Наследницата от Дакота Билдинг

Дванадесета глава

Ню Йорк Сити, септември, 1985 г.

— Къде, по дяволите, са всички?

Мелинда профуча през апартамента като добре сресана вихрушка и тропна шумно чантата „Бъркин“ на пода.

Бейли беше в кухнята и отчаяно се опитваше да се свърже с работниците, но така и не успяваше. Тя чу трясъка на вратата и веднага разбра кой е. Срещнаха се в голямата галерия, Мелинда приличаше на бик, който се кани да нападне. Същият този бик беше на високи токчета „Канди“.

— Къде са работниците?

Стъпките на Бейли отекнаха в празния апартамент.

— Опитвам се да се свържа със Стив, за да разбера. Не е споменавал, че ще си вземат почивен ден, много добре знаят, че имат график.

— Точно така.

— Трябва да те попитам, ти платила ли си им?

Мелинда изви очи.

— Така мисля.

Тя бе готова с отговора.

— Предполагам, че са приели друга работа.

— Защо?

— Защото са чакали следващата си вноска и все още не са я получили.

— Мили боже, Стив знае, че няма да го излъжа. Казах му в какво положение съм.

— Сигурно. Само че те не работят единствено за теб. Ако се появи друга работа, те веднага ще я поемат, ако не са доволни.

Раменете на Мелинда се отпуснаха малко. Напредък. Бейли продължи в същия дух.

— Ще се опитам да се свържа днес с тях, да видим дали ще успея да ги придумам да се върнат. В момента обаче знам, че единственото, което ще свърши работа, е една тлъста пачка.

— Скапаният Фред няма да ми даде нито стотинка по-рано. Вече пробвах, вярвай ми.

— Тогава няма да е зле да изчакаш, докато не вземеш парите — на Бейли не й беше никак приятно да го каже. Това означаваше, че ще излезе на червено и няма да разполага с пари още цял месец. За разлика от представата на Мелинда за разорение, тя говореше напълно сериозно.

— Ще помоля Тони. Той ще ми отпусне малко пари.

— Кога ще успееш да ги вземеш?

— Днес ще се отбия до офиса му. Довечера ще ходим в „Лаймлайт“, така че по-късно ще бъде в добро настроение, ако се вкисне, че му искам пари.

„Лаймлайт“. Бейли стисна зъби, а сърцето й запрепуска. Също като кучето на Павлов, на нея й беше достатъчно да чуе една дума. Колко нощи само бе прекарала в танци, пиене и смъркане на кока до зори. Те бяха оставили своя отпечатък.

Преди две вечери попадна на среща на анонимните алкохолици в малка църква на Шейсет и девета улица. Беше пълно с хора, а кафето — силно. Тя изслуша историите и кимаше в знак на съпричастност, но се чувстваше като измамница, като актриса във филм, посветен на възстановяването. Играеше ролята на покаяла се грешница. Накрая една жена я докара до сълзи, когато разказа как се била събудила в апартамент в Бронкс, пребита и насинена, без да помни как се е озовала там. Синината около окото й беше избледняла до сянка, но думите и мъката бяха все още живи. Колко много нощи, особено през изминалата година, Бейли не беше сигурна как точно е успяла да се прибере. Беше избегнала куршума. Може би цял залп.

Когато реши да си тръгне, забеляза Ренцо, застанал най-отзад. Той изчезна веднага, но тя беше сигурна, че е той. Почувства се беззащитна и малка — беше я наблюдавал отзад през изминалия час. Знаеше, че той знае.

Два дена по-късно, докато показваше на Кенет избора си на тапети за банята му, Ренцо се отби, за да провери как върви водопроводната работа. Тя се насили да се усмихне и да му подскаже: „Тайната ти е в сигурни ръце“, но той почти не я погледна. Може би нито един от останалите обитатели на сградата не знаеше, че той е имал проблем, и искаше да си остане така. Бейли нямаше нищо против. Но пък той можеше да се държи по-мило.

Мелинда вдигна чантата „Бъркин“ и перна въображаема прашинка от дънковите си панталони.

— Довечера трябва да дойдеш с нас, Бейли. Ще бъде като едно време.

— Ти шегуваш ли се? Току-що съм излязла от рехабилитационен център. „Лаймлайт“ е последното място, на което трябва да ходя.

— Добре, тогава ела с нас на вечеря в „Одиън“. Не е нужно да пиеш и ще ти бъде по-добре, отколкото да стоиш в тази гробница. Струваш ми се бледа. Забавлявала ли си се изобщо, откакто се върна?

— В момента нямам пари, за да се забавлявам.

— Ние с Тони черпим довечера. Става ли? Ние те каним.

Ако Бейли изядеше още едно парче пица за вечеря, щеше да полудее. Мисълта за истинска храна със салфетки, покривка и сервитьори й се стори като екзотична експедиция. С удоволствие щеше да смени обстановката.

— В колко?

— Девет.

Много беше късно.

— Не съм сигурна. Няма начин да се върна към ходенето по партита както преди.

Мелинда я перна игриво по ръката.

— Знам. Не те карам насила. Просто ми се искаше да продължиш да живееш. Липсваш ми.

— До теб съм. Никъде няма да ходя. За разлика от работниците ти.

— И се радвам, че е така, затова искам да дойдеш с нас. Нали?

Бейли се съгласи, трогната от настойчивостта на Мелинда.

Изборът й на дрехи за вечерта беше ограничен. Имаше индиговосини дънки и чифт обувки на високи токчета, но единственото „хубаво“ за вечерта беше топ с пайети, който се връзваше на врата и разкриваше голяма част от раменете. Откри го в куфара, под обикновените практични тениски, които беше взела за рехабилитационния център. Беше неподходяща дреха за Дакота Билдинг, но не и за „Одиън“.

Както можеше да предположи, Ренцо беше в кабината на портиера, когато мина. Личеше й, че е тръгнала да се забавлява, и тя усети как я бодва чувство на вина.

Той й помаха от прозореца и тя също махна, но без да се усмихва. Не му влизаше в работата нито къде отива, нито как изглежда. Кой беше той, че да я съди? Беше иконом на сграда в Ню Йорк Сити, не потенциален клиент или приятел. Нуждата да му се хареса я дразнеше и чувството не отмина, докато не се качи в метрото към центъра.

Когато влезе в ресторанта, Тони стана и й подаде стол. Помещението беше шумно, пълно с народ, двама мъже се обърнаха, когато тя минаваше. Бе толкова приятно да знае, че все още не е за изхвърляне. Бутилките алкохол блестяха на бара като скъпоценни камъни, докато Принс пееше за малинови барети от високоговорителите.

Пиеше й се до болка. Ако искаше да остане в Ню Йорк, се налагаше да свикне да овладява изкушенията, а тази вечер беше първото истинско изпитание. Притисна ръка към гърлото — едва се сдържаше да не го издере, — докато си поръчваше газирана вода с лимон, преди да благодари на Тони, че няма нищо против да бъде с тях.

— Ни най-малко, липсваше ни безкрайно много.

Акцентът му беше толкова изискан, та фактът, че почти всичко, което казва, са клюки и хвалби, оставаше незабелязан от слушателите. Включително от Мелинда, която не откъсваше очи от него. Бейли го беше питала няколко пъти с какво се занимава, но той замазваше положението с разкази за Ибиса и приятелите си от университета. Имаше вид на богаташ, което означаваше, че останалите подробности не са важни.

Истината беше, че Тони се задържа с Мелинда и на практика я издържаше в разточителния й начин на живот, поне докато парите от фонда не бяха на нейно разположение. Беше добро гадже. Имаше раздалечени очи, редки мигли и гарвановочерна грива, зализана с гел, която стърчеше като добре окосена ливада. Беше учил или в Оксфорд, или в Кеймбридж и Бейли знаеше, че няма смисъл да го пита отново и да рискува да бъде изложена на подигравките му, задето не помни правилния отговор.

Тони поръча нови напитки. Бейли поиска пържола с картофи и посегна към кошничката с хляб още щом я донесоха.

— Леко, тигърче — предупреди я Мелинда. — Все едно не си яла дни наред.

Тя постави резен хляб в чинията си и отпи глътка вода. Навсякъде се усещаше енергията, подхранена от кока. Когато си трезвен, забавлението те пропуска. Беше шумно, невъзможно да се разговаря.

Тони подхвърли нещо и тя се приведе напред.

— Какво каза?

— Изглеждаш безобразно добре напоследък. Рехабилитационният център ти се е отразил добре — той я огледа и тя се сви.

— Иска да каже, че имаш страшна фигура, кукличке — Мелинда посочи гърдите на Бейли. — Налята — обърна се към Тони. — Аз разцъфнах преди Бейли, въпреки че тя е година по-голяма от мен.

Бейли подпря лакти на масата, нетърпелива да попречи на Тони да продължи да я оглежда. Сякаш можеше да се получи по-неловко.

— Помниш ли едно от гостуванията си по празниците, когато пробва един от сутиените ми и го натъпкахме с чорапи? — Мелинда отметна глава назад и се разсмя. — Мама ни погледна и направо изплю чая.

Някои спомени трябваше да бъдат заровени и този бе от тях. Сутиенът притискаше ребрата й, беше непознат, стегнат, но я накара да се почувства пораснала и тя облече един от меките кашмирени пуловери на Мелинда върху него. Беше решила, че като влезе в стаята с възрастните, ще прилича на тях, но баща й почервеня като цвекло, майка й ахна и настоя да се преоблече незабавно.

— Спомням си.

— Бяхме глупави хлапета — Мелинда преплете пръсти с Тони. — Всъщност онзи ден с Тони обсъждахме възможността да си имаме деца, нали?

Тони я погали по ръката.

— Точно така.

Добре че смениха темата.

Мелинда приближи лице до Тони.

— Представяш ли си какво сладурско ще бъде бебето ни? — Тя го целуна по бузата, преди да избърше с пръст петното, което остави. — Или бебета. Нали знаеш, че близнаците са нещо обичайно за семейството ни? Ще бъдат съвършеното съчетание от моя ум и твоята красота.

Бейли едва не се задави с газираната вода и бе готова да се закълне, че Тони направи гримаса.

— Твоят ум ли? — попита той.

Мелинда се наведе над масата и заговори с престорен шепот.

— Тони не е издържал нито един изпит в университета, но да не кажеш на някого. Не обича да се говори по този въпрос.

Тони настръхна.

— Става въпрос за един-единствен изпит, милинка. Ще ми се да видя ти как щеше да изкласиш. Нямаше да е блестящо, обзалагам се. Както и да е, в семейството ми има предостатъчно умни мъже. Братовчед ми ще спечели Нобелова награда за наука в близко бъдеще. Сигурен съм, че ще стане, така че вземи да си промениш мнението.

— Извинявай, Тони — запърха с мигли Мелинда. Той подсмръкна и сякаш се успокои.

Бейли посегна към нова филия хляб.

— Какво толкова забележително е направил братовчед ти?

— Намерил е начин да се напасне ДНК към човека, на когото принадлежи.

— Не разбирам. Естествено, че ДНК принадлежи на човека, от когото е взета пробата.

— Ще се използва в криминални разследвания. Ако някой остави капка кръв или косъм на местопрестъплението, те ще могат веднага да определят кой го е направил. Да кажем, че имат заподозрян, правят теста и разбират със сигурност дали са хванали правилния човек.

— Гадост. Може ли повече да не говорим за коса и кръв? — Мелинда се престори, че й се гади.

Бейли не й обърна никакво внимание.

— Определено заслужава Нобелова награда за това. Звучи по-скоро като магия, не като наука. И той ли е учил в Кеймбридж.

Тони поклати бързо глава, без да скрие раздразнението си. Значи беше объркала.

— Оксфорд. Семейството ни учи в Оксфорд.

— Така де, извинявай.

Донесоха поръчката. Пържолата й блестеше от сос, но едва изяла няколко хапки, и Тони настоя да тръгват. Бейли нямаше желание да ходи на клуб, предпочиташе да остане тук и да си дояде вечерята, но да остане сама на масата, щеше да е унизително. Грабна още няколко картофчета, преди да ги последва към таксито.

Спряха пред някогашна църква, където се бе подредила опашка нетърпеливи веселяци. Бейли възнамеряваше да продължи, но Мелинда я изтегли от таксито. Оттам сякаш я поде някаква магнитна сила, потегли я покрай охраната към зейналата паст на входа. Тя се зарече да остане не повече от десетина минути в клуба, да изпита силата на волята си, докато Тони и Мелинда се разсейват с нови приятели и нови наркотици. Погледна часовника си. Щеше да се прибере преди полунощ и да стане рано, навреме за срещата на анонимните алкохолици в осем и трийсет.

Темата на вечерта беше „Голи докъдето смеете“. Дълги кльощави крака се показваха сред преплетените тела на многолюдния дансинг. Светлините пулсираха в такт с песен на „Том Том Клаб“ и от време на време танцуващите приличаха на един организъм, на звяр, поел в търсене на удоволствие.

Щом влязоха, Тони и Мелинда завиха надясно. Сигурно търсеха още кока, която обикновено се намираше в някоя от малките стаички долу — частните помещения, където гостите на клуба се гърчеха един до друг или вземаха наркотици, или правеха разни неща, за които щяха да съжаляват на сутринта.

Тя се качи по стълбите, за да вижда по-добре, и се облегна на балкона, заразглежда тълпата. Не мярна познати лица. Преди четири месеца щяха да се отнесат с нея като с кралска особа още от мига, в който минеше покрай охраната. Като част от антуража на Тристан, вратите се отваряха и хората я приемаха.

— Виж ти, и ако това не е гаднярката Бейли, която забива ножове в чужди гърбове.

За вълка говорим… Тристан.

Не беше само Тристан, ами и Уонда, и двама асистенти от фирмата се спотайваха по-назад, опитваха се да си придадат отегчено изражение на готини и търсени хора.

— Какви ги приказваш? — Тя знаеше, че е по-добре да го нападне, но не можа да измисли подходящ отговор.

Той я изгледа злобно.

— Приела си работата у Мелинда, нали? Как върви? Всички са наясно, че братовчедка ти не може да плати. И откъде го знаят? Лично аз им го казах.

Това обясняваше липсващите работници. Парите на Тони щяха да разрешат проблема, но сега трябваше да се разправя с Тристан.

Той й беше дал много, беше я взел и обучил, караше я да се чувства умна и талантлива. Навремето беше нищо и никаква асистентка, но той беше забелязал, че тя винаги влага допълнително усилия, остава до късно и върши нужното, когато възникне спешен случай.

— Виж, Тристан, съжалявам. Наистина съжалявам. Мелинда ми подхвърли кокал. Както сам каза, все още не може да си го позволи. Ти обаче защо се занимаваш с този въпрос?

— Искаш да кажеш, че ми правиш услуга ли?

— Съвсем нямах предвид това.

Уонда проточи дългия си врат напред.

— Тя направо ти го измъкна изпод носа, Тристан. Бях там.

Тристан изсумтя.

— Аз те изпратих в рехабилитационен център, а ти така ли ми се отплащаш?

Беше прав. Каквото и да бе намислила да каже в своя защита, го забрави на мига.

— Направи много за мен, Тристан, извинявам се. Трябваше първо да се обърна към теб, но всичко се случи толкова бързо. Бях отчаяна. Нямах нито пари, нито работа, нито жилище. Мелинда предложи и трите. Поне временно.

Той наклони глава на една страна, за момента умилостивен.

— Можеш да довършиш апартамента на братовчедка си. Но това е последната работа, която ще поемеш. Няма да ти позволя да ми крадеш бизнеса. Не забравяй, че мога да те съсипя в този град.

Оставиха Бейли разтреперана, стиснала с една ръка парапета на балкона, притиснала другата към сърцето си, което блъскаше така, сякаш се беше надрусала яко.

Тристан можеше да й попречи да напредне в кариерата. Защо не го предвиди? В рехабилитационния център съветниците я бяха посъветвали да си направи план за след като излезе и тя мислеше да се премести на ново място — Лос Анджелис или Сан Франциско, за да започне на чисто. Само че това бе трудно осъществимо, когато нямаш нито пари, нито връзки.

Трябваше да позвъни на някой от анонимните алкохолици. Или на съквартирантката си от Силвър Хил. Трябваше да признае, че единственото, което иска в момента, е шот текила. Нещо изгарящо и бързо, което да отнеме болката и напрежението. Мисълта, че ще застане на някой ъгъл, ще тъпче монети в телефона и ще се събуди момиче, което не познава, й се стори жалка. Отчаяна. Тя не беше такава. Все още не.

Една напитка. Повече нямаше да пие. След това щеше да се махне оттук и никога повече нямаше да се върне.

В чантичката имаше само няколко жетона за метрото и банкнота от пет долара. Пребърка всички джобове и почти се разплака от радост, когато откри двайсетачка. Това беше фондът й за спешни случаи.

Текилата се оказа точно толкова хубава, колкото очакваше. Не, беше още по-хубава. Беше като течен огън. Щеше да си тръгне, след като се сбогува с Мелинда и Тони и ги предупреди, че Тристан е побеснял. Откри ги в някогашната крипта, сега пълна с готини канапета и приглушена светлина. На масата пред тях се виждаше линия кока, на пода беше оставена бутилка шампанско в охладител.

— Бейли, къде беше? Седни, целуни ме.

Мелинда беше отпусната, щастлива и напълно размазана.

Бейли седна до нея.

— Тристан ни е обявил война. Побеснял е, че си ме наела. Наистина е бесен.

— Майната му. Аз ще се погрижа за теб. Не се тревожи за нищо — тя наля на Бейли чаша шампанско, разля част в скута й, но така и не забеляза.

— Не, повече не.

Тони се наведе напред, стиснал в ръка навита банкнота.

— Вече си пила.

— Само едно.

Мелинда се изкиска.

— Хайде, пийни си шампанско.

Топлото чувство от шота започваше да си отива. Можеше да се измъкне отзад и да вземе такси, да се прибере и да мисли за пържолата, която така и не успя да довърши. Или пък да остане: в тази стая, дълбоко в недрата на сградата, където поколения нюйоркчани са търсели опрощение за греховете си, и да се почувства добре през следващите час или два. Да засити апетита си.

— Дори не може да става въпрос за избор.