Наследницата от Дакота Билдинг

Петнадесета глава

Ню Йорк Сити, септември 1985 г.

Бейли отвори едното си око. Намираше се в леглото си, в стаята си в Дакота Билдинг. Това беше добра новина. Лошата бе, че в главата си сякаш имаше няколко едри камъка, а пък устата й беше пресъхнала като Долината на смъртта.

Последният й спомен от снощи беше как Тристан наднича в стаята, където се бяха отделили Мелинда, Тони и още няколко безделници, и клати глава. Не каза нищо, просто погледна Бейли като родител, който е много разочарован.

Не изкара и седмица след излизането си от рехабилитационния център, преди да се впусне отново в нощния живот на Манхатън. Мелинда бе първият човек, когото имаше желание да обвини, но от центъра по лечение на зависимости знаеше, че вината е единствено и само нейна. Беше се облякла прилично, беше излязла с хора, за които знаеше, че ще пият и вземат наркотици, и бе преценила, че ще бъде достатъчно силна, за да каже не. Каква глупачка!

Отвори и двете си очи и проследи прашинките, които се носеха около нея. Апартаментът представляваше мръсна работна площадка, нямаше удобно място, на което да седне и да се възстанови. Щеше да прекара тук целия уикенд. Беше получила съобщение на телефонния секретар, в което се казваше, че работниците ще се върнат в понеделник, така че поне това можеше да й послужи за утеха. Тони се беше погрижил да покрие цената за месеца.

Отчаянието беше гадна работа. Намеренията й бяха грандиозни, но тя все още се намираше в същата канавка. Нямаше богато гадже сноб, което да я измъкне. Нямаше си никого. Тишината в апартамента я притисна като злобен призрак, който я осъждаше за извършените прегрешения.

Бейли се затътри до банята към слугинската стаичка, която приличаше повече на половин баня, вмъкната в ъгъл. Мокра и неугледна, тя отскочи до близката закусвалня и похапна бъркани яйца, препечена филия и кафе. На втората чаша камъните в главата й намалиха размера си и мислите й се поизбистриха.

Ами сега какво? Беше се успала и беше пропуснала ранната среща на анонимните алкохолици, но щом погледна смачканата брошура в чантата си, разбра, че има друга среща по обяд. Междувременно имаше нужда да се поразсее с нещо, за да не се мрази чак толкова.

Вместо да се качи на асансьора и да се върне в апартамента, тя натисна копчето за надолу и слезе в склада на Дакота Билдинг. Тук беше тихо и приятно и се съмняваше, че Ренцо работи през уикендите. Сигурно беше хукнал някъде с гаджето си или пък работеше над нещо на открито с други типове като него, които предпочитат да построят барака за инструменти, вместо да си приказват. Той изобщо не беше неин тип. Бейли предпочиташе кльощави хора на изкуството, които имат слабост да признават любовта си от пръв поглед. Измъчени момчета-мъже, които с радост уверяваха Бейли, че е красива, че е достойна за обожание. След няколко месеца всички те се разкарваха. Тя беше паразит, който изсмукваше любовта и предаността им. Нищо чудно че беше сама.

Бейли запали лампата и огледа склада, нетърпелива да премести едрите неща и да вложи някъде натрупалата се енергия на разочарованието. Трите сандъка в ъгъла щяха да са добро начало. Най-горният не беше прекалено тежък и го остави да тупне на земята. Обзета от любопитство, тя вдигна капака.

Най-отгоре беше поставена старинна рокля в тъмносиньо каре. Дантелата на деколтето беше пожълтяла, но силният мирис на нафталин издаваше, че най-неприятните завоеватели са били прогонени. Бейли вдигна роклята и я приближи до себе си. Подгъвът стигаше до глезените й, но талията беше нелепо тясна. Остави я настрани и продължи да рови в сандъка. Чифт затворени кожени обувки в черно, дори и днес на мода. Четири корсета и два чифта гащи, които бяха придобили цвета на мътен чай след оригиналното бяло, но все още недокоснати. Бръкна по-дълбоко, за да открие нещо, което да й подскаже в кой апартамент е бил сандъкът.

Бейли го затвори и от капака се вдигна облак прах, когато забеляза инициалите М.К.К., гравирани в златно. Нямаше нито друг етикет, нито табела.

На втория сандък пишеше Т. Дж. К.

Това вече беше нещо. Тиодор Камдън, сигурно беше негов. А съпругата му се е казвала Мини. Каква беше вероятността други обитатели да са имали същите инициали?

Ако тези вещи; много от които бяха в добро състояние, имаха някаква стойност, Мелинда може би щеше да иска да ги продаде и да даде комисиона на Бейли. Очевидно сандъците бяха престояли тук десетилетия. Ренцо сигурно с радост щеше да се отърве от тях.

Сандъкът с инициали Т. Дж. К., за съжаление, беше заключен. Трябваше да намери ключ, за да го отвори. Последният сандък не беше от същата шагренирана кожа, а кафяв и очукан. Инициалите, гравирани отгоре, бяха в черно, не в златно. С. Дж. С.

Беше заключен, но тя успя да го отвори. Вътре имаше рокли от същия период, но по-грозни. Всичките бяха в нюанси на кафявото и сивото, някои от толкова груби материи, че Бейли настръхна само като ги гледаше. Почти на дъното попадна на копринена вечерна рокля в опушено розово и сред гънките й бе пъхната маска с пера от паун.

Извади моряшко костюмче за бебе. Беше старинно, почти като рокличка, и малка синя вратовръзка, която почти не беше избеляла. Имаше и два копринени шала в различни нюанси на синьото. Ако не миришеха на старо, Бейли щеше да се изкуши да ги вземе.

Намери пъхнато в един ъгъл нежно стъклено шишенце с цвета на морето с надпис „Горчивка на доктор Уокър“. Тя го отдели. Не беше ценно, но щеше да събужда усмивката й всеки път, когато го види на перваза на прозореца си.

Под всичко това се намираше имиграционна книжка на някоя Сара Джейн Смайт от Фишбърн, Англия. На нея пишеше датата, на която бе пристигнала в Ню Йорк: септември 1884 г. Докато Бейли я разлистваше — нямаше нищо друго, — изпадна снимка.

Жена с гъста тъмна коса и оскъдна усмивка бе застанала пред две момиченца и момче, поела на ръце бебе със същото моряшко костюмче, като онова в сандъка. Бебето бе размърдало глава по време на снимката, както и едно от момиченцата, затова образите им бяха неясни, като на призраци. Зад тях се виждаше нещо като лодка.

Типична снимка от края на XIX век. Нямаше и следа от смях, нито от оживление. Това обаче й харесваше повече от изкуствените, озъбени усмивки, които излизаха от полароидите, защото за Бейли те показваха истинската същност на обектите, не усмихната маска.

Вратата към склада се тресна и звукът отекна в циментовите стени като изстрел. Бейли скочи на крака, все още стиснала снимката в ръка. Остана като закована на място, докато се питаше какво се случи току-що.

— Ехо?

Отговор не последва. Кенет й беше разказал за призраците на Дакота Билдинг, докато пиеха чай, а тапетаджията вземаше мерките в банята. Единият беше на зловещо малко момиченце, което подхвърля червена топка и било смятано за лош знак, предвестник на смърт. Електротехник, работил в мазето през 30-те години, видял призрак във фрак, с обърната якичка и очила. Носел се слух, че това бил Едуард Кларк — мъжът, построил Дакота Билдинг, починал, преди да види сградата завършена.

Бейли не вярваше в призраци, не повярва и на разказа на Кенет за призрачно присъствие. Нямаше начин вратата да се хлопне сама, просто така. Някой сигурно е минал покрай нея и я е блъснал, защото не я е видял вътре.

Тя пъхна снимката в задния си джоб и пристъпи напред, за да я отвори, но когато посегна към бравата, чу, че приближават тежки стъпки. Който я беше блъснал, се връщаше.

Бравата се раздвижи. Тя се отдръпна несигурно назад.

— Какво, по дяволите, става?

На вратата беше застанал Ренцо. Изгледа я дълго, след това прихна.

— Изглеждаш така, сякаш си готова за битка.

Несъзнателно тя беше вдигнала юмруци като глупачка. Историите на Кенет за призраци я бяха напрегнали. Бейли отпусна ръце и се изправи сковано.

— Уплаши ме. Вратата се хлопна сама.

— Я! Това е странно. Извинявай, не исках да те плаша.

Бейли пъхна ръце в джобовете на дънките.

— Просто се стреснах.

— Какво правиш в мазето?

— Разчиствам място за работниците, разглеждам какво има.

Той съвсем не се ядоса, че тя рови.

— Откри ли нещо интересно?

Тя посочи сандъците.

— Мисля, че двата черни са били на Тиодор Камдън и съпругата му. Другият, с инициали С. Дж. С. са били на жена на име Сара Джейн Смайт, която е пристигнала тук през 1884 г. В този са официалните й документи, имиграционната книжка.

Ренцо беше в избелели дънки „Ливайс“, смъкнати ниско на ханша, и кафява тениска. Прокара ръка през косата си.

— Така. Сара Смайт. През онази година е била открита Дакота Билдинг.

— Какво се е случило след това?

— Не знаеш ли?

Бейли поклати глава.

— Ела с мен.

Ренцо я поведе по коридора към офиса си, където порови в огромна библиотека и извади стар албум, от онези с черна хартия и малки триъгълничета, в които да се пъхнат ъглите на снимките. Беше покрит с тънък слой прах. Ренцо извади парцал от задния си джоб и избърса албума, преди да го отвори.

— Това е книга с изрезки за Дакота Билдинг от времето, когато сградата е била построена. Предава се от иконом на иконом.

Той започна да прелиства, но Бейли го спря.

— Може ли? Искам да я разгледам цялата.

— Както кажеш. — Той се отдръпна и я остави да прехвърля страниците една след друга.

На първата имаше пожълтяла статия от „Дейли График“. Бейли зачете на глас.

— „Описание на един от най-съвършените жилищни блокове в света.“ Това е направо върхът.

— Така е.

Тя седна на стола и прегледа статията. Дакота Билдинг бе направила огромно впечатление, когато е била открита. Странно, че стаите са били пълни с хора с фусти и цилиндри, откъм двора се е носело чаткането на конски копита. Някой наистина е носил корсета и обувките от сандъка. Не бяха просто артефакти в музей.

По-нататък в книгата имаше изрезки от списания. На една от тях се виждаше спалнята на Рудолф Нуреев, с най-различни материи и цветове, включително елизабетинско легло с балдахин.

— Не е бил от скромните. — Ренцо беше застанал зад нея, подпрял се с ръка на облегалката на стола.

Тя прегледа набързо останалата част от книгата, главно снимките от 60-те на апартаменти с минималистични, съвременни мебели.

— Не ти ли допадат? — попита Ренцо.

— Не. Може би стават за небостъргач в Ийст Сайд, но не и за тук. — Тя затвори книгата.

— Не видя частта за Тиодор Камдън.

Той взе книгата от скута й и я остави на бюрото. Тънка изрезка бе изпаднала иззад една от снимките и той я разтвори внимателно.

Заглавие от вестник с дата 4 март 1886 г. гласеше: УБИЙЦА ПРИЗНАТА ЗА ВИНОВНА.

Госпожа Сара Дж. Смайт, бивша лейди мениджър на Дакота Билдинг, бе призната за виновна на 13 ноември, задето е намушкала до смърт архитекта господин Тиодор Камдън. В миналото си госпожа Смайт е страдала от халюцинации, въпреки това господин Камдън я е съжалил и на този жест е било отговорено с насилие и злоба. Господин Камдън оставя съпруга и три деца. Според съдия Уилтън „това без сянка от съмнение доказва, че рехабилитацията на лудите е безсмислена“.

— Значи тя е убила прадядото на Мелинда.

— Така гласи легендата. Това обяснява защо вещите й са били опаковани и поставени в мазето.

Тя извади снимката от задния си джоб.

— И това беше в сандъка.

Ренцо я разгледа внимателно. Обърна я — там със заоблен почерк беше написано С. Смайт и децата на семейство Камдън, 1885 г.

Бейли ахна.

— Убийцата е заедно с децата. Това е жестоко. В книгата ти пише ли нещо за престъплението? Защо го е убила?

— За съжаление, не.

— Сега вече умирам да науча повече. Ще трябва да питам Мелинда дали майка й някога е говорила по този въпрос.

— Веднага след като оправиш апартамента на Кенет и го върнеш във вида, в който беше.

Тя го погледна злобно.

— Разбира се, че ще го направя.

Той наклони глава.

— Странно.

— Кое?

— Да го правиш отново.

— Какво имаш предвид?

— Погледни ме, както го направи току-що.

Тя изпълни послушно, все едно той беше малоумен.

— Не мърдай — той приближи снимката до лицето й. — Имаш същото разположение на веждите.

— Да не би да искаш да кажеш, че приличам на убийца?

— Говоря сериозно — той я стисна за ръката и я дръпна към малко огледало, закачено отзад на вратата. — Виж сама.

Бейли направи физиономията пред огледалото и Ренцо вдигна снимката.

Очевидно доста хора можеха да правят същата физиономия. Баща й изглеждаше така, когато беше недоволен или скептично настроен.

Само че начинът, по който жената беше застанала, извивката на врата й, устните… Родителите на Бейли имаха фотоалбум със снимка, която беше същата, само че правена през настоящия век, не през миналия. Баща й със същата полуусмивка на лице държи в ръце новородената Бейли.

Всички казваха, че Бейли прилича на баща си. Значи и двамата приличаха на Сара Смайт. На убийцата.

Ренцо примигна.

— Приликата е невероятна. Дори за мен, а аз изобщо не те познавам.

Почувства се нервна, че я оглежда по този начин. Имаше чувството, че е оставена гола, също като апартамента на Мелинда, че всички удобства и красиви неща са махнати. Влажното мазе сякаш я притисна, а течението я накара да потръпне.

— Не съм сигурна, че я виждам. Най-добре да се качвам, горе.

— Не исках да те разстройвам.

— Не съм разстроена — думите прозвучаха по-остро, отколкото възнамеряваше, главоболието заплашваше да се върне с подновена сила. — Снощи прекарах тежка нощ. Изтощена съм. До скоро.

— Да. Давай го по-леко.

Единственото й желание бе да се измъкне час по-скоро оттук.

* * *

Днешният брой на „Ню Йорк Поуст“ беше оставен близо до вратата на асансьора и Бейли го вдигна и разлисти, докато чакаше. В хороскопа й пишеше „среща със семейството“ и тя реши, че е точно така, след като работеше за Мелинда и живееше в апартамента й. Точно така.

След това обаче видя списък с известни хора, родени на същата дата. Сони Ролинс ставаше на петдесет и пет.

На баща й му беше приятно, че е роден на една дата с големия джаз музикант. Днес беше рожденият ден на Джак и тя за малко да го пропусне.

Щом се качи, позвъни вкъщи. Толкова много деветки, че на шайбата й трябваше цяла вечност, докато се завърти окончателно обратно. Бейли не беше говорила с него, откакто замина за рехабилитационния център, и не му беше казала къде отива. Нямаше смисъл да го притеснява.

Той вдигна на второто позвъняване.

— Татко. Аз съм.

— Здрасти.

— Обаждам се да ти честитя рождения ден. Имаш ли планове за нещо забавно? — Най-добре да не му дава възможност да я разпитва какво прави. Трябваше да задържи фокуса върху него.

— Отдавна не сме се чували. Какво става в Ню Йорк?

Нямаше късмет.

— Голяма лудница. Преобзавеждам апартамента на Мелинда в Дакота Билдинг.

— Така ли?

— Да.

Последва мълчание.

— Какво има в социалния ти календар днес? Ще излизаш ли със Скоти? — Скоти беше най-старият му приятел и работник, който дразнеше баща й до полуда, но тя беше сигурна, че тайно му е приятно.

— Не. Скоти е женен. Има си други задачи.

— Ясно.

Тя чакаше с надеждата той да смени темата и да й разкаже за последния проблем в къщата, който е оправял, без да се налага да викне водопроводчик, с помощта само на дъвка и изолирбанд. Или как най-сетне е оправил вратата с мрежата, за да не се блъска. През лятото преди да почине, майка й призна, че от време на време разваляла по нещо, за да има какво да прави баща й през уикенда. Той не беше от хората, които могат да седнат и да четат книга. Или да си приказват.

Мълчанието се проточи.

— Татко, имам една идея. Защо да не прескоча с влака и ще отидем до „Лобстър Шанти“?

— Не е нужно да идваш. Много съм добре.

Мисълта, че ще бъде сам на рождения си ден, бе твърде неприятна, колкото и малко общо да имаха в последно време.

— Ще взема следващия влак. Ще дойдеш ли да ме вземеш?

— Добре. Щом искаш. — В гласа му нямаше и следа от задоволство. Но сигурно и в нейния нямаше.

Тя нахвърля малко дрехи в един сак и се качи на метрото, а после седя на гара Нюарк цели четиридесет и пет минути. Когато слезе на гара Пойнт Плезънт, слънцето залязваше и стомахът й се бунтуваше от глад.

Баща й Джак се беше подпрял на предния капак на стария си фолксваген костенурка. Тя мразеше този автомобил още от гимназията, защото беше бракма, която непрекъснато се разваляше. Той я прегърна с неудобство.

— Реших, че си се изгубила.

За последно се виждаха през пролетта, когато тя нямаше търпение да му разкаже за многобройните си клиенти от фирмата на Тристан. Обиколи къщата им, посочи малките промени, които той можеше да направи, за да поосвежи, макар да знаеше, че баща й няма да пипне нищо, но пък много искаше да му направи впечатление.

На Джак изобщо не му пукаше за специалните фигурални плочки или бельо на „Лора Ашли“. Той имаше авторемонтна работилница, за бога, също като своя баща преди това. Сигурно бе разбрал, че тя иска да се изфука с модерните имена и световните икони, а след това се е присмял на невежеството й. Стомахът я присви от срам и й се прииска да не беше предлагала да дойде. Двамата бяха толкова различни.

— След като закъсня толкова много, реших да направя сандвичи вкъщи.

Искаше ли тя да избере ресторанта, или просто бе твърде гладен, за да чака за маса, също като нея?

— Дадено. Супер!

Излязоха на главния път и тя се постара да не гледа прекалено втренчено мястото, на което един от съучениците й се блъсна в дърво и уби и себе си, и спътника си. Това бе първият сблъсък с капризите на живота. Ръцете на Джак стиснаха волана малко по-силно, когато минаваха, вероятно се сети за друга катастрофа и последните мигове на майка й. Не говореха по този въпрос дори на годишнините от смъртта й. Тя провери часовника си. Преди дванайсет години, на същия ден, в пет следобед Пеги се връщала от мола, където купила в последния момент подарък за Джак, и така и не се прибрала.

Преди дванайсет години по същото време Бейли се сърдеше в стаята си, защото не й позволиха да пропусне вечерята за рождения ден и да излезе с приятели.

Как само й се искаше да върне времето назад, да промени случилото се. Защото беше неприемливо.

Джак зави по тяхната улица, където беше работилницата „Бобс Бийтъл“. Нямаше нито един Боб в семейството, но очевидно звученето е допаднало на дядо й. Или пък той просто не искаше хората да знаят кой е собственикът. Сигурно е било огромен шок да растеш в луксозен градски апартамент, а след това да отидеш да оправяш автомобили в Ню Джърси.

— Как върви бизнесът?

— Както винаги.

— Работилницата изглежда добре. Да не би да си я пребоядисал?

— Не. Същата си е, както винаги.

Още отсега й стана ясно, че вечерта ще бъде мъчителна.

Той спря пред къщата, чиито два етажа бяха облечени в кедър, с бебешкосини кепенци, цвят, избран от майка й. Наоколо бяха пръснати летни вили с неподдържани градини с кръгли бели камъни. Възрастни дами от Нюарк идваха за лятото, седяха тук и викаха от скритите под мрежа веранди, ако децата ставаха прекалено шумни в часовете след вечеря. Нямаше тротоари, вместо това асфалтът се ронеше по краищата, надигнал се на места от корените на ниски борове.

Стълбището изскърца, когато се отправи към стаята си. Коридорът горе беше пълен със семейни снимки и рисунки от гимназията. Тя спря за момент и разгледа една от снимките с нови очи, търсеше следи от Сара Смайт по лицата. В самия край, близо до стълбите имаше скица, която беше виждала поне милион пъти, но никога не й беше обръщала внимание. Не беше от нейните. На нея се виждаше красива къща, от онези във вълшебните приказки, с някаква лоза, плъзнала по едната страна. Въпреки че беше малка, детайлите се виждаха ясно.

В ъгъла бе надраскано Тио. Камдън.

Бейли взе рисунката от кукичката и я вдигна към светлината, разгледа всеки сантиметър. Дядо й сигурно я е взел, когато си е тръгнал, за да има спомен от семейството си. Листата на лозата бяха изящни, всеки лист — ясно очертан със светлосенки. По ствола забеляза нещо различно и завъртя рисунката.

За Сара.

Думите бяха ясно написани на ствола, но се четяха само под ъгъл.

Тиодор Камдън беше нарисувал това за Сара Смайт.

Бейли се настани на масата в кухнята. Въпросите се рояха в ума й. Джак й разказа местните клюки, докато отхапваха от огромни сандвичи. Тя му разказа за работата в Дакота Билдинг. И двамата бяха до болка наясно, че майка им бе връзката между тях.

— Имаш ли микс за торта? Ще ти направя торта — предложи тя.

— Няма нужда. Купих пакет със „Сникърс“. Можеш да боднеш свещ на някой от тях.

— Наистина ли?

— Не. Нямам свещи. Просто се пошегувах.

Тя отиде до килера и извади два „Сникърса“.

— Искаш ли да ти попея? Защото знаеш, че ще го направя.

Той се разсмя, докато разкъсваше опаковката на „Сникърса“.

— Само ако искаш да дадеш тон на котките, които живеят зад къщата на семейство Д'Агостино.

Когато излизаха със семейния автомобил, Джак пускаше силно радиото, за да заглуши гласа на Бейли, а тя нарочно пееше фалшиво, дразнеше го, докато майка й му викаше да намали.

Шегата му понамали напрежението, тя свали гарда.

— Татко, съжалявам, че не бях до теб.

— Ти си имаш свой живот напоследък. Така трябва — сви рамене той.

— Всъщност преравях стари семейни сандъци в Дакота Билдинг, които са били на прабабата и прадядото на Мелинда, Тиодор и Мини Камдън. Нали те са отгледали дядо?

— Може и така да се каже. Тиодор Камдън починал, когато той е бил бебе, затова дядо ти е бил отгледан от жена му.

— Ясно. Кога е починала Мини?

Джак се замисли над въпроса, докато дъвчеше десертното блокче за рождения си ден.

— Когато баща ми е бил на петнайсетина. Бил е отгледан като едно от децата, но когато тя починала, открил, че не притежава нищо. Цялото наследство било за другите три деца. Това го поразило.

Преди да открие сандъка, Бейли не се беше замисляла за семейното дърво. Роднините в него бяха призраци, нямаха отношение към живота й или бъдещето. Когато обаче докосна вещите в сандъците, всичко се промени. Да не говорим за снимката.

— Кога е постъпил във военния флот?

— Не. Постъпил е в търговския флот.

— Каква е разликата?

— В мирно време са работели на кораби, които са превозвали стоки. Единствено по време на война са мобилизирали транспортни войски.

— Хм. Как се е озовал в Ню Джърси?

— Запознал се е с мама, докато бил в пристанището на Ню Йорк, и се установили тук, където тя била расла.

— След това е отворил авторемонтната работилница.

— Точно така. Защо са всички тези въпроси?

Тя подбра внимателно думите си.

— Намерих една странна снимка в един от сандъците. Много е стара, но жената прилича на мен.

— Коя е тази жена?

— Казва се Сара Смайт. Известно време е работила в Дакота Билдинг. На снимката държи дядо, а другите деца на Тиодор Камдън са застанали до нея.

— И казваш, че прилича на теб ли?

— Да, икономът на сградата откри приликата. Прав е. Прилича и на теб.

Той се отпусна назад и погали шкембето си е едната ръка, а по лицето му плъзна весела усмивка. При това дясната му вежда отскочи нагоре.

— Още по-интригуващо е, че тя е убила Тиодор Камдън. И още нещо, преди вечеря забелязах скицата на къща горе на стълбите. Подписана е от Тио Камдън и на нея пише „За Сара“, точно както Хършфийлд прави с Нина^[2].

— Кой?

— Той е човек на изкуството, който рисува звездите на Бродуей и на всяка… — Тя махна с ръка. — Няма значение. Ами ако въпросната Сара Смайт го е убила в пристъп на страст, защото са имали невероятна любовна история?

Той поклати глава.

— Четеш прекалено много любовни романи. Кристофър е бил храненик на семейството, не негов член.

— Откъде знаем? Той знаел ли е нещо за рожденото си семейство?

— Никога не го е споменавал.

На нея й се прииска той да е жив сега, за да може да му зададе въпросите, които я изгаряха.

— Защото, ако Тиодор е имал връзка и от нея се е родил дядо ти, който по-късно се е сдобил с мен, а аз — с теб, това ще означава, че съм роднина на Тиодор Камдън.

Джак я загледа:

— Това би ти харесало, нали? — гласът му стана студен.

Тя беше прекалила.

— Май да. Не знам.

Той погледна ръцете си, мръсните нокти и напуканата кожа сякаш бяха на друг.

— Майка ти обожаваше месеците, които е прекарала в Ню Йорк Сити, и честно казано, не бях сигурен дали беше щастлива, като се върна у дома и се установи тук. Когато научи за връзката със семейство Камдън, тя настоя да се свържем с тях. Мисля, че си представяше как ще ни посрещнат като отдавна изгубени роднини, ще ни канят на коктейли и вечери. Нищо не знаеше тя.

— Дядо също не е поддържал връзка.

— Не, той се чувстваше отхвърлен, останал сирак два пъти, след като и госпожа Камдън е починала. Не го виня. Другите, онези, които наричаше „наши братовчеди“, са водели лесен живот. Докато той е бил оставен да се оправя сам. Джак смачка опаковката от „Сникърс“, стана и отиде до боклука. — Аз не съм като тях и съм горд от това. Няма нужда да бъдем претенциозни.

Което означаваше, че Бейли е. Тя се изви на стола, но не видя изражението му.

Той продължи.

— Майка ти искаше да бъде част от семейството им, да я приемат. Правеше го, защото искаше по-добри неща за теб. Май се получи.

— Май да.

Две мисли я поразиха едновременно: че не е мислила за пиене от три часа, което бе истински рекорд. И че й се пиеше бира.

Кристофър, дядо й, си имаше едно наум цял живот, защото бе възпитан да вярва, че е равен, а не беше. Джак беше убеден в същото.

Истината бе, че и тя го вярваше. Отчаяно й се искаше да бъде роднина на убийцата, защото тогава щеше наистина да има шанс да е от семейство Камдън.

В този случай обстоятелствата бяха против нея, тя бе отраснала в запуснат квартал в тъжен крайбрежен град, а това не се броеше.

— Виж, татко, напоследък имах неприятности. Вече не. Беше по-рано през годината. Затова не ти се обаждах.

— Какви неприятности?

— С пиене.

— Дядо ти беше голям пияница. Дано не говориш за същото — изразяваше се предпазливо.

Алкохолизмът беше част от семейството. В рехабилитационния център й бяха казала, че е възможно. Положението трябва да е било много зле, след като Джак не беше споменал и дума досега. Очевидно не е искал да говори по този въпрос.

— Не е кой знае какво. Всичко е наред вече. Сигурна съм, че имаш предостатъчно проблеми на главата.

Той погледна часовника над печката.

— Утре трябва да ставам рано. По кое време да те оставя на гарата?

Това, че я отпрати, бе като удар в корема. Тя насочи отново разговора към работилницата и се зае с чиниите. Баща й беше разочарован от липсата й на твърдост и първата й реакция беше да направи нещо, каквото и да е, за да го успокои. Да приглади настръхналата си козина, за да запази мира.

Както и да е, той не се интересуваше от пристрастяването й. Нито пък знаеше какво следва и не искаше да слуша нищо по този въпрос, без майка й да е до него. Джак не беше от родителите, които се вълнуват от децата си. Не го беше грижа за трудностите. А и защо да го прави, след като тя не проявяваше особен интерес към неговия живот през изминалите години? Тя беше попаднала в големия свят и бе решила, че той ще си остане недосегаем и нетрепващ също като фигурка в преспапие.

Бейли избърса ръце.

— Не се тревожи за утре сутринта, татко. Ще повикам такси. Сега се качвам горе да си намеря зимните дрехи, за да ги взема.

— Добре. Благодаря, че дойде за рождения ми ден.

— Сандвич и „Сникърс“. Следващата година ще се постарая повече — тя се качи на горния етаж и започна да рови в нещата си, докато той заключваше къщата. Чу тежките му стъпки, докато влизаше от стая в стая и проверяваше прозорците, затваряше с резета, след като най-лошото вече се беше случило.

В коридора на втория етаж тя откачи рисунката от кукичката, уви я в пуловер и я пъхна в сака. На Джак нямаше да му липсва, ако изобщо я беше забелязал някога.

Бейли се върна в стаята си и затвори вратата. Джак спря за момент, когато най-сетне се качи, но тихото й „ехо“ остана без отговор, чу се единствено щракването на вратата му.