!

Наталия дотича, по лицето й бе изписана загриженост.

— Къде отиваш?

Сара прегърна приятелката си. Единственият човек, който я бе държал жива през изминалите месеци.

— Тръгвам си. Освобождават ме. Това е Нели. Не съм сигурна какво точно се случи — тя се разплака. — Не мога да те оставя.

— Ще се върнем, обещавам — каза Нели. Сложи ръка върху ръката на Наталия. — Това е най-доброто, което мога да направя за момента, но ще има още посещения, а ако Сара знае цялото ти име и история, ще помогнем и на теб.

— Казва се Наталия Фабиано и аз не мога да я оставя.

Наталия пое лицето на Сара в ръце.

— Разбира се, че можеш. Сега върви — двете се прегърнаха.

Сирената на лодката прозвуча, Сара и Нели тръгнаха към дока, съпътствани от подвикванията на пациентките. Сестрите се опитаха да ги накарат да млъкнат, но напразно, а гласът на Наталия звучеше най-силно.

— Сара Смайт! Не ни забравяй!

Едва когато лодката потегли и морякът хвърли дебелото въже на палубата, Сара най-сетне осъзна неочакваната промяна в живота си. Нели тикна вестник в ръцете й. Сара прегледа материала на първа страница, където бяха описани отблъскващите подробности за приюта за луди на остров Блекуел: и студените бани, и побоищата, и садистичният персонал, и дългите мъчителни часове досадно седене, грозните думи. Целият град можеше да прочете написаното от ГОСПОЖИЦА НЕЛИ БЛАЙ.

— Ти си герой! — Сара сграбчи ръката на Нели. — Престорила си се на луда. Къде ти беше умът?

— Да ти призная, бях решила, че ще излезе страхотна история. Когато обаче попаднах тук, разбрах, че е направо ужасно и че никой в целия град няма представа какво става. Сигурна бях, че ако разберат, ще проявят загриженост, и се оказах права. Това е само първата крачка. Организиран е комитет и е даден милион долара, за да се оправи мястото.

Един милион! Сумата беше невъобразима.

— Но защо пуснаха единствено мен? Ами останалите? Много от жените на Блекуел са там, защото не говорят достатъчно добър английски, за да се защитят.

— Повярвай ми, разбирам каква несправедливост се извършва към жените, затворени на Блекуел. По-късно, на вечеря, ще ти обясня причината да си свободна, а те не. Първо да те настаним и почистим. Не се обиждай, но доста понамирисваш.

При всеки друг случай Сара щеше да се ужаси от тази мисъл. Само че тя нямаше сили да се чувства засрамена. Беше свободна.

След като се качиха в каретата, която ги чакаше от другата страна на реката, спряха пред облицован в мрамор хотел на Пето Авеню и Двайсет и трета улица.

— Благодарение на „Уърлд“ получаваш напълно заслужено глезене — заяви Нели. — Аз също и го очаквам с нетърпение.

Отвън се беше събрала тълпа, а вестникарите се бяха струпали като глутница. Нели я стисна за ръката.

— Не им обръщай внимание, просто върви напред.

— Защо са тук? Знаят ли коя съм?

— Всички знаят коя си, мила.

Един от портиерите ги качи в асансьора до апартамент на последния етаж. Стаята беше великолепно обзаведена, с червена копринена кувертюра на леглото и кресло в същия цвят, с инкрустации от пурпурни сърца и ориенталски килими.

— Това за мен ли е? — Сърцето на Сара биеше бързо. Неочакваната промяна бе невероятна. Най-голямото й желание беше да намери Тио, но нямаше начин да излезе, без да я забележат събралите се отвън репортери.

— Всичко е за теб. Ще повикам прислужница да ти напълни ваната, има няколко рокли и бельо в гардероба, от които да си избереш. Не бързай, след това ще слезем долу да вечеряме и ще ти обясня всичко.

Топлата приятна вана едва не разплака Сара. Ръцете й бяха напукани, груби, а крайниците сякаш принадлежаха на друг. Въпреки че не искаше дори да види отражението си, огледалото я примамваше. Заради свалените килограми очите й изглеждаха по-големи, черепът тежеше на изтънелия й врат. Приличаше на същество, излязло от кошмар.

Една прислужница й помогна да си облече копринено бельо и бежова рокля. След грубата вълна и памук на униформата от Блекуел все едно пеперудени крилца докосваха кожата й. Тя седна пред огледалото и остави жената да прибере косата й на кок.

Когато нежните докосвания едва не побъркаха Сара, тя си спомни как седеше в приюта и се съсредоточаваше над дишането. Въздухът влиза, въздухът излиза.

Нели почука на вратата и се усмихна, когато я видя.

— Изглеждаш божествено.

— Може ли да вечеряме тук? — попита Сара. — Не съм сигурна, че мога да изляза сред хора. Не съм съвсем на себе си.

Нели поклати глава.

— Ще се справиш. Резервирала съм маса в ъгъл, само за нас двете. Хотелът е изискан, никой няма да те притеснява.

Когато слязоха, Нели мина по лъскавия паркет до тяхната маса и Сара седна с гръб към ресторанта, за да не привлича внимание. Нели поръча вечерята и се впусна да разказва подробности.

— След като излязох, започнах да ровя, за да науча всичко около твоята история. Знаеш ли, че няколко месеца след като са те арестували, друга работничка в Дакота Билдинг е била пратена в затвора, задето е крала от обитателите.

— Коя?

— Някоя си госпожица Дейзи Кавано.

Сара си пое рязко въздух.

— Не може да е Дейзи. Просто не мога да повярвам.

— Очевидно е задигала вещи от известно време. Открили са часовници, фиби, пръстени в стаята й. Била е като сврака, привлечена от лъскави неща.

— Те обаче намериха колието, което се предполага, че съм откраднала, в чекмедже на моето бюро — Дейзи беше единствената приятелка на Сара и тя й се доверяваше още от пристигането в Америка, а двете станаха още по-близки, откакто момичето изгуби майка си. — Ами ако и при нея тези неща са били подхвърлени? Познавам Дейзи, тя беше добро момиче, не би сторила подобно нещо.

— Тя си е признала.

Дейзи беше много разстроена, когато господин Дъглас не увеличи заплатата й след смъртта на майка й. Но би ли крала от обитателите? А още по-лошо, да остави Сара да поеме вината? Не можеше да си го представи. Нещо тормозеше Сара. Донесоха им храната. Тя изчака сервитьорите да се отдалечат.

— След като Дейзи е признала за престъпленията си, защо никой не дойде да ме освободи?

— Агентът в Дакота Билдинг, господин Дъглас, беше казал на всички, че си се върнала в Англия. Последното, което е искал, е да те освободи и ти да вдигнеш шум — тя опита телешкото и изстена. — Великолепно! Както и да е, той вече не е агент в Дакота Билдинг. Не и след като историята излезе във вестниците.

— Какво се е разчуло? — Сара усети, че стомахът я боли. В момента не можеше да хапне нищо.

— Не събрах достатъчно информация. Освен това исках да те освободя, да поправя несправедливостта, затова трябваше да напиша какво се е случило с теб.

— Какво си писала за мен? — Мислите на Сара препускаха. Връзката й, бебето. Нели беше опитен журналист, и без това знаеше много. Сара беше напълно откровена, когато разговаряха във влажната килия.

— Ще ти покажа историята, когато се качим горе — тя срещна погледа на Сара. — Не се притеснявай, написах, че си добър човек, истинска дама, която е била затворена, а когато истинската крадла е била разкрита, никой не си е направил труда да те освободи от онази жестока, ужасна институция.

— Разбирам.

— Най-хубавото е, че като знак на разкаяние, новият агент на Дакота Билдинг ти предлага да се върнеш на старата работа. Нали трябва да въздействат по правилния начин на публиката. Ще те върнат като лейди мениджър веднага щом си готова.

Лицето на Нели грееше от удоволствие. Сара се разтрепери.

— Не мога да се върна. Просто не мога.

Нели се пресегна и покри ръката й със своята.

— Не е нужно да вземаш решение сега. Предполагам, че връщането към истинския живот ще бъде трудно, след като си прекарала седем месеца, в които си била убедена, че всичко е изгубено. Аз бях вътре десет дена и все още не съм на себе си. Спи, почивай си, имаме два дена, в които ще те крием тук, докато решиш какво искаш да правиш от сега нататък.

— Мястото ми не е тук. Не съм замесена от такова тесто. Всичко това ми идва в повече.

— Можеш да ми вярваш, че ще свикнеш бързо. Утре един човек иска да те види, стига да си в настроение.

— Кой?

— Човек, който се свърза с мен в деня, в който историята ти беше публикувана. Каза, че и ти ще искаш да го видиш. Господин Тиодор Камдън.

Тази вечер сънят я обори рано. Сара се отпусна в пухеното легло и се остави на топлината на стаята, усещания, за които само бе мечтала в Блекуел. Стресна се и се събуди в зори, образът на разплаканата Наталия я изтръгна от дълбокия сън. Как можа да я изостави? И толкова много други?

Нели пристигна час по-късно, последвана от сервитьори с подноси с повече храна, отколкото двете можеха да изядат. Картофен омлет, препечени филийки с яйца, бисквити. Очите на Сара се наляха със сълзи, когато видя изобилието на масата.

— Не плачи, моля те, не плачи — Нели седна. — Трябва да се стегнеш. Ще се възползваме от славата ти и всичко ще остане зад теб.

— Едва ли някога ще забравя Блекуел. Онова, което видях там — за пръв път разбра какъв риск е поела Нели, като е допуснала да я приберат. — Ти защо го направи? Знаеше ли в какво се забъркваш?

Нели сложи конфитюр върху триъгълна препечена филийка.

— Не точно. Бях чувала слухове. Само че аз не съм от репортерите, които пишат за чаени партита или за най-новите парижки рокли. Редакторите ми го знаят и бях сигурна, че ще ме защитят.

— Ами какво щеше да стане, ако се изгубеше, също като мен?

— Бях по-ценна за редакторите си навън, за да изнасям онова, което се случва. Не биха посмели да ме изоставят.

— Завиждам ти, че контролираш собствения си живот — Сара поклати глава. — Мислех, че правя същото, а виж какво стана.

— Вината не е била твоя. Не го забравяй и пази силите си. Предстои ти да вземаш много решения — Нели наля кафе и настоя тя да изяде едно твърдо сварено яйце. Сара послушно се съгласи, наслади се на хлъзгавия белтък и на зърнестия жълтък. Беше вкусно като хайвер.

Знаеше какво трябва да направи първо.

— Трябва да говоря с господин Камдън.

— Добре. Той иска да отидеш в офиса му.

— Офисът на Хардънбърг ли?

— Той ми е дал адреса. Ще те заведа.

Нели ги измъкна умело от хотела през задната врата, като избегна глутницата журналисти отпред. Спряха пред сграда на Мадисън Авеню.

— Той каза, че е на втория етаж. Аз ще чакам в каретата.

Сара се зарадва на тъмнината на стълбите и не срещна друг, докато стигна пред вратата с надпис ТИО КАМДЪН, АРХИТЕКТ.

Той беше започнал самостоятелен бизнес.

Тя завъртя топката на вратата и се озова в огромно помещение с празно бюро и кожено кресло. Отворена врата на далечната стена водеше към по-малък кабинет. Тио се втурна към нея, преди тя да го разпознае.

— Сара, свободна си!

Дори да имаше притеснения как ще протече срещата им, не й остана време да си задава въпроси, тъй като той я привлече към себе си и я притисна.

Цялото й тяло се разтърсваше от ридания. Той я погали по косата и заговори успокоителни думи, но не се получи. Отдавна мечтаеше за този момент. Цялата болка и мъка се изляха от нея. Плачеше най-вече защото той не я беше забравил.

Той бръкна в джоба си и й подаде кърпичката си.

— Влез в кабинета ми.

Поведе я към канапето срещу голямо бюро, покрито с рисунки, без да пуска ръката й.

— Господи, колко много си преживяла! Само ако знаех. Когато говорих с господин Дъглас, той каза, че ти е предложил да се върнеш в Англия и ти си се качила на първия кораб. Надявах се да ми изпратиш писмо, но тъй като не получих, реших, че си приключила с Ню Йорк. И с мен.

— Господин Дъглас е излъгал. Той ме заключи, да не би скандалът да омърси името на Дакота Билдинг.

— Колко много си изстрадала. Прочетох във вестниците какво си преживяла.

Тя извърна поглед. Никой навън не можеше да разбере истински.

— Имам приятелки там, които се нуждаят от помощ. И те като мен са затворени без причина.

— Кметът и комисията разглеждат случаите, статията имаше голям отзвук. Тази репортерка промени хода на събитията.

— Нели. Тя ме спаси.

Тио поклати глава.

— Трябваше да съм аз. Аз трябваше да те спася.

— Ти нямаше как да разбереш.

— Добре ли си? Сега. Нараниха ли те?

Тя се замисли за бебето. Да го усеща как расте в утробата й, а след това да не й остане нищо, бе най-ужасното, което преживя. Цялата се разтрепери.

— Студено ли ти е?

— Не, добре съм. Сега вече ми е по-добре.

Тя нямаше да му каже за детето.

Лицето на Тио потъмня.

— Господа Камдън много съжалява, че си била обвинена несправедливо. Тя искаше да ти се извини лично, но се разболя, за съжаление. Лекарят каза, че е тифоидна треска и предложи да замине, за да се възстанови и да си почине. Замина далече от града. Децата са с нея.

— Ясно — Сара не можеше да се отърси от мисълта, че по някакъв начин е била зад цялата работа.

— Веднага щом прочетох статията, разбрах, че трябва да те намеря.

— Утешавам се с мисълта, че държиш достатъчно на мен, че си мислил за мен, докато ме е нямало.

— Разбира се. Качвах се на покрива на Дакота и гледах към парка, надявах се да видя жена с твоята походка, мислех, че един ден ще се върнеш.

— И като си помислиш, че през всичкото време съм била на остров Блекуел и съм гледала Дакота Билдинг отвън. Оттам сградата се вижда.

— Гледали сме един към друг, но без да знаем.

Колко много й беше липсвал. Тя изви поглед, опиянена, че е до него след толкова време, но също така и смутена.

— За съжаление, да — тя се насили да се засмее. — Сега вече съм навън и трябва да помисля какво да правя. Не ми е приятно да съм център на вниманието.

— Всичко това ще бъде в твоя полза. Новият агент на Дакота Билдинг е решил да те вземе обратно на работа, за да покаже на целия град, че си била невинна жертва.

— Кой е на моето място сега?

— Госпожа Хейнс.

— Нека си остане тя. Сигурна съм, че се справя чудесно.

— Тя няма много приятели, ако имаш предвид това.

Сара си припомни веселото „добро утро“ на Дейзи всяка сутрин, начина й да превърне дори най-досадните разговори в нещо поносимо. Двете бяха добър екип.

— Ами Дейзи?

Тио се намръщи.

— Затвориха я завинаги. В женския затвор на остров Блекуел, колкото и да е странно.

— Откъде можем да сме сигурни, че и тя не е натопена от господин Дъглас? Тя не беше крадла. Познавах я добре.

— Сигурна ли си? — Той я погледна предпазливо. Имаше нещо, което не й казваше.

— Какво искаш да кажеш?

— Госпожа Хейнс ни разказа, че два месеца след сблъсъка ви с натрапника, който излязъл от стаята на Дейзи, тя я видяла да се разхожда със същия мъж в Сентръл Парк.

Сара се замисли. Вечерта, когато Дейзи беше нападната, нещо не беше наред. Първо, колко бързо мъжът се отказа, когато го разкриха. Начинът, по който Дейзи избягваше погледа на Сара. Тя го е познавала, поканила го е в стаята си, а се беше престорила, че той я е нападнал. Сара и госпожа Хейнс й се бяха притекли на помощ, все едно бе озлочестена госпожица. Сара се запита какво друго не е разбрала, какво друго е замисляла Дейзи.

— Защо госпожа Хейнс не е казала на никого?

— Нали майката на Дейзи почина скоро след това, затова тя решила да се изправи срещу нея след празниците. След това… — той замълча — ами…

Така. След това всичко се срути.

— Дейзи трябваше да издържа голямо семейство, може би затова е откраднала. Това не трябва ли да бъде взето под внимание?

Тио потри чело.

— След всичко, което си преживяла, ти се тревожиш за Дейзи.

Той беше прав. Ако беше истина, а всички изглеждаха убедени, то тогава Дейзи се беше възползвала от доверието на Сара и от уязвимостта й.

Тя се изправи и огледа стаята.

— Добре си се справил.

— Прецених, че е крайно време да си стъпя на краката. По-важното е, че Хардънбърг най-сетне ми подаде ръка.

— Кога се отдели?

— Преди няколко месеца. За съжаление, клиентите не се тълпят на вратата ми — той поклати глава. — Само че отказвам да правя същото, както преди. Искам да създавам сгради за идващия век, не за този. Ела да ти покажа идеите си.

Той грабна скицник от бюрото си и й го подаде. Тя разлисти страниците, обезпокоена от близостта му.

— Тази е прекрасна.

— Библиотека — прокара пръст по линията на покрива. — Всички декоративни елементи са структурни. Като тези колони — обърна на нова страница. — Ето един офис за града. Бетонен е. Гладката повърхност привлича погледа нагоре, към небето.

— Впечатляващо.

— Градът ще бъде преобразен. Това е съвършено различен поглед върху света — Тио я погледна. — Знаех си, че ще разбереш. Представям си много такива сгради, всяка със свой облик, но без да се бият, както става със сегашните големи къщи по Пето Авеню.

Той седна до нея, вече не гледаше страниците.

— Ако не искаш да се върнеш на работа в Дакота Билдинг, би ли започнала работа за мен? Ще бъдеш мой офис мениджър. Или лейди мениджър. Наречи го както искаш. В момента няма много работа, но заедно ще постигнем много. Имам нужда да си до мен.

В гърдите й се образува буца.

— Не мога да го направя. Ще привлече твърде много внимание.

— Това не ме интересува. Вниманието ще ми дойде добре.

— Няма да е редно. Ами госпожа Камдън?

— Тя се почувства ужасно, когато истината излезе наяве. Тя има по-широк поглед към онова, което е важно. За нея това са децата. За мен — работата. Истината е, че двамата с нея никога не сме били щастливи заедно. Постигнали сме разбирателство, може и така да се каже.

— Тя знае ли за мен, за нас?

— Не. Разбира се, че не.

Сара обмисли възможностите. Можеше да поеме работата на госпожа Хейнс в Дакота Билдинг, но това щеше да бъде стъпка назад. Работата с Тио над новите му проекти щеше да й носи удовлетворение. Същевременно щеше да е опасна.

— Не можем никога повече да повторим онази нощ — след тази дързост пламна и топлината плъзна по врата й.

Той извърна поглед.

— Не, разбира се. Разбирам те. Но заедно ще работим добре, не мислиш ли?

Тя не отговори.

— Помисли над следното. Какво ще кажеш да ти наема апартамент в Дакота Билдинг. Има свободен на шестия етаж, двамата обитатели починаха миналия месец.

— Семейство Рембранд ли? — Сара ги помнеше. Възрастна двойка, предани един на друг, които бяха предприели преместване далече от центъра. Стана й мъчно, че са починали.

— Да. Щом пресата свикне, че вече си свободна и за теб се грижат, че живееш в Дакота Билдинг и работиш за мен, ще можем да продължим живота си. Това е възможност, родена от трагедията.

— Не мога да си представя да живея отново в Дакота Билдинг. Ще бъде много странно.

— Трябва. Ще ти позволят да живееш там една година без наем. Ще настоявам.

— Така ли?

— Разбира се. Така е редно. Моля те, Сара, съгласи се.

Беше дошла в Америка, за да се издигне, да подобри съдбата си, а бе предадена и измъчвана. Вместо да се отчае, тя бе намерила начин да оцелее при най-ужасните обстоятелства. Сега щеше да работи редом с мъжа, когото обожаваше, да живее в красива сграда, както подобаваше на дъщерята на граф, и вече нямаше да бъде обслужващ персонал.

Възможност, родена от трагедията.

Не спираше да повтаря тези думи.