Наследницата от Дакота Билдинг

Втора глава

Фишбърн, август 1884 г.

— Наистина не разбирам защо трябваше да идваш. Добре съм.

Майката на Сара се загърна в одеялото с треперещи ръце И Сара едва потисна импулса да скочи и да го нагласи на отпуснатите й рамене. Така обаче само щеше да я подразни.

Отпи от чашката шери.

— Идвам по това време всяка година. Нали не си забравила? Когато е отпускът ми от хотела.

— Помня, разбира се, все още не съм си изгубила ума, Сара — спря сините си очи върху дъщеря си, ъгълчетата на устните й бяха отпуснати недоволно надолу, както обикновено. — Просто не разбирам какъв е смисълът. Можеше да останеш в Лондон и да се скъсаш от работа, защото май това ти доставя най-голямо удоволствие. Имам намерение да поговоря с лорда по този въпрос.

Бяха се събрали около камината в къщата във Фишбърн, където майка й се беше установила преди години, след като напусна поста си при граф Чичестър, на шейсет и четири километра на изток. Дори през дългите августовски вечери къщата си оставаше студена като в ноемврийско утро, сякаш стените, също като майка й, отблъскваха външната топлина.

Сара се опита да я върне към настоящето.

— Вече не работиш за лорда, нали? От трийсет години — броят им се помнеше лесно.

Майка й поклати глава.

— Не мисля — думите й прозвучаха някак далечно, сякаш говореше в дълъг тунел.

— Сега съм главна икономка в хотел „Лангъм“, също като теб в Станмър Хаус.

— Така и не можах да разбера защо искаш да следваш стъпките на майка си, след като ти осигурих прекрасен шанс да постигнеш нещо повече — тя махна с ръка. — Налей ми още шери.

Още преди умът й да започне да отслабва, майка й командваше Сара и чистачката, на която се плащаше от заплатата на Сара, без да се сети да каже „благодаря“ или „моля“. Може би тя живееше различен живот в представите си, където негова светлост я бе направил своя графиня, след като тя забременя от него, и предпочиташе фантазията пред реалността, в която се трудеше ден след ден, докато ръцете й не започнаха да треперят толкова, че дори не бе в състояние да държи чаша чай.

След като й доля, Сара поднесе чашката до устните на майка си, после се отпусна на канапето и вдигна една скъсана фуста, която трябваше да се закърпи. Усети погледа на майка си, докато умело замрежваше скъсаното на шева място.

— Шиеш по-добре от мен.

Комплимент. Сара седеше с наведена глава, знаеше, че лесно може да съсипе момента.

— Благодаря, мамо.

— Все още не разбирам защо напусна госпожа Ейнсуърт, за да отидеш в Лондон. С тези ръце щеше да изкараш цяло състояние.

— Не беше за мен.

— Ако питаш мен, изпусна добра възможност. Съпругът на госпожа Ейнсуърт почина преди три месеца, казах ли ти? Блъснала го карета.

Сигурно на капрата бе седяла някоя от жените, които чиракуваха при съпругата му. Сара бе готова да го прегази сама, ако имаше как.

— В Лондон ми е добре. „Лангъм“ е първокласен хотел. Голям е като Станмър Хаус, но всеки ден има много повече хора.

— Поне свестни хора ли са?

— Би трябвало, след като могат да си позволят петнайсет шилинга на вечер за стая — водеха този разговор всяка година и Сара не се сдържаше да защитава решението си.

— Работиш в хотел. Изискан или не, това не е подходящо място за момиче. Парите не са знак за добро възпитание.

— Нито пък доброто възпитание е гаранция за морал.

Майка й си пое рязко въздух. Сара вдигна поглед, готова да се извини, но майка й заговори бързо.

— Нищо не знаеш ти.

— Не знам, мамо — за да смени темата, тя изстреля първото, което й хрумна: — Предложиха ми нова работа.

Откакто пристигна при майка си, все отлагаше да спомене за писмото от господин Камдън, защото знаеше, че това само ще засили презрението й. Сега обаче искаше да докаже нещо.

— А? Какво?

— Да работя като главна икономка в огромен жилищен блок в Ню Йорк Сити.

Ето. Каза го.

Лицето на майка й се изкриви.

— В Щатите ли?

— Да. Детето на госта едва не падна от един прозорец, аз случайно го видях и го спасих, а бащата беше толкова благодарен, че ми предложи този пост.

Майка й мълча известно време. Сара върза конеца на възел и сгъна фустата, приглади евтината материя в скута си. Утре щеше да я изпере.

Трябваше да признае, че остана шокирана, когато получи писмо — покана за поста, и билет за втора класа за кораб от Ливърпул, както и чек, който покриваше всичките й разходи. Господин Камдън я беше помолил да обмисли предложението и ако се откаже, да изпрати парите и билета обратно. За нея фактът, че той й се доверяваше, й се стори необичаен, тъй като се познаваха от съвсем скоро.

— Детето падна ли от прозореца?

— За малко да падне. Аз обаче пристигнах навреме. Честно да ти кажа, не знам какво да направя.

— Ако заминеш за Америка, няма да те видя никога повече — каза го като факт и единственият знак за тревогата й бе лекото потрепване на гласа, когато изричаше последната дума.

— Пътуването е само седмица. Мога да се връщам и да ти идвам на гости.

— Кога искат да си там?

— Жилищният блок ще бъде завършен в края на октомври, трябва да съм там месец по-рано, за да оправя нещата.

— Май не можеш да се задържиш на едно място, а? Често поемаш рискове и променяш мнението си.

— Мамо, работя в „Лангъм“ вече единайсет години. Постоянството ми не може да бъде поставяно под въпрос. Парите ще са повече, много повече. Ще можем да си позволим да ти купим нова фуста и ще накараме Ейврил да се грижи за теб, не да избираме или едното, или другото.

— Ейврил е глупачка. А и на мен за какво са ми пари? Скоро ще умра.

— Няма да умреш скоро.

— Доктор Торингтън казва друго.

— На мен ми каза, че си добре.

Майка й извърна глава, затвори очи и това сложи край на спора.

По-късно същата вечер, след като помогна на майка си да си легне и я чу, че хърка, Сара отиде до библиотеката и свали металната кутия от най-горния рафт. Правеше го всеки път, когато идваше на гости, проверяваше я всяка година, откакто я забеляза за пръв път, когато беше на десет. Вътре имаше четири делови писма от лорд Чичестър до майка й, с които уреждаше издръжката на Сара и грижите за нея, стига да стоят надалече.

Когато Сара показа писмата, реакцията на майка й беше остра, сякаш беше чакала момента на истината. Разбесня се, че Графинята я била изгонила, пропъдила я с неблагодарно дете, за което трябвало да се грижи. Оттогава всяка грешка на Сара бе оправдание за майка й да й повтаря, че дъщеря й беше причината за падението й. За ролята на граф Чичестър не се споменаваше и дума.

Майка й с любов бе управлявала Станмър Хаус. Благодарение на военната строгост, с която бе действала, тя се бе справяла отлично с работата и Сара беше сигурна, че сляпо е обожавала граф Чичестър. Но са я уволнили. Колко ли ужасно се е чувствала, когато е трябвало да предаде ключовете за къщата, символ на властта й над почти всички останали слуги, да ги спали от все по-наедряващата си талия.

Майка й се беше оттеглила и очакваше дъщеря й да се справи по-добре. Въпреки решителността на майка си, Сара се беше провалила като чирак и бе станала проста слугиня. Майка й никога не й прости, нито пък я попита защо. Не че Сара щеше да й каже.

Колко ли ужасно е да бъдеш изхвърлен от познатата роля и обстановка. Да се скриеш след години служба. Сара настръхна при мисълта за тази несправедливост, тъй като собственият й пост в „Лангъм“ не беше сигурен, защото зависеше от прищевките на господин Бирмингам, колкото и компетентно да изпълняваше задълженията си. Кратката й среща с господин Камдън, макар и любопитна, й напомни, че тя е добра в работата си.

Когато я повишиха, предизвикателството да балансира многото задължения като главна икономка, я изпълваше с вълнение. Тя извършваше маневри също като генерал по време на война, действаше точно и последователно, за да е сигурна, че „Лангъм“ ще си остане един от най-блестящите хотели в Лондон. Само че това никога не беше достатъчно за господин Бърмингам и напоследък работата започваше да опъва нервите й. Сара се скъсваше от работа по цял ден, а след това се отпускаше изтощена в леглото и не можеше да заспи заради многото задачи, с които трябваше да се заеме рано сутринта. Трябваше да успокои раздразнителната главна перачка и да я убеди да слага по-малко белина на чаршафите, да разбере коя камериерка е откраднала гребена от коруба на костенурка от стая 322.

Тя прибра писмата и отиде в задната част на къщата. Дебелите дръжки на фльор дьо лис по пътеката приличаха на паднали стражи. Оранжевото вечерно небе озаряваше водата в езерото, сякаш и вода, и земя пламтяха. Тя беше на трийсет години. Твърде стара, за да замине на друг континент и да започне от нулата.

Но пък всичко, което беше чела за Америка във вестниците, я интригуваше. Там нямаше да се притеснява дали използва правилната титла. Към всички се обръщаха с госпожо, господине или госпожице. Американските гости, с които се беше срещала, като господин Камдън, не бяха чак толкова взискателни като английските.

Както беше тръгнало, тя можеше да остане в „Лангъм“ още трийсет години, след това да се оттегли в къщата и да поеме оттам, откъде майка й беше приключила. Чай пред камината, шери пред камината и съвсем същото следващия ден.

Или пък можеше да пробва нещо съвсем ново.