Наследницата от Дакота Билдинг

Първа глава

Лондон, юни 1884 г.

Светът на Сара се преобърна в мига, в който видя детето на перваза на прозореца на стая 510.

Работеше като камериерка вече няколко години, но се издигаше бавно. Най-сетне, преди месец, бе назначена за главна икономка в лондонския хотел „Лангъм“. Една от неприятните й задачи беше да държи изкъсо камериерките, всички до една млади момичета, които не притежаваха и грам здрав разум. Вместо да оправят стаите, тя често ги заварваше да се кискат по коридорите или да флиртуват с момчетата, които носеха чай или доставяха цветя.

Тази сутрин я извикаха в офиса на мениджъра и я порицаха, задето не е достатъчно строга с поверените й момичета.

— Мека си с тях. Започваме да се питаме дали не си прекалено млада за поста — заяви господин Бърмингам, седнал зад бюрото от орехово дърво, което имаше елегантни издължени крачета, но с размерите на малка лодка.

Сара бе навършила трийсет наскоро и съвсем не се чувстваше млада, а и не се държеше по този начин. Когато постъпи на работа в „Лангъм“, тя не откликна на опитите за приятелство на празноглавите камериерки на нейната възраст, защото знаеше, че трябва да изпъкне, ако иска да се издигне. Това хладно отношение даде резултат и по-високата заплата компенсираше липсата на приятелство.

Само че за господин Бърмингам, на когото му доставяше удоволствие да разплаква по-младите камериерки, самоналожената изолация на Сара не бе достатъчна.

Посочи й да седне. Щом Сара се настани, стаята сякаш се промени, мебелите изглеждаха по-различно от последния път, когато господин Бърмингам я повика тук — или пък бе толкова подразнена, че той поиска да се срещнат в най-натоварените часове на деня, че бе обзета от нервно напрежение. Работодателят на Сара беше нисък на ръст и имаше нещастието да е с тяло, подобно на кокоше яйце с двоен жълтък. Тя беше няколко сантиметра по-висока от него. Незнайно как обаче господин Бърмингам я наблюдаваше отвисоко от стола си, който приличаше на трон. Тя погледна към пода. Долните тринайсет сантиметра от краката на стола бяха боядисани в различен цвят. Изглежда, беше поръчал да ги наставят.

Когато вдигна отново поглед, той се наду като пуяк, очевидно ядосан, че тя е забелязала.

Младата жена се понамести на стола.

— Много се извинявам, господин Бърмингам, ще бъда по-строга с момичетата.

— Ако ти създават трудности, шамар. А още по-добре, изпрати ми ги, и аз ще ти свърша работата — той облиза устни.

Точно така. Тя знаеше, че това ще му достави огромно удоволствие.

— Има ли нещо друго?

— Не, госпожо Смайт. Може да вървите.

Тя все още се опитваше да свикне, че се обръща към нея с госпожо. Странно как едно повишение й осигури не само висока заплата, ами и ново обръщение, което нямаше нищо общо с положението й на омъжена жена, или по-точно неомъжена. Към нито една икономка не се обръщаха с госпожице. Не беше прилично. Момичетата все още свикваха да се обръщат към нея с цялото й име, а и тя трябваше да настоява да се съобразяват.

Не биваше господин Бърмингам да ги чуе, че я наричат Сара. Това можеше да се окаже последната капка вода в препълнената чаша.

В този горещ юнски следобед, след като обиколи коридорите и мазето, за да се увери, че всички поставени задачи са изпълнени, тя се върна в офиса си на шестия етаж, за да провери отново сметките за прането. Искаше да се отърве поне за малко от киселите погледи, с които я стрелкаха момичетата; лицето й бе уморено от мръщене. Единственият прозорец в стаята бе отворен широко, за да влиза подобието на ветрец, но времето сякаш отказваше да прояви благосклонност. През целия ден беше тихо и влажно и в хотела се усещаше задуха — и миризма — също като в оранжериите на Кю Гардънс. Движение зад пердето я накара да стане от бюрото с надеждата да се увери, че ще има следобедна буря.

С разочарование видя, че небето е прозрачно синьо. Погледна към вътрешния двор и един етаж по-долу мярна пухкава ръка, пръстите й бяха стиснали ръба на перваза. След това се протегна друга ръка и направи същото, появи се глава, обсипана със златни къдрици. Отзад на главата на момиченцето се виждаше кадифена панделка, изкривена на една страна. Сара притаи дъх. Сигурно всеки момент бавачката щеше да дръпне детето назад.

Малката, наклонена през перваза, с известно усилие застана неподвижно за няколко секунди и огледа земята долу. Сара се опита да внуши на детето да се дръпне от опасното място. Ако извикаше, рискуваше да уплаши момиченцето и то да полети надолу. Така и не се появи никой. Сара с ужас наблюдаваше как едното краче се прехвърля през перваза при ръцете. Детето вероятно се опитваше да излезе от задушната стая, привлечено от по-хладния въздух навън.

Нямаше време за губене. Сара изскочи от кабинета си и хукна по коридора, в едната ръка стиснала връзката ключове, които висяха на кръста й. Вдигна полата си по-високо, отколкото беше прилично, докато се спускаше по стълбите. Гледаше няколко крачки пред себе си, да не би да се подхлъзне на гладкия мрамор. На петия етаж двама от гостите на хотела излизаха от асансьора. Тя профуча покрай тях и подхвърли нещо като извинение, без да спира. След това зави наляво и затича — стори й се безкрайно дълго — по коридора към стая 510. Не почука, за да не стресне малката, а и вече нямаше значение дали ще попадне на някого, или не. Нямаше значение, че онова, което прави, е против политиката на хотела.

Ключът се превъртя и тя отвори вратата. Момиченцето, в рокля с прасковен цвят, се беше изправило на перваза и стискаше рамката на прозореца с една ръка. Беше на около три. Защо бе оставено само?

Уолтър, един от портиерите, и Мейбъл, камериерката на етажа, се появиха до Сара. И двамата дишаха тежко. Сигурно бяха дотичали след нея, усетили, че нещо не е наред.

Сара разпери ръце, за да спре Мейбъл и Уолтър да влязат в стаята.

— Шшш. Да не би да изгуби равновесие.

— Къде е бавачката й? — прошепна Мейбъл. — Никой ли няма в спалнята?

— Не знам — Сара пристъпи напред на пръсти, сякаш се страхуваше, че подът ще се продъни всеки момент. Дебелият килим заглуши стъпките й.

Докато приближаваше прозореца чу, че детето си пее. Беше детска песничка.

Малката обърна глава и погледна Сара. Розовите й устнички се разтвориха, очите й станаха кръгли.

Сара протегна ръка и затананика тихо същата песничка. Детето се разсмя, но след това очите му внезапно се напълниха със сълзи — характерна за възрастта промяна в поведението.

— Мама! — извика то, след това тръсна глава. Сара не смееше да пристъпи напред и мускулите й се напрегнаха от усилие, че не прави нищо, че стои като закована. В стаята влетя порив на вятъра и разроши къдриците на момиченцето, накара го да се олюлее леко. Ако паднеше назад, в стаята, Сара щеше да успее да го прихване, за да не се нарани.

Само че малката се изви и ръката й започна да се изплъзва от рамката. Какви малки нокътчета, малки пръстчета!

Сара се хвърли напред. Ръката й сграбчи бухналата пола на роклята и я дръпна с всички сили. Детето изпищя, плъзна се по перваза навътре, на безопасно място. Двете паднаха едновременно на пода, преплели ръце и крака, омотани във фусти, а момиченцето се оказа седнало в скута на Сара.

Изви се и я погледна, примигна от учудване. Сара беше сигурна, че ще се разплаче, вместо това обаче то запя отново песничката и протегна ръка, за да погали Сара по брадичката.

— Браво, точно навреме — рече Уолтър, когато двамата с Мейбъл пристъпиха до нея.

— Мислиш ли, че се е наранила? — попита Сара.

— Нищо й няма. Ти омекоти падането. Добре ли си? — Мейбъл пое детето в ръце, а Сара остави Уолтър да й помогне да се изправи. Приглаждаше полата си и разтриваше бедрото си, което със сигурност до утре щеше да посинее, когато висока, слаба жена се появи на вратата.

— Какво, за бога, става тук? — попита жената, стиснала ръката на малко момиченце, няколко години по-голямо от тригодишното в ръцете на Мейбъл.

Сара веднага се сети за името, под което жената бе записана в книгата за гости. Баронеса Тиодор Камдън. Пътува с три деца, съпруг и малка свита прислужници. Господин Бърмингам бе предупредил Сара да изпълнява всички желания и изисквания на семейство Камдън, тъй като съпругата била дъщеря на барон.

Сара пристъпи напред.

— Детето се беше изправило на перваза на прозореца и ние го свалихме оттам.

— По-точно казано, спасихме живота му — уточни Уолтър. — Госпожа Смайт се хвърли напред и я дръпна вътре в последния момент.

Малката, изглежда, усетила напрежението на възрастните, ревна. Жената я грабна от ръцете на Мейбъл и я притисна до себе си. Когато детето утихна, госпожа Камдън вдигна очи, сякаш ги виждаше за пръв път.

— Благодаря ви за помощта, но къде е бавачката й?

Сякаш по поръчка, в стаята влезе простовато на пръв поглед момиче.

— Госпожо? — попита бавачката, на лицето й се изписа недоумение.

— Къде бяхте, госпожице Морган? Лула за малко да падне и да се убие, защото не сте били до нея.

— Моля? — Момичето огледа всички в стаята. — Излязох само за минутка, за да оставя картичка на рецепцията. Мислех, че господин Камдън е тук — замълча, огледа се, сякаш се опитваше да го накара да се появи отнякъде.

— Би трябвало да сте тук и да се грижите за децата.

Момиченцето зарови глава в рамото на майка си и ревна отново.

— Къде е Лутър? — Госпожа Камдън нахлу в съседната стая и всички я последваха. Друго дете — момченце, приблизително на същата възраст — лежеше на огромното легло. Спеше дълбоко, а по челото му бяха полепнали от пот къдрици.

Сара, застанала до госпожа Камдън, имаше чувството, че усеща страха и облекчението, които се излъчваха от жената, също като по-леки трусове след силно земетресение. Бавачката пое Лула от ръцете й и се зае да успокоява момиченцето, като избягваше погледа на работодателката си.

Колко ужасно щеше да бъде, ако се беше случило нещо. Две малки деца, оставени сами в стая с широко отворен прозорец — самата мисъл бе ужасна. Сара се обърна към госпожа Камдън. Профилът на баронесата беше изящен, косата й — светла, с изключение на гъстите черни мигли, които обрамчваха лешникови очи. Сара бе виждала голям брой титулувани особи в „Лангъм“ и те всички се движеха по особен начин в света, уверени, че всяко тяхно желание трябва да бъде изпълнено. Рядко се случваше да види някой от тях в момент на криза.

Тя усети, че Уолтър и Мейбъл са зад тях, и с готовност се зае да опази достойнството на жената.

— Може ли да сме ви от полза с нещо, госпожо Камдън? — попита Сара.

— Не, това е всичко — изражението на жената омекна: — Благодаря ви, че я спасихте.

— Разбира се, госпожо — Сара кимна на Уолтър и Мейбъл и ги поведе към коридора. Щом вратата се затвори зад тях, Сара въздъхна с облекчение.

— Размина се на косъм! — Уолтър потри чело с опакото на ръката.

— Беше невероятна, Сара. Искам да кажа, госпожо Смайт — обади се Мейбъл.

Най-голямото желание на Сара беше да се свлече на пода, но не можеше да позволи персоналът да я види в момент на слабост.

— Вълненията ни стигат за този ден. Обратно на работа! И Мейбъл, не забравяй да се обръщаш към мен, както е редно.

— Разбира се, госпожо Смайт.

Сара се обърна и се отдалечи по коридора, благодарна, че разтрепераните й колене са скрити под пластове фусти и поли.

* * *

През останалата част от деня всеки път, когато Сара си припомняше събитията в стая 510, сърцето й започваше да блъска силно. Ами ако не беше успяла да хване детето навреме? Ами ако се беше наложило да се наведе над перваза и да види безжизненото телце, проснато на твърдата земя във вътрешния двор? Тази вечер нямаше да може да заспи във влажната жега на скромната си квартира в Бейсуотър.

Дотогава обаче имаше предостатъчно работа. Довърши счетоводните книги и се канеше да отиде да провери освободените стаи, когато някакъв мъж почука на вратата на кабинета й. Разбра, че е мъж, по силното, тежко потропване. Почукванията на камериерките, които бяха готови да я залеят с извинения, че я безпокоят, звучаха немощно, докато мъжете, независимо дали беше господин Бърмингам, или портиерът, чукаха по различен начин.

Тя стана и отвори вратата. Очакваше господин Бърмингам да се е качил, за да я порицае, че е имало инцидент с гостите. Вместо него видя непознат. Сякаш усетил неудобството й, той отстъпи крачка назад.

— Госпожа Смайт?

— Да. С какво мога да ви бъде полезна, господине? — Очевидно човекът беше гост на хотела — облечен в шит по поръчка костюм, който му стоеше като излят, пъхнал копринена шапка под мишница.

— Моля да ме извините за притеснението — той избърса чело с ръка. — Как издържате тук в тази нетърпима жега?

— За щастие, се случва рядко.

— Доколкото разбрах, днес сте спасили дъщеря ми Лула. Исках да ви благодаря лично. Казвам се господин Тиодор Камдън — акцентът му беше американски, гласът — топъл тенор.

Сара посочи стола срещу бюрото си, покани го да седне. Той се движеше неочаквано грациозно за толкова висок мъж. В него нямаше нищо красиво според стандартните разбирания. Главата му беше малка, в контраст с широките рамене, очите бяха разположени наблизо над неправилен нос. Само че всичко това, взето заедно, създаваше истинска магия. Тя сведе очи и затвори счетоводната книга, за да престане да го зяпа.

— Радвам се, че е жива и здрава. Добре е, нали? — Образът на разплаканото момиченце отново се върна.

— Да. Дадохме й парче шахматна торта и тя напълно забрави за инцидента — той се разсмя, а след това по лицето му за кратко се изписа болка. — Не знам какво можеше да се случи, ако не бяхте дошли навреме. Близнаците Лула и Лутър непрекъснато се забъркват в неприятности.

— Най-добре да не мислите за това.

Сара не знаеше как да продължи. В малкия й кабинет никога досега не беше влизал гост на хотела, а посетителят й беше толкова висок, че заемаше почти цялото пространство.

— Как разбрахте какво става? — Господин Камдън се отпусна на стола и постави шапката в скута си. Изглежда, не разбираше колко неблагоприлично е да седят така, въпреки че вратата бе оставена отворена нарочно. Той сякаш се наслаждаваше на положението, докато повечето гости дори не биха си помислили да общуват с персонала.

— Стаята ви се вижда от прозореца тук. Станах за малко свеж въздух и я видях как се качва.

— Момичето трябваше да гледа близнаците, докато госпожа Камдън е навън. Няма нужда да ви казвам, че я уволнихме начаса.

— Добре че всичко се нареди — освен за бавачката, разбира се.

— Какво е съотношението персонал към гости тук?

Какъв странен въпрос.

— Имаме триста стаи, а персоналът е почти четиристотин души.

— От колко време сте икономка?

— Това е първият ми месец — вече беше сигурна, че той не е дошъл единствено за да благодари. Друга бе причината за тези въпроси. Тя изпъна рамене и се приведе леко напред, сякаш се бореше с прииждащи пориви на вятъра, любопитна да разбере. — Но работя тук вече единайсет години.

— Познавате добре хотела.

— Точно така.

— Господин Бърмингам каза, че сте изключително способна.

Значи господин Камдън беше разпитвал за нея.

— Много е любезен.

— Сградата е огромна, говоря за хотел „Лангъм“. Красива постройка.

— Да — американците са наистина странни. Той май никак не бързаше да се върне при семейството си. Ами ако господин Бърмингам го беше изпратил, за да я подложи на тест? — За мен е истинско удоволствие да работя тук.

— В този хотел е монтиран първият хидравличен асансьор в Англия. Знаехте ли този факт?

Може пък да е от мъжете, които колекционират факти и обичат да се перчат с познанията си. Тя кимна.

Господин Камдън се усмихна.

— Не спирам да говоря, моля да ме извините. Просто исках да намеря начин, за да ви благодаря.

— Няма нужда. Персоналът на хотела прави всичко по силите си за своите гости.

— Вие сте направили нещо повече. Надявам се, не сте се наранили.

— Съвсем не.

Една от перачките надникна в стаята, но отскочи, когато забеляза господин Камдън.

— Извинете, госпожо Смайт. Ще дойда по-късно.

— Всичко е наред, Едуина.

— Майка ми се казваше Едуина — господин Камдън се завъртя и й се усмихна. Лицето му грейна от удоволствие. — Едуина, може ли да те помолим да ни донесеш чай?

Очевидно имаше намерение да поостане. Защо точно, тя така и не можа да се досети. Едуина се обърна към Сара. В очите й се беше загнездила същата лека тревога, която се забелязваше в очите на Сара, но Сара се овладя.

— Да, Едуина, благодаря.

Момичето хукна нанякъде и господин Камдън се обърна към Сара.

— Надявам се, не ви задържам.

— Ни най-малко. Няма нужда повече да споменавате инцидента. Всичко е наред, както се казва.

— Позволете да ви попитам за произхода и квалификацията ви.

— Не съм сигурна, че е необходимо, господин Камдън.

Той се изчерви. Тя нямаше намерение да го поставя в неудобно положение, просто искаше да насочи разговора в друга посока. Колко лесно обаче поруменя той, също като ученик. Малко объркан, гостът наведе глава и заекна.

— В професионално отношение, разбира се. Интересувам се как се управлява този огромен хотел.

— Уверявам ви, че рядко се случват инциденти като днешния. През повечето време работи като добре смазана машина — това беше един от любимите изрази на господин Бърмингам. Тя не го харесваше, тъй като превръщаше персонала, хора от плът и кръв, в части на машина, но не беше сигурна как да поддържа разговора с господин Камдън.

— Сигурно. Кой според вас е най-големият проблем, с който се сблъскват хората от персонала?

Тя се замисли.

— Ние сме първокласен хотел, господин Камдън. Стараем се да задоволим всички прищевки на гостите. Понякога е доста сложно, тъй като процентът на новопостъпили и напуснали кадри е висок.

— Много ли гости водят своя прислуга?

— Разбира се. Но и техните стаи трябва да бъдат чистени и оправяни. Камериерките на дамите и камериерите на господата имат своя роля, различна от онова, което предлага хотелът.

— Преди това работили ли сте като обслужващ персонал?

— Не, но мама беше икономка на граф. Преди това чиракувах при една шивачка.

— Значи сте работили в сферата на услугите.

Изобщо не трябваше да казва толкова много за миналото си. Само че нещо в държанието на този човек я караше да говори повече, отколкото беше прилично. А сега изпадна в неудобно положение.

Донесоха чая и Сара остана доволна, че ги прекъсват. Дотук с непрестанните въпроси на господин Камдън. Щеше да преобърне нещата и отново да овладее положението. Докато наливаше чая, го попита за работата му. Американците, изглежда, обичаха да разказват за постиженията си.

Той не пропусна случая.

— Участвам в изграждането на жилищен блок в Ню Йорк Сити.

— Архитект ли сте?

Той грейна.

— Да. Работя за великия Хенри Хардънбърг.

Сара поклати глава.

— За съжаление, не съм чувала това име.

— Той завладя Ню Йорк Сити с един замах. Създал е сграда, в която най-добрите семейства ще могат да живеят елегантно, уединено и ще се възползват от услуги като пране и поддръжка. Дори имаме шивач и пекар сред персонала. Както разбирате, силно се интересувам от вътрешната уредба на места като „Лангъм“. Кой върти колелото и как.

Това обясняваше всичко. Тя отпусна рамене и му отправи топла усмивка, облекчена, че господин Бърмингам не стои зад този разпит.

— Проектът ми се струва грандиозен.

— Сградата „Дакота“, така се нарича, ще промени начина, по който живее висшата класа в града. Сега елитът на Ню Йорк живее в къщи като вашите, с по едно семейство в къща. Идеята да се ползва общо пространство и удобства с други, както е при французите, се смята за неудобство.

— Защо?

— Прекалено много прилича на работническо жилище, където десетки семейства живеят в бедност и мръсотия.

Той продължи да говори за новата сграда, едва спираше, за да си поеме дъх, и тя изпи чая си бързо, доволна, че течността овлажнява пресъхналото й гърло. Най-сетне той извади часовника си.

— Трябва да вървя. Тръгваме си скоро, връщаме се в Ню Йорк. Не искате ли да работите в Дакота Билдинг?

Чашката й изтрака върху чинийката.

Той се разсмя.

— Виждам, че ви хванах неподготвена. Трябва ни главна икономка, а вие очевидно сте с прекрасна квалификация. Ню Йорк Сити е много вълнуващо място, уверявам ви. Мога да спомена за вас пред господин Дъглас, агента на сградата.

Думите му се лееха бързо, сякаш идеята му беше хрумнала току-що. Може и така да беше. Това бе тя, типичната американска дързост. Въпросът й се стори нелеп — да замине за друга страна, след като имаше прекрасна работа тук, нищо че господин Бърмингам никога не беше доволен.

— Доволна съм от поста си, господин Камдън. Въпреки това ви благодаря за предложението.

— Говоря напълно сериозно — и гласът, и изражението му се оживиха, докато обясняваше подробностите: — Ще ви изпратя официално писмо, когато се върна, както и билет за пътуването. Откриването е насрочено за края на октомври. Помислете. Това е най-малкото, което мога да направя след онова, което сторихте днес за семейството ми. Ще помислите ли?

Тя поклати глава. Той се беше увлякъл, импулсивен американец като много други, които бе срещала в „Лангъм“. Прекалено шумен, прекалено натрапчив, без каквото и да било чувство за приличие.

— Не, господин Камдън. Въпреки това ви благодаря. Моля ви, уведомете ме, ако има още нещо, което да направя за вас по време на престоя ви. Пожелавам ви приятен ден.

След като той си тръгна, тя затвори вратата и пристъпи към прозореца. Прозорецът на стая 510 бе плътно затворен, а завесите — спуснати. Много добре.

Вълненията за този ден бяха предостатъчни.