Наследницата от Дакота Билдинг

Четвърта глава

Лондон, септември 1884 г.

Господин Бърмингам изръмжа тихо, когато Сара му поднесе уведомлението за напускане.

— Да не би да си въобразяваш, че там ще намериш нещо по-добро? — попита той.

Тя не отговори, вместо това направи предложения за безпроблемно предаване на работата и изрази готовност да интервюира наследницата си. Персоналът й организира малко парти през последния ден, но настроението беше мрачно. Тя си събра нещата от малкия апартамент и с това приключи. Заминаваше на нов континент.

По време на осемдневното пътуване от Ливърпул до Ню Йорк Сити Сара прекарваше колкото е възможно повече време на палубата, за да избяга от вонята на повръщано. С изненада откри, че непрекъснатото поклащане на кораба не я притеснява ни най-малко и седмицата се оказа изключително приятна. Четеше на спокойствие на един от шезлонгите, нямаше график, господин Бърмингам не й нареждаше какво да прави и кога да го направи. Едва си наложи да слезе от кораба, вместо да продължи за още една седмица.

От любимото си място на палубата виждаше пътниците в първа класа, докато се разхождаха в дългите си рокли, обгрижвани от персонала. Някои от безупречно облечените сервитьори обикаляха с кани лимонада на лъскави сребърни подноси. Други предлагаха посипани със захар сладки, все още топли и уханни, и Сара изпитваше неудържимо желание да ги опита. Тя обаче нямаше нищо против ястията в трапезарията на втора класа и всяка сутрин носеше бульон и чай на жените в каютата си, които не можеха да помръднат от леглата. Някой и друг стон бе отговорът на ведрия й поздрав.

През последния ден от пътуването, докато корабът влизаше в пристанището на Ню Йорк, започна да ръми. Градът изглеждаше като истински миш-маш от сгради. Тя си представи как онези край океана падат във водата, докато изникваха други, които запълваха всяко празно място. Тъмният купол на църква се показа сред покривите и тя чу някой от пътниците да казва, че това била църквата „Тринити“. Със сигурност щеше да отиде, реши, че това ще бъде тихо място, на което да събере мислите си през свободния си следобед.

Емигрантите трябваше да чакат, докато стигнат Касъл Гардън, за да обработят документите им, но благодарение на билета си от втора класа Сара можеше да разчита на проверка и интервю на борда. Щом слезе от кораба, от хаоса на доковете й се зави свят. Миризмата на развалена риба и пържени стриди бе навсякъде, всички крещяха с пълно гърло. Вестникарчета, бездомници, продавачи се провикваха с какви ли не акценти, говореха неправилно, грубо. Изглежда, всички знаеха къде отиват и бяха решили да се доберат до целта си по най-бързия възможен начин, изскачаха по средата на улицата, въпреки че идваше карета, и едва успяваха да избегнат сблъсъка. Лондон беше сънено селце в сравнение с това тук.

Сред оглушителния шум тя чу името си. Кочияш в изискана черна карета стоеше изправен и се провикваше над глъчката. Тя помаха с ръка и той й помогна да се качи. Сара се възхити на интериора в бургундско кадифе. Погледна кочияша през задния прозорец, за да се увери, че сандъкът й е добре вързан отзад, а след това се настани удобно. Поеха през града, след това продължиха, докато празните парцели и полята станаха повече от сградите.

Тя почука по покрива, за да привлече вниманието му. Той изви едрото си тяло, за да я погледне.

— Да, госпожо?

— Към Дакота Билдинг ли отиваме? Жилищният блок?

— Точно така.

— Струва ми се, че излизаме от града.

— Всичко това е Ню Йорк Сити, госпожо. Можете да видите очертанията на улиците.

И наистина, въпреки че улиците вече не бяха павирани, те си оставаха ясно очертани.

— Но тук няма нищо.

Около нея се простираха фермерски земи без дървета, добитъкът пасеше в калните поля. Сякаш всичко наоколо е било заравнено от бурен вятър и едва сега се възраждаше към живот с унили бараки и тъжни хамбари. Това ли беше Ню Йорк?

Продължиха. Навън красиво младо момиче вървеше по улицата, последвано от банда момчета, които я замеряха с камъчета. Момичето се врътна и се втурна към тях, а те се разбягаха по улицата. Когато Сара беше по-млада, лицето й привличаше повече внимание, отколкото й беше приятно, но сега вече чертите й не бяха толкова привлекателни. Никой нямаше да я вземе за невинна прислужница, а орловият й нос и извитите вежди работеха в нейна полза, служеха като оръжие, което й помага да гледа отвисоко невъзпитаните типове, независимо дали става въпрос за хитър портиер, или надменен гост.

Ню Йорк нямаше да я уплаши.

Само че, докато каретата се поклащаше по широкото авеню с празен парк от едната страна и ширнали се поля от другата, сърцето й се сви. В Лондон обикаляш площадите и отвсякъде те заобикаля истинска прелест; просто трябва да знаеш къде да погледнеш. Тук нямаше нищо красиво.

Сара се премести от другата страна на каретата и подаде глава през прозореца. Огромна сграда с цвят на масло се извисяваше по средата на полето, също както в немска вълшебна приказка. Тя преброи девет етажа с високи прозорци, със сложен покрив с фронтони, напълно несъвместими.

— Това ли е?

— Точно така. Работят над сградата от години — кочияшът обърна глава към нея и се провикна: — Построена е от някакъв глупак. Казва се Кларк.

— Защо да е глупак този Кларк?

— Това чудовище е плеснато в средата на нищото. Нито едно добро семейство не би помислило да живее тук, от мен да го знаете. Мога единствено да си представя какви типове ще се нанесат тук. Щастливецът умря, преди да види сградата завършена.

Сара си беше представяла красива сграда като „Лангъм“, в центъра на града, заобиколена от магазини и паркове, където леки файтони с красиви двойки коне оставят пътниците си. Това тук обаче беше грозно, улиците все още не бяха павирани. Трябваше да зададе повече въпроси както за собствениците, така и за мястото. Ако кочияшът беше прав, клиентелата нямаше и да забележи хубавото. Фино спално бельо. Добри обноски. Известна дистанция с персонала, която прави ролята на икономката поносима.

Човекът спря под арка по средата на сградата. Когато Сара слезе, земята сякаш се раздвижи под нея. Един от носачите на кораба й каза, че ще минат няколко дена, докато усещането, че е все още на кораб, отмине.

Приближи жилав старец, който й заговори през едната половина на устата си.

— Вие ли сте госпожа Смайт?

Тя кимна.

— Очакваме ви. Аз съм Фицрой, главният портиер. Почакайте вътре, докато уредя да пренесат вещите ви — той посочи надясно, където няколко стъпала отвеждаха към малка приемна. Два огромни прозореца осигуряваха достатъчно светлина, стените бяха покрити с красива дървена ламперия в тон с вградената рецепция и плот. Разпределително табло заемаше почти цялата задна стена.

Портиерът отиде при нея и потри ръце. Едната страна на лицето му висеше, сякаш щеше да се отдели от черепа, но кафявите му очите излъчваха топлина. Той посочи разпределителното табло.

— Ще откриете, че разполагаме с всичко най-модерно. Имаме частни линии до пожарната, конюшните, телеграфа и цветарницата. Дори четири хиляди електрически светлини.

— Много модерно.

— Как мина пътуването ви? Идвате от чужбина, нали?

— Да, от Англия.

— Точно така. Агентът на сградата, господин Дъглас, каза да ви разведа.

Той я въведе във вътрешния двор, в момента използван от работници, които се лутаха между кутии с инструменти и магарета за рязане на дърва, на които бяха поставени огромни трупи. Тя вдигна поглед и световъртежът отново се върна. Вътрешният двор изглеждаше твърде малък за масивната сграда около него, стените сякаш щяха да се срутят.

Господин Фицрой я хвана внимателно за лакътя, за да я задържи. Посочи нагоре.

— Вие ще бъдете на последния етаж. Великолепна гледка. Щом асансьорите проработят, няма да се налага да се мъчите по стълбите. Първият по рода си жилищен блок в Ню Йорк Сити. Сигурно знаете.

— В някои лондонски хотели, където съм работила, има асансьори.

Ентусиазмът му не стихна.

— Утре ще ви покажа нашия. Невероятна машина. Захранва се с вода, всичко е хидравлично.

Той сигурно беше луд, асансьор, задвижван от вода. Тя обаче беше твърде уморена, за да продължи да пита.

Изтощението я притисна. Този гигант по средата на нищото щеше да й бъде дом. Трябваше да си остане у дома. Вместо да продължи с уютния си, макар и предвидим живот, тя трябваше да започне от самото начало: с объркващото разположение на сградата и града, да не говорим за чуждите порядки в Америка. Хората, които се съгласят да живеят на подобно място, сигурно са отчаяни, не могат да си позволят да живеят в самия град, а тя бе виждала предостатъчно нещастници, преди да започне работа в „Лангъм“. Взискателни, дребнави и непостоянни. Поне на предишните й постове гостите си тръгваха по някое време, заминаваха някъде другаде. Докато жителите в Дакота Билдинг щяха да са тук за постоянно.

— Засега, господин Фицрой, бих искала да се настаня и да си почина.

Минаха през врата в далечния ляв ъгъл на двора, която отвеждаше в тъмно фоайе. Широко мраморно стълбище се извиваше около асансьора, а парапетът беше украсен с богата резба, която създаваше илюзията, че змии се вият надолу и настрани. Нямаше нищо топло и привлекателно като кремавите стени и медните орнаменти на „Лангъм“. В стаята й, в края на клаустрофобичен коридор на последния етаж на сградата, имаше малко легло, бюро и стол. Семпло и обикновено, както подобава за прислужница. Прозорецът обаче веднага привлече вниманието й.

В лондонския й апартамент нямаше гледка, освен покривите и празното небе. Тук обаче, от върха на най-високата сграда, на километри тя виждаше ферми и улици, дори широка река.

— В хубави дни се виждат Ориндж Маунтънс на Ню Джърси — подхвърли Фицрой.

Тя се замисли за пристанището на Фишбърн и сърцето й се стопли при мисълта, че ще има гледка към вода. Жалка работа, след като се налагаше да се утешава така. Но пък помагаше.

— Ако искате чаша чай или да похапнете, преди да си легнете, слезте долу в кухнята, в мазето. Няма никой, така че си вземете каквото искате. След около час аз се прибирам, но ще заключа входната врата, за да сте в безопасност.

— Никой друг ли няма тук?

— Вие сте първата от персонала, която ще живее тук.

Гърлото й се сви при мисълта, че е сама.

Фицрой сви рамене.

— На бюрото има лампа, за да виждате, след като се стъмни. Мога да поостана, ако сте нервна.

Мило предложение.

— Няма проблем. Ще се справя.

След като той си тръгна, Сара остана на прозореца, за да наблюдава как сивото небе става черно. Каза си, че е хваната в капан, заключена вътре. Ами ако стане пожар или се наложи да излезе при спешен случай? Обзе я ужасно безпокойство, защото не беше сигурна дали е на безопасно място вътре в тази гробница, или сред ширналата се пустош навън. Паника запърха в гърдите й и заплаши да обхване всичките й сетива. Не посмя да тръгне през лабиринта от коридори до мазето, не и сега, затова се отпусна в леглото, докато изтощението не я надви и тя не потъна в дълбок, безпаметен сън.