Наследницата от Дакота Билдинг

Двадесета глава

Ню Йорк Сити, януари 1885 г.

Сара гледаше през прозореца към поредното мрачно утро.

Беше затворена вече пет дена — почиваше в леглото заради наранените си ребра. Прекарваше часове наред на прозореца. През деня чуваше виковете на сестрите, докато извеждаха пациентките на разходка, но други гласове не чуваше. През отвор под вратата й подаваха мизерно количество храна. През първите два дена тишината беше истинско облекчение след суматохата навън, но сега вече копнееше за човешко докосване, за усмивка, за нещо, което да покаже, че съществува. На третия ден се заоглежда, за да намери нещо, с което да се убие, но леглото нямаше метална пружина, не намери нищо остро. Замисли се дали да не си разбие главата в голите стени.

Вратата към стаята й се отвори и в мига, в който тя скочи, долови скърцането на пантите.

— Госпожо, Смайт, излизате.

— Излизам ли? — Вик на радост се загнезди в гърлото й. Да не би Тио най-сетне да беше дошъл?

Непознатата сестра се усмихваше. Липсващ преден зъб й придаваше страшен вид.

— Не навън. Връщате се в главното отделение. В шеста стая.

Разбира се. Колко глупава беше, да си помисли, че ще я пуснат.

Беше облекчение, че ще бъде с останалите жени. На закуска Наталия я дръпна да седне до нея и настоя Сара да изяде нейното парче хляб.

— Трябва да те подсилим. Приличаш на призрак.

Сара захапа послушно твърдата коричка.

— Какво стана с Мариан?

Наталия поклати глава.

— Отведоха я. Надявах се да сте заедно.

— Тя няма да изкара дълго.

— Стига за нея. Трябва да се поохраниш. Да не си посмяла повече да се притичаш някому на помощ. Това се наказва тук.

— Знам. Вече ми е ясно — с тези думи част от човечността й се стопи.

Наталия я, погали по рамото.

— Не се обвинявай. Това място е порочно, зло. Остани жива. Това трябва да направиш.

Яж, спи и дишай. Де да беше толкова просто.

— Добрата новина е, че оттогава не сме виждали сестра Гарелик. Мислим, че са я изпратили някъде другаде.

След първия час седене паниката започна да я завладява. Искаше й се да тича като Мариан, да танцува, да се движи.

Трябваше да измисли как да се справи, за да оцелее. Беше чела за монаси в Азия, които седели часове и дни наред, без да мърдат. Те успокоявали дишането си, докато накрая не приличали на живи и постигали трансцендентно състояние. Те са го правели доброволно, като начин на живот — колко странно, като си помислиш.

Може би, ако има нещо, над което да се съсредоточи. Замисли се за момичешките години, за часовете, когато вървеше по дългите пътеки, които се виеха през ливадите, и скиташе боса по пясъка край океана.

Спомни си зеленчуковата градина на майка си и я разгледа сантиметър по сантиметър. Златният пръстен от невени, който прогонваше гъсениците, дългите стъбла на брюкселското зеле, ниските зелки, подредени в редица. Дори долови наситения аромат на люляка в далечния край на оградата. Вместо да пълзи, времето отлетя.

Скоро, вместо да изпитва ужас от часовете, прекарани в седене, тя очакваше с нетърпение всекидневните сесии като начин да избяга от еднообразието в приюта. Успяваше да замени бледата зимна светлина, която влизаше през прозорците с решетки, с образ на обляна от слънцето леха с маргарити.

След три седмици Наталия преплете ръка с нейната, докато седяха.

— Погледнах те и ми се стори в мир със себе си. Все едно беше някъде далече.

— В известен смисъл бях — Сара й разказа и следващия път Наталия описа своите мечти — за зеленчуковата градина на майка си в Тоскана.

— Заминахме, когато бях на пет, затова не помня много, но сега всички спомени се връщат. Дори вкусът на пресен домат.

По време на разходката всяка разказваше къде е пътувала по време на седенето. Описваха в пълни подробности любимите си рокли, песни и книги, а с подобряването на времето мислите на Сара също станаха по-ведри.

Когато се връщаше назад във времето, вместо да мисли за онова, което предстоеше, паниката в гърлото й приличаше повече на трепет, отколкото на вик.

В края на юни ледът и снегът бяха далечен спомен, както и дните й в Дакота Билдинг и надеждата, че Тио може да й се притече на помощ. За нейно удивление, бебето беше оцеляло. Нападението на сестра Гарелик бе още живо, най-вече нощем. Преди няколко дена размени дрехите си с една от жените в отделението, която бе отслабнала много заради ужасната храна. Новата рокля й висеше, имаше къде да я запълва. Наталия я погледна многозначително, докато отиваха на закуска, но не попита нищо.

По време на ежеседмичната баня тя използваше кърпа, за да се скрие, докато се потапяше и излизаше от мръсната вода, оставена от другите жени. Никой не сменяше водата, така че, ако някоя останеше в края на опашката, водата приличаше на кафява супа. Сара обаче нарочно изоставаше, за да е сигурна, че останалите ще са заети да се обличат и тя ще може да се изкъпе, без да я гледат.

Едно утро двете с Наталия чакаха останалите да получат задачите си за деня.

— Госпожа Смайт и госпожа Фабиано — сестрата провери имената им в някакъв списък. — Явете се във фабриката за рогозки.

Наталия и Сара се спогледаха учудено. Фабриката беше стъпка нагоре, за по-кротките пациентки, които се държаха прилично. Сара потисна вика си, когато излязоха навън и тръгна с другите жени към сградата и новото работно място. Надзирателката посочи просторна слънчева стая отзад, където рогозките се трупаха върху дървени маси.

— Другите ще ви покажат как.

— Добре поне, че повече няма да ни се налага да работим с луга — измърмори Наталия.

Ръцете на Сара бяха разранени от сапуна и тя си представи бурканчето с крем за ръце, което държеше в бюрото си в Дакота Билдинг. Представи си го съвършено ясно, красивия етикет, покрит с избелели рози. Дано Дейзи да е успяла да го вземе, за да не отиде на вятъра. При тази мисъл се натъжи. Какво ли беше станало с малкото вещи, които имаше? Дали не са били разпределени между прислужниците? Или са били изхвърлени, или пък изгорени в пещта?

— Добре ли си? — попита Наталия.

Когато се отнасяше с тези мисли, тъмнината в главата на Сара се разпростираше също като тумор. Тя посочи работните маси.

— Представяш ли си, дори си имаме столове.

— Като трон за кралица.

Седнаха на масата близо до прозореца и една от жените им показа как да късат парцали на дълги ленти и да ги навиват, преди да ги съшият така, че да направят овал. Сара не можеше да се нарадва, че държи конец и игла в ръка. Единственото, по което личеше, че това е приют, а не истинска фабрика, бяха тихите безсмислици, които от време на време бълваха някои от жените.

— Започвам да разбирам какво казват — призна Наталия, след като работиха почти час.

— За мен всички са нормални, а персоналът, лекарите и директорът са луди — Сара посочи главната сестра, която спеше на бюрото си. — Напълно откачени.

— Приятно ми е да мисля по този начин — Наталия погледна към Сара, която инстинктивно прикри корема си. — Скоро няма да можеш да го криеш.

Сара отново скри корема си.

— Какво имаш предвид?

— Бременна си.

Очите на Сара се насълзиха.

— Да — последните две нощи, потънала в горчивата тъмнина, тя си представяше какво би било, ако не бе тръгнала за Щатите. Щеше да бъде икономка в „Лангъм“ и нямаше да има падение, от което да се срамува. Само че вече не можеше да скрие истината, дори пред себе си.

— Какво ще правиш? — Наталия се наведе към нея и бръчката между очите й стана по-дълбока.

— Не съм сигурна какво мога да направя. Изумена съм, че оцеля след побоя на сестра Гарелик. Но то се движи, расте.

— Той или тя, не му казвай то.

— Не мога да мисля за него по друг начин — гърдите й се стегнаха и тя отчаяно се опита да си поеме дъх. — Какво да правя? Какво ще ми направят, след като разберат?

Наталия постави ръка върху ръката на Сара, за да й вдъхне кураж.

— Доколкото знам, в болница „Чарити“ има отделение за неомъжени майки. Може да родиш там.

— Чух сестрите да говорят по този въпрос. За „жени без съпрузи и деца без бащи“, така казаха. Винаги ни свързват с мъж, все едно не е достатъчно да си просто жена или дете.

— Кой е бащата?

Тя потръпна, неспособна да произнесе името му.

— Той не знае за него, нито че съм тук. Освен това не е свободен.

— Ще ти трябва помощ, когато настъпи моментът.

— Какво правят с бебетата, които се раждат в болницата? Знаеш ли?

Наталия поклати глава.

— Сигурна съм, че не искат да им се мотае бебе, поредната уста, която да хранят. Това може да се окаже билетът ти да се махнеш оттук.

— Или пък да им послужи за извинение, за да ме затворят завинаги и да ми вземат детето. Като допълнително наказание.

Две жени от съседната маса ги погледнаха. Сара бе сигурна, че са чужденки и не разбират английски, въпреки това сниши глас.

— Не знам какво ме чака. Какво да направя?

Наталия протегна ръка и я погали по бузата.

— Не се тревожи, все ще измислим нещо. Знаеш ли кога ще се роди бебето?

Макар да беше решила, да не мисли напред, Сара бе пресметнала.

— В средата на август, струва ми се.

— Ще поразпитам и ще се опитам да разбера дали се е случвало преди. Сестра Олдън е мила, ще попитам нея.

— Моля те! — Сара трябваше да вложи цялата си воля, за да не се хвърли в прегръдката на Наталия и да не избухне в сълзи.

— Добре. Стигнали сме дотук, нека да видим дали тази ситуация няма да проработи в твоя полза.

* * *

Седмица по-късно, по време на разходката Наталия дръпна Сара настрани, така че сестрите и останалите пациентки да не ги виждат.

— Какво? Да не би нещо да не е наред?

Очите на Наталия блестяха.

— Всичко е наред. Вчера открих сестра Олдън в един от офисите. Работеше сама.

— Какво научи?

— Каза, че бременните пациентки — всяка година имало по няколко — ги изпращали в болница „Чарити“ на острова, в отделението за неомъжени майки.

— Болницата е за хора от работилницата, нали?

— Да. Ще бъде трудно. Но нямало да е толкова зле, както е тук, така ми се струва.

— Как да разберем със сигурност? Надзирателките са свикнали със скитници, пияници и разни такива.

Наталия вдигна брадичка и се разсмя.

— Ние сме луди, да не би да си забравила? Да не си мислиш, че те са под нивото ни?

— Дами, какво правите тук? — Директор Дент се приближи с лула в ръката. — Не би трябвало да стоите сами.

— Извинете ни, директор Дент — Наталия направи нещо средно между поклон и реверанс, което, изглежда, го умилостиви.

Той махна с ръка.

— Отивайте да подишате свеж въздух, ще ви прочисти ума.

— Добре, господине.

Следващата седмица, още в началото на смяната във фабриката за рогозки, сестрата се провикна от вратата и даде знак на Наталия и Сара да донесат кошниците с готови рогозки.

— Тези трябва да отидат в затвора. Оставете ги на входната врата. Не влизайте вътре. Ето ви бележка, в случай че някой ви попита какво правите.

— Добре, госпожо.

Сара не можеше да повярва на късмета си. Двете стиснаха по една дръжка на кошницата и тръгнаха по пътя на юг. Разходката им върна отдавна забравеното чувство за свобода.

Приятен ветрец подухваше от запад, докато вървяха по прашния път. Затворът приличаше на замък, с малки квадратни прозорци и покриви с кули. Груба дървена ограда бе издигната пред входа с метална порта в средата. Двете надникнаха вътре.

Мъже в дрехи на черно и бяло райе вървяха плътно един зад друг, всеки притиснат в гърба на предния. Пазачи с пушки и пръчки ги наблюдаваха. Един от мъжете забеляза двете жени и подсвирна, а пазачът вдигна пръчката и го удари силно по раменете.

Тъй като не искаха да привличат повече внимание, Сара и Наталия продължиха. Наталия посочи съседната сграда.

— Болницата.

Жени в униформи на медицински сестри бяха застанали пред входа и се наслаждаваха на лятното слънце.

— Ела с мен — Наталия поведе Сара към едната страна на сградата.

— Сестра Олдън каза, че бебетата и жените са на първия етаж.

Те надникнаха през един от прозорците. Стаята беше с чист под, белосани стени и гола крушка на тавана. Върху леглата се виждаха обикновени чаршафи и възглавници, одеялата бяха внимателно подпъхнати. Две жени седяха на столове, гушнали бебета, а една сестра ги наглеждаше.

От очите на Сара бликнаха сълзи.

— Толкова е цивилизовано.

— Ще ми се да имах възглавница. Почти съм забравила какво е да спиш на възглавница.

— Тук става, нали? — Сара погледна Наталия за потвърждение, че не си въобразява видяното.

— Става, и още как. Утре отиваш при сестра Олдън и й казваш истината. Попитай дали не може да уреди да родиш в болница „Чарити“.

— Не знаем обаче какво ще стане, след като родя.

— Жените без съпрузи ги оставят на улицата след две седмици. След това ще бъдеш сама, при това с дете. Никой няма да те иска, но можеш да оставиш бебето в приюта за намерени деца на Лексингтън и Шейсет и осма.

— Не мога да го направя. Не мога да оставя детето си в приют.

— Можеш, докато не си намериш работа и място, на което да живееш.

Наталия беше права. Сара щеше да бъде безработна, с дете. Само че не искаше да мисли по този въпрос още отсега.

— Малко по малко. Първо трябва да накарам сестра Олдън да застане на моя страна и да ме настани тук, когато му дойде времето — тя прегърна Наталия. — Благодаря ти, че се грижиш толкова много за мен.

— Разбира се.

— Ако изляза, ще се върна за теб, обещавам.

— Знам, че ще опиташ — брадичката й се разтрепери. Сара за пръв път виждаше приятелката си готова да рухне. — Може и аз да забременея и да последвам примера ти.

— От директор Дент ли?

Наталия прихна и Сара прегърна приятелката си, докато се връщаха към приюта. Когато бебето ритна, Сара го погали, за да му вдъхне кураж.

Късно през нощта сънува, че сестра Гарелик я рита в корема. Събуди се потна, свита на топка, но болката не беше въображаема. Всички мускули се бяха свили, болката я разкъсваше. Тя се опита да заспи отново, може би щеше да се върне към съня и болката да отшуми. Когато виковете й станаха по-силни, другите жени се събудиха и й изкрещяха да мълчи. Болката обаче ставаше нетърпима. Бебето сякаш си проправяше път навън. По челото й течеше пот, когато се опита да повика с немощен глас Наталия, преди да потъне в дълбоката черна дупка, където нямаше нищо.