Наследницата от Дакота Билдинг

Тринадесета глава

Ню Йорк Сити, ноември 1884 г.

Както й беше обещано, каретата я чакаше точно в единайсет на Седемдесет и втора улица пред Дакота Билдинг. Щом излезе, Сара свали дългата пелерина, доволна, че вечерта е приятна, и приглади роклята си. Беше прекарала последните три вечери в упорит труд над шевната машина, за да стесни силуета и да промени ръкавите според модата, и макар роклята да не беше съвършена, щеше да свърши работа. Усещаше как ръцете й овлажняват в ръкавиците.

На Петдесет и девета улица каретата спря рязко. Вратата се отвори и господин Камдън се появи, осветен отзад от уличните лампи.

— Готова ли си да видиш най-ужасното от обществото? — Той се настани до нея и й подаде деликатна маска, украсена с пера от паун, в синьо и зелено. Неговата беше боядисана в антично златно.

Дори във вечерно облекло той изглеждаше така, сякаш току-що е участвал в битка. С този извит нос нямаше начин да се скрие фактът, че не прилича на човек от висшето общество. Само че приятното несъответствие между изисканите му дрехи и грубоватото му тяло я накара да притаи дъх.

— Сигурен ли сте, че е разумно? — Тя стисна здраво връзките на маската. — Няма да ви се отрази никак добре да ви видят с човек от персонала на Дакота Билдинг. Ще ми съдерат кожата. И вашата също.

— Вече уведомих, че братовчедка ми Имоджин Кътбърг ще ме придружи. Ще пообиколим и ще поразгледаме, преди да си тръгнем. Никой няма да забележи, обещавам.

— Имоджин Кътбърг ли? Това ли беше най-доброто, което успяхте да измислите?

Той се нацупи шеговито.

— Държа да ви уведомя, че наистина имам братовчедка, която се казва Имоджин Кътбърг и тя е нежна душа — той замълча, замисли се. — Зъбите й са доста криви и не е от най-умните, въпреки това е очарователна.

— Тогава мога единствено да си представя какво виждате в мен. — Тъмнината я правеше дръзка.

— Прекрасни зъби и ум, остър като бръснач, щом държите да знаете.

Добре че не можеше да види руменината, която пропълзя по врата й и стигна чак до върха на главата й.

Каретата най-сетне спря пред една къща. Сара си пое дълбоко дъх и слезе. Спомни си всички предупреждения на майка си за позата и поведението, когато си с прилична рокля, и пристъпи на тротоара към огромната входна врата с две колони.

Вътре се оказаха притиснати от гостите. Господин Камдън беше казал, че списъкът с поканените е над хиляда и тя беше благодарна, че е така, тъй като многолюдният прием й гарантираше анонимност. Всички се опитваха да се вмъкнат в грандиозната бална зала и Сара се остави множеството да я понесе напред, а ръката на господин Камдън на лакътя й вдъхваше увереност. Той я поведе към единия край на просторното помещение, откъдето можеха да наблюдават, без да ги блъскат.

Ако нощта не се беше превърнала в сън, балната зала го гарантираше. Нишите с фонтани и катерливи лози преобръщаха света. Тежестта на стените от груб камък придаваха илюзия за тромп л'ой небе, което покриваше куполообразния таван.

— Роклята ви е чудесна! — Господин Камдън направи няколко крачки назад и я огледа. Нямаше нужда от огледало, за да знае, че изпълва прекрасно роклята — по лицето му се изписа наслада. — Отива на цветята. — Той посочи ваза с розови рози, които ги скриваха от погледите, един от стоте подобни букета в цвят от слонова кост до алено. Огромните палми и папратта около мраморните колони бяха в отговор на модните изисквания за зеленина вътре в къщата.

— Тук е като в джунгла — тя беше горда и смутена, нетърпелива да отклони вниманието му.

— Джунгла с ламперия, свалена от шато във Франция.

— Май камината им е достоен съперник на нашата — отбеляза Сара.

Господин Камдън я погледна.

— Камък от Карлайл и гравирано дърво. Струва ми се шест метра широка. Онази в трапезарията на Дакота Билдинг е нищо и никакви четири метра и половина. Извинявам се за това, госпожице Кътбърг.

— Така и трябва.

Дори да беше извикал истинското й име, пак нямаше да привлекат ничие внимание. Господин Камдън се пресегна за две чаши шампанско от подноса на преминаващ сервитьор и й подаде едната.

— Елате да разгледаме — той я поведе по коридор, който ги отдалечи от тълпата.

— Колко ли слуги са нужни, за да поддържат тази къща? — попита тя. Шампанското кипна в носа й и тя кихна.

— Малко по-малко от четиридесет, доколкото съм чувал — той спря пред една врата и я отвори.

Бяха в библиотека, най-внушителната, която Сара бе виждала някога. Стените бяха скрити зад полици с книги, три нива, опасани от тесни балкони. Камина от кървавочервен мрамор й напомни сурова пържола, прорязана от мазнина. Пристъпи по-близо, привлечена от фигурите, гравирани на полицата: десетки пухкави бебета, всяко сграбчило друго или в пристъп на гняв, или на съперничество.

— Какво е това?

Господин Камдън се приближи и въздъхна.

— Знам, ужасно е, нали?

— Аз бих казала, че херувимчета са по-подходящи за подобно грандиозно помещение — тя посочи декоративните панели на тавана. — Не и тези дяволски създания.

— Сега разбирате ли негодуванието ми? Да притежаваш толкова пари и да ги пилееш за простотии — обърна се към нея. — Затова искам да се отделя от Хардънбърг, да отворя своя фирма и да започна да променям света. Сграда след сграда! Повече никакво европейско влияние. Прави линии, които се извисяват към небето.

— Говорите за преобразяване на целия град, нали?

— Може би. Все някой трябва да се заеме.

Сара погледна витражите и порцелановите вази.

— Как знаете кое е наистина ценно, след като всичко е ценно?

Той се разсмя.

— Именно — маската прикриваше изражението му, но очите му сияеха от удоволствие.

Сара застина на място, когато дълбок глас откъм коридора прозвуча съвсем близо.

— Някой идва. Какво ще правим?

Господин Камдън стисна ръката й и я дръпна в ниша, отстрани на главната стая, така че да не се виждат.

Тя се опита да се отдръпне, но нямаше смисъл. Бяха хванати в капан.

Господин Камдън приближи уста до ухото й.

— Ще останем тук тихо. Сигурно идват да пушат и скоро ще си тръгнат.

Сара се дръпна колкото може по-навътре. В нишата имаше полици, но вместо книги в кожена подвързия, тук бяха подредени какви ли не артефакти. Древни ръкописи бяха поставени до блестящи мечове, хилеха им се гротескни пластики от чужбина. Ужасена да не би да събори нещо, Сара не смееше да помръдне.

Проскърцването на кожа, последвано от мирис на пура, разкри, че господин Камдън е бил прав. Мъжките гласове станаха по-силни.

— Те направо полудяха! — Човекът, който заговори, мърмореше сърдито и гърдите му свиреха. — Госпожа Ръдърфорд едва не е била прегазена онзи ден на Пето Авеню. Кочияшът ни трябвало да напердаши добре хлапето. Нямат никакъв усет тези улични деца.

— Ще ми се да можехме да ги натоварим на кораб и да ги пратим някъде — отвърна другият. — Те превръщат Ню Йорк Сити в опасно място.

— Какви благородни души — измърмори господин Камдън толкова тихо, че Сара едва го чу. Той взе един нож от полицата. Дългото острие бе с остър връх, а ръкохватката бе украсена с извивки от злато и сребро. — Сигурен съм, че хлапето с радост би докопало някой от тези, за да им даде да разберат. Поне аз бих направил така. Надути глупаци!

— Не бива да пипаме нищо — изрече с устни Сара.

Висок женски глас прекъсна тихия мъжки разговор.

— Господин Ръдърфорд, не можете да се криете тук. Няма начин.

Господин Камдън остави ножа и Сара се сгуши по-близо до него.

— Скъпа госпожо Ръдърфорд, трябваше да се сетя, че ще ни откриете.

Последва ново мърморене и мъжете излязоха — след тях остана зловонният мирис на пури.

Вече не си играеха да подиграват богатите, криеха се в библиотеката на господин Ръдърфорд, подслушваха, пипаха съкровищата му. Господин Камдън може и да имаше достъп до висшето общество благодарение на съпругата си, но Сара бе натрапница. Прояви се като глупачка, като дойде.

— Тръгнаха си.

Господин Камдън не помръдна.

— Чакайте малко, нека да се отдалечат — той вдигна ръка и докосна леко Сара по бузата.

Тя притаи дъх, прикована от стоманените му очи.

— Прелестна си, Сара.

Силата на жеста бе физическа, сякаш той я смаза в прегръдка. Макар тя да не притежаваше богатството и положението на останалите гости, на господин Камдън му беше все едно. Собственият му скромен произход означаваше, че я разбира по-добре от когото и да било друг. Той не я възприемаше като слугиня или икономка, а единствено като жена.

Докосна устните й с пръст.

— Трябва да се връщаме в Дакота Билдинг. Веднага.

* * *

Когато се върнаха, беше един след полунощ и в сградата беше тихо като в катедрала. Той настоя Сара да му направи компания на чаша шери. В хола свали наметалото от раменете й и го остави на близкия стол, докато наливаше напитките им. Тя нямаше никога вече да облече толкова прекрасна рокля. Колко много изкушения за толкова кратко време! След като слънцето изгрееше, тя щеше да се върне на работа и да се заеме с оплакванията на другите. Нощта обаче беше нейна.

Той се върна, подаде й чашата и двамата се настаниха на канапето.

— Може ли да те наричам Сара?

Тя кимна.

— Може.

— А ти ще ме наричаш ли Тио?

— Разбира се. Когато сме сами.

Той въздъхна.

— Знам, че и двамата не сме за това общество. Единствената причина скромен архитект да бъде допуснат на бал, е, че съпругата му има положение, докато ти си дъщеря на граф, а трябва да се промъкваш под измислено име.

— Нали не си забравил, че нито един от нас не се интересува от този начин на живот? Само колкото да му се присмиваме.

— Само че ме притеснява фактът, че се трудиш в този затвор и ръководиш хора като госпожа Хейнс и Фицрой. Заслужаваш много повече.

Тя се разсмя.

— Наричаш това затвор?

— Великолепен затвор.

— Всеки от нас си има свой великолепен затвор, дори кралицата.

— Сега се превръщаш във философ — той отпи от шерито си. — Знаеш ли кого ми напомняш тази вечер?

Тя поклати глава.

— Пепеляшка на бала, анонимна и красива.

— Ако е така, изглежда, съм се прибрала без две пантофки и без принц — интимността бе прекалена. — Моля те, трябва да си вървя. Не искам да те задържам повече.

Той стана и й подаде маската.

— Ще я задържиш ли за спомен?

— С удоволствие — тя приглади перата. — Благодаря, Тио.

Той пристъпи към нея.

Неочаквани спомени, нежелани, нахлуха в главата й. За езика на господин Ейнсуърт, ръцете му пълзят по нея, кръв.

Тя се стегна, несигурна какво да прави. Тио не помръдваше, чакаше, наблюдаваше я.

— Разкажи ми.

— Не мога — тъмнината, споменът за онова, което бе направила, почти я разплакаха.

Той се отдръпна и й подаде чашата шери. Тя отпи и се обърна към огъня, загледа се в пламъците.

— Аз ли направих нещо? — В гласа му прозвуча болка.

— Не. Разбира се, че не.

— Надявам се, разбираш, че те чувствам близка, че ми е много приятно да съм с теб. Извинявам се, ако съм те притеснил с близостта си.

— Не е това. Съвсем не е това — де да можеше да обясни.

— Какво тогава?

Тя заговори, отначало несигурна какво да разкрие.

— Когато бях млада, ме изпратиха да чиракувам при една шивачка. Госпожа Ейнсуърт беше ужасна и ни държеше да работим до късно през нощта, когато очите ти се напрягат от усилие да шиеш добре на светлината на свещта. Тя беше гадна, но съпругът й беше весел, мил. Той ни носеше бонбони, хвалеше работата ни. Не разбирах, че дебне другите момичета. Една по една ги издебваше сами. Тогава си мислех, че вниманието му означава, че съм специална.

— Била си младо момиче, невинно.

— Госпожата работеше над рокля за графинята — Сара подръпна полата си. — Тази рокля. Когато беше почти завършена ме накара да я пробвам, за да провери дължината. Той влезе, когато бях облечена в нея — тя премълча за погледа, който господин Ейнсуърт й отправи — на удоволствие и копнеж. Колко бе доволна от силата си. Не спомена пред Тио как същия следобед другите момичета я бяха предупредили за вниманието, което им оказва господин Ейнсуърт, за извратените неща, които ги е принуждавал да правят. Цветът на ученическия й флирт бе увехнал, заменен от срам и отвращение. И от ярост.

— Късно същата вечер тя ме накара да довърша подгъва. Не чух как господин Ейнсуърт се промъкна зад мен.

Тио поклати глава.

— Наведе се над мен, подпрял се с една ръка на масата, и зашепна ужасни неща, докато се притискаше в гърба ми. За момент застинах, но след това направих нещо ужасно — тя си пое дълбоко дъх, спомнила си студенината на метала върху пръстите. — Грабнах ножицата и я забих в ръката му.

— След това какво стана? — Тио я обърна към себе си, но тя все още не намираше сили да го погледне в очите. Вдъхна аромат на портокал и дим.

— Изтичах на горния етаж, все още стиснала роклята, събрах си багажа и избягах в Лондон. Намерих си работа като прислужница на едно ужасно място, мърлява странноприемница.

— Господи, Сара! Какво си преживяла! Какво си постигнала! — Той вдигна брадичката й и я погледна. — Разбирам напълно. Аз щях да направя същото с пастрока си.

— Наистина ли?

— Една година, за рождения ден на мама, бях направил тетрадка със скици за нея. Бяха рисунки на замъци и къщи, една на нея в красива рокля, подобна на тази, в която си облечена ти, въпреки че тя никога не е притежавала подобна рокля. Мама се навеждаше над всяка страница, прокарваше пръсти по линиите, сякаш бяха брайлова азбука. Това обаче вбесяваше пастрока ми. Той настоя тя да хвърли тетрадката в огъня. Знаеше, че по този начин ще прекърши духа й, също и моя. Щом видях задоволството в очите му, когато тя я предаде на пламъците, ми се прииска да имам револвер. Щях да го застрелям в лицето — той потри очи, сякаш се опитваше да заличи спомена. — Извинявай.

— Защо? — Тя искаше той да продължи да разказва, да усети по-дълго агонията от близостта.

— Не мога да се откъсна от теб. Ако се случи нещо странно с някой от обитателите или работниците, да знаеш, че ти си човекът, с когото искам да го споделя, при това веднага. Притеснявам се, че съм прекалил, а се опитвах неведнъж да се отдръпна.

— Разбирам. Постъпил си правилно.

— Не искам да ме възприемаш като господин Ейнсуърт, но Сара… Вече не искам да постъпвам правилно.

Тя, не той, започна целувката. Копринената рокля се смъкна от раменете й като розови венчелистчета по време на знойно лято и с нея си отидоха мъчителните спомени за господин Ейнсуърт. След това Тио я прегърна внимателно, нежно, пред камината.

Сара се отпусна, потъна в сенките на Дакота Билдинг, отпусна се между дебелите стени, които заглушаваха всички звуци и страхове.

* * *

— Госпожа Камдън е тук!

Дейзи влетя в офиса на Сара с поруменели бузи. Сара не беше спала предишната вечер, на зазоряване се промъкна в стаята си от апартамента на Тио, стиснала в ръка маската с паунови пера. Може би не чу правилно.

— Моля?

— Съпругата и децата на господин Камдън пристигнаха. В момента отиват към апартамента и госпожа Камдън каза, че иска да ви види незабавно.

— Но тя трябваше да пристигне следващия вторник, нали така? — Въпросът беше глупав и не променяше факта, че жената вече е в Дакота Билдинг, но Сара трябваше да спечели време, за да осмисли тази нова информация.

— Знам, но вече е тук. Децата са очарователни, облечени еднакво. Ще направя същото, когато имам деца.

— Отивам веднага. Междувременно повикай прислужниците от етажа, за да разопаковат багажа им.

Неочакваното напрежение в гласа й стресна Дейзи.

— Добре, госпожо.

След като момичето затвори вратата, Сара стана и отиде до прозореца. Какво се надяваше да види? Как Тио идва към нея, готов да я поеме в ръцете си и да й каже, че я обича ли? Не, разбира се. Това беше кратък сън, когато двамата избягаха в друг свят, сътворен от показната красота на хората и обстановката на бала. Сега всичко бе приключило.

Прииска й се да се скрие в стаята си и да заспи. Да спи, докато минат години и Тио вече не живее тук, а тя може да си върши задълженията, без да се надява, че няма да се натъкне на него на някой ъгъл.

В апартамента на Тио цареше трескаво оживление, носачите пренасяха сандъци, прислужниците се стрелкаха наоколо като ято гъски с бели шапчици. Тя се поколеба във фоайето, подпряна с една ръка на камината, заслуша се. Женски глас с мелодично английско произношение се носеше над останалите.

— Емили, сигурна съм, че куклата ти е някъде тук. Прояви търпение и ще я намерим.

Сара пристъпи напред. В хола бе застанала жената от онзи ден в хотел „Лангъм“. Косата й падаше на съвършени руси вълни, тя беше в тъмносиня карирана рокля за пътуване. Сара не можеше да отрече, че жената е красива. Светлата кожа и коса би трябвало да я обезличат, но тя имаше златистозелени очи с невероятни мигли, толкова черни, сякаш бяха на друг човек. Нямаше съмнение, че Тио е бил омагьосан още първия път, когато я е видял. Тя бе истинска мечта за всеки художник.

Беше застанала права в средата на стаята и говореше на момиче, в което Сара разпозна по-голямата й дъщеря. Момичето беше брюнетка, приличаше на Тио.

— Госпожо Камдън — гласът на Сара неочаквано стана писклив. Тя прочисти гърлото си. — Аз съм госпожа Смайт, лейди мениджър.

— Точно така. Запознахме се в Лондон.

— Да.

Тя пристъпи напред и подаде облечена в ръкавица ръка.

— Вие спасихте дъщеря ми Лула, а аз така и не успях да ви благодаря както подобава. За щастие, господин Камдън настоя да дойдете чак в Америка с нас, така че най-сетне мога да го сторя.

Сара остана на място. Беше забравила колко изразителен е английският. С лека промяна на тона лесно можеше да се отправи обвинение или пък да се зареди със сарказъм. Още през първата седмица в Дакота Сара осъзна, че американците не разбират подтекста в зависимост от интонацията й. Трябваше да им се каже какво точно е нужно, както и неотложно. Не можеше да зависи от фрази като: „Искрено се надявам да дойдете навреме за работа“.

В думите на госпожа Камдън долови нещо. Дали не беше предупреждение? Или пък си въобразяваше?

— Няма нужда да ми благодарите.

— И без това имаме трудности с настаняването. Леглата в детската трябва да се разместят. Не ми харесва как са разположени.

— Разбира се.

— Мини!

Тио влезе в стаята, но спря, когато забеляза Сара. За момент двамата останаха напълно неподвижни, впили поглед един в друг, преди малкото момиченце да се втурне към него.

— Папа!

Тио коленичи и я пое в ръце.

— Милинката ми Емили, каква неочаквана радост! — Вдигна поглед към съпругата си. — Пристигате по-рано.

— Разбира се. Морето беше благосклонно — тя посочи Сара. — Тъкмо давах нареждания на госпожа Смайт. Това е всичко засега, госпожо Смайт.

— Разбира се — Сара изгаряше от срам.

— Чакайте.

Гласът на Тио я спря.

— Госпожо Смайт, благодаря ви за помощта.

Тя не срещна погледа му.

— Пак заповядайте.

— Куклата ми! — Емили сграбчи ръкава на баща си. — Няма я, а мама не иска да направи нищо.

— Достатъчно — умората в гласа на госпожа Камдън напомни на Сара за нейния първи ден в Ню Йорк Сити и изпита съчувствие. — Прислужниците са заети да разопаковат багажа, но съм сигурна, че госпожа Смайт ще ти помогне.

Съчувствието се стопи.

— Госпожа Смайт има други задължения, с които трябва да се занимава — отвърна Тио.

За момент Сара остана безмълвна, докато момиченцето не й отправи срамежлива усмивка.

— Може ли, моля ви — обърна се към нея малката.

— Разбира се.

Докато Сара извеждаше детето от хола, тя чу какво казва госпожа Камдън на Тио.

— Мислех, че апартаментът ни ще бъде в много по-добро състояние. Стаите са в ужасен вид.

— Работя, Мини.

Жената не отговори. Представи си ги как се прегръщат и целуват. Тя все още усещаше вкуса на неговите устни по своите.

Сара и Емили търсиха куклата не повече от две минути и я откриха заклещена между шкаф и стената. Близнаците Лула и Лутър скоро дойдоха при тях. Лула, момиченцето, което Сара беше спасила онзи ден, който й се струваше безкрайно далечен, приближи до Сара, подръпна полата й и затича обратно при брат си с хитра усмивка. Дете с дух, реши Сара. Твърде дръзка, което обясняваше нещастието, което едва не я сполетя в Лондон. Момченцето имаше красиви руси къдрици, също като сестра си. То стоеше малко настрани, несигурно как да постъпи.

След като откри куклата на Емили, Сара си тръгна и затвори вратата на апартамента с шумно щракване. Зарече се от сега нататък да се държи далече от семейството.

— Сара.

Тио я чакаше в коридора.

— Много съжалявам, че не ни остана нито една минута заедно. Исках да се извиня.

Тя го погледна.

— Няма нужда. Така е по-добре.

— Но снощи…

— Да не говорим за това — плач на дете се понесе иззад вратата. — Трябва да се върнеш при семейството си.

Вместо да чака асансьора, Сара тръгна по стълбите, като внимаваше стъпките й да звучат равномерно, въпреки че най-голямото й желание беше да се втурне като обезумяла далече от мъжа, към когато се бе стремила през изминалия месец.

Същата вечер й се искаше да изяде вечерята си сама в трапезарията на персонала, но Дейзи и госпожа Хейнс й помахаха да отиде на тяхната маса, където седяха заедно с млада жена с празен поглед и кестенява коса.

— Това е госпожа Хъникът, бавачката на семейство Камдън — представи я Дейзи.

Сара кимна отривисто на момичето.

— Моля ви, уведомете ме, ако семейството има нужда от нещо, докато се настаняват.

— Разбира се. Засега всичко изглежда спокойно. Въпреки че никога не се знае какво може да изскочи — очите й, макар и приятни, бяха близко разположени.

— Отдавна ли работите за семейството? — попита госпожа Хейнс, докато набождаше картоф с вилицата.

— Поех работата през лятото, след като освободиха предишната бавачка.

— Децата ми се струват очарователни — Дейзи се подпря на лакът на масата и се заигра с немирна къдрица.

— Доста са буйни — усмихна й се мило госпожа Хъникът. — Да ви кажа, истинска благодат е, че господин Камдън е тук, за да им даде да разберат какво е дисциплина.

— Той е доста зает с работата си.

Сара нямаше намерение да привлича вниманието към себе си. Госпожа Хейнс наклони любопитно глава.

— Въпреки че Дакота Билдинг вече е открита, той е започнал работа над следващия проект на господин Хардънбърг. Съветвам ви да обръщате повече внимание на малката Лула. Тя притежава повече безразсъдна смелост от момичетата на нейната възраст.

Бавачката кимна.

— Съгласна съм. Невероятен дух.

— Какво представлява госпожа Камдън? — попита Дейзи.

Сара трябваше да я спре да разпитва, но самата тя искаше да чуе отговора. Отпи от чая си в опит да преглътне по-лесно боба. Трябваше да си поговори с готвачката, тъй като вечерите на персонала нямаха нищо общо с вкуснотиите от пикника. Сара прибави и това към списъка с утрешните задачи.

Госпожа Хъникът размаха вилицата, очарована, че има слушатели.

— Тиха жена, често си лежи, защото е болна от нещо. Жалко, защото има великолепни рокли. Не знам дали ще може да вирее тук, в пустошта. Чух, че пътуването до града било цяла вечност.

— Градът постепенно се изтегля на север — не се сдържа да вметне Сара. — Има величествени къщи по Пето Авеню и останалите улици с номера около петдесет и казват, че щели да строят и около парка. Ние обаче сме първата.

— Няма да е достатъчно скоро за мен — обади се Дейзи. — Чухте ли за снощния бал с маски у семейство Ръдърфорд?

— Не, какво? — Госпожа Хъникът едва не скочи от мястото си. Дейзи си беше намерила сродна душа, когато ставаше въпрос за мечти.

— Пише всичко в следобедния вестник. Имало е над хиляда гости, но някой откраднал някакво съкровище.

Госпожа Хейнс изсумтя.

— Съкровище ли? Какво съкровище?

Дейзи се огледа и сниши глас, нетърпелива да разкаже за интригата.

— Тази сутрин открили, че от библиотеката на господин Ръдърфорд липсва ценен нож. Струвал хиляди долари. Бил от Тибет.

Споменът за дръжката в злато и сребро изникна в ума на Сара. Та тя беше на по-малко от трийсет сантиметра от него. Ами ако Тио си помисли, че тя го е взела?

Дояде храната в чинията си и изпрати носач със запечатана бележка до Тио, в която го молеше да се срещнат на покрива в осем.

Докато крачеше и го чакаше, осъзна колко глупаво постъпва. Отчаяно й се искаше да има шанс да поговори с него, и използва ножа за извинение. Канеше се да хукне надолу, когато той се появи.

Тио се огледа, след това пристъпи към нея и я прегърна. Точно това искаше тя повече от всичко на света. Той да я прегърне за последен път.

— Мила моя, много се извинявам, че не ни остана време да поговорим. Канех се да дойда при теб, когато получих бележката — дръпна я към един ъгъл, където се издигаше комин, и я облегна на тухлите. Ръката му се спусна по бузата до брадичката и той я задържа с палец и показалец. — Това ми харесва. Това искам.

След това я целуна, дълго, сладко, галеше я нежно с език и тя усети как всичко в нея се преобръща.

Тя отпусна глава на рамото му. Хладният въздух докосваше лицето й, но тя не искаше да слезе долу.

— Ти разбра ли, че снощи нещо е изчезнало от библиотеката на семейство Ръдърфорд?

Тио отметна глава назад и се разсмя.

— Ти ли си била? Трябва ли да те претърся за контрабанда?

— Било е взето точно от мястото, където стояхме.

— Вероятно е някой от слугите. Както и да е, не бих взел нож.

— Наистина ли? А какво би задигнал?

— Някоя от фантастичните книги от Средните векове. Ще има с какво да се забавлявам, докато полицията ме открие.

Никога досега тя не беше разговаряла с такава лекота, толкова открито с друг човек и я болеше, че разговорът ще приключи. Нямаше обаче начин да продължат, защото семейството му беше съвсем наблизо. Той беше женен. Имаше три прекрасни деца. Не можеше да рискува щастието им.

— Извадихме късмет, че не ни хванаха заедно, Тио — гласът й прозвуча по-остро, отколкото предполагаше, че е възможно. — Трябва да продължим живота си. Госпожа Камдън и децата ти са вече тук. Не можем да продължаваме по този начин.

Той въздъхна и потри ръце. Вятърът се усили и Тео вдигна реверите на сакото си.

— Съжалявам, Сара. Ти си целият свят за мен. Беше огромна помощ във всяко отношение. Искам да знаеш, че съм влюбен в теб.

— Достатъчно — тя си спомни как майка й беше вкаменила сърцето си. Сега бе неин ред. Въпреки че беше много трудно. Двамата бяха влюбени и щяха да работят заедно. — Повече няма да говорим по този въпрос. Довиждане, Тио.

Тя повдигна леко полата си, която, изглежда, си имаше собствено мнение и се беше усукала около краката на Тио, след това се отдалечи.