Наследницата от Дакота Билдинг

Двадесет и осма глава

Ню Йорк Сити, октомври 1885 г.

— Къде беше?

Когато Тио дойде на работа следващата сутрин, Сара го последва в офиса му и затвори вратата. От него лъхаше на пот и алкохол, въпреки че изглеждаше добре. Имаше почти свеж вид.

— Добро утро и на теб!

— Съпругата ти беше болна снощи, нямаше кой да се погрижи за нея. Дъщеря ти беше излязла в коридора, момчето плачеше в креватчето си.

Тио въздъхна дълбоко и закачи палтото и шапката си на стойката. Не отговори веднага, вместо това прегледа кореспонденцията, която тя бе оставила на бюрото.

— Пристигна ли чекът от господин Смит-Робъртс?

Нахалният въпрос и това, че не отговори на нейния, я порази.

— Да не би да се опитваш да смениш темата?

Той потри очи и за кратко пълното изтощение му пролича.

— Не, не се опитвам да сменя темата. Мини трябва отново да замине, лекарят настоява. Сумата ще покрие част от плащането.

— Ясно — тя седна на стола срещу него. Все още нямаше желание да го успокои. — Да, дойде и ще го депозирам днес.

Той се усмихна и я погледна за пръв път.

— Ти си богиня, Сара. Извинявам се за онова, на което съм те подложил снощи. Опитвах се да ви държа разделени със семейството ми, както обещах.

— Къде беше?

— Натъкнах се на двама потенциални клиенти във влака на връщане. Те ме поканиха в хотел „Мъри Хил“ да пийнем по чаша и тъй като планират да строят на терен, който притежават на Бродуей, си казах, че няма да е зле да отида. Добре е за бизнеса. За нас.

Значи се беше измъчвала без причина. Дакота Билдинг притежаваше способността да ти причинява тъкмо това, да те накара да си мислиш, че си единственият човек между стените й, и да желаеш контакт с друго човешко същество, най-вече нощем. Самотата щеше да се разпилее, когато се събудеше на следващия ден, както ставаше през други нощи.

Той се възползва от несигурността й.

— Знам, че ти се струвам неблагодарен, но съм много доволен, че си тук. Мини изпратила прислужницата у дома, а след това треската й се влошила. Ужасна каша — очите му се напълниха със сълзи, лицето му почервеня. — Трябваше да си бъда у дома. Нямах представа.

Тя се изправи така, че чертожниците да не виждат нищо през стъкления прозорец, и сниши глас.

— Нямало е откъде да знаеш. Извинявай, че се държах така. Беше страшно.

Той извади кърпичка и попи очи.

— За пореден път ни спасяваш. Мини помоли да ти благодаря.

— Тя ще се оправи ли?

— Поне така мисли лекарят. Каза, че често се случвало пациенти да имат нови пристъпи. Тази сутрин, преди да излезе, изглеждаше добре.

— Ами децата?

— Гувернантката се връща. Прислужниците се грижат за тях. Това е привилегия, когато живееш в блок, където прислужниците могат да поемат работата в спешни случаи.

Тя се замисли за децата в огромния апартамент, сами, без майка си.

— Кога се връща гувернантката?

— След два дена. След всичко, което ти направи за мен, мога ли да те моля за друга услуга, Сара?

— Може — тя притаи дъх, тъй като не знаеше какво да очаква от него.

— Тази сутрин Лула попита за теб. Много ли ще те затрудня, ако те помоля да се отбиеш в апартамента, за да ги видиш? Имам една проклета вечеря с Обществото на строителите. Става ли?

Сара си спомни сладкия аромат на бебе, начина, по който пръстчетата му се свиха около нейните. Трябваше да откаже, но нямаше как да обясни отказа си, без да изглежда безсърдечна.

— Разбира се.

— Няма да мога да се справя без теб.

— Благодаря, Тио. Извинявай, че бях толкова ядосана.

По-късно същата сутрин той спря пред бюрото й и постави лист, обърнат наопаки. Тя го обърна и видя адрес на Трийсет и девета улица.

Вдигна поглед към него.

— Да?

— Защо не си тръгнеш по-рано и не се отбиеш там. Попитай за господин Кармайкъл.

— След това какво?

— Ще видиш. Не искам да издавам тайната.

Тя пъхна адреса в чантата си и тръгна. Вече се чувстваше много по-добре. Нямаше нищо общо с факта, че госпожа Камдън отново е заминала, каза си тя. Това, че Тио бе само неин, също нямаше нищо общо.

Усмихна се, когато стигна до мястото. ТУК СЕ ПРОДАВАТ ШЕВНИ МАШИНИ „СИНГЕР“. На витрината бяха пръснати всякакви панделки и тъкани, игли и конци, а в средата бе поставена красива черна машина, същата като на шивача в Дакота Билдинг.

Господин Кармайкъл се усмихна, когато тя каза, че я изпраща господин Камдън.

— Да, разбира се, тук е. Ще накарам едно от момчетата да ви помогне до каретата.

Тя обясни, че няма карета.

— Нищо, ще ви повикаме такси. Няма как да я носите сама.

Огромната кутия беше опакована в кафява хартия и завързана. По нищо не личеше какво има вътре. Тя нямаше търпение да отнесе пакета у дома — все едно бе станала отново малко момиченце и бе Коледа. Въпреки че подаръците на майка й винаги я разочароваха — възглавничка за игли или престилка, — разопаковането неизменно й носеше удоволствие.

Двама носачи пренесоха пакета горе, отвориха кутията и извадиха съвършено нова шевна машина „Сингер“. Черното тяло бе декорирано с ябълкови цветове и сини букви, крачетата от ковано желязо бяха свързани с горната част със сложен обков. Инкрустации от дъб й придаваха вид на скъпа мебел, не на практична машина.

Кошницата й с материали за шиене бе прибрана в един шкаф и тя я вадеше единствено когато спешно й се налагаше да кърпи нещо. Сега обаче я извади и наниза черен конец, след това сложи парче плат. Започна да напомпва с крак и наблюдаваше как конецът се плъзга по средата на тъканта в съвършен шев. С тази машина можеше да прави каквото пожелае. Можеше да направи покривка за издрасканата маса в трапезарията или да си ушие нов халат.

Старият часовник на семейство Рембранд отброи седем удара. Сара си спомни обещанието да провери децата и с нежелание прибра кошницата с шивашките материали и покри машината. Долу, в апартамента на семейство Камдън, цареше хаос. Емили и близнаците си крещяха в стаята им, а бебето ронеше едри сълзи в ръцете на прислужницата. Сара я беше наела, преди да я изпратят на Блекуел. Момичето беше ирландка, казваше се Шевон и изглежда, не можеше да се справи с шума и хаоса.

— Дай го на мен — Сара пое момченцето и го сложи на рамото си, погали го по гърба.

— Много се извинявам, госпожо, не съм сигурна за какво се скараха децата, но не мога да ги накарам да спрат.

Момичето изглеждаше уморено и нещастно.

— Вечеря ли, Шевон?

— Не, госпожо, нямаше време.

— Тогава върви в трапезарията за прислугата. Вземи си нещо за ядене. Дотогава аз ще се справя с децата.

— Благодаря ви, госпожо. Няма да се бавя — Шевон кимна и се измъкна бързо от апартамента.

Щом вратата се затвори, Кристофър се оригна шумно, след това въздъхна.

— Значи си бил нещастен, момчето ми. Сега вече всичко е наред — тя го целуна по главата, покрита с фини черни къдрици. Красиво момченце в толкова тъжно положение. Сираче.

В стаята на близнаците Емили беше взела всички кукли и ги беше натрупала на леглото си. Седеше пред тях, скръстила ръце, стиснала устни в гневна линия. Близнаците изтичаха при Сара, щом тя влезе в стаята.

— Емили не ни дава нищо! — И двете личица бяха с извити надолу устнички, също като красиви кукли.

— Не давам, защото ги чупите. Виж — за доказателство Емили подаде порцеланова кукла на Сара.

И наистина на главата на куклата имаше пукнатина, която минаваше отстрани.

— Не исках да стъпя върху нея — изплака Лутър.

— Напротив, настъпи я нарочно.

Сара погледна децата, задържа погледа си на всяко поотделно.

— Първо, да престанем да се караме. А ти, Емили, трябва да даваш куклите си. Може да ги разделим, така че всеки да има еднакъв брой. Всеки ще се грижи за своите и ако нещо се случи, няма да се сърди на другите.

Емили я погледна несигурно.

— Къде е Шевон?

— Слезе долу да похапне. Баща ви ме помоли да ви наглеждам. Знам, че ви е трудно, докато майка ви я няма, но госпожица Хъникът ще се върне до ден-два и всичко ще бъде нормално.

— Ами ако мама умре? — попита тихо и уплашено Емили.

— Да, какво ще стане, ако мама умре? — повториха въпроса близнаците.

— Сигурна съм, че лекарят ще се погрижи добре за нея — Сара трябваше да спре да говори. Не знаеше нищо за ситуацията и вероятно им даваше фалшива надежда. Нейно задължение обаче беше да ги успокои и това бе най-доброто, което можеше да направи при създалите се обстоятелства. — Засега ще разделим куклите, след това ще позвъня да ни донесат сладки — днес беше четвъртък, денят, когато готвачката правеше пудинг с ананас.

— Да, моля те! — Лутър се завъртя възторжено. — Аз ще взема куклата със спуканата глава. Нямам нищо против.

Сара се усмихна. Тя постави Кристофър в креватчето му и той ги загледа, докато те си деляха кукли с различни размери. Последната, направена от парцали, беше виждала и по-добри времена, затова децата бяха единодушни, че трябва да остане в креватчето на Кристофър и да бъде първата му кукла.

Когато тя остави куклата до него, той я дари с глупава усмивка.

Сара позвъни за пудинг и четиримата си направиха чаено парти в стаята, докато се кискаха и шегуваха. Когато чу стъпките на Шевон в коридора, Сара с неудоволствие се сбогува с тях и обеща да се върне отново.

Кристофър вече спеше дълбоко.

* * *

Дори след завръщането на госпожица Хъникът Сара се отбиваше всеки ден, за да види децата, или преди работа или след като се върнеше. Когато госпожица Хъникът имаше нужда от почивка, тя ги водеше на покрива и ги оставяше да потичат, а Кристофър носеше на ръце.

Въпреки че госпожа Камдън я нямаше по-малко от седмица, нещо в отсъствието й, това временно затишие направи двамата с Тио по-дръзки. Повечето вечери той спеше при нея и тя се радваше на присъствието му, въпреки че, докато той беше при нея, тя не можеше да спи. Лежеше будна и се питаше колко още време им остава. Той пък нямаше нищо против, че тя се сближава все повече с децата му.

През изминалите две нощи, вместо да лежи будна в леглото и да слуша хъркането на Тио, Сара ставаше, обличаше си халата и сядаше пред шевната машина. Бръмченето й караше сърцето й да пее. Късно през нощта тя работеше на чудесната си нова машина с плат, който купи от магазин „Стюарт“. Първо направи колани на момичетата и вратовръзка за Лутър, всички в различни нюанси на синьото, от тюркоазено до наситено небесносиньо. За Кристофър беше ушила моряшко костюмче с тъмносиня яка и вратовръзка в същия цвят.

Дълбоко в себе си знаеше, че го прави заради бебето, което изгуби. Опитваше се да докаже на Тио, че е съвършената майка, много по-добра от съпругата му. Тази сутрин, точно преди зазоряване, й се прииска жената да умре. За малко да убоде пръста си. Сякаш машината разбра егоистичното й желание и реши да я накаже.

В петък вечерта Сара слезе долу, за да завие децата, а Тио съобщи, че има изненада за всички за следващия ден. Децата настояваха за информация и той им каза, че не може да издаде тайната, защото нямало да спят.

Това, разбира се, ги развълнува още повече.

— Моля те, кажи ни! — Емили се беше изправила в леглото и скачаше.

— Най-добре им кажи, сега изобщо няма да заспят — настоя Сара.

— Добре тогава. Утре ще отидем да видим кораба, който пренася Статуята на свободата.

Сара бе прочела за това във вестниците и знаеше, че огромна скулптура на части се превозва с френски кораб и най-сетне пристига в пристанището на Ню Йорк. За събота бяха планирани много събития, включително парад на яхти.

Децата се развикаха възторжено, но си легнаха, след като обещаха да бъдат готови точно в седем следващата сутрин.,

В каретата, с която пътуваха в събота, Сара седна до Тио, сложи Кристофър в скута си, а Емили и близнаците се настаниха от другата страна и не спряха да си говорят. Кристофър беше с красивото моряшко костюмче, момичетата настояха да си сложат новите колани, а Лутър беше с вратовръзката.

Приличаха на съвършеното семейство. За съжаление, не бяха.

Сара не можеше да се отърси от чувството на неловкост.

— Тио, сигурен ли си, че трябва да присъствам с теб?

— Че кой друг? Госпожица Хъникът е скучна.

— Искам да кажа, че хората ще говорят.

— Остави ме аз да се притеснявам по този въпрос. Ти се забавлявай. Заслужаваш малко развлечения, след като те товаря с толкова много работа, госпожице Смайт.

Тя бе започнала да използва обръщението „госпожица“ след завръщането си от Блекуел и сега, когато той го изрече, й се стори нелепо претенциозно и младежко.

Тио слезе пръв от каретата, след това се обърна, за да помогне на Сара и бебето. Емили беше следващата, а Лула скочи след нея.

Тио се обърна подразнен към Лутър. Детето се изтръгна от ръката му, за да скочи като сестра си. Тогава Тио протегна ръка и стисна силно неговата.

— Дръж се като джентълмен!

— Добре, папа.

Момчето потри ръка и застана до близначката си, като мърмореше тихо.

Може пък Тио да не беше чак толкова загрижен за представянето им заедно. Не й хареса никак как се отнася с децата.

Той ги поведе към площадка до огромна яхта. Преди да се качат на борда, един фотограф предложи да ги снима. Тио отказа, но децата настояха Сара да застане до тях и да държи бебето. Човекът си записа адреса им и обеща да изпрати снимката, след като Тио му плати двайсет и пет цента.

Корабът се напълни с пътници. Сара и децата си намериха място за сядане отзад, докато Тио обикаляше и общуваше с видни личности и бизнесмени. Когато яхтата излезе извън пристанището, Емили, Лула и Лутър изпискаха от удоволствие, а Кристофър заспа в ръцете на Сара, приспан от полюшването на вълните.

Колко различно бе това пътуване от последното. Когато пристигна преди малко повече от година, Сара беше нищо и никаква икономка. Сега беше асистентка на архитект и живееше в апартамент в една от най-новите и елегантни сгради в Ню Йорк Сити. Колко много път бе изминала.

— Ето го!

Капитанът извика и посочи огромен кораб с бял корпус близо до тесния канал. Сара посочи френските флагове и тяхната яхта се присъедини към истински парад от други подобни, всички подредили се зад френската фрегата. Оркестър на съседна яхта свиреше „Марсилезата“, но музиката скоро бе заглушена от сирените на кораби и оглушителния тътен на оръдеен огън от Форт Уадсуърт и Форт Хамилтън.

Шумът бе прекалено силен за Кристофър и той започна да мърда нервно.

Най-сетне Тио се върна.

— Какъв ден! Малките забавляват ли се?

— Разбира се. Но им идва в повечко.

Двойка, която живееше на третия етаж на Дакота Билдинг, мина покрай тях. Сара им се усмихна, но мъжът само ги изгледа, съпругата му извърна очи.

Тя се изчерви.

— Струва ми се, че се излагаме. Това може да навреди на бизнеса ти.

— Знаеш ли какво ми се иска? — Тио отпусна ръка върху нейната. Тя искаше да я дръпне, да не позволи никой да види тази интимност, но той я стискаше здраво. — Иска ми се Мини изобщо да не се връща.

Кристофър се разплака. Тя го залюля нежно.

— Шумът е прекалено силен за него. Не бива да говориш така.

— Защо не? И двамата си го мислим. Знам, че това ме прави ужасен човек. Но тогава ще мога да се оженя за теб и ти ще се преместиш при мен, където ти е мястото. Не ми е приятно онова, което правя с живота ти.

— Обичам живота си. Обичам децата. Обичам и теб.

— Мила моя, все ще измислим нещо, уверявам те. Като си помисля, че едва не те изгубих. Каква грешка щеше да бъде! Моля те, имай ми доверие.

От известно време насам за пръв път говореше така открито за чувствата си. И двамата бяха подложени на огромен стрес.

Сякаш по команда, Кристофър ревна. Корабът наближаваше сушата и Сара предложи да го върне в апартамента, за да могат Тио и другите деца да останат до речите пред кметството! Искаше й се да продължи да разговаря с него, но моментът не беше подходящ, двамата бяха пред очите на всички.

Когато се върна в сумрака на Дакота Билдинг, въздухът беше тежък, застоял, а от госпожица Хъникът нямаше и следа. Кристофър се беше успокоил в каретата, но бе станал отново неспокоен. Тя го съблече, издърпа костюмчето през главата му. Той въздъхна дълбоко и бързо заспа. Кожата му беше светла и гладка като на яйце, сините вени под нея бяха като карта от пресичащи се реки. Той не беше ничие дете, така че можеше да бъде и неин.

Входната врата се отвори и затвори. Гувернантката се връщаше, след като най-вероятно бе клюкарствала за „уговорката“ на Тио и Сара с другите от персонала. Беше й все едно. Тио я обичаше. Това беше най-важното.

Въздухът се промени осезаемо. Разнесе се аромат на розова вода. Сара се завъртя рязко.

Госпожа Камдън се беше върнала.