Наследницата от Дакота Билдинг

Трета глава

Ню Йорк Сити, септември 1985 г.

Бейли се отпусна на твърд стол с широка седалка в чакалнята на „Креспо и О'Райли“, доволна, че се е измъкнала от задушаващата жега на Ню Йорк Сити. Извади салфетка от чантата си и попи бузите и челото. Неуспешното къдрене, което Тристан О'Райли настоя да й направят преди шест месеца, бе започнало да израства, но след нетърпимата жега в метрото тя сигурно приличаше на рошав пудел. Нямаше намерение да изглежда така, когато излезе тази сутрин. Тристан, който се интересуваше единствено от красиви неща, нямаше да се зарадва.

— Той ще ви приеме — не познаваше рецепционистката. Но Тристан ги сменяше на всеки три месеца, така че всичко беше точно.

Нямаше я три месеца. Имаше чувството, че са минали три години. Усети тръпка по гърба, която пропълзя до врата, и си пое дълбоко дъх.

Рецепционистката стана.

— Заповядайте насам.

Бейли я последва послушно и подмина стария си офис. Жената зад бюрото вдигна поглед и отправи на Бейли стресната усмивка, преди да се наведе над мострите от тъкани пред себе си. Точно Уонда ли трябваше да е на нейното място? Уонда, която не можеше да направи разлика между шантунг и естествена коприна. Бейли можеше да я засенчи пред всеки клиент.

Въведоха я в ъгловия офис.

— Ето те и теб, момичето ми.

Тристан стана и тръгна с балетна стъпка към Бейли, за да я прегърне. Беше учил в Американската балетна школа, преди да стане асистент на суперзвездата във вътрешния дизайн Диего Креспо, а след това да се превърне в негово гадже и бизнес партньор. Напоследък Диего прекарваше повечето си време в Ийст Хамптън, докато Тристан оглавяваше организацията. Бяха взели Бейли веднага след като завърши школата по дизайн „Парсънс“ и Тристан се превърна в неин довереник и партньор на всяко парти, докато нещата не рухнаха.

Тя се отпусна в прегръдката му.

— Тристан, толкова ми липсваше!

— Сигурен съм, сладурче. Как си? — Той я задържа на една ръка разстояние и тя примига под пронизващия му поглед.

— Добре — усети, че отново я избива пот; този път от нерви, не от влагата.

— Косата ти… — Той дори не си направи труда да довърши изречението.

— Знам, ужасна е.

Тристан посочи стола и седна на ръба на бюрото си. Не беше красавец, поне не като мургавия Диего, но знаеше как да облича гъвкавото си тяло със съвършените цветове и кройки. Днес беше в небесносин ленен блейзър, който подчертаваше синьото на очите му. Русата му коса, макар и оредяваща, беше зализана с помада също като на ученик. Както винаги, изглеждаше безупречно.

— Кажи сега, как беше в Силвър Хил?

Бейли сви рамене.

— Като в рехабилитационен център. Много приказки, много хора, които се жалват от тъжния си живот.

— По-добре ли се чувстваш?

— Много по-добре.

Тя не спомена, че през повечето време умираше за питие и за някогашната доза в пет. Останеше ли сама в студиото в Ийст Вилидж на съквартирантката си от Силвър Хил, Бейли отваряше падащото легло и лягаше, притискаше възглавница върху лицето си, за да устои на желанието да си пийне.

— Видя ли някоя знаменитост? Чух, че Лайза Минели постъпила там. Срещнахте ли се?

Бейли не пиеше разхладителните напитки, които съветниците предлагаха там, не се връзваше на прочувствените истории, но разказите, които чу, бяха брутални и на нея й харесваше, че всичко е анонимно. Така мръсотията не излизаше. Нямаше как да обясни това на Тристан, който се вълнуваше от клюките.

— Не, не съм я виждала — тя се наведе напред. — Исках обаче да ви благодаря и на двамата с Диего. За всичко. Знам, че вие, момчета, ми спасихте живота.

Тристан махна с ръка и отиде до стола зад бюрото. Спря за момент, драматично, преди да седне и да изпъне рамене.

— Беше редно да постъпим така. Ти просто трябва да се пазиш занапред. Само две чаши шампанско в „Палейдиъм“, след това спирам кранчето.

— Не, Тристан. Приключих с шампанското — надяваше се той да се шегува. — Вече не мога да пия. Нито да правя другото.

— Не, разбира се.

Тя нямаше търпение да приключи с тази част от разговора, от който бе засрамена до мозъка на костите си.

— Как върви бизнесът?

— Чудесно. Току-що ни дадоха къщата на Източна седемдесет и седма улица, която Ребека Майър е купила през пролетта — не изчака отговора й: — Обновлението започна преди две седмици и тя настоява да внесем всички антики от Мароко и Лондон, направо да не повярваш. И още нещо! Миналата седмица Лили-Бет Латуик ме закара с хеликоптер до къщата си в Ийст Хамптън, защото прислужницата била разместила възглавниците на лежанката и тя не можела да си спомни как да ги подреди! — Той щракна с пръсти. — Хеликоптер, сладурче!

— Леле! Пълна лудница.

— Освен това се заемаме с проекта за къщата на плажа на семейство Санфорд. Огромна къща, дзен естетика и папрат. Възложих го на Уонда. Казах си, че няма как да сбърка, след като всичко ще бъде в нюанси на бялото. Бял килим, бели канапета.

— Не я изпускай от поглед. Ако има човек, който може да съчетае два несъвместими нюанса на яйчена черупка, това е тя.

— Добре казано — усмихна се той и разкри блестящите си зъби, също като ментови бонбони.

— Тъкмо затова се отбих днес.

Зъбите се скриха.

— Знам, че изчезнах оттук безобразно драматично, но искам да ви се реванширам на теб и Диего. За всичко, което сторихте за мен през изминалите няколко месеца. Мога да работя с Уонда, да стана посредник между нея и семейство Санфорд. Знаеш, че уменията й в общуването са доста ограничени.

Тристан въздъхна.

— Знам, миличка. Много ще ни бъде приятно да се върнеш.

Слава богу. Поне един проблем беше решен.

— Само че новината се е разпространила бързо. Че как иначе? Ти се разкрещя на госпожа Ашфийлд-Симънс насред дъбовата стая, каза й, че апартаментът на дъщеря й бил истински кошмар. „Смесица от средновековни простотии и бели боклуци.“ Май това каза.

Бейли трепна. Не помнеше нищичко. Знаеше, разбира се, че е изложила и себе си, и фирмата.

— Ще й позвъня и ще се извиня. Ще напиша писмо и до дъщеря й. Ще оправя нещата.

— Вече се погрижихме. Важното е, че ти си добре.

— Вече съм трезва, така че сигурно ще бъда двойно по-продуктивна. Обещавам да се отплатя за всичко — господи, говореше като продавач на стари автомобили. — Очевидно ще приема намаление на заплатата. Разбирам, че това ще бъде едно от условията.

Ако той не я вземеше обратно, тя нямаше представа какво ще прави. Нито една друга фирма за вътрешен дизайн нямаше да я иска вече. Да не говорим, че й оставаше само седмица в Ийст Вилидж, преди съквартирантката й от Силвър Хил да се върне в жилището си. Преди епичното си рухване Бейли живееше с гаджето си Роко. Сега, след като умът й беше бистър, й стана ясно, че той е наркодилър, а не художник от калибъра на Баския. Така че тази възможност отпадаше, както и връщането у дома, тъй като баща й щеше да натяква, че е бил прав още от самото начало, че изобщо не е трябвало да ходи в Ню Йорк.

— Виж, Тристан, сгафих. Но ти знаеш, че съм по-добра от всички тук, когато става въпрос за работа с клиенти, контрагенти, с когото кажеш. Моето око е най-точно, сам си го казвал неведнъж. Дори пияна и надрусана, пак бях велика. Дай ми още един шанс.

Тристан се изви и я фиксира през полупритворени очи. Това не вещаеше нищо добро.

— Слушай, Бейли. Ти ни прекара буквално през ада. Покривахме те цяла една година. Нямаш представа колко пъти сме те покривали, защото те обичаме и защото си невероятна. Ти беше най-добрата и можеше да постигнеш забележителни неща. Всички се веселим, всички си прекарваме славно, но ти прекали.

От острите му думи я заболя.

— Ясно. Леле! — Тя сведе поглед, изпълнена с омраза към яснотата, която носеше трезвеността. — Не съм предполагала, че е толкова зле.

— Зле е много меко казано. Обичам те, но не те искам повече.

Не я искал повече. Все едно е заразноболна.

— Наистина си категоричен. Надявам се, нямаш нищо против да ти кажа, че си голям задник — подхвърли думите с лека усмивка, по същия начин, по който си говореха небрежно.

Не се получи добре.

— Разочарова ме преди, разочароваш ме и сега. Наистина ли си толкова нагла, че да пристигнеш тук и да настояваш да те взема отново на работа? — Тристан изпъна рамене и подръпна маншетите на ръкавите, познат тик, който означаваше, че срещата е приключила. — Обичам те и винаги ще те обичам и тъкмо затова платихме да отидеш в Силвър Хил, където, между другото, е безобразно скъпо. Така че не очаквай повече от нас. Разбрахме ли се? За теб тук няма повече място.

Тя остана седнала известно време, твърде слисана, за да помръдне.

— Извинявай, Бейли. Приключихме. Нямаш повече работа тук.

* * *

Бейли стоеше на напечения тротоар и се опитваше да не мисли за божествения вкус на шардонето. За докосването на чашата до устните, за наситената острота, последвана от кадифеното усещане, че всичко на този свят е наред. Докато пиеше, тя можеше да живее за момента. Когато се надрусаше с трева или кока, миналото и бъдещето преставаха да съществуват. По време на престоя си сред тучната зеленина на Силвър Хил тя бе успяла да разбере, че това мислене не помага, и говореше за миналото си открито. Само че тук, в града, на никого не му пукаше.

Ако се обърнеше надясно и тръгнеше по страничната уличка, със сигурност щеше да излезе при поне десетина ирландски пъба, подредени един до друг. На тези места всички, които работеха в различни офиси, идваха, за да избягат от монотонния си живот.

Стаята, в която се провеждаха груповите срещи в Силвър Хил, беше пълна с различни мото на програмата. „Ден след ден“ и „Където и да се намираш, това е мястото ти в момента“.

В момента тя беше потна, жалка и отчаяно й се искаше да се забие в някой бар.

Погледна часовника си. Нямаше време да се разсейва с напитки. Имаше среща с Мелинда в кафене „Лаксъмбърг“ в западната част на улицата след половин час. Това наистина беше последният й шанс. Влакът щеше да бъде истински потен ад по това време на деня. Не можеше да го понесе. Насочи се на север пеша и при Седмо Авеню навлезе в Сентръл Парк.

Преди смъртта на майка си Бейли и родителите й идваха в града по няколко пъти в годината, пътуваха от къщата си в Ню Джърси, обикновено за да гледат някой мюзикъл, в който танцьорите изпълняваха бързи, ожесточени танци, които караха Бейли да притаи дъх, докато баща й Джак се опитваше да се намести на тясната седалка до нея. Затова пък Бейли и майка й тръпнеха от нетърпение още от сутринта, избираха дрехите си внимателно, сякаш някой щеше да ги „открие“ по време на страхотния ден. В Манхатън майка й сочеше старите си любими места: сградата, в която бе ходила на някаква секретарска школа цели три месеца преди да се омъжи, и „Хорн енд Хардарт Отомат“, където двамата с Джак се бяха запознали.

По време на една от екскурзиите, след като пристигнаха два часа преди началото на спектакъла, Бейли предложи да отидат в парка до езерото с лодките. Беше донесла списание със снимка на гондола, която минава под извития мост, и я нагласи между предните седалки на фолксвагена им „костенурка“.

— Толкова е красиво!

— Никой не ходи в парка — предупреди Джак. — Пълно е с разни келеши от банди, прашно е, навсякъде са надраскани графити, защото градската управа е свършила парите и не може да се справи. Цари истински погром, както и в останалия Манхатън.

Майка й погледна списанието.

— Ами ако повървим през Сентръл Парк Уест? Можем да се отбием в Дакота при роднините ти.

— За бога, Пеги! Никой не се изтърсва просто така в града. Освен това те не са ми роднини, нали? — Разговорът прекъсна, когато Джак скочи върху спирачките и едва не удари велосипедист. Ядоха меки картофи и препечени бургери в една закусвалня, за да убият времето.

Бейли не приемаше града като „погром“. Тя виждаше важни хора, които отиват на важни места. Искаше да стане една от тях.

За известно време го постигна. Сега обаче падението й беше пълно.

Докато младата жена навлизаше в парка и се отдалечаваше от улиците, въздухът стана осезаемо по-хладен. Лек ветрец подухваше от запад — предвиждаха буря днес следобед — и ритмичният шепот на листата помогна на сърцето й да се успокои, успя да заличи желанието й да пийне нещо. Тя си пое дълбоко дъх.

Паркът наистина беше напълно неподдържан. Само че частна група бе поела поддръжката му и се опитваше да сложи всичко в ред. Положението с боклука беше по-добро от когато и да било, нямаше вече препълнени кошчета, от които изскачат плъхове. Прогрес!

Грозна верига ограждаше северната страна на Седемдесет и втора улица и входа към парка. Бейли дишаше тежко от разходката и жегата. Спря за момент, драсна с нокти по метала и притисна лице към халките също като дете. Районът, наскоро наречен Ягодови полета в памет на Джон Ленън, щеше да бъде отворен за посещения следващия месец. Бяха минали пет години, откакто го застреляха. Всички от нейното поколение помнеха къде са били, когато научиха, сякаш се беше случило вчера.

Вик на работник я изтръгна от мислите й. Двама мъже до багер бяха забелязали нещо в пръстта, след това повикаха друг, очевидно бригадира, който се приближи бавно, стиснал чашка кафе в ръка. Той нареди на багериста да спре двигателя и избърса чело с кърпа. Всички застанаха в кръг, свели глави, сякаш се молеха.

Бейли продължи. Дакота Билдинг й изглеждаше огромна, докато чакаше светофара да светне. Стените й бяха сиви, покрити с цял век мръсотия, въпреки това се открояваше сред съседните сгради. Тук нямаше сложни артдеко мотиви, това си беше истинско декадентство. Фронтони, прозорци с какви ли не форми и размери. Мръсна, остаряла кралица сред останалите сгради. Бейли преброи четири етажа и видя апартамента на Мелинда.

Бейли и родителите й ходеха на гости на Мелинда, близнака й Манвъл и майка им по веднъж в годината, когато тя беше още дете, обикновено по време на празниците. Майката на близнаците, София, беше рожба на отминало време. Накичена с бижута дори на закуска, тя винаги се държеше студено и официално. Тези ранни семейни сбирки бяха неловки, напрежението между бащата на Бейли и „лелята“ — осезаемо, разликата в социалното им положение — огромна. Веднъж Мелинда настоя Бейли да остане през нощта. Двете нападнаха кухнята в тихите часове на ранното утро, тъпчеха се със зърнени закуски направо от кутията, докато Мелинда шепнеше кървави подробности около убийството на прадядо си, архитекта Тиодор Камдън в същия апартамент. Двете се вмъкнаха в тъмната библиотека и Мелинда посочи далечния ъгъл, близо до прозореца.

— Бил е убит от жена, която работела в сградата — прошепна Мелинда. — Тя го наръгала с нож и точно тук му е изтекла кръвта. Молел за милост. Казват, че тя била луда. Отрязала си пръста и си го запазила за спомен. Вгледай се внимателно, ще видиш кръвта.

Бейли се наведе напред, присви очи и различи тъмно петно на пода. Мелинда неочаквано я прихвана през кръста, тя отскочи и изпищя и двете изтичаха да се спасят на леглото с балдахин на Мелинда, като плачеха и се смееха едновременно.

Момичетата се сближиха, когато Бейли се премести в града заради колежа. Двете постепенно увеличаваха дозите и честотата, с която приемаха забранени вещества. Междувременно Манвъл завърши Йейл и отиде на юг, за да пише дисертация за самоуките артисти. Върна се няколко пъти, включително, когато София почина преди седем години.

Мелинда притежаваше дързост и кураж, за които Бейли й завиждаше. И двете мереха живота си според партитата, на които са били. Неведнъж, когато тялото й се чистеше от токсините, които бе приела предишната вечер, със студена пот и повръщане, Бейли си казваше, че ако майка й беше жива, щеше да бъде ужасена и силно разтревожена. Пеги щеше да дръпне дъщеря си настрани и да й изнесе дълга лекция за отсъствието й от дома в Ню Джърси и за бледия, нездрав тен на лицето. Щеше да й поиска сметка. Джак не беше в състояние да се заеме с тази задача. След като положиха съпругата му в земята, той се сви в черупката си.

В рехабилитационния център съветниците й бяха задавали много въпроси за смъртта на майка й, настояваха, че Бейли трябва да я преживее. Тя се съпротивляваше и настояваше, че е оставена сама на осемнайсет и е трябвало да заякне. Нямаше нужда да преживява нищо. Фактите си бяха факти: пиян шофьор и Гардън Стейт Паркуей доведоха до това Бейли да си събере нещата и да започне първата си година в „Парсънс“, а баща й почти да не я поглежда. Тя се потопи в учение и завързване на приятелства, проучваше всяко тъмно кътче на града, докато Тристан не я нае и не я изтегли във великолепния свят на „Кресло енд О'Райли“.

Кафене „Лаксъмбърг“ бе почти празно по това време на деня, сервитьорите стояха по двойки и бъбреха, за да запълнят празните часове между обяда и вечерята. Мелинда все още не беше дошла, затова Бейли се настани в сепаре, откъдето виждаше вратата. Скоро Мелинда влезе, облечена в гащеризон с огромни подплънки, русата й коса, оформена на съвършени букли, се стелеше по гърба. Тя стъпваше като кралица, неподвластна на жегата, истински бич за обикновените хора. Пусна на пода пликовете от „Барни“, които носеше, и протегна ръце.

— Братовчедке!

Мелинда. Последната й надежда.