Наследницата от Дакота Билдинг

Седемнадесета глава

Ню Йорк Сити, януари 1885 г.

Когато се свести, Сара откри, че са я пренесли в дневната на персонала в мазето. Лежеше на твърдо канапе. Стаята беше обзаведена с ненужните мебели на новите обитатели, включително с най-различни издраскани столове и две разклатени масички за кафе. Понякога прислужниците се събираха тук вечер, за да поиграят вист, но през повечето време стаята стоеше неизползвана, тъй като работата беше прекалено много и накрая работниците бяха твърде изтощени, за да общуват.

Господин Дъглас седеше на стола срещу нея, закръгленото му тяло беше притиснато между ръцете му. Тя се запита дали ще успее да стане, без да вдигне стола със себе си. Тих кикот излезе от устните й.

— Виждам, че се съвземате — отбеляза господинът.

— Да, господине — тя се изправи и се опита да потисне световъртежа. Да лежи и да не говори, да не й говорят, беше единственото й желание в момента.

— Помните ли какво стана?

Колието. Разбира се. Откриха го в нейното бюро.

— Много се извинявам, господин Дъглас. Не знам какво не е наред — очите й се затваряха. — Не се чувствах добре, но съм сигурна, че за пръв път виждам колието. Сигурна съм. Как се е озовало там?

Той потри брадичка с късия си показалец.

— Двама от носачите ви пренесоха долу. Добре че нямаше гости, които да влизат и излизат. Намираме се в много неприятна ситуация. Имате ли нужда от лекар?

Ами ако лекарят се досети за състоянието й?

— Не, добре съм. Няма нужда. За колието. Сигурна съм, че има обяснение. Трябва да има. Моля ви, позволете да поговоря с господин Камдън.

— В момента го няма — той въздъхна дълбоко и зловонният му дъх я накара да сбърчи нос. — Сама разбирате, госпожо Смайт, че не можем да позволим подобно нещо в Дакота Билдинг. Трябва да направим пълно разследване и предлагам да съдействате на полицията и да отговорите точно на въпросите им.

— Полицията ли?

Господин Дъглас стана и отвори вратата. Двама мъже в униформи пристъпиха напред и я вдигнаха за ръцете.

Тя изви умолително глава към господин Дъглас.

— Къде ме водят?

— Просто отговорете на въпросите им и ще се върнете за нула време. Излезте тихо — той погледна мъжете. — Отведете я по рампата и излезте на Седемдесет и трета улица. Не през главния вход.

Замаяността й се разсея и за няколко секунди умът й се избистри. Арестуваха я за кражба, отвеждаха я.

— Моля ви, трябва да поговоря с господин Камдън, преди да дойда.

Господин Дъглас я погали по ръката, сякаш бе дете.

— Засега вървете с господата. Най-вероятно става въпрос за недоразумение. Важното е, че накитът се намери и се съмнявам, че госпожа Камдън иска да вдига шум. Само че трябва да стигнем до дъното на тази история. Не сте ли съгласна? Сигурен съм, че го искате не по-малко от мен — той поклати глава и се обърна към полицаите. — Ние, разбира се, знаехме, че поемаме риск, като слагаме жена начело, защото на някои красиви дрънкулки трудно се устоява.

Тя поклати глава. Тя ли беше взела накита? Само ако можеше да поспи няколко часа, отговорът щеше да се появи, беше сигурна. Всичко щеше да се изясни, точно както каза господин Дъглас.

— Трябва ми наметалото и шапката — успя да каже тя и се обърна към по-ниския от двамата полицаи, момче, на което едва беше поникнала брада, толкова млад й се струваше.

Той погледна партньора си. Другият кимна.

Дейзи чакаше на рампата.

— Заповядайте, госпожо Смайт — докато й ги подаваше, тя докосна Сара, за да й вдъхне кураж. — Какво да направя?

— Никакви приказки — сряза я по-възрастният полицай.

— Може ли поне да й кажа къде отивам? — попита Сара.

Мъжът кимна.

— В полицейското управление на Шейсет и пета.

— Кажи на господин Камдън, попитай къде е. Той ще може да помогне.

— Разбира се. Ще му кажа веднага.

Беше минавала покрай полицията поне десетина пъти. Сградата приличаше на замък, с дебели сиви камъни и масивен парапет на покрива. Полицаите тръгнаха пеша, но отказаха да й отговорят какво ще стане с нея. За тях тя беше крадец, при това смахнат. По пътя тя се препъна веднъж или два пъти и можеше да се закълне, че чу старият да измърмори „пияница“.

Вътре в съдебната зала се бяха струпали десетки хора, някои крещяха, други се бяха изтегнали на пейките. Отведоха Сара в задна стаичка и я накараха да седне на дървен стол пред врата, на която пишеше КАБИНЕТ НА СЪДИЯ. След десет минути вратата се отвори и я вкараха в мрачна стаичка, пълна с книги и вестници. Съдията я погледна мило над очилата си. Накара полицаите да излязат.

— Кажете ми сега какво се случи, госпожо Смайт.

Тя се канеше да обясни всичко, да се опита да обясни нелепите обстоятелства, в които се бе озовала, но преди да изрече и дума, влязоха господин Дъглас и мъж с медицинска чанта. Сърцето й заблъска. Ако я прегледаше, той щеше ли да разбере, че е бременна? Все още не й личеше, коремът й не изглеждаше по-различно отпреди.

— Съдия Харингтън, аз съм господин Дъглас, агентът на Дакота Билдинг.

— Така. Следващия път бъдете така любезен да почукате — той погледна Сара. — Откъде сте, мила моя?

— От Фишбърн, Англия, господине. Пристигнах в страната миналата есен.

— Фишбърн! Посещавал съм селото няколко пъти, защото миналата година прекарах лятото в Портсмут. Очарователно място. Значи работите в Дакота Билдинг?

— Като лейди мениджър, да.

— От колко време работите там?

— Започнах в деня, в който пристигнах — не, това не беше правилният отговор.

Съдията се намръщи.

— Благодаря ви, госпожо Смайт — той си свали очилата и сниши глас. — Разкажете ми какво се случи, господин Дъглас. Сигурно имате основателна причина да искате отделно изслушване.

Господин Дъглас прочисти гърло.

— Ваша чест, госпожа Смайт се държа странно през изминалите няколко седмици. Обикаля коридорите, изглежда объркана. Получаваме оплаквания. Днес намерихме ценна огърлица, собственост на обитател, в чекмеджето на бюрото й.

— Госпожо Смайт, вие ли взехте накита?

Тя поклати глава.

— Не, господине — гласът й пресекна, сълзи опариха очите й. — Напоследък имам известни трудности. Бях болна. Кълна се, че не съм го взела. Уверявам ви. Някой друг го е взел и го е пъхнал в бюрото ми.

— Направете преглед, доктор Уайлд — съдията махна с ръка към нея. Доказателствата бяха против нея, тя беше изпуснала началото.

— Пиете ли, госпожо Смайт? — попита лекарят.

— Не.

— Да сте приемали лауданум или други подобни лекарства?

— Не. Разбира се, че не съм.

— Господин Дъглас твърди, че сте припаднали, докато ви е разпитвал в Дакота Билдинг, и че сте били дезориентирана.

— Така беше, но мисля, че е, защото не се чувствах добре.

Господин Дъглас се намеси.

— Вижте, Ваша чест, важно е този случай да не стига до вестниците. Сградата тъкмо е открита и не можем да си позволим обитателите да научат, че има крадец. Със семейство Кларк ви молим да действате бързо и ефективно.

— Какво предлагате, господин Дъглас? Като гледам, май сте готов да поемете моята работа.

Тя усети, че в този момент има шанс.

— Помолете господин Камдън да гарантира за мен. Той ще ви каже, че не съм откраднала накита, че някой друг го е сторил и е направил така, че да изглежда, че съм аз.

— Че той откъде ще знае? — Съдията я изгледа изпод рошавите си вежди.

— Той знае, че не бих направила подобно нещо. Двамата с него сме приятели.

Господи Дъглас поклати глава.

— Тя е умопомрачена, това е ясно. Господин Камдън е един от обитателите на Дакота Билдинг. Живее там със съпругата и семейството си. Всъщност накитът е на съпругата му.

Нямаше надежда. Нямаше абсолютно никаква надежда.

Господин Дъглас погледна строго Сара.

— Каквото и да разправя, момичето не обяснява кой е взел чуждата собственост, казва само, че не е била тя. Не искаме да я изпращаме в затвора.

— Не искате ли?

— Не, господине. Както вече споменах, това ще привлече ненужно внимание.

— Къде тогава искате да я изпратя?

— На място, където ще получи помощ за онова, което поражда объркването й.

Може и да беше подценила господин Дъглас. Той отпусна ръка на рамото й като баща. Тя наистина трябваше да разбере какво не е наред с нея и дали бебето предизвиква объркването й, или нещо друго. Ако избегнеше попадането в затвора, щеше да се стегне, да се оправи и след това да разбере какво се е случило. Макар да не искаше, тя се разплака.

— Със сигурност е немощна — обади се лекарят.

— Значи сте съгласен, че трябва да бъде отпратена.

— Да, Ваша чест.

Съдията въздъхна.

— Много добре. Може да отиде на Острова днес следобед. Там ще преценят дали може да бъде реабилитирана.

Реабилитирана ли?

Господин Дъглас даде знак на лекаря, който извади лист от чантата си и го постави на бюрото на съдията. Съдията го погледна за секунда, преди да се подпише най-долу.

— Значи, отивате на Острова, госпожо Смайт. Господ да ви е на помощ!

* * *

— Какъв остров?

Полицаят буквално я натъпка в каруцата, без да обръща внимание на въпроса й.

— Имам право да знам. Къде ме изпращат?

След като съдията се произнесе, изведоха Сара през странична врата и я качиха в каруца, където седеше разтреперана неугледна жена, увита в прокъсано сиво одеяло. Полицаят затвори и Сара се опита да попита жената дали знае къде отиват, но тя я изгледа с празен поглед. Друго момиче, с ярко гримирано лице и насинено око, лежеше по гръб, с отворена уста. Спеше.

Каруцата спря на три пъти и всеки път качваха още жени. Две бяха много объркани и си говореха сами. Няколко кашляха силно и Сара се разтревожи за здравето си, но поне ги откарваха в някаква болница.

Най-сетне каруцата спря. Навън Ийст Ривър течеше бърза, студена, вълните меняха посоката си с течението. От другата страна на реката шест огромни сгради стърчаха над лапавицата, разделени една от друга на тясно парче земя.

Ако отидеше на този остров, как щеше да си тръгне? В гърлото й се надигна паника, но нямаше къде да избяга, нямаше начин да се махне. Жените — бяха дванайсетина — се клатушкаха в лодката, която опъваше въжетата като оковано бясно куче. От другата страна на дока качваха двайсетина мъже на отделен ферибот. Опърпан пияница наричаше всички курви, преди пазачът да го удари с палката си.

Лодката се отдалечаваше от града. Неколцина яки полицаи и две медицински сестри ги посрещнаха от другата страна. Прочетоха списък с имена. Сара не беше включена.

— Извинявам се, но какво е това? Къде се намираме? — попита тя жената, която държеше списъка.

— Това е болница „Чарити“. Ако не съм прочела името ви, стойте и чакайте.

Тя се отпусна назад и лодката се отправи към следващата спирка, към друг кей на няколкостотин метра на север от първия. Огромен надпис гласеше, че това е изправителна институция за престъпници и подобни. И този път не чу името си.

Сара погледна четирите жени, останали с нея. Две от тях бяха бърбораните.

Най-сетне, близо до северния край на острова, слязоха.

— Слизайте. Мърдайте.

Няколко санитари ги поведоха към пететажна октагонална сграда от бял камък с две крила под прав ъгъл. Стъкленият купол върху октагона й заприлича на окото на насекомо.

— Какво е това? — попита тихо Сара, все едно питаше себе си. Жената до нея стисна ръката й.

— Знаеш ли къде ще те затворят?

Сара я погледна. Жената беше млада, с добри кафяви очи. Не носеше шапка и снежинките се сипеха по вълните на косата й.

— Частна болница ли е това?

— Не, отиваме в приюта за луди „Блекуел Айлънд“.

— Лудница.

Те мислеха, че тя е луда.

— Но аз не съм луда.

— Нито пък аз — отвърна жената.

— Я да млъквате и двете. Никакви приказки! — Медицинска сестра, едра като мечка, удари силно момичето по рамото и то се спъна.

Влязоха в октагона и ги настаниха на твърди пейки покрай стените. Сара се огледа и отчаяно се опита да се ориентира. Широко стълбище се издигаше от партера, извиваше се нагоре и тя видя врати и от двете страни на площадката. Тук беше студено и повечето сестри бяха навлечени с няколко пласта дрехи върху униформите от кафяви и бели рокли и бели престилки. Изглеждаха по-едри от нормалното и много страшни. Въвеждаха новите пациенти един по един в една стая. Когато Сара чу името си, влезе с олюляване вътре. На бюрото срещу вратата видя мъж, който се представи като доктор Фийлдс. Той й зададе същите въпроси като съдията, попита я за името и откъде е.

— Знаете ли защо сте тук? — Той си свали очилата. Очите му бяха кървясали, с подпухнали кръгове отдолу.

Тя трябваше да накара всички да разберат, че й е поставена грешна диагноза.

— Казаха ми, че трябва да отида в болница, и мисля, че ако проверите, ще разберете, че бях болна и не мога да разчитам напълно на паметта си и заради това си навлякох неприятности. Само че мястото ми не е тук. Трябва да си почина и да си възвърна силите, а щом се оправя, ще мога да обясня какво се случи, сигурна съм.

Дрънкаше прекалено много. Отегченият поглед на лекаря й подсказа, че е чувал подобни приказки и преди и е напълно имунизиран за нещастието й.

— Качете се на кантара, за да ви премеря — сестрата съобщи теглото й, височината, след това я стисна за ръката.

— Достатъчно. Сега можеш да вървиш.

— Мога ли да попитам нещо?

Лекарят въздъхна.

— Да, госпожо Смайт.

— Колко време ще остана тук?

— Неопределено. Докато се оправите.

— Но аз съм добре. Не ви ли изглеждам добре? Има ли нещо в поведението или вида ми, което намеква, че съм луда?

— Заболяванията на ума се лекуват безкрайно трудно, за съжаление. Ще останете тук, докато не преценим, че не сте заплаха за обществото. Или за себе си. Пожелавам ви приятен ден.

Тя се върна на пейката и избегна любопитните погледи на жените, които викаха. Зъбите й тракаха от студ, виелицата навън вееше с пълна сила, а воят на вятъра заглушаваше мърморенето на останалите жени.

И майка й смятаха за луда. Веднъж се връщаха от църква, когато ги настигна група момчета. Едното изскочи напред, вероятно подтикнато от останалите, и я нарече лудата от Фишбърн.

Сара се молеше майка й да не им обръща внимание, да продължи напред. Вече виждаха къщата, бяха близо до дома. Вместо това майка й се обърна и закрещя след момчетата, докато от устата й не започна да изскача слюнка, а лицето й не почервеня. Те се пръснаха, изплашени до полуда, а след това майка й се обърна към нея и се усмихна.

— Погрижихме се за тях, нали? — рече тя.

Така ли се държеше една луда?

Проехтя звънец и дълга опашка пациенти заслизаха по спиралното стълбище. Наблюдаваха Сара и останалите новопристигнали, не пропускаха нито една подробност. Жените не говореха, просто вървяха с празен поглед, докато не стигнаха до вратата на трапезарията. След това хукнаха като деца, скриха се от погледите на новите. Казаха на Сара и другите да ги последват.

В контраст с красотата на октагона, трапезарията беше гола, без никаква украса. Тя намери празно място на една маса, където беше поставена тенекиена чиния и лъжица с парче хляб и чаша слаб чай. Хлябът беше стар, маслото — вмирисано, чаят — студен. Тя обаче се насили да изяде всичко, тъй като знаеше, че ще съжалява, че е пропуснала ядене, а трябваше да си пази силите. Сестрата обикаляше наблизо и бъбренето на пациентите звучеше почти нормално, сякаш бяха на обяд в пансион за момичета.

— Време за баня за новите момичета — обяви сестрата с необичайно голяма глава. Сара чу една от другите сестри да я нарича Гарелик.

Сара последва опашката нагоре до последния етаж и влезе в огромна стая с няколко мивки и три вани. Надеждата й за гореща вана се стопи, когато видя момичето най-отпред на опашката, дребно създание, чиито лунички й напомниха за Дейзи. Сестрите съблякоха разплаканото момиче, накараха го да влезе във ваната и го заляха със студена вода, а след това продължиха, като го изтъркаха с гъба. Когато дойде ред на Сара, тя си пое дълбоко дъх, когато изсипаха върху нея студената вода. Потече в ушите и очите й и по гърба. В Англия беше свикнала на студени вани в топли летни нощи, но тук беше различно и тя извика от шока. Грубото изтъркване щеше да бъде почти като спасение след студа, ако сестрите не се опитваха да свалят пласт от кожата й.

Разранена и разтреперана, тя излезе от ваната и се подсуши, преди да й подадат бодлива фуста и басмена рокля. Петната и по двете издаваха, че са били носени от други пациентки. На гърба на роклята бе написано с черни букви: ПРИЮТ ЗА ЛУДИ, с. 1, о. 6.

Спалното помещение се намираше по-надолу в коридора, след банята. Сара пристъпи към един от огромните прозорци и се загледа в студената зимна нощ. Някъде навън се намираше Дакота Билдинг и Тио. Дейзи сигурно се беше свързала с него и може би той вече я търсеше.

— В леглото, никакво зяпане през прозорците!

Огромната ръка на сестра Гарелик стисна Сара за врата. Тя се сви, когато жената я блъсна на едно от леглата и то изскърца под тежестта й.

Очите на Сара се напълниха със сълзи.

— Нямате право да се държите така с нас, нечовешко е.

Жената се наведе над нея.

— На никого не му пука какво мислиш и какво говориш. Ще те държа под око. Най-добре да си затваряш устата от сега нататък. Разбра ли?

Сара кимна.

— Сега заспивай.

Леглото беше застлано с мушама и чаршаф, с грубо вълнено одеяло отгоре. Тя потръпна от студ и когато угасиха светлините, се обърна и се разплака в завивката. Как можа да изпадне така?

Риданията й спряха след малко и тя потъна в неспокоен сън, докато силно блъскане по вратата не я събуди. Влезе сестра и обиколи стаята, като от време на време удряше с палката по металните рамки на леглата. Не искаше да стават, просто не им позволяваше да спят. Това се случваше по четири пъти на нощ, за да не си починат добре. Хъркането и сумтенето на останалите пациентки не помагаше.

След третата проверка Сара чу тих плач в леглото до нейното. Тя се обърна и видя жена с дълга сива коса и сбръчкано лице. Беше една от жените в каруцата.

— Недей, недей, ще се оправиш — прошепна Сара.

Когато чу гласа й, жената заплака по-силно и някои от останалите се разкрещяха да престане.

Сара стана тихо от леглото, увита в бодливото одеяло, и коленичи до жената. Пое студената й ръка в своята и я разтри. Плачът на жената утихна, превърна се в немощни стенания, а Сара запя тихо, все едно пееше на дете. Скоро съседката й по легло задиша равномерно.

Едва след като се убеди, че е заспала, Сара се върна в леглото си.