Наследницата от Дакота Билдинг

Двадесет и девета глава

Ню Йорк Сити, октомври 1885 г.

Жената, която се вглеждаше в Сара, бе съвсем различен човек от болнавата пациентка, която бе откарана преди седмица. Госпожа Камдън изглеждаше почти като кралска особа, облечена в красива рокля в черно и кремаво. Единственото, което издаваше болестта й, бяха бръчките под очите, сивите сенки, които се виждаха дори под пудрата.

— Добър ден, госпожице Смайт.

— Добър ден, госпожо Камдън — Сара премести ръка от креватчето и се изправи неуверено. Беше хваната в капан.

Госпожа Камдън пристъпи към креватчето и Сара се отдръпна, за да може тя да се приближи. Само че госпожа Камдън не протегна ръце, не приглади одеялцето, не направи нищо майчинско. Просто наблюдаваше момченцето, сякаш не го беше виждала досега. Моряшкото костюмче бе метнато на таблата над главата на детето.

— Какво е това? — Госпожа Камдън опипа материята.

— Уших моряшко костюмче, докато ви нямаше. Госпожица Хъникът ме помоли да помогна с децата в труден момент и аз си казах, че това може да му отива.

— Вие ли го направихте?

— Както и дребни неща за другите — искаше да покаже, че вниманието й е било насочено към всички деца, но ако можеше да съди по стиснатите устни на госпожа Камдън, изглежда, беше преминала границата. — Не исках да се натрапвам.

Госпожа Камдън огледа Сара от краката до главата. Сигурно знаеше. Разбира се, че знаеше. Слугите говореха, другите съседи сигурно бяха виждали Тио да излиза от апартамента й сутрин. Сара не беше с нищо по-добра от майка си, която се беше оставила на граф Чичестър, а резултатите бяха катастрофални. Смисълът да дойде в Америка беше да избяга от старите навици, от проблемите. А ето че се беше озовала в още по-голяма каша.

— Прекалих. Моля да ме извините — Сара се надяваше госпожа Камдън да разбере многопластовото значение, което вложи. Беше създала хаос в дома на болна жена. Също като майка си тя щеше да изгуби всичко. Щеше да вземе коланите, вратовръзката и моряшкото костюмче и да ги прибере в сандъка си, за да не се виждат. — Трябва да вървя — Сара понечи да си тръгне.

— Не, чакайте! — гласът на госпожа Камдън прозвуча заповеднически. Неочаквано обаче тя наведе глава. Притисна разтреперана ръка към челото си.

— Не сте добре, позволете да ви помогна — Сара я прегърна и жената се облегна на нея.

— Призля ми.

Нищо чудно, след като се връща у дома и заварва любовницата на съпруга си в детската стая.

— Моля ви, позволете да ви направя чаша чай.

Сара я поведе към кухнята. Известно време мълчаха, тя запари чай, след това наля. Тъй като бяха в кухнята, а не в някоя от официалните стаи, тя се почувства по-спокойно и по-уютно.

Госпожа Камдън отпи глътка, след това остави чашата в чинийката.

— Къде са останалите?

— Излязоха с Тио, искам да кажа с господин Камдън, отидоха на празненството по случай пристигането на Статуята на свободата.

— Емили ми изпращаше писма всеки ден, докато ме нямаше, и ми разказваше какво правите. Заедно.

— Исках да помогна. Господин Камдън май не беше на себе си, а госпожица Хъникът… — тя замълча.

— Напоследък госпожица Хъникът е прекалено заета с вниманието на новия портиер Давин.

Давин беше наперено момче с черни очи. Наблюдателността на госпожа Камдън учуди Сара.

— Май сте права.

Госпожа Камдън се разсмя.

— Той е красиво момче.

— Липсвате на децата. Те са прекрасни. Също и Кристофър.

— Да. Моят храненик — Странен начин да говориш за момче. Или пък тонът й, сякаш бе захапала плод, който се оказа неузрял. — Така и не ви се извиних лично, че ви обвиних в кражбата на колието. Извинявам се. Не бях сигурна как да повдигна въпроса. А трябваше да го направя.

Колко отдавна й се стори това.

Госпожа Камдън продължи.

— Все още се възстановявам и искам да се грижите за децата, както досега.

— Сигурна ли сте? Не искам да се натрапвам — може пък да не я беше чула правилно. Или може би госпожа Камдън го казваше, за да се покаже по-благородна.

— Трябва да продължите да се грижите и за Тио.

При тези думи Сара усети как сърцето й започва да блъска.

Жената я наблюдаваше без следа от злоба или укор. Лицето й беше ясно.

— Господин Камдън е труден човек. В момента нямам енергия да му обръщам вниманието, от което се нуждае.

Тя да не би да казваше онова, което Сара мислеше, че казва? Разговорът се отклони в опасна посока.

— Радвам се, че работя като асистентка на господин Камдън във всяко отношение.

— Не, искам да се грижите за него извън работата — госпожа Камдън отпусна ръка на масата, сякаш се канеше да покрие ръката на Сара, но се отказа. Вместо това започна да барабани с пръсти по дървото. — Подобни уговорки се правят непрекъснато. — погледна през прозореца, преди да продължи: — Съвсем простичко е.

— Не ви разбирам.

Тя впи очи в Сара. Близнаците имаха същите лешникови очи, същите златни точици близо до ирисите.

— Напротив. Не бъдете шокирана. Така е най-добре. Тио откликва на вас по начин, по който никога не е откликвал на мен.

Жената сигурно имаше висока температура.

— Не се чувствате добре, трябва да полегнете и да си починете.

Госпожа Камдън изпъна гръб.

— Не, слабостта премина. Възстановила съм се, поне според лекаря. Болестта не беше свързана с предишната. Немощна съм, да, но това е, защото си дадох сметка, че през всичкото време съм искала тъкмо това. Най-добре е да бъдете с Тио. Той е изцяло ваш.

* * *

Месец след разговора на Сара с госпожа Камдън уговорката се превърна в рутина. Тио спеше в апартамента на Сара всяка вечер и вечеряше с нея, когато нямаше среща по бизнес. Сара посещаваше децата в събота, когато госпожа Камдън ходеше на гости и ако случайно се разминеха в двора, си кимваха и продължаваха.

Междувременно Тио бе като полудял в офиса, лавираше между постъпилите поръчки, бе затрупан с работа. След разходката с яхта нямаше повече излизания, нито с децата, нито те двамата. Сара предложи една събота да излязат с велосипеди, но той или не я чу, или се престори.

Тя се утешаваше с мисълта, че ще бъде така, докато бизнесът му стъпи на крака. Догодина Тио щеше да може да понамали темпото и да се забавлява. Тя непрекъснато се питаше дали госпожа Камдън знае какво става, когато й предаде тази роля.

Една вечер, когато знаеше, че госпожа Камдън се е качила на влака, за да отиде на гости при приятели, Сара слезе, за да почете на децата приказка за лека нощ. За тях тя беше специална приятелка. Сара оценяваше факта, че госпожа Камдън не е направила нищо, за да прекрати това приятелство.

Тио седеше в стол е широка облегалка и пушеше лула, четеше вестник.

— Ти си истински пример за преуспял, доволен мъж.

Той се намръщи.

— Този проклет проект за Олбъни ще ме довърши. Искат нови промени по чертежите. И за капак, „Макким, Мийд енд Уайт“ са получили поръчката за Голет Билдинг. Няма да постигнем никакъв успех, ако продължават да ни измъкват поръчките изпод носа.

— Сам каза, че било малко вероятно да я получиш ти. Те имат поне десет години опит преди нас — тя пристъпи към него и се наведе, за да го целуне бързо.

Той стисна ръката й.

— Разбирам, че сам си го причиних.

— Мога ли да помогна с нещо?

Той целуна китката й от вътрешната страна, преди да я привлече в скута си. Тя обаче се спъна в крака на стола и едва не падна, но той протегна ръка и я подхвана.

— Ох! Бъдете внимателен, господине — тя потри ръката си. Мястото вече се зачервяваше.

— Извинявай, любов моя! — Той вдигна ръката й и целуна мястото. — Напоследък се превръщам в звяр. Оплаквах се, че нямам достатъчно работа, а сега, че имам прекалено много.

— След като наемем нов чертожник и още един младши архитект, ще се притесняваш по-малко.

— Както обикновено, си права. Върви да кажеш лека нощ на децата, след това ела да пием по едно шери.

На децата вече им се спеше. Кристофър се усмихна, когато се наведе над креватчето му. Лутър се сгуши по-близо, когато Сара седна на ръба на леглото му.

— Тук имаш нещо — посочи той лакътя на Сара, където утре щеше да има синина.

— О, да.

— Сега сме еднакви.

Лутър нави ръкава си, за да покаже пурпурен кръг на горната част на ръката си.

Ръката му не беше по-дебела от краставица и бе също толкова крехка.

— Госпожа Хъникът ли го направи?

— Не — Лутър погледна Емили, сякаш чакаше разрешение, за да заговори.

— Нищо му няма — отвърна по-голямата му сестра. — Играеше си в библиотеката с нещата на татко. Татко никак не обича такива неща.

— Баща ти те е стиснал, така ли?

Спомни се деня с разходката на яхта. Когато слизаха от каретата, Лутър се дръпна, когато Тио му подаде ръка, за да му помогне. Стана за секунда.

Емили изви очи и въздъхна с отегчение.

— Лула и Лутър винаги си навличат неприятности.

Въпреки че се изкушаваше да повдигне въпроса пред Тио, докато пият шери, тя не го направи. По-късно, когато се качи в апартамента си, Сара се замисли над думите на Емили. Шевната машина беше поставена в ъгъла. Нямаше нито енергия, нито време, за да направи нещо ново. Разходката в нюйоркското пристанище й се струваше преди цяла вечност.

Когато бяха на яхтата, Тио бе казал нещо странно. Както и за трепването на момчето, тя не се беше замисляла.

Грешка.

На яхтата Тио бе казал: „Каква грешка щеше да бъде“, ако я беше изгубил. Странен избор на думи. Чия грешка?

Тя бе изпратена в лудницата по погрешка, така ли? След това Дейзи бе обвинена в същото престъпление. Дейзи, с нейните романтични стремежи и готовност да помага.

Ами ако Дейзи е била обвинена несправедливо, също като Сара, и сега бе в затвора за престъпление, което не беше извършила?

Сара въздъхна. Чувстваше се безкрайно уморена, мислеше прекалено много. Тио беше избухнал, както правят много мъже, и си го беше изкарал на детето си. Това бе най-обикновена синина, нищо повече, и той сигурно съжаляваше.

Тази нощ обаче сънува, че Дейзи я вика. Показа й синините по белите си ръце.

Плачеше за помощ.