Наследницата от Дакота Билдинг

Единадесета глава

Ню Йорк Сити, октомври 1884 г.

Вятърът заплашваше да я отнесе, но Сара стоеше уверено на покрива на Дакота Билдинг и се държеше за металния парапет. Денят на откриването беше успешен благодарение на шампанското. Всъщност алкохолът смаза повечето от гърлата на обитателите; помогна за преобразяването на сграда, в която все още се извършваха довършителни строителни работи. Тя приключи деня със среща с персонала на обитателите, увери се, че са наясно къде приключват задълженията им и къде започват задълженията на хората от сградата — и засега поне ничие его не беше наранено, — а след това се качи на покрива, за да глътне малко чист въздух.

Градината на покрива предоставяше гледка към Сентръл Парк с живописния замък и езеро в далечината. Въпреки че слънцето беше залязло, блещукането на газови лампи осветяваше пътеките, които се виеха през дърветата.

— Госпожо Смайт?

Господин Камдън тръгна бавно към нея. Носеше следобедното издание на вестник и спря при нея с блеснали от вълнение очи. Разтвори вестника, което не бе лека задача заради вятъра. И зачете на глас.

„Вероятно един от петдесет непознати, които пътуват с железниците по някоя от реките, не е попитал какво е името на внушителната сграда, която се издига западно от Сентръл Парк. “

Лист от вестника се изплъзна от пръстите му и тя посегна да го задържи, а той продължи.

„Името на сградата е Дакота Билдинг и е най-големият, най-забележителен и снабден с най-много удобства жилищен блок в страната. Невероятна географска и архитектурна забележителност, Дакота със сигурност ще се прочуе като „Адресът “ в Уест Сайд на Ню Йорк.“

— Та това е прекрасно! Сигурно сте много доволен.

— Миналата седмица лично разведох репортера, но той не каза нищо през цялото време. Не можах да преценя дали е впечатлен, или ужасен. Но погледнете тук, заглавието.

Тя сведе очи към пръста му, който изтъняваше в елегантен нокът.

— „Един от най-съвършените жилищни блокове в света.“ Това е великолепно!

— Господин Дъглас ще има списък на чакащите години наред.

Момчешкият възторг на господин Камдън я накара да се разсмее.

— Вие успяхте — отбеляза тя.

— Ние успяхме — той затвори вестника и го пъхна под ръка. — Просто не знам как щях да се справя днес. Първите семейства в Дакота Билдинг щяха да нахлуят като разгневени животни, ако не мислехте толкова бързо — той сведе поглед към нея. — Извинявайте, че прекъснах разходката ви на покрива, но минавах през парка и ви видях.

Бе невероятно, че е успял да я различи от толкова далече. Ветрецът се заигра с полата й и тя я приглади.

— Какво ще кажете да поседнем на завет? — предложи той.

Пейка до огромния покрив с фронтон ги защити от стихиите. Сара прибра изплъзнал се кичур коса.

— Какво ще правите сега, след като проектът е завършен?

Той се облегна назад и протегна крака.

— Хардънбърг вече ме е наел за нова сграда, в центъра. След два месеца обаче откривам своя фирма благодарение на статията във вестника и подкрепата на Хардънбърг.

— Сигурна съм, че ще постигне огромен успех. Сигурно много ще се зарадвате, че госпожа Камдън и децата се връщат и града.

— Разбира се.

Между тях се възцари тишина. Тя се опита да измисли нещо.

— Къде сте учили архитектура, господин Камдън?

— Спечелих стипендия за института „Хасбрук“ в Ню Джърси, когато се запознах с Хардънбърг. Щом получи поръчка от Рутгърс и ме покани да работя за него, веднага се възползвах от шанса.

Тя му се възхити за начина, по който сам си беше проправил път нагоре. От една страна, се бе надявала с идването си в Ню Йорк Сити, в Америка, да постигне същото, но й липсваха дързост и самоувереност. Майка й не й беше направила услуга, като непрекъснато й напомняше за кръвната й връзка с благородниците, а същевременно проклинаше незаконния й произход. Тя не знаеше коя е всъщност.

Затова пък бе добре за работата. Можеше да казва на хората какво да правят, да бъде властна, макар да се страхуваше, че ще я разкрият, че е измамница. В някои отношения природната й сдържаност, отказът да се сближи с когото и да било или да допусне хората да я опознаят, бе понамаляла, откакто пристигна в Щатите. Когато я хвърлиха в клетката на лъва в Дакота Билдинг, сред непознати, които нито знаеха, нито се интересуваха кои са родителите й, тя позакоравя. Америка, изглежда, беше по-отворено място, на което по-лесно се прощаваше.

Не искаше отново да се прибере в черупката си.

Той я наблюдаваше с нетрепващ поглед. Младата жена усети как в гърдите и по врата й плъзва топлина.

Булото на нощта, прозрачно синьо, се спускаше от небето от изток на запад.

— Странно, мислех си, че Ню Йорк ще ме притисне от всички страни, а се оказа, че съм заобиколена от простор и необятно небе.

— Хората долу приличат на мравки — господин Камдън посочи мъж, който ситнеше на пътеката под тях. — Мравки на велосипеди.

— Струва ми се трудно на шест крака.

— Качвали ли сте се някога на колело?

Сара кимна.

— Израснах в малко село на южния бряг на Англия. Мама ми купи използван велосипед, за да изпълнявам поръчки и да ходя на пазар — не спомена колко пъти момчетата я бяха замеряли с камъни, докато профучаваше покрай тях, и наричаха и нея, и майка й с невъобразими имена.

— Някой път трябва да покараме в парка. Ще дойдете ли с мен? — Той продължи, преди тя да отговори: — Кога е свободният ви ден?

— Чак в събота следобед.

— Добре, значи в събота следобед. Аз ще осигуря велосипедите, а вие облечете най-хубавите си дрехи за „яздене“ на колело.

— Да донеса ли камшик?

— Два, тъй като и аз ще имам нужда.

Докато влизаха вътре в сградата, той й подаде ръка, за да й помогне да прекрачи малкия праг.

Преди да я пусне, й се стори, че стисна бързо ръката й. Когато обаче го погледна, той избегна погледа й. Сигурно си беше въобразила.

Или пък й се искаше да го беше направил.

* * *

В събота сутринта господин Камдън остави бележка на Сара да го чака на голямата алея в парка в един часа. Елитът на града се разхождаше в карети между четири и пет всеки следобед и тя със сигурност щеше да се извини и да си тръгне много преди тълпите да се съберат, за да позяпат. Макар да беше допустимо мъже и жени да се разхождат, без да предизвикват повдигане на вежди, щеше да е неприлично да я видят с женен мъж по време на разходката.

През изминалите дни копнееше за компанията му, за начина, по който я поглеждаше и изслушваше, докато говори. Нямаше нищо интимно, повтаряше си тя, тъй като това нямаше да бъде прилично. Но пък беше мил човек, а тя нямаше много приятели.

Беше застанал до два велосипеда, подпрени на дървена пейка. На единия имаше плетена кошница между ръкохватките.

— Готова ли сте за приятен ден сред природата, госпожо Смайт?

— О, да! — Последните дни, в които новите обитатели се нанасяха, я бяха изтощили напълно и смяната на средата щеше да й се отрази добре. За първи ноември въздухът беше необичайно топъл, като лондонски летен ден. Тя събра полата си и се качи на велосипеда. Отначало беше неуверена, но рамката се оказа яка, а гумите — дебели. Докато не изпускаше от поглед облечената в черно фигура на господин Камдън пред себе си, нямаше проблем да стои изправена.

Листа от брястовете, засадени от двете страни на пътя, падаха на земята. Сара шумолеше през плътния килим в червено и златно и се чувстваше като Мойсей, който прекосява Червено море. Господин Камдън се отклони по пътека, която водеше към фонтан, където слязоха, преди да отидат пеша до малко затревено хълмче с изглед към езерото.

Той извади одеяло от кошницата и Сара го застла внимателно на земята. След това архитектът извади самун хляб, мус от сьомга и тарталети с кайсии.

— Истинско угощение, господин Камдън.

— Помолих готвачката да приготви всичко специално за нас. Не можем да позволим най-ценната ни служителка да огладнее.

Смутена от бъбривостта му, тя се зае да махне хартията от парче сирене „Стилтън“.

— Не е кой знае какво — той посочи минувачите. — Представители на всички слоеве на обществото се срещат в сърцето на този огромен град, за да се насладят на един прекрасен есенен; ден.

— Паркът е прекрасен, но държа да кажа, че градината на Хайд Парк ми харесва повече.

Той се престори на обиден и притисна ръка към сърцето си.

— Защо да се примирявате с онези досадни английски градинари, след като тук можете да се порадвате на дивата природа; на Америка? Потоци бълбукат по камъни, пътеки водят в какви ли не посоки. Освен това тук едно най-обикновено момче от Бъфало може да стане какъвто пожелае, включително архитект. Не е толкова лесно от другата страна на океана.

— Възможно ли е Фицрой да си проправи път и да стане човек с вашето положение? Много се съмнявам.

— Съмнявам се, че Фицрой ще си намери обувките на сутринта, ако жена му не му ги обуе.

Тя се разсмя.

— Ставате лош. Той е чудесен човек.

— Така е. Само че говоря за възможност. Това го имаме и не можете да не го признаете.

— Имате, може би.

— Не мислите ли, че можете да се издигнете?

Липсата му на ясна представа я изуми. Разбира се, че една жена не може да се издигне. Не и като него.

— За вас е лесно да мислите така, но има много ясни граници. Както тук, така и в Англия.

— Какво щяхте да направите, ако бяхте дъщеря на граф?

Хваната неподготвена, тя едва не разля напитката си.

Той изпъна гръб.

— Виждам, че докоснах болно място.

Тя не биваше да казва нищо, най-добре беше да си мълчи, както бе правила години наред. Само че от любопитния му поглед й стана ясно, че няма да успее да отклони интереса му. Не че искаше. Трябваше да признае, че част от нея искаше да впечатли този мъж.

Щеше ли обаче той да се впечатли, ако признае, че е незаконородено дете? Пое си дълбоко дъх.

— Баща ми е граф Чичестър.

Бе негов ред да се задави.

— А се запознахме покрай работата ви в хотел? Грандхотел наистина, но в него дъщерята на граф би трябвало да плаща за стая, не да я чисти.

— Майка ми му е била икономка, ако държите да знаете. Той така и не ме е признал за своя дъщеря.

Камдън мълчеше.

— Заслужавате по-добро от това.

При това неочаквано мило отношение тя усети как в гърлото й се надига буца.

— Някои граници не бива да се прекрачват.

Той бръкна в кошницата за пикник и извади малък скицник и писалка.

— Обещах да ви нарисувам къщата мечта и идвам подготвен и въоръжен. Ако желаете, може да опишете замък, какъвто подобава за дъщеря на граф, и той ще бъде ваш. Поне на хартия.

— Не е нужно да го правите — тя сведе глава, за да прикрие очевидното си удоволствие.

— Настоявам.

Попита я колко да бъдат стаите, какъв камък предпочита.

Когато тя спомена, че иска метална пейка за четене под декоративна решетка, скрита от вистерия, той се усмихна.

— Великолепна идея. Знаех, че у вас има нещо още в мига, в който ви видях в онзи ужасен офис с малкото прозорче. Мястото ви не беше там. А и погледът ви.

— Кой поглед?

— Когато искате някой да направи нещо, което не иска. Не го отричайте. Виждал съм ви да го отправяте към Дейзи десетки пъти. Едната ви вежда се повдига.

Тя се разсмя. Той беше забелязал скритото й оръжие.

Той продължи, докато рисуваше.

— Та като говорим за издигане, ще ви дам вас самата за пример. Какво ще кажете за уважавания ни строител, покойния господин Кларк? Той се е издигнал от нищото, а накрая притежава половината от компания за шевни машини „Сингер“ и любимата ни Дакота Билдинг.

— Като шевната машина в мазето ли?

— Същата.

— Много харесвам шевните машини „Сингер“. Чудесно е да не сте повече роб на иглата. Както и да е — тя се поколеба, но продължи, когато господин Камдън я подкани. — И двамата знаем, че господин Кларк не е бил приет от висшето общество. Също като лондонските титулувани особи, в Ню Йорк или сте включен в списъка, или не сте.

— След сто години ще се присмиват на списъка на господин Астър. Тези граници вече не са важни. Накрая всички тези хора ще се изпоженят помежду си и границата ще бъде размита.

Убедеността в думите му я остави шокирана.

Той се подпря на лакът.

— Позволете да ви задам много личен въпрос.

— Какъв?

— Какво се случи с господин Смайт?

— Никога не е съществувал. Има го само заради работата. Традицията на много поколения икономки, това вероятно стига до Средните векове в Англия, е да бъдеш госпожа. Иронията е, че ако икономката се омъжи, остава без работа.

— По-добре да останете необвързана с друг човек. Вземете например госпожа Камдън. Тя е от аристокрацията, хора, богати със земя, но без пари, и докъде я доведе това? До неприятен американец за съпруг, който отказва да играе глупави игрички. Пред вас има толкова много възможности, след като направихте тази смела крачка да дойдете тук. Надявам се да се възползвате.

Увереността му в бъдещето й я зарадва. Каква ли можеше да стане, ако наистина опиташе?

— Бихте ли ми казали как избрахте архитектурата, господин Камдън?

— Разбира се — той продължи да рисува, докато говореше. — Вторият ми баща, грубиян, който работеше в мелница за зърно, не понасяше артистичните ми интереси. Обичаше да повтаря, че е същото, като да се заема с бродерия. Аз рисувах всичко. Цветя, лица, каквото ми попаднеше пред погледа. Един късен неделен следобед с приятели, до един беладжии, се вмъкнахме в къща, която строяха извън града. Беше празна, стените бяха завършени, но почти нищо друго не беше готово. Вътре открих планове и ги разгледах така, сякаш бяха карта на съкровище. А това беше самата истина. Бях като омагьосан и ги взех, когато си тръгнахме.

— Хванаха ли ви?

— Разбира се. Пастрокът ми ме завлече да се извиня и бригадирът настоя да работя на строежа безплатно цял месец, за да изкупя вината си.

— Звучи ужасно.

— Нищо подобно. Беше истински рай. Събирах пирони, носех вода на работниците, наблюдавах как едноизмерен дизайн оживява и се превръща в триизмерен. Невероятно.

Той попи мастилото от рисунката, преди да я подаде.

Деликатният рисунък с писалка бе изобразил красива къща с три прозореца с фронтони над декоративна решетка, обрасла с вистерия. Дървена врата със солидно чукче бе нарисувана до огромен прозорец с диагонална решетка и по-малък кръгъл прозорец от другата страна. Асиметрията придаваше на сградата неочаквана жизнерадост. Тя го помоли да подпише рисунката и той го направи с един замах, а след това я нави, за да се приберат.

На връщане към Дакота Билдинг велосипедът на Сара попадна в огромна дупка. Тя остана права, но предното колело започна да се криви. Близо до статуята на Даниъл Уебстър слезе и огледа гумата.

— Да не би нещо да не е наред? — попита господин Камдън.

— Май трябва да се затегне — посочи тя.

Той подпря своето колело на статуята и коленичи, за да огледа нейното. Прииска й се архитектът да не е с шапка, защото искаше да види как изглежда горната част от главата му, как косата се извиваше в една или друга посока.

Той вдигна поглед. Собственото й изражение бе съвсем неприкрито. Усмихна му се и извърна очи, неспособна да срещне неговите.

Той заговори, отпуснал едната си ръка на седалката.

— Ще помоля някой от персонала да го закара на поправка. Благодаря ви за забележителния следобед, госпожо Смайт.

Вибрацията на гласа му я разтърси. Той беше толкова близо и звукът сякаш проникна под кожата й, навлезе в мускулите и оттам в костите й.

Тя пусна ръкохватките на велосипеда.

— Тогава тръгвам. Трябва да проверя дали не е станал пожар, който да гася.

— Чакайте, трябва да вземете това — той бръкна в кошницата за пикник и й подаде навитата рисунка.

Това й се стори интимно, неприлично, сякаш й подаваше дантелена дамска риза по средата на улицата. Тя взе листа и го скри смутено зад гърба си.

— Благодаря ви, господин Камдън.

Затича, без да дочака отговора му.

* * *

— Ето ви и вас. Седнете и ми разкажете днешните клюки.

Сара се настани на обичайното си място в библиотеката на господин Камдън. Макар да бяха минали едва две седмици от откриването, Дакота Билдинг функционираше гладко, сякаш съществуваше от две години — момчетата качваха въглища до апартаментите, прислужниците разнасяха кофи с парцали, докато долу обитателите се качваха в каретите си с помощта на портиерите. За щастие, новите съседи съвсем не бяха от взискателните господа от висшата класа, които отсядаха в „Лангъм“, с изключение на раздразнителната госпожа Хорас Пътнам. Мъжете бяха сърдечни и непринудени, а жените, макар с различни вкусове, излъчваха неподозирана топлота.

Не че работата й беше лесна. Доставчиците може и да се държаха угоднически, чиновниците в компаниите, за които работеха, се смущаваха, когато Сара отправяше дори най-незначителното оплакване. Вчера отиде лично в офиса на фирмата, която снабдяваше с подпалки, след като беше изпращала много писма, в които се оплакваше от боклуците. Чиновникът отказа да повярва, че тя командва, и настоя да бъде изпратен „истинският мениджър“. Тя уволни фирмата на мига и нареди на Дейзи да намери друга.

Всеки ден в четири следобед, когато господин Камдън се връщаше от офиса си, те пиеха заедно чай и обсъждаха събитията от деня. Какво облекчение беше да разговаря с мъж, без да й се налага да се доказва. Двамата бъбреха приятелски, сякаш тя му беше равна.

— Струва ми се, че синът на госпожа Пътнам си е сложил кънките в хола. Подът трябва да се поправи.

Господин Камдън застина на място, чашата остана пред устните му.

— Какво е направил?

Тя се усмихна.

— Шегувам се. Извинявайте, не се сдържах. Тя настоя да полираме сребърните инкрустации по подовете два пъти в седмицата.

Господин Камдън избухна в смях и едва върна чашката в чинийката, без да разлее чая.

— Този образ ще ме преследва дни наред.

— Не, днес, за съжаление, няма клюки. Дано не сте разочарован.

— Не, най-малко. Между добрите отзиви във вестниците и задоволството на обитателите разбрах, че има списък на чакащите от няколко страници. Всички искат да дойдат в малкото ни село — той вдигна разсеяно поканата от масата. — Жалко.

— Кое?

— Семейство Ръдърфорд организират в петък един от лудите си маскаради. На госпожа Камдън щеше да й бъде много приятно да отиде.

Сара се насили да се усмихне. Съпругата и децата му трябваше да пристигнат през следващата седмица. Апартаментът беше обзаведен с меки кресла и изящни френски маси за чай и чакаше пристигането на останалите от семейството. През последните няколко седмици компанията на господин Камдън и беше харесала много, но взаимоотношенията им трябваше да станат по-официални, щом госпожа Камдън пристигнеше от Лондон. Така бе редно.

За пръв път се замисли над връзката на майка си с граф Чичестър. Сара така и не бе могла да си представи как е възможно майка й да падне в ръцете на мъж, да допусне да стане толкова уязвима. Може пък да бяха обединени от общата цел да управляват огромно имение, което води до споделяне и взаимен респект, неподвластен на класата. Загубата сигурно е била непреодолима, ако наистина е станало така. И животът на майка й, и любовта й.

— Госпожо Смайт?

Тя вдигна поглед. Да не би той да каза нещо?

— Моля? — Лицето й пламна от смущение.

— Казах, че трябва да дойдете с мен.

— Къде?

— На бала у семейство Ръдърфорд.

— Не, разбира се — той беше полудял. Прехвалената слугиня нямаше работа по балове.

Той се отпусна назад и прокара пръст по дебелия картон.

— Жалко, защото много ми се иска да ви покажа работата вътре. А и те са известни със соаретата си. Миналата година организираха маскен бал за хиляда и двеста души и дори капризната госпожа Астър дойде.

— В какъв костюм беше облечена?

— Добър въпрос. Ще трябва да проверя. Винаги ме затапвате, нали?

— Както и да е, няма причина да ходите.

— Единствената причина, поради която искам да отида, е, за да ви докажа до каква степен светът е полудял.

Ето, отново. Тя се надяваше да не продължава в този дух.

— Мога да чета за това във вестниците всеки ден, не е нужно да ходя на бал.

— Може и да сте права — въздъхна той. — Както и да е, забравих, че трябва да ви намерим подходящи дрехи.

Сара сведе поглед към скута си. Тази сутрин, тъй като знаеше, че трябва да обиколи стаите в мазето, си беше облякла сивата рокля, най-неугледната — досрамя я. Нямаше смисъл да се преструва, че е равна на господин Камдън, да подхвърля умни забележки и да се шегува с него, след като не бе нищо повече от кухненска прислужница и като вид, и като социално положение.

Този човек трябваше да бъде поставен на място.

— Държа да подчертая, че притежавам чудесна бална рокля.

Той се плесна по коляното.

— Разбира се. Забравям, че сте дъщеря на благородник. Колко ужасно, че си помислих друго. Значи въпросът е решен, трябва да отидем — така и не й даде възможност да отговори. — Маскен бал е. Ще ви представя като моя втора братовчедка от Англия. Ще влезем, ще ви разведа, а след това ще си тръгнем. Изключителна възможност. Може би единствената.

Така беше. Освен че беше наета като тяхна икономка, Сара нямаше никога да стъпи в такава къща.

— Моля ви, Сара, елате с мен.

Когато чу името си, тя застина на място. Къде, за бога, й беше умът?

— Не мога.

— Една вечер, за десет минути. Ще тръгнем в отделни карета, след това, някъде наблизо ще се кача при вас — той стана сериозен. — И двамата знаем, че по това време следващата седмица приятелството ни ще бъде погълнато от повелите на обществото. Да му се насладим сега, докато все още можем.

Той я гледаше в очите.

— Никой няма да разбере, обещавам.

Дали и майка й е чувала същите думи в някакъв момент?

Не. Сара допускаше грешка, като придаваше романтична светлина на връзката й с лорда. Изобщо не е било така. Той сигурно е бил като звяр в провинцията, който е налагал момчетата, бракониерствали в земите му, с камшик. Майка й е била подведена, прелъстена против желанието й. Предложението на господин Камдън не беше такова. Първо, той беше американец и вярваше, че всички хора, независимо от положението им заслужават шанс. Беше видял нещо в нея, докато бяха в Лондон, и й беше предоставил най-голямата възможност в живота. Сега я канеше на бал, но не като красивия принц. Двамата щяха да наблюдават лудостта, обзела елита. Това беше класата, към която се стремяха обитателите на Дакота. Ако отидеше, тя щеше да започне да разбира по-задълбочено негодуванието, разочарованията и стремежите на хората, за които работеше.

Десет минути от живота й. Десет минути под ръка с господин Камдън.

Само десет минути.