Наследницата от Дакота Билдинг

Двадесет и втора глава

Ню Йорк Сити, юли 1885 г.

Сара отвори очи. Навън беше тъмно и макар болката да бе утихнала за кратко, тя знаеше, че ще се върне. По време на затишието се опита да се огледа къде се намира. Стаята не беше в болница „Чарити“, в това беше сигурна. Леглото беше твърдо, одеялото — грубо и тя не видя други жени, които раждат. Единствената друга пациентка беше възрастна дама с празен поглед, без зъби, която стана и й обърна гръб, за да седне върху нощното гърне. Тя пееше фалшиво някакъв напев за дявола. Все още беше в приюта.

Вечерта премина в ден и отново стана вечер, докато Сара се бореше за дъх и живот и напъваше. През повечето време сестрите не й обръщаха внимание. Когато една от тях се надвеси над нея със стиснати устни, Сара я стисна за китката.

— Трябва да ме закарате в болница „Чарити“, за да родя. В отделението за неомъжени майки.

— Ти пък какво знаеш за това? — Сестрата се дръпна от нея. — А и там не приемат луди. Ще притесниш останалите.

— Няма, знам, че мястото ми е там. Питайте сестра Олдън.

— Повтаряш все същото, откакто си тук. Стига, миличка. Тук си записана като госпожа Смайт. Това място е за неомъжени майки.

Щеше да се изсмее, ако положението й не беше толкова тежко.

— Прекалено рано е за бебето, нали?

— Нищо не знам по този въпрос. Трябва да попиташ лекаря.

В същия момент я преряза силна болка и тя забрави за всичко, освен за мускулите и нервите в тялото си, напъна се по начин, който й се струваше физически невъзможен.

Най-сетне докторът пристигна. Придружаваха го две сестри. Човекът беше млад, с ясни сини очи, които се стрелкаха из стаята и забелязваха всичко. Беше външен човек и буквално излъчваше страх.

Едната сестра посочи Сара.

— Започна снощи, ние не знаехме, че чака дете.

— Как е възможно да не знаете? — Лекарят седна на крайчеца на леглото й и извади стетоскоп, който притисна към корема. Заля я смущение, заменено от надежда. Може би той щеше да й помогне.

— Нищо не ни каза. Не можем да следим всички, те са хиляда и шестстотин.

— Тя може ли да говори? — той погледна сестрите.

За щастие, в момента нямаше контракции.

— Мога да говоря, докторе.

Той я погледна стреснато.

— Англичанка ли сте?

Тя долови познат акцент.

— А вие сте от Уелс.

— Така е. Кажете ми сега, защо не предупредихте за състоянието си?

Усети нова контракция и се сгърчи от болка.

— Донесете й малко вода — сестрите се подчиниха на мига.

— Не знаех какво ще ми направят.

— Доста неприятно място, нали?

— Така е. Надявах се да ме закарат в болница „Чарити“ на острова, в отделението за неомъжени майки.

— Нямате ли съпруг?

— Не — бузите й пламнаха от срам. Колко ниско беше паднала.

— Защо ви затвориха в приют?

— Не съм сигурна. Казаха, че се държа странно, че съм откраднала нещо. Само че аз не помня да съм го направила. По това време бях бременна, може би затова умът ми не е бил наред.

Изобщо не трябваше да споменава кражбата. Той изпъна гръб.

— Жалко, че е станало така. Твърде късно е за болницата. Ще трябва да родите тук.

— Още е рано. Не мислех, че ще се роди преди август.

Контракцията стана по-силна и тя не можеше повече да говори.

— Моля ви, не си отивайте още — прошепна тя. Сълза на самосъжаление се търколи по бузата й. — Какво ще стане с бебето ми след това?

— Не знам. Това е първата ми седмица и все още не съм сигурен как действа системата. Не се тревожете за това точно сега. Трябва да пазите силите си, за да родите бебето — той се изправи.

— Откъде в Уест сте? — Тя не искаше той да си тръгне.

— Суонси.

— Красиво ли е? Струва ми се прекрасно място.

— До морето е.

— Липсва ли ви? — Тя стисна зъби, за да спрат да тракат.

— Достатъчно приказки. Ще поръчам да ви донесат вода.

— Моля ви, не си отивайте. Много ви моля. Помогнете ми.

Той кимна.

— Ще направя всичко, което мога.

След като той се отдалечи, тя се разрида. Справяше се толкова добре, ръководеше живота си, управляваше гигантска сграда и персонала, а сега беше безпомощна, хваната в капан на ужасно място, откъдето нямаше излизане. Тук я чакаше единствено болка и мъка. Внимателното отношение на лекаря само й напомни какво е изгубила.

— Престани да виеш! — Сестрите се бяха върнали. Едната повдигна главата й и изля вода в устата й от мръсна тенекиена чаша, без да се интересува, че потече отстрани, по брадичката и врата й.

Водата имаше метален вкус, сякаш нещо медицинско беше прибавено вътре. Сара се опита да попита какво са й дали, но езикът й натежа и надебеля. Заля я море от усещания, но тя не можа да разбере откъде идват шумовете, къде свършва тя и откъде започва останалата част от света. Сънуваше бебето и майка си, двете свити заедно в леглото. В съня си се приближаваше, искаше да поеме бебето в ръце и да го гушне, но се отдръпна, обзета от ужас, когато разбра, че и двете са направени от лед. Бяха студени при допир, изобщо не бяха хора.

Отвори очи. Силното лятно слънце нахлу през прозореца. Стаята беше празна, влажният въздух вонеше на плесен и развалени зеленчуци. Цялото тяло я болеше, сякаш бе стъпкана от кон, гърдите й бяха изранени, натежали. Тя погледна първо на едната, после на другата страна за бебешко креватче, за някакъв знак от бебето.

— Събудихте се, значи — лекарят влезе в стаята. Под очите му имаше сенки. — Как се чувствате?

Тя се опита да седне, но мускулите не я слушаха.

— Не мърдайте. Трябва да почивате.

— Бебето?

Той не отговори на въпроса.

— Сестрите казаха, че трябва да се върнете при останалите пациентки след ден-два. Опитах се да им кажа, че ще ви бъде нужна седмица, за да се възстановите, но се страхувам, че директор Дент не иска и да чуе.

Това не я интересуваше.

— Къде е бебето?

— Много съжалявам, госпожо Смайт. Бебето почина.

Сара замига през сълзи. Тя не бе признала дори пред себе си колко нетърпелива е да се запознае с това същество, въпреки че го бе въвела в свят на болка и нещастие.

— Как? Аз го чувствах вътре в мен. Прекалено рано ли беше?

Той се намръщи.

— Беше деформирано. Ужасно деформирано. Честно казано, добре стана, че почина, защото в противен случай щеше да расте на това място, а вие не искате съдбата му да е такава.

Тя не отговори веднага.

— Може ли да го видя?

— Ще бъде погребано на острова. Родихте момче. Там ги погребват. По-добре че не го видяхте. Нещо се обърка.

Побоят на сестра Гарелик сигурно бе увредил бебето, точно както се бе страхувала, че ще стане.

Той протегна ръка и погали нейната.

— Както и да е, вие трябва да се опитате бързо да заякнете. Не се тревожете. Уверявам ви, че така е по-добре.

Тя се обърна настрани и покри очи с ръка. Бебето беше умряло и нея я очакваше единствено болка и жестокост. Детето, което бе носила, детето на Тио бе някъде под земята на острова, в един от анонимните гробове, които двете с Наталия бяха видели зад болница „Чарити“. Нямаше надписи, единствено купчинки пръст, която потъваше, докато плът и кости се стопяваха.

Тя започна да повръща и докторът отскочи назад.

— Ще накарам сестрата да ви донесе кофа.

Сара чу отдалечаващите се стъпки на лекаря, а след това долови звуците на своята мъка.

* * *

Сара преживя два дена в своето крило, без да говори с никого, дори с Наталия. Не се хранеше, отказваше да прави и рогозки — затова я затвориха в килия на най-горния етаж, на същото място, където я тикнаха след побоя на сестра Гарелик.

Горката Наталия се опита да я успокои и да я накара да излезе от тъмното място, на което се бе затворила след смъртта на бебето, но Сара не й обърна внимание. Раната й от болката и раждането бе отворена и тя не можеше да намери утеха. Не и на остров Блекуел.

През по-голямата част от деня лежа свита в кревата, вдигаше глава колкото да погледа как мишките ситнят по пода и поглъщат храната на подноса, който беше пъхнат през отвора под вратата. Колко е хубаво да съществуваш единствено благодарение на инстинктите си, да не познаваш света навън, прелестите и скандалите му. Ако можеше да се убие, щеше да го направи. Една от сестрите заплаши да я прати в Ямата, ако не започне да се подчинява на заповеди.

— Ще те подмятат като парцалена кукла и много скоро ще изпищиш, че искаш да се върнеш при останалите — изсмя се тя. Сара се обърна към стената и оттогава спряха да й носят храна.

Тя изгуби представа за времето. Може да беше минала седмица след смъртта на бебето, може би пет дена. Може би дори пет месеца. Вече нищо нямаше значение.

Резето на вратата щракна.

— Ще останеш тук, докато решим къде да те сложим. Не обръщай внимание на мъртвото тяло. Тя няма да те притеснява.

— Благодаря, сестра Котър. Правилно произнасям името ви, нали?

Последва дълго мълчание, достатъчно дълго, за да накара Сара да отвори очи.

— Точно така.

— Много добре. Благодаря ви, сестра Котър.

Сестрата изсумтя и тресна вратата.

— Тя е голяма чаровница.

Сара се обърна и огледа новата си съкилийничка. Жената бе оцеляла след къпането почти без белези. Кичурите й коса все още висяха на масури, а вратът и бузите й бяха зачервени.

Жената протегна ръка.

— Здравей. Аз съм Нели Браун.

Сара затвори очи. Горкото дете. Тепърва щяха да я пречупят.

— Добре ли си?

Сара се надяваше тя да разбере намека и да се премести в своята половина от стаята. Нямаше късмет обаче. Жената се приближи по-близо и заразглежда Сара като експонат в музей. В известен смисъл беше точно такава. Издялана от твърд камък и мрамор, отпусната на леглото — нейния пиедестал.

— Май не си много добре. Мога ли да ти помогна с нещо?

Сара не се сдържа. Изсмя се.

— Нещо смешно ли казах?

Сара помнеше енергията, която внесе със себе си тук, опитваше се да я овладее и да измисли как да се махне.

— Не си прави труда — гласът й прозвуча немощно.

— За кое да не си правя труда?

— За почти нищо — Сара въздъхна. Момичето не се отказваше да продължи диалога. — Няма смисъл.

Нели пристъпи към прозореца и погледна навън.

— Оттук виждам града.

— Изглежда съвсем близо, нали?

Нели се приближи до нея и седна на ръба на леглото, подпъхна памучната рокля под бедрата си.

— Тук не дават ли нищо друго за обличане освен това?

Сара поклати глава.

— Дори през зимата ли?

— Дават ни палто, когато излизаме на всекидневните разходки.

— Ти защо си тук?

Тя веднага мина на въпроса.

— Навлякох си неприятности в работата и се озовах тук. Не съм сигурна как стана.

— Луда ли си?

Сара поклати глава. Ако не друго, агонията от раждането бе засилила увереността й в умствените си сили. Беше изгубила дете. И бе тук против волята си.

— Не. Ни най-малко — тя седна и скръсти ръце пред себе си. — Ами ти?

— Не.

— Нямаше обяснения, нито обвинения, още по-малко извинения.

— Защо тогава си тук?

— На това му се казва добър въпрос — Нели обаче не отговори, а попита Сара: — Откога си тук?

— Затвориха ме през януари тази година.

— Според теб колко луди има в приюта?

— Пациентки.

— Моля? А, да. Пациентки. Колко са?

— Ами, над хиляда.

Когато следобедното слънце плъзна лъчи по стената, Сара откри, че споделя повече от когато и да било, повече, отколкото дори пред Наталия. Искаше да даде на това момиче по-добър шанс да се движи по опасните канали в приюта за луди на остров Блекуел, но искаше и да бъде изслушана. За последен път.

Разказа й за побоя, за противното отношение, за тормоза над Мариан. Нели задаваше въпроси, но не й се стори кой знае колко шокирана от чутото. Понякога повтаряше казаното от Сара. Може пък да не беше особено умна.

Донесоха им храната. Нели вдигна и двата подноса и подаде единия на Сара, постави го в скута й.

— Не искам да ям.

— Аз обаче искам, но не обичам да се храня сама, така че ще трябва да го направиш заради мен.

Сара отхапа малко хляб и с шок откри, че стомахът й се бунтува за още.

— Ти къде работеше, преди да те изпратят тук? — попита Нели.

— В жилищния блок Дакота Билдинг.

Жената остави лъжицата.

— Бях прочела всичко за сградата, докато я строяха. Каква беше там?

— Лейди мениджър.

— Подчинена на агента ли?

От една страна, Сара остана доволна, когато забеляза шока на жената. От друга, искаше да я отрезви, да я накара да види изхода, неблагоприятен и за двете. Както си живееш живота и напредваш, най-неочаквано виждаш как всичко, което си градила най-внимателно, се срива. Беше се тревожила, че е бременна, питаше се как ще реагира Тио. Този проблем й се струваше непреодолим. Докато не се появи нещо друго. Пътуването с ферибот до ада, което накара предишните й тревоги да изглеждат банални.

— Какво се случи?

— Обвиниха ме в кражбата на колие от една от обитателките.

— Ти ли го беше откраднала?

— Не. Не знам кой е бил, но не бях аз.

— И затова те тикнаха в лудница, така ли?

Какъв беше смисълът от игрички?

— Имах връзка със съпруга на жената, която ме обвини. Може да е разбрала.

— И те е освидетелствала, нагласила е нещата, това ли имаш предвид?

Сара размишляваше над това още откакто беше затворена. Опитваше се да си спомни какво се беше случило в дните преди колието да бъде открито. Дали госпожа Камдън не беше разбрала за тях и не бе решила да се отърве от нея с фалшиво обвинение?

— Може би.

— Защо си тук, а не си при останалите?

— Престанах да работя, престанах да правя каквото и да било. Това не им хареса.

— Защо го направи?

По лицето на Сара се застинаха сълзи. Никой досега не си бе направил труд да попита.

— Родих, и то умря, а след това вече… няма смисъл.

Жената пое ръката й.

— Бебето на любовника ти ли?

Сара кимна.

— Той дори не знае, че съм тук. Мен ме заключиха и аз не знам какво мисли той за случилото се. С мен е свършено.

— Съжалявам за бебето. Не заслужаваш да бъдеш хвърлена в приют за нещо, което не си направила. Не си го направила, нали?

— Не, не съм.

Момичето хабеше твърде много енергия за Сара. Трябваше да я предупреди.

— Трябва да се грижиш за себе си, да продължиш напред. Не разпитвай останалите пациентки, не и пред сестрите. Ще си навлечеш неприятности. Главното е да не привличаш внимание. Прави каквото искат, яж колкото можеш, сядай срещу прозорците, за да има накъде да гледаш.

— Къде да сядам?

— Ще разбереш. Не се опитвай да помагаш на никого, защото не свършва добре. Има една жена, Наталия, която е прекрасна. Ако можеш, намери я.

— Ами ти?

— Не знам дали някога ще ме пуснат от тази стая.

— Моля те, не говори така. — Тя седна до Сара и преглътна с усилие. — Очевидно е, че си напълно нормална, вече ми е ясно. Трябва да ми обещаеш да се държиш заради мен и да правиш каквото ти казват. Последвай съвета си, поне за няколко седмици.

Няколко седмици, няколко дни. Нямаше никакво значение.

Сара не отговори. Слънцето беше залязло и в стаята стана студено. Време беше да си лягат. Сгушиха се под тънките одеяла и повече не проговориха.

* Обработка: Sunshine, skygge, 2019 *

— Ти кого търсиш? — Наталия почука с лъжица по чинията и се усмихна накриво на Сара. — Красивия принц ли?

Сара погледна приятелката си. През изминалите две седмици, откакто я върнаха в отделение й, тя напразно се оглеждаше за Нели, за да разбере как преживява съкилийничката й. Изведоха Нели от стаята в деня след пристигането й, а Сара остана още десет, може би дванайсет дена и не беше сигурна дали може да разчита на представата си за времето.

— Онова момиче, Нели, за което ти разказах.

— Да. Беше тук известно време, но след това сигурно са я прехвърлили в друга сграда.

— Тогава щяхме да я видим навън. Сякаш потъна вдън земя.

Наталия въздъхна.

— Нямаше ли да е хубаво, ако ставаха такива неща?

— Дано не са я тикнали в Ямата. Тя не беше агресивна, няма причина да е там.

— Това става непрекъснато: жени, които са напълно спокойни, се превръщат в дивачки. Никога не се знае. Радвам се, че ти се върна при мен. Ти не се ли радваш?

Зад тези думи се криеше загриженост. След бебето Наталия се държеше различно със Сара, като с крехко, немощно същество. Може и така да беше… Само че емоционалната и физическата криза след дългите дни и нощи в килиите бяха превърнали външната й обвивка в твърда като на мида черупка. Тя правеше онова, което й се казваше, не задаваше въпроси и не предизвикваше неприятности. Знаеше си мястото. Приютът беше набил в главата й правилата. Смъртта на бебето бе нещо, което трябваше да потисне и да не мисли за него никога повече.

— Много се радвам, че се върнах при теб, Наталия. Разбира се.

— Съжалявам, че планът ни не проработи.

— Така е по-добре. Представи си какво щеше да е иначе. Ако то беше оцеляло — Сара отказваше да го нарича тя или той, когато говореше за детето си.

— Май да — Наталия сведе поглед над чинията. — Пак има риба и картофи. Угощение.

— Не се замисляй, просто яж. Един господ знае кога ще ни върнат към разваленото телешко.

На всички пациентки бяха дадени възглавници и топли одеяла, което бе нечуван лукс.

— Госпожо Смайт.

Сара вдигна поглед и видя сестра Олдън да идва към нея с бърза крачка.

— Елате незабавно с мен.

Сара погледна към Наталия. Лицето й беше посивяло.

— Всичко е наред. Всичко ще се оправи — какво обаче искаха от нея? Тя не беше направила нищо, с което да привлече вниманието. Поне не можеше да се сети.

Очите на сестра Олдън блестяха.

— Просто елате.

Директор Дент бе застанал до доктор Фийлдс по средата на октагона. Жена в добре скроена вълнена рокля пристъпи напред.

Нели.

— Скъпа моя Сара, много се радвам да те видя.

Сара погледна директор Дент. Това някакъв номер ли беше?

— Освобождаваме ви, госпожо Смайт — той не изглеждаше доволен и така и не срещна погледа й. — Документите са подписани. Вървете, защото лодката потегля скоро.

— Да тръгвам ли?

— Да. Свободна сте.