Наследницата от Дакота Билдинг

Осемнадесета глава

Ню Йорк Сити, септември 1985 г.

— Ето какво мисля, че трябва да направим.

Мелинда отвори лъскаво списание за архитектура и дизайн. Беше пристигнала в неделя вечерта на път към Хамптънс, ухилена до уши, и се настани на масата в кухнята, където Бейли затопляше консерва чили.

— Къщата, в която бях на парти край басейна този уикенд, има бамбуков разделител между трапезарията и хола. Ето такъв.

Тя посочи снимка на минималистично обзаведено помещение със саксии в средата, от които се издигаха осем или десет бамбукови стръка към тавана. Някои се бяха преплели, други стърчаха право нагоре. Приличаше на стената на затворнически лагер във виетнамската джунгла.

— Забележително! — Повече от това нямаше какво да каже.

— Нали? Според Тони ориенталските тенденции се връщат с гръм и трясък. Мислех да разбием стената между библиотеката и хола и да сложим там нещо такова.

— Но камината е в средата.

— Ще бъдат от двете й страни.

— Да погледнем — Бейли стана и притаи дъх с надеждата инстинктите й да са правилни.

Оказаха се правилни.

— По дяволите. Виж това — тя почука по стените и от двете страни на камината. — Виждаш ли как стената е издадена около деветдесет сантиметра от двете страни на камината?

— Да — отвърна бавно и предпазливо Мелинда.

— Това са отводите от останалите камини. Тук не може да се пипа. Означава, че ще можеш да имаш трийсетина сантиметра бамбук в десния ъгъл и около трийсет сантиметра до стената на хола.

— Ами ако разкараме вратата и сложим бамбук между отводите и лявата стена? Така ще имаме поне метър и петдесет бамбук.

— Мислиш ли, че ще изглежда добре, ако е само от едната страна? Симетрията ще се изгуби.

Мелинда нямаше намерение да се предаде лесно.

— Провери със Стив. Да ти каже колко ще струва и ще тръгнем оттам.

— Разбира се. Ще ти кажа утре.

Върнаха се в кухнята.

— Беше се подредила добре в петък вечерта. Добре ли си?

Бейли пристъпи към печката и разбърка чилито, преди да изключи котлона. Сигурно лицето й беше същият цвят като пламъците.

— Добре съм. Не бива да се повтаря.

— Май не трябваше да те каня да излизаме.

— Вината не е твоя. Трябва да стана по-силна — тя се обърна. — Да не би да съм направила някоя сцена?

Мелинда тръсна русите си къдрици.

— Нищо подобно. Повисяхме в онази стая и ти се държа съвсем прилично. Въпреки че се беше отцепила. Опитах се да ти кажа да престанеш.

Нима? Бейли не помнеше подобно нещо. Мелинда беше от хората, които черпят сили от слабостите на другите, а Бейли беше уязвима. Беше така вече две години.

Подобни мисли бяха неблагородни и грозни. Колко много бе направила Мелинда за нея през изминалата седмица.

Време бе да сменят темата.

— Ти какво знаеш за смъртта на прадядо си?

— Не е много. Каквото знаеш и ти. Бил е прободен с нож в библиотеката. Прилича ми малко на игра. Не мислиш ли?

— Малко. Ами моят дядо? Майка ти казала ли е нещо за това кой е бил и как е станал храненик на семейството?

— Не си спомням. Навремето са правели така. Много сираци са били отглеждани от други хора. Така е било редно. В противен случай е щял да бъде подхвърлен в някой приют и тогава къде щеше да си ти?

Ако дядо й е бил отгледан в сиропиталище, имаше вероятност тя да е в същото положение: разорена, пристрастена загубенячка.

— Какво знаеш за жената, която го е убила?

— Ти си луда по историята. Откъде дойде този интерес?

Бейли обясни как е ходила в мазето и как е открила сандъците. Не спомена участието на Ренцо в разследването, защото това щеше да накара Мелинда да млъкне. Не каза нищо и за рисунката. Все още не. Беше останала в семейството на Бейли и засега тя искаше да я запази за себе си.

— Попаднах на статия за убийството от 80-те години на XIX век. Там пишеше, че жената, която го е извършила, е работила в Дакота Билдинг. Че била луда, нещо такова. Имаше и снимка. Чакай малко.

Бейли взе снимката от прозореца в стаята си, където я беше поставила до шишенцето с горчивка, и я подаде на Мелинда.

— Кои са тези хора?

— Ако я обърнеш, пише, че тази жена е Сара Смайт, която е убила Тиодор Камдън, а тук се е снимала със сина на Тиодор и двете му дъщери. Момчето е дядо ти Лутър. Почти съм сигурна, че това е храненикът, моят дядо, когото жената държи на ръце.

— Я! Това в сандъка ли беше? — Мелинда вдигна поглед към нея. Това не беше обичайният й поглед, който казваше: „Аз съм толкова красива, че искам да се уверя, че ме гледаш“. Тя оглеждаше лицето на Сара и очите й пълзяха от една черта към друга. Значи е забелязала приликата, също като Ренцо.

Бейли посочи снимката.

— Може и да ти се стори откачено, но не приличам ли на нея?

Мелинда остави снимката на масата.

— Не бих казала. Тя е с остри черти, а ти си сладуранка.

— Черно-белите снимки с корсети променят момичетата — Бейли си пое дълбоко дъх. — Може и да е прекалено, но възможно ли е Сара Смайт да е майката на Кристофър? Много ми се иска да открия защо Тиодор Камдън и семейството му са взели детето на жена, която след това го е убила.

— Кой знае — Мелинда захапа вътрешната страна на устната си. — Звучи като купища нелепици.

— Може Тиодор Камдън да е бил баща на детето — ето. Каза го. — Може да е било престъпление от страст, не лудост.

Мелинда поклати глава.

— Глупости! Сега вече ме обърка.

Нежеланието й разпали Бейли още повече.

— Приличам на Сара Смайт. Много. Знам, че и ти виждаш приликата. Това не е всичко. Погледни костюмчето, което бебето носи. То е в сандъка на Сара. Не на Тиодор, нито на съпругата му. В сандъка на Сара.

— Значи са отгледали детето на жената, защото не е била омъжена. Много благородно. Това обаче не означава, че Тиодор Камдън е бил бащата — Мелинда отпусна ръка върху ръката на Бейли. — Това кара ли те да усещаш липсата на майка ти?

Бейли се почувства объркана от тези неочаквани думи. Ако беше правнучка на Тиодор Камдън, значи, беше и заплаха. Ако имаше дял от семейното наследство, тогава имаше право и на част от парите от фонда.

Нямаше начин да бъде отклонена от пътя, по който беше поела.

— Много ми липсва. Сериозно те питам, ако Кристофър е бил незаконно дете на Сара и Тиодор Камдън?

Мелинда се прозя, очевидно отегчена от темата.

— Това не ти е „Централна болница“. Онази жена е била откачалка, социопат. Няма начин да искаш това да ти тежи.

— И без това вече съм достатъчно откачена.

— Преживя трудни моменти, но аз мисля, че в момента е важно да гледаш напред, не назад. Всичко това се е случило много отдавна. Остави го да почива в мир. Мама и татко много се срамуваха заради убийството. Никой не иска да говори по този въпрос.

Никой, освен Бейли. Де да имаше кураж да покаже на Мелинда рисунката.

Все още не. И без това доказателствата бяха недостатъчни.

Мелинда щракна с пръсти.

— Както и да е, напълно забравих нещо много важно, което исках да ти кажа.

— Да.

— Езерце с рибки.

Бейли й се усмихна любезно с надеждата братовчедка й да свърже едно смислено изречение.

— Какво?

Тя плесна с ръце като малко дете.

— Ще бъде в хола! Направо невероятно, нали?

— Невероятно — въздъхна Бейли.

Повече нямаше да говорят за Сара Смайт.

* * *

Неделните вечери обикновено са тихи в Ню Йорк. Семействата се подготвят за идващата седмица и улиците са сравнително пусти, единствено групи мъже се мотаят пред кръчмата на Седемдесет и първа улица. Макар Бейли да знаеше, че е по-разумно да пресече улицата, да не ги приближава, тази вечер й беше все едно и подмина острите им забележки, забила поглед пред себе си, отпуснала рамене. Все едно заслужаваше да чуе всичко това.

Тя почти изтича по стълбите към мястото на срещата на анонимните алкохолици в църквата на Шейсет и девета, избягваше да среща погледите на хората отвън, които пушеха и бъбреха, и се настани в задната част. Повечето хора се познаваха и тя остана доволна да се вслушва в разговорите им, а и нямаше желание да се включи. Стаята беше топла, препълнена, миришеше на дим и прегоряло кафе, но това никак не я притесни. Тя си пое дълбоко дъх и се включи в молитвата за спокойствие.

Когато дойде време хората да споделят грижите си, натрупали се през седмицата, Бейли вдигна ръка. Председателката, жена на около шейсет, с яркочервена коса, кимна към нея. Бейли заговори, без да среща чужди погледи, забола поглед в стената отпред.

— Наскоро бях в рехабилитационен център, но в петък вечерта излязох и пих. Поставих се сама в положение, в което знаех, че ще пия и ще взема кока, с приятели, които знаеха, че ще пия и ще взема кока — тя тръсна глава. — Глупаво е, знам. В известен смисъл беше добре. Този случай ми показа колко несигурно е положението ми, докато се възстановявам. Не е шега, не е период, който ще отмине. Ако започна да пия, не мога да спра.

Гърлото я заболя от усилието да не позволи на сълзите да рукнат.

— В момента положението ми не е добро и не съм сигурна дали ще успея да се справя. Надявам се обаче да идвам тук и да слушам историите ви, за което ви благодаря.

— Идвай отново — фразата проехтя в стаята, след като тя приключи и мъжът до нея й подаде кърпичка.

Бейли си пое дълбоко дъх. Най-хубавото на тези сбирки беше, че можеш да избълваш всичките си мисли и чувства, но не получаваш съвети. Просто те приемат каквато си. А тя имаше нужда точно от това.

Накрая Бейли реши да се измъкне, но вратата се оказа задръстена. Червенокосата я докосна по ръката и пъхна листовка за новодошли в ръката й. Бейли й благодари и я сгъна, смутена от вниманието.

— Здрасти.

Обърна се и видя Ренцо зад себе си.

— О, здрасти.

Когато пристигна, се огледа, за да види дали е дошъл, и с облекчение забеляза, че го няма. Знаеше, че иска да си признае, но не искаше да го прави, докато той слуша. Дано да беше дошъл със закъснение. Надяваше се да е пропуснал жалното й признание.

— Благодаря ти, че сподели.

Нямаше късмет.

— Имам много да уча.

— Както всички нас.

Браво. Сега и той знаеше колко е прецакана. Сигурно беше от онези, които спонсорират хората наляво и надясно, гуру — всезнайко за трезвеността.

— Кога си била в рехабилитационен център?

Тя се разсмя.

— Излязох преди седмица. Браво, нали? — Думите й прозвучаха по-остро, отколкото й се искаше, и тя можеше да се закълне, че той трепна. Говореше грубо, като уличница от Ню Орлиънс в пиеса на Тенеси Уилямс.

— Трябваше ми около ден, за да започна отново, така че не се обвинявай.

Тя го погледна. Изражението му беше меко, но предпазливо, а очите му не смееха да срещнат нейните. Той съвсем не приличаше на самодоволен съветник. Беше нервен като нея.

— Бил си в рехабилитационен център, така ли?

— Не точно. Заминах за Аляска. Реших, че в пустошта ще спра да пия.

— Какво стана?

— Оказа се, че Аляска е пълна с барове и привлекателни местенца. Няма какво друго да правиш.

— И си издържал цял един ден? Впечатлена съм.

Беше забравила какво облекчение е в рехабилитационния център да се смееш над нелепостта на всичко. Ренцо сви рамене и насочи палец към вратата.

— Да си купим ли по един хотдог на връщане?

— Добре.

Този път, докато минаваха покрай кръчмата, мъжете навън подвикнаха на Ренцо.

— Здрасти, Ренцо, момиче ли си имаш? Браво.

— Глей си работата, Мортимър, и върви се погрижи за собствената си жена.

Мъжът се ухили и поклати глава.

— Дадено, господин Ренцо, тя е супер.

— Мортимър ли? — Бейли изчака да се отдалечат. — Наистина ли се казва така?

— Играехме си заедно в Сентръл Парк. Като пораснахме, крадяхме бира от бара и ходехме да пием, вместо да играем.

Пред „Грейс Папая“ имаше табела „СПЕЦИАЛНО НАМАЛЕНИЕ ЗА КРИЗАТА, 1.95 за два хотдога и средна напитка“.

Бейли посочи.

— Не излязохме ли от кризата?

— Не са се наканили да махнат табелата.

— Харесва ми. Всичко друго се променя толкова бързо. Най-вече в Ню Йорк.

— Не и в „Грейс Папая“ — той поръча хотдозите и подаде единия на Бейли. Докато плащаше, тя си сложи горчица на дълга тънка линия от огромно пластмасово шише.

Великолепно. Хотдогът хрускаше, когато заби зъби, а пикантната горчица я накара да се усмихне.

— Струваш ми се щастлива.

— Невероятно е. Аз съм от евтините гаджета — съжали за думите в мига, в който ги каза. Това не беше среща, те не бяха гаджета. — В Дакота Билдинг ли живееш?

— Да. Семейството ми е тук от години. Дядо е бил носач, а татко е станал иконом, също като мен, след това идва моят ред.

— Къде е апартаментът ти?

— На първия етаж от западната страна. Изгледът е към вътрешния двор.

— Значи, можеш да държиш под око съседите.

— Добра идея. Малко слънце ще ми дойде добре, но адресът не е лош.

— Беше ли забавно да растеш в Дакота Билдинг?

— И още как. Въпреки че има много богаташи, различно е от Парк Авеню. Много певци, актьори, продуценти. Хора, пълни с пари наистина, но имат и артистичен уклон. Не знам колко време ще продължи това. Градът се променя бързо. А пък има и обитатели като Мелинда, на които изобщо не им пука.

Трябваше да защити братовчедка си, но не се сдържа.

— Сега иска езерце с рибки в хола.

— Разбирам защо си имала нужда да дойдеш на сбирката тази вечер.

В гърлото й отново се надигна буца. Имаше ли кураж да му каже какво я тревожи? Тихият уличен шум и тъмнината я караха да се чувства в безопасност. Както и да е редом с Ренцо.

— Вчера беше годишнината от смъртта на мама.

Ренцо спря. Не направи никакво движение, за да я успокои, просто остана на мястото си.

— Какво се случи?

Тя си пое дълбоко дъх и едва не избухна в сълзи.

— Случи се преди дванайсет години. Бях на осемнайсет. Тя се прибирала към нас, за да празнуваме рождения ден на татко. Катастрофа. — Да разказва за нещо, което бе табу у дома, беше много трудно. Като изрече думите на глас, то стана истинско. Тя не искаше да бъде истинско.

— Много съжалявам.

— По-добре да ям хотдог, вместо да се забия в бара и да пия, както беше първият ми импулс днес следобед.

— И моята майка почина, когато бях малък. Дори не я бях опознал.

В продължение на няколко секунди Бейли остана да го наблюдава, без да се притеснява. Думите бяха недостатъчни, не разкриваха всичко.

Ренцо наруши мълчанието.

— Ти как се справи, след като тя почина?

— Отидох в „Парсънс“, учих там, ходех по партита, отдалечих се от татко и той от мен. Трябваха ми години, докато осъзная, че не можеш непрекъснато да бягаш. Странно, но онази снимка ми помогна — тя му се довери за рисунката с тайния надпис и Ренцо се ококори.

— Много интересен обрат на събитията.

— Знам. Като си представям, че съм наследница на детето, създадено от любовната връзка между Тиодор Камдън и Сара Смайт, се чувствам по-добре.

— Все едно принадлежиш на някого.

— Точно така. Тогава двете с Мелинда ще бъдем истински братовчедки, не само на думи.

— Сигурна ли си, че го искаш?

— Да, и не само защото мога да получа дял от фонда на Камдън. Искам да се чувствам като част от наследство, което не ме оставя сама на света. Но кой знае какво се е случило в миналото. Може пък да е по-добре нещата да си останат така.

— Ако зависеше от мен, щях да заложа. Само тази прилика във веждите е достатъчна.

Той я докосна нежно по слепоочието и тя се изчерви срамежливо. Направи две стъпки назад и мигът отмина.

— Как се озова пак тук след Аляска?

— Не съм и предполагал, че ще се върна в Ню Йорк. Когато татко почина, май беше най-разумното, докато не премислех какво да правя с живота си.

Значи тя не беше единствената, която се криеше в Дакота Билдинг и си ближеше раните.

— А измисли ли какво да правиш?

— Май да. Обичам сградата. Не всички обитатели, но някои от тях. Да, от време на време се отнасят към мен като към идиот, който знае единствено как се отпушва тоалетна, но има тръпка в живота тук.

— Прекрасно.

На светлината на уличната лампа тя забеляза, че той се изчерви.

— Това не го разказвам на повечето хора. Не искам да мислят, че съм някакво мекотело.

— Мекотело ли? Който използва тази дума, значи е мекотело.

— Нали разбираш какво се опитвам да ти кажа?

— Разбирам.

Сградата се извисяваше над тях и те спряха, за да огледат величествената фасада.

— Истинска красавица.

Дори без да го поглежда, Бейли долови усмивката в гласа му.