Наследницата от Дакота Билдинг

Двадесет и шеста глава

Ню Йорк Сити, септември 1885 г.

Тио изруга тихо.

— Забравих вертикалното сечение.

Сара прерови кожената папка, пълна с бележки и чертежи.

— Сигурен ли си? Помня, че ги сложих снощи.

Отиваха на среща с най-големия си клиент досега, който искаше красива офис сграда на Шесто Авеню. През месеца след речта на Тио пред асоциация „Уест Енд“ те бяха залети с клиенти и той дори нае трима чертожници, за да може да се справи с поръчките.

Тио поклати глава.

— Тази сутрин на закуска ги извадих, за да проверя изчисленията. Оставих ги на масата. Сигурен съм.

На нея не й беше приятно да го вижда толкова разтревожен, но пък обичаше истинското му аз, не маската, която показваше пред хората. Вечерта след речта си бяха легнали заедно, но тъй като семейството му го нямаше, това им се стори съвсем естествено продължение. Сара беше негов партньор във всички отношения и засега предпочиташе да си затваря очите пред факта, че съпругата и децата му не са в щата.

Тя се наведе напред.

— Свали ме тук. Ще се върна и ще взема такси, ще се видим на мястото на срещата.

Той й се усмихна напрегнато.

— Сигурна ли си?

— Разбира се. Утрото е прекрасно, а ние едва тръгнахме. Няма да се бавя.

— Казал ли съм ти, че без теб нямаше да постигна успех.

— Всеки ден ми го казваш.

Той подвикна на кочияша да спре. Тя слезе и тръгна по Осмо Авеню, замислена над плановете. В тухлената сграда, обточена с теракота, щеше да се използва нов вид стоманена колона, така че да се издига на височина на сравнително тесен терен.

Без вертикалното сечение величието на сградата нямаше да може да бъде представено пред клиента. Тя забърза към Дакота Билдинг и се качи в апартамента на Тио. Госпожа Хейнс тъкмо излизаше.

Жената се усмихна, но не и очите й. Отношенията им след трогателната първа среща при освобождаването на Сара бяха охладнели заради близките й взаимоотношения с Тио. Въпреки че двамата бяха дискретни, прислугата говореше. Винаги ставаше така.

Само че престоят на Сара в лудница и славата, която я споходи, й осигуриха свобода, каквато дори не бе предполагала, че може да съществува. За нея вече нямаше значение какво казват или мислят хората. Болката и страданието й я бяха имунизирали срещу клюките или поне те не й въздействаха както преди. Това означаваше, че може да прави каквото пожелае, а в момента тя искаше да е партньорка на Тио не само в едно отношение.

Същевременно на Сара й беше неприятно, че създава проблеми на жената, която си имаше предостатъчно задачи.

— Мога ли да ви помогна с нещо, госпожо Хейнс?

— Не, просто наглеждах доставка в детската стая. Погрижила съм се вече.

— Ясно.

Изобщо не й беше ясно. Детската стая бе затворена, откакто госпожа Камдън и децата бяха заминали. Сара беше надникнала веднъж, когато се събуди рано, за да се качи в своя апартамент.

Личеше, че стаята не се използва, сякаш единствените обитатели бяха куклите, подредени на грижливо оправените легла. Сърцето й се сви, съвсем леко, при мисълта, че децата страдат заради болестта на майка си, но тя пропъди тази мисъл, завладяна от харизмата на Тио. Двамата не се съобразяваха с приказките и очакванията на обществото.

Госпожа Хейнс си тръгна, без да каже и дума повече. Сара откри чертежите на работната маса в библиотеката и ги пъхна в една раница. Нямаше време за губене, но трясък откъм спалните привлече вниманието й. Един от носачите, нов, тя не помнеше името му, бе застанал в средата на детската и разопаковаше някаква мебел.

— Извинете, не исках да ви притеснявам — усмихна й се младежът.

— Няма нищо. Това ли е доставката, за която спомена госпожа Хейнс? — Тя не искаше той да си помисли, че тя не знае какво става. Въпреки че нямаше представа.

— Да, госпожо, бебешко креватче.

Сърцето й подскочи към гърлото. Бебешко креватче.

Възможно ли бе госпожа Камдън да е родила друго дете, а Тио да не е споменал пред нея? Възможно ли беше да е скрил тази информация, тъй като е знаел, че това ще предизвика разрив между тях.

Може би затова госпожа Камдън бе заминала. Не заради болест, а за да не разбере Сара веднага. За да може той да я ухажва и да се сближи с нея, преди да й съобщи новината.

Тя накара кочияша да побърза към мястото на срещата. Конят, изглежда, усети колко е нервна, и затропа с копита, докато тя плащаше. В далечината Тио бе застанал по средата на парцела, където навремето бе имало ковачница и пивница. Собствениците бяха освободили мястото преди месеци и сградите бяха съборени. Когато приближи, той я посрещна, а мъжете кимнаха. Тя му подаде чертежите и отстъпи назад, защото знаеше, че ролята й в момента е — да се държи като изпълнителна асистентка. Тио никога не се държеше пренебрежително с нея пред клиенти, но единствения път, когато тя направи предложение, той я сряза.

— Не, няма да стане.

По-късно се извини и използва идеята й, но тя знаеше, че той е прав. Външният свят нито щеше да разбере как работят заедно, нито да одобри.

Срещата се проточи дълго и дори след като се върнаха в офиса, нямаше възможност да поговорят насаме. Последният чертожник си тръгна в седем, изстреля весело „приятна вечер“, докато си слагаше шапката и палтото.

Възелът в стомаха на Сара вече бе станал троен.

Тя мина направо към въпроса. Това бе едно от нещата, които Тио твърдеше, че харесва у нея.

— Когато отидох в Дакота Билдинг за плановете, госпожа Хейнс каза, че съпругата и децата ти се връщат.

Тио се отпусна на стола и потри очи.

— Да. Извинявай. Щях да ти кажа. Бяхме обаче толкова заети.

— Кога се връщат?

— Следващата седмица.

Тя кръстоса ръце.

— Кога възнамеряваше да ми кажеш? Когато се сблъскам с госпожа Камдън в двора ли?

— Не, не. Не, разбира се. Щях да ти кажа днес, на вечеря. Само че това няма значение. Нито за работата, нито за живота ни.

— Как е възможно да кажеш подобно нещо? Наистина ли мислиш, че тя ще се примири да обикаляш града и навсякъде да те виждат с мен?

Беше й неприятно, че го казва, също като свадлива жена.

Тио наведе глава.

— Не искам тя да се връща. Знам, че това ме прави ужасно човешко същество, но така се чувствам. Обичам те. Онзи ден говорихме, че не ни интересува какво мислят другите хора. Сега обаче нещата се промениха.

Не беше това. Болката й беше по-дълбока. Тя си пое дълбоко дъх.

— Вие с госпожа Камдън друго дете ли имате?

— Какво? Не.

Остана шокирана, че той отрича.

— В детската стая монтират бебешко креватче.

— Точно така — той заобиколи бюрото и седна на ръба му, протегна ръце. — Затова исках да ти кажа на вечеря, когато седнем, за да обясня.

Тя не трепваше.

— Обясни тогава.

— Докато я нямаше, Мини се сприятелила с жена, която също била болна и имала бебе. Жената починала, а Мини й обещала да се погрижи за детето. Бях възмутен, не искам други деца.

— Ваш храненик ли ще бъде?

— Да.

— Момче ли е, или момиче? — Тя притаи дъх и се помоли да не е момче.

— Момче. Казва се Кристофър.

Тя усети как по гърба й пролазва тръпка. Тъй като Сара не проговори, Тио продължи.

— Не бях много доволен, но това й дава нещо, над което да се съсредоточи. Не разбираш ли? Това беше моята сделка. — Аз запазвам теб, а тя — детето. Това е споразумение.

— Значи си й говорил за нас?

— Не по очевидния прям начин. До нея обаче са стигнали слухове. Честно казано, съмнявам се, че е изненадана или разгневена. Ние и без това не се разбирахме. Пазим приличие заради семействата — и нейното, и моето. Тя обича децата, това е нейната страст. Аз те обичам. Ти си моята страст.

— Вие ще си живеете заедно, ние ще продължаваме, както досега, а тя ще се грижи за момченцето.

— Кристофър. Да. Ще видиш. Уговорката е чудесна.

— За теб може и да е. Ти получаваш вниманието на предана съпруга, докато любовницата ти е подръка.

Той се изправи. Беше възмутен.

— Ти не си ми любовница. Това е безполезна дума, когато трябва да опишем какви сме и какво правим. Ние сме бизнес партньори, любовници, какво ли не. Ти си задължителна съставка за щастието ми. Надявам се аз да съм твоята.

— Освен момчето.

— Какво е още едно дете? Ще се грижа за него, защото по този начин получавам теб — той пристъпи към нея и постави едната си ръка на врата й, а другата на сърцето й. Тя усети как я обхваща клаустрофобия.

Той безсърдечен ли беше, или практичен? Или и двете? Онова, което предлагаше, беше възмутително. Тя обаче не можеше да си представи да отиде другаде.

— Как ще се разбираме двете с жена ти? Няма ли да бъде безкрайно неудобно?

— Ще видиш, че няма да е толкова зле. В началото ще бъдем внимателни, докато нещата се уталожат.

— Тио, ти си луд!

— Така е. Знам обаче какво искам. Ти да си до мен. Завинаги. Готов съм на всичко, за да стане така. След като вече изкарвам пари, мога да се грижа за теб и за семейството си. Искам да постъпя правилно с теб.

Той докосна с устни челото й.

— Ще пробваш ли? Ако е ужасно, ще ти напиша блестяща препоръка и ще можеш да отидеш да работиш за друг архитект в града.

— Никой не би наел жена, за да прави онова, което правя аз.

— Ще направя всичко по силите си, за да те направя щастлива. Обещавам ти, Сара. Ще ми се довериш ли?

— Идеята е ужасна. Не се виждам в подобно положение. Няма да мога да вървя по улиците с вдигната глава.

— Бракът ми, както много други в нашите социални кръгове, е чисто и просто споразумение. Времената бързо ще се променят. Старата гвардия, която следеше какво правиш и с кого го правиш, вече си отива. Сега е век на насладите, парите и удоволствията.

Той пое лицето й между дланите си.

— Моля те, направи го заради мен.

* * *

Тя не се съгласи открито с новата уговорка, но продължиха както преди. Сара се стегна за пристигането на семейството му. След две седмици пътищата на нея и на госпожа Камдън все още не се бяха пресекли, въпреки че един ден тя я видя да слиза от каретата и бързо заобиколи сградата, за да не се налага двете да влязат едновременно. Сара благодари безмълвно на господин Хардънбърг за разположението на Дакота Билдинг. Всеки път, когато минаваше през главния портал и пресичаше вътрешния двор, имаше опасност да се натъкне на госпожа Камдън и новото бебе, докато разговарят с оператора на асансьора, който обслужваше единствено нейния ъгъл на сградата. Работата, за щастие, я държеше ангажирана през деня, до късно вечер, така че докато се усети, си създаде нов ритъм. Тио никога не говореше за семейството си, а тя не питаше. Имаха по-важни въпроси за обсъждане.

Тио беше получил нова поръчка, този път за застрахователна фирма в Олбъни, управлявана от богат финансист. Беше огромна сграда, на двайсет етажа и щеше да донесе много пари. Постоянният приток на работа и творческата свобода го опияняваха и често, когато се прибираха късно, той оставаше при нея за два часа, след това я отвеждаше в леглото и я любеше. В това отношение непрекъснато я изненадваше, защото беше нежен и мил, целуваше стъпалото й, след като свалеше чорапите, преди да й се нахвърли ненаситно. Откакто семейството му се върна, не беше стъпвала в апартамента му. Това беше добре. Тя обичаше своя апартамент и прекарваше много повече часове на ден в компанията на Тио, отколкото семейството му. Не й беше приятно, когато той трябваше да стане и да си тръгне, да се върне в собственото си легло и да я остави сама.

Един петъчен следобед тя го придружи до „Гранд Сентръл“, откъдето заминаваше, за да прекара уикенда в Олбъни.

— Да прекараш добре — пожела му тя. — До понеделник.

Очите му блестяха хитро.

— Още по-хубаво е, че ще се отбия в неделя вечерта. Влакът ми пристига късно, но ще се отбия при теб, преди…

Преди да се прибере у дома. Нямаше нужда да довършва изречението.

В неделя вечерта Сара си приготви семпла вечеря от боб с препечен хляб и седна да почете с надеждата книгата да я залиса и да не мисли кога ще се почука на вратата. Влакът му трябваше да пристигне в девет и половина. Около единайсет тя започна да се разхожда. Беше глупаво от нейна страна да мисли, че той ще се сети да мине. Сигурно щеше да пристигне сутринта, да се извини и да й донесе скици, които да прегледа.

Мислеше непрекъснато и за госпожа Камдън, и за децата, и за новото бебе. Какъв ли беше животът им? Тио липсваше ли им, усещаха ли отсъствията му? Дали той не се превръщаше в коренно различен човек, когато прекрачеше прага на дома си, дали нямаше усмивки и прегръдки, подаръци?

Сара не можеше да го понесе. Беше доста късно и децата сигурно си бяха легнали. Единственото й желание бе да мине покрай вратата им. Тази врата, през която той влизаше и се превръщаше в непознато за нея присъствие. Болката, че са разделени, че не познава всеки сантиметър от него, я накара да излезе от безопасния си апартамент.

Заслиза на пръсти по стълбите и се насочи към западната страна на сградата. Когато зави зад ъгъла на техния коридор, застина на място. Малко детенце, също като призрак, бе застанало в средата на коридора. Сара потисна вика си, както и призракът, и двамата бяха ужасени един от друг.

Докато се вглеждаше в сумрака, Сара позна едното от близначетата, Лула. Тя беше по нощница и хълцаше тихо.

На Сара не й се привиждаше, това бе истинско човешко същество. Докато приближи, забеляза, че лицето на детето е зачервено и набраздено от сълзи.

— Лула? Какво правиш тук? — тя коленичи и хвана ръцете на детето.

Момиченцето поклати глава, неспособно да заговори. Сара прегърна разплаканото дете.

— Какво има? Къде е майка ти?

— Вътре. Болна е. Каза ми да повикам помощ, но не знам къде да отида.

— Защо не доведе някой от прислугата, защо не звънна долу?

— Всички са си тръгнали. А след като мама ме хвана да си играя с електрическия звънец, ми забрани да го пипам.

— Горкото момиченце. Сега съм тук.

Сара стисна ръката на Лула, докато влизаха. Няколко лампи бяха запалени, останалата част от апартамента тънеше в мрак и сенки. От далечните стаи се чуваше плач на бебе.

— Покажи ми къде е майка ти.

Посрещна я зловеща сцена, когато Сара отвори вратата към спалнята. Госпожа Камдън лежеше в леглото, кожата й бе бледа като възглавницата. Емили и Лутър бяха застанали до нея и я галеха по ръцете. Почти не помръднаха, когато Сара приближи.

— Госпожо Камдън?

Жената отвори очи и се опита да говори, но дъхът й заседна в гърлото.

— Не говорете, ще повикам лекаря.

— Благодаря — устните й бяха напукани, клепачите трепнаха, след това се затвориха.

Сара отиде в кухнята, последвана от Лула като вярно куче. Защо нямаше никой у дома? Къде беше Тио? Тя звънна на нощния портиер и го посрещна в коридора, за да му каже веднага да повика лекар. Бебето плачеше по-силно, когато се върна.

Лула сви рамене.

— Не спира да плаче. Иска мама.

Буца заседна в гърлото на Сара. Не искаше никакъв контакт с новото дете на Тио. Сега момченцето беше част от семейството, а момченцето, което тя трябваше да има, вече го нямаше, погребано в гроб без име на онзи адски остров. Тя обаче не можеше да издържи на отчаянието, което се носеше с плача.

Детето беше отметнало завивките и размахваше пухкави ръчички и крачета, сякаш се опитваше да изплува до повърхността на езеро. Розовите устнички бяха отворени в огромно О, а очите — плътно затворени. Тя се наведе и го гушна. Тежеше повече, отколкото очакваше. Седна на люлеещия се стол до креватчето и го притисна до себе си, залюля го леко.

Лула заговори със страхопочитание.

— Почти никога не млъква.

— Сигурно е гладен.

Лула сви рамене.

— Къде е бавачката ти?

— Тази седмица я няма. Пътува някъде.

— Майка ви сама ли е с вас?

— Да.

— Отдавна ли е болна?

Момиченцето въздъхна.

— От цяла вечност.

Тио трябваше да се е върнал, да се погрижи за семейството си, което очевидно имаше нужда от него. Някой трябваше да се погрижи за тях.

Сара се изправи с бебето на ръце и се върна в голямата спалня. Госпожа Камдън отвори очи и погледна към тавана, сякаш се опитваше да си спомни къде се намира. Обърна бавно глава към Сара, наблюдава я няколко секунди, без да мига. В изражението й нямаше нито благодарност, нито омраза. Тя обаче знаеше всичко, Сара бе сигурна.

Когато лекарят пристигна, последван от сестра и госпожа Хейнс, Сара с нежелание остави бебето в креватчето. То беше заспало дълбоко и не помръдна, въпреки това тя изчака няколко секунди, да не би липсата на допир да го изтръгне от съня. Част от нея искаше да се събуди.

Незабелязано се измъкна от апартамента на семейство Камдън и се върна в своя.