Наследницата от Дакота Билдинг

Тридесет и втора глава

Ню Йорк Сити, юли 1886 г.

Все още чака. Търпи.

Този път обаче чакането е различно, защото няма надежда. А това е освобождаващо в много отношения. През изминалите осем месеца Сара усъвършенства изкуството да не прави нищо, да остави ума си да се рее, докато тялото й седи неподвижно. Умът й може да отиде където пожелае. Стрелка се по тъмните коридори на Дакота Билдинг, в детската стая, по алеите на Сентръл Парк. Тя затваря очи и вижда света навън, онзи свят, който няма да види отново.

Представите са по-хубави от действителността. Ако се постарае достатъчно, си спомня аромата на дъха на бебето Кристофър, как гука, как се движеше вътре в корема й, докато бяха едно.

Звънна звънец. Вратата към килията й се отвори. След това тя тръгна през отделението, съпроводена от подвиквания и крясъци, които обикновено не чува. Това е какофонията на затворените.

След процеса не я изпратиха на Блекуел. Качиха я в каруца, с оковани ръце и крака, и я откараха на сто и петдесет километра от града в един затвор в гората.

Понякога Сара си спомняше деня, в който госпожа Камдън уби Тио. Опитваше се да определи къде сбърка. Можеше да оправи нещата. Само че нападението на госпожа Камдън я изненада. После допусна грешки.

След като Тио падна, Сара и госпожа Камдън се гледаха дълго, цяла вечност, преди госпожата да започне да трепери, да се тресе цялата, сякаш щеше да полети във въздуха и да изскочи през прозореца. Затова Сара пое нещата в свои ръце. Каза й да отиде при децата, докато тя измисли какво да правят, какво да кажат.

Нямаше начин да представят нещата така, сякаш Тио случайно е паднал върху ножа. Спомни си нощта с Дейзи и натрапника. Да, щеше да се получи. Влязъл е натрапник. Те са го открили тук мъртъв. Тя излезе от библиотеката и затвори вратата след себе си, нареди на госпожа Камдън и децата да се качат на покрива. Да минат по стълбите, да останат там. Да не се връщат, преди тя да им каже.

Върна се в библиотеката и взе ножа, който беше паднал по средата на килима, където госпожа Камдън го беше изпуснала. Така нямаше да стане, щяха да задават прекалено много въпроси. Тя го пъхна в джоба на роклята си и слезе долу, мина през вътрешния двор и навлезе в парка, където го зарови под едни храсти. Никой не биваше да го намери.

Когато се върна, мина покрай портиерите, които я зяпнаха и попитаха дали е добре. Тя погледна отражението си в огледалото на фоайето и едва сега забеляза, че и полата, и бузите й са червени, все едно е брала малини. Тио лежеше в локва кръв, с отворена уста и пребледняло лице. Блясък на метал привлече погледа й. Беше поставен върху чертежите, целите в кръв. Канията на ножа. В бързината я беше пропуснала.

До нея се търкаляше отрязан пръст.

Тя вдигна канията и я пусна в един от кожените тубуси, където се съхраняваха чертежите. Тези чертежи нямаше да видят бял свят. Всички идеи и сгради на Тио бяха загубени.

Пръстът беше мек, все още топъл. С него бе сътворявал шедьоври, с него бе чертал прави линии. Прииска й се, колкото и да беше неразумно, да го върне върху ръката му. Тъй като не знаеше какво да прави, тя го пъхна в тубуса и затвори капака.

Сложи тубуса под бюрото. Щеше да каже на госпожа Камдън да го изхвърли.

Чу гласове в коридора. Мъжки гласове.

Вратата на апартамента се отвори. Беше заключила след себе си, но Фицрой имаше шперц. Той влезе с двама полицаи. Внимателно, любезно, сякаш не искаха да вдигат шум и да цапат копринения килим и лъскавото дюшеме. Не очакваха да видят хаос и тяло. Жена с червени петна по ръцете, лицето и роклята.

Фицрой заговори вместо нея, когато тя не отговори на нито един от въпросите. Каза името й, коя е и кой е Тио. Нямаше представа къде са останалите от семейството. Един от полицаите отиде да провери другите стаи, уплашен от онова, което може да открие.

Не, искаше да каже тя. Останалите са в безопасност. Само Тио е мъртъв.

А Сара беше червена. Червена от кръвта.

— Сара.

Беше в стаята за посетители на затвора. Не бе сигурна как е попаднала тук, не помнеше да е изминала пътя от килията си.

Пред нея бе застанала госпожа Камдън. Изглеждаше бледа и слаба. Не беше добре. Трябваше да пази здравето си заради децата. Заради Кристофър. Беше обещала.

— Извинявай, че ми отне толкова много време, докато дойда. Не исках от вестниците да разберат, затова, чаках.

— Разбира се.

Седнаха от двете страни на малка дървена маса. Преди време Дейзи беше окована, а Сара беше свободна. Тио беше повлякъл всички със себе си.

Не и госпожа Камдън. Не и децата. Сара се погрижи те да са добре.

— Как е Кристофър? — Гласът й бе прегракнал, тъй като не го използваше.

Госпожа Камдън се усмихна.

— Прекрасен е. Преди две седмици празнувахме първия му рожден ден. Расте бързо, здрав е. Добро момче. Имаш добро дете.

Сара кимна. Напоследък рядко говореше. За да измисли кои думи да употреби, й бе нужно голямо усилие.

— Сара, трябваше да си призная — госпожа Камдън огледа стаята с мокри зачервени очи. — Аз трябваше да съм тук, не ти. Аз трябваше да поема вината. Ти не си направила нищо, абсолютно нищо.

— Не. Разбрахме се, когато дойде да ме видиш преди процеса. По-добре е ти да отгледаш Кристофър. Аз нямаше да мога да му осигуря всичко, което ти можеш. Той ще има шанс за хубав живот.

— Ще го направя, обещавам — гласът й пресекна.

Заслепена от любов. Каква глупава, измислена от поетите фраза! Ала нищо не беше подготвило Сара за предаността, която изпитваше към Тио. Той я беше приласкал с интелекта и чара си, беше я накарал да се чувства неразделна част от живота му. И тя беше такава част, поне за известно време. Той я искаше близо до себе си, като отражение на всички негови добри качества, защото съпругата му, по това време, отразяваше най-лошите. Раздразнителността му, злобата му, стремежа му към успеха. Сара бе отказала да види недостатъците му, не бе питала защо отношенията му с госпожа Камдън са толкова обтегнати. Сигурно е отделял същото внимание и на съпругата си в началото, преди да се настрои срещу нея, когато се е оказало, че тя не отговаря на стандартите му.

Но всичко това вече нямаше значение. Момчето бе най-важното и тя бе решена да му осигури всички шансове да успее, да се откъсне от отвратителната история на родителите си.

— Намери ли рисунката в стаята ми?

Госпожа Камдън извади кърпичка и попи очите си.

— Закачих я над креватчето му, както пожела. Това е първото, което вижда, когато се буди, и последното, което вижда, преди да заспи.

Нейната мечтана къща, за да може детето й да сънува прекрасни образи. Тио може и да я бе предавал неведнъж, но бе оставил много красиви творения, включително рисунката. И техния син.

— А писмото ми, нали пазиш писмото ми?

— На сигурно място е и обещавам да го дам на Кристофър, когато стане на двайсет и една. Тогава ще научи всичко и ще може да дойде и да те посети.

Сара се усмихна. Имаше двайсет години дотогава. Нея нямаше да я има. Усещаше го в костите си. Нещо я разяждаше. Може би чувството на вина. След като бе използвана така грозно. Изпитваше гняв към себе си. Вътрешностите й представляваха размазана каша и накрая щяха да я убият.

Нямаше какво повече да се каже. Имаха споразумение. Госпожа Камдън говореше за Кристофър и Лутър, за момичетата, разказваше й какво са казали и направили, какви думи е казал той, как се е клатушкал на дебелите си малки крачета. Сара попиваше всяка дума, всеки образ, за да си ги представя по-късно. До следващото посещение, докато енергията й не се стопеше и душата й не преминеше в нощния въздух. Последният й спомен беше как прегръща момченцето си в моряшкото костюмче на покрива на Дакота Билдинг, а светлините на града блестят под тях.