Наследницата от Дакота Билдинг

Двадесет и пета глава

Ню Йорк Сити, август 1885 г.

Новият агент на Дакота Билдинг спази обещанието си да й даде апартамент без наем за една година. Сара се нанесе в апартамента на шестия етаж, все още обзаведен с жълтите кадифени френски канапета и фините столове на семейство Рембранд. Гледката на север беше великолепна и тя се зарадва на хладната сянка през горещите августовски следобеди.

Сара получи щастливо писмо от Наталия седмица по-късно, в което приятелката й пишеше, че е била освободена и живее в Бостън с децата си, където си е намерила работа като икономка при мила вдовица. Сара отправи безмълвна благодарност.

Когато пристигна в Дакота Билдинг и влезе в стария си офис, госпожа Хейнс изскочи иззад бюрото и я прегърна. По едната й буза се стече сълза — неочаквана проява на чувства на фона на студения й вид. Двете не говориха за Дейзи, нито за случилото се. Госпожа Хейнс се бе погрижила да се обръща особено внимание на Сара. Всяка сутрин прислужница й носеше закуска в леглото — топли кифлички и яйца. Косата на Сара се сгъстяваше, тя заякваше, талията й се наля, а кожата й заблестя отново. От време на време се будеше нощем, ужасена, задъхана, струваше й се, че отново е в капана на острова. Това обаче бе единственото, което остана от приюта.

Беше й приятно, че има истинска работа, със свое бюро и стол, които я очакваха всеки ден. За нещастие, през изминалия месец единствените хора, които дойдоха в офиса на Тио, уж имаха нужда от архитект, но всъщност искаха да видят жената, която бе оцеляла след престоя си в приюта за луди на остров Блекуел. Те така и не се върнаха.

— Дали да не променим уговорката ни?

От цяла седмица Сара копнееше да каже тези думи и когато Тио предложи да не ходи в офиса, а да работи в апартамента си в Дакота Билдинг, тя реши, че моментът е настъпил. Дори той не можеше да се преструва, че работи. Нямаше абсолютно никаква работа. Тио имаше да плаща сметки за огромния апартамент й за медицинските грижи на жена си. Тя видя писмо до санаториум „Олд Чатъм“, оставено случайно на бюрото, в което молеше за отсрочка с таксата.

Тио вдигна поглед към нея и се усмихна.

— По какъв начин?

— Няма смисъл да плащаш на служителка, след като бизнесът…

Тя замълча, тъй като не искаше да изтъкне очевидното.

— Бизнесът е лош ли? Не върви?

— Съжалявам, Тио — тя седна срещу него. Той работеше над речта си пред асоциация „Уест Енд“. — Няма смисъл да ми плащаш, след като не върша почти нищо. Ще си намеря друга работа.

Тио се отпусна назад.

— Никой не ме познава, аз съм просто лакей на Хардънбърг: Трябва да намеря начин да си създам име.

— Как да ти помогна?

— Няма как, за съжаление.

Беше й неприятно, че е толкова безполезна и не може да; направи нищо за него. Не се бяха докосвали, откакто тя се хвърли в прегръдката му, когато се видяха отново. Дори когато му носеше вестник или писмо, тя ги оставяше на бюрото, да не би пръстите им случайно да се докоснат.

Тио стана и отиде до прозореца, погледна навън.

— Представи си какво ще бъде след сто години, каква гледка ще има.

— Не мога. Летящи велосипеди може би.

— Това ще бъде неповторимо. Сградите ще бъдат една до друга, квартал след квартал. Ако не внимаваме, градът ще бъде истинска блудница. Миш-маш от стилове, от флорентински ренесанс до преходна готика и испанско-мавърски. Каква каша. Сега имаме възможност да планираме напред, да решим естетическата съдба на града. А никой не иска да започне промяната.

— Ти защо не го направиш?

Той се обърна и се подпря на прозореца.

— Че кой ще ме чуе? Какво съм постигнал?

— Речта ти — тя посочи недописаната страница на бюрото му. — Защо не я посветиш тъкмо на това? Градът на бъдещето.

— За нещастие, публиката тази вечер няма да се интересува особено от това. Всички искат да знаят как да изкарат повече пари, като купуват земя в Уест Сайд.

— Тогава ги накарай да те чуят. Говориш толкова страстно по този въпрос — тя дръпна листа и мастилницата. — Хайде, ти говори, аз ще пиша.

— Няма смисъл.

Никак не харесваше този Тио. Той сякаш бе решил да се провали. В миналото тя навярно щеше да се съгласи с него, щеше да си каже, че той знае по-добре. След Блекуел обаче тя вече не приемаше толкова лесно чуждото мнение.

— Първо, какво не правят както трябва днешните архитекти?

Той се разхождаше из стаята напред-назад. Дългите му крака правеха десет крачки в едната посока, уверени и равномерни.

— Средата на острова в момента се намира в южния край. Съдът, пощата, търговията. Дори с железницата задръстванията са страшни, всички се стремят на юг сутрин, а на север вечер, в края на работния ден. Бизнес районът трябва да бъде изместен към улиците с номера около четиридесет, близо до Бродуей.

— Много напредничаво мислене. Какво друго?

Той изпъна рамене и погледна към тавана, дълбоко замислен.

— Няма смисъл всеки парцел земя да е на отделен човек. Трябва да продължим със строежа на жилищни блокове и да създаваме по-големи, вертикални, в които да се помещават десетки бизнеси. Трябва да прибавим съвършено нови измерения към начина си на мислене. Град от сгради, които се извисяват към небето, с бързи асансьори, които отвеждат работниците до офисите им.

Сара записваше с бързината, с която той говореше. Обичаше тази негова страна, обичаше устремения напред дързък мъж с убедително мнение. Как само й се искаше отново да стане част от него. При тази мисъл усети замайване. Госпожа Камдън щеше да се върне скоро с децата и те нямаше да са близки никога повече. След като това й беше приготвил животът, тя искаше да изпие чашата до дъно, въпреки че трябваше да спазва приличие. Щеше да уважава правилата, но щеше да се наслаждава на интелектуалната си близост с Тио, докато може. Тя добави един ред от себе си и прочете написаното, за да е сигурна, че той ще одобри.

— Намираме се на остров, няма път на север, юг, изток или запад. Затова ще растем нагоре.

Той щракна с пръсти.

— Добре казано.

Тя се замисли за семейството на Дейзи, за ужасната сграда, в която живееха.

— След като мислиш толкова грандиозно, какво ще кажеш за класите? Как да помогнем на бедните, тъй като трябва да живеем редом с тях на този пренаселен остров?

Той плесна с ръце.

— Да. Разбира се. Тук икономиката работи в полза на всички. Примерната сграда ще заеме цяла пресечка, всяка стая ще осигурява въздух и светлина. Постигнахме го в Дакота Билдинг с вентилационната система. Тъй като говорим за огромен брой жители в една сграда, може да бъде евтино, дори по-евтино от мизерните блокове, които съществуват в момента, които са тъмни и мръсни и там лесно се разпространяват болести.

— Съчетаваме икономиката с огромна структура, която е солидна и постоянна.

— Да! — Тио сви юмрук. — Запиши го. Великолепно!

Сара го записа, грейнала от гордост.

Тио отпусна ръка на рамото й и го стисна.

— Изпитвах ужас от тази реч, а сега нямам търпение да я изнеса. Ще дойдеш ли с мен? Искам да присъстваш, за да ме слушаш.

— С удоволствие.

Тя облече рокля в маслиновозелено, която Нели й беше дала, и се почувства като истинска дама, когато слезе от каретата с Тио. Сред публиката имаше доста жени, някои придружаваха съпрузите си или присъстваха като загрижени граждани. Всеки имаше мнение за това как трябва да изглежда Уест Сайд на Манхатън и форумът беше много оживен.

Тио се настани на сцената с още четирима архитекти, които бяха с поне двайсет години по-възрастни от него, със сбръчкани лица и сиви бради. В сравнение с тях той приличаше на ученик. Фактът, че беше поканен, бе наистина забележителен.

Речите започнаха в уречения час. Повечето говореха за положението в момента, изтъкваха страхотния дизайн на къщите на милионерите по Пето Авеню като начин да се представи богатството на Ню Йорк Сити. Един настоя Ривърсайд Драйв да се превърне в следващото просторно авеню, тъй като се намираше до реката и край него имаше големи парцели. Мнозина от слушателите закимаха с глава.

След това стана Тио. Той започна, като сравни настоящото състояние на архитектурата на Ню Йорк с маскарад, в който архитектите грабеха от всички епохи и превръщаха сградите в карикатури. Присъстващите поизпънаха гърбове и се заслушаха внимателно.

— Ние сме като деца в магазин за играчки, замаяни от многото възможности, неспособни да направим избор.

Мъжът до Сара изсумтя при тези думи и измърмори нещо неприятно към мъжа от другата му страна.

Когато обаче Тио започна да описва града на бъдещето, настроението постепенно се промени. Щом заговори за идващия век, в който богати и бедни ще имат еднакви възможности да живеят в чиста, здравословна среда, някой от предните редици извика силно:

— Точно така!

След като той приключи, публиката изригна в аплодисменти, неколцина станаха на крака. Тио обходи с поглед залата, докато срещна погледа на Сара. Тя усети тръпка на желание и гордост. Тио беше успял.

Сара чака трийсет минути, докато тълпата около него се разпръсне. В ръцете му бяха напъхани десетки визитки.

— Сигурен съм, че работният ни ден утре ще бъде много различен от предишните. Всичко е благодарение на теб и на великолепната ти идея.

Вечерта беше топла и двамата се върнаха в Дакота Билдинг заедно, обсъждаха реакциите и останалите лектори.

— Ти беше забележителен, Тио.

— Обичам те.

Сара спря.

— Не. Вече казахме, че не е редно. Госпожа Камдън все някога ще се върне.

— Знам. Това е факт. Аз обаче те обичам и искам да го казвам на глас, често, иначе ще полудея.

— И аз те обичам, Тио.

— Няма да ме напуснеш, нали? Не мога да те пусна, след като най-сетне се върна при мен.

— Няма, разбира се.

Тио имаше нужда от нея и тя имаше нужда от него. Ако бе научила нещо през изминалата година, то бе да се възползва от всеки момент и да му се наслаждава. Дори това да означаваше да е влюбена в женен мъж. Тио беше неин.