Наследницата от Дакота Билдинг

Шестнадесета глава

Ню Йорк Сити, януари 1885 г.

Нещо не беше наред. Предишната седмица Сара беше отишла в апартамента на семейство Уестлейк на третия етаж и откри, че се е изгубила от другата страна на сградата. Спаси я господин О'Конър, един от асансьорните оператори, който я насочи в правилната посока. Тази грешка я потресе. Тя познаваше коридорите на Дакота Билдинг по-добре от когото и да било, освен от Тио и Фицрой.

Положението със стомаха ставаше все по-зле — тя не можеше да хапне нищо повече от няколко хапки, затова и се чувстваше слаба. Заради тази слабост й се ядеше още по-малко и така се спускаше по низходящата спирала на болестта. Ако повикаше лекар, трябваше да му каже истината за състоянието си, а това щеше да я отдалечи от Дакота Билдинг и Тио, от всичко, за което бе полагала толкова много усилия. Слабостта усилваше объркването й.

Стана още по-зле, когато преди два дена госпожа Камдън съобщи, че от кутията й с бижута липсва смарагдово колие. Господин Дъглас настоя Сара да разпита персонала, но тя трябваше да излезе по средата, докато разпитваше прислужниците, защото не намираше подходящите думи. Сигурно тъпата жена го беше сложила някъде и бе забравила. Сигурно щеше да изскочи отнякъде.

Тази сутрин едва успя да се надигне от леглото и трябваше да се подпре, докато наплиска лицето си с вода. Затътри се до офиса си и остана там през целия ден, без да знае със сигурност колко време е минало, ужасена, че няма да може да се добере до стаята си. В четири Дейзи надникна в офиса й.

— Изглеждате зелена — тя затвори вратата.

— Не се чувствам добре — призна Сара. — Майка ти чувствала ли се е объркана, докато е била бременна?

Дейзи сви рамене.

— Ами да. С Мики си спомням, че задаваше един въпрос по няколко пъти.

— Кой въпрос?

— Какво съм направила, че да заслужа такива неблагодарни деца?

Въпреки всичко Сара се разсмя. Не можеше да си представи собствената й майка да се шегува така.

— Струва ми се, че е била очарователна жена.

— Да — по лицето на момичето премина тъга.

Някой почука на вратата.

— Влез.

Дейзи отвори и на прага се показа господин Дъглас.

Сара се изправи.

— Господин Дъглас, какво да направя за вас?

— Идвам да видя отчетността, разбира се. Вторник е — той остави шапката и палтото си на стойката близо до вратата и пристъпи напред.

Тя съвсем бе забравила.

— Така… — Свали счетоводната книга от най-горния рафт и я отвори на съответната страница.

— Не си правете труда. Мога и сам. Дейзи, донеси ми чаша кафе.

Щом Дейзи излезе, господин Дъглас се настани на стола зад бюрото и изпъшка. Сара седна срещу него, отпусна ръце в скута, в случай че той имаше въпроси. Десет минути след като обръща страници и се чуваше единствено драскането на писалката, той я погледна над очилата.

— Страхотна каша, госпожо Смайт.

Господин Дъглас не й беше правил забележки никога досега.

— Много се извинявам, господин Дъглас. Следващата седмица ще бъде много по-добре.

Той се отпусна назад на стола.

— Оправих числата. Сериозно, госпожо Смайт, изненадан съм — той погледна плота на бюрото с раздразнение. Търсеше нещо. — Имате ли попивателна?

— Разбира се. Долното чекмедже отляво.

Тя чу как чекмеджето се отваря, последвано от възклицанието на господина.

Той я погледна.

— Госпожо Смайт!

— Да, господине.

— Намерили сте колието на госпожа Камдън?

Тя поклати глава. Отчасти като отговор, отчасти като опит да прочисти мътните си мисли. Думите му идваха като през вода. Или пък не беше чула правилно.

Вместо попивателна, наниз великолепни цветове висяха от протегнатите пръсти на господин Дъглас също като водопад.

Колието. Изработката беше забележителна: три реда перли, свързани отпред с четири едри смарагда в злато.

Дейзи се появи с чаша кафе и едва не го изпусна, когато видя накита.

Устата на Сара беше пресъхнала, крайниците й тежаха.

Господин Дъглас се изправи.

— Изглежда, открихме липсващия накит. И то не къде да е, а в бюрото на госпожа Смайт.

Сара поклати глава. Какво й ставаше? Едва намираше думи, за да каже нещо. Господин Дъглас и Дейзи я наблюдаваха така, сякаш имаше две глави, и чакаха тя да каже нещо. Тя си представи другото си аз, онова, което познаваше добре, което щеше да поеме инициативата и да стигне до дъното на мистерията или поне нямаше да стои, без да продумва, като малоумна. Само че не можеше да произнесе думите.

— Да не би да й има нещо? — попита господин Дъглас.

Сара наблюдаваше Дейзи, молеше я да мълчи, да не продумва и дума.

След това падна на пода, предаде се на чернотата също като замаяно дете.