Наследницата от Дакота Билдинг

Десета глава

Ню Йорк Сити, септември 1884 г.

Сара се събуди рано в деня след пътуването до града и тръгна към стаята на шивача. Шевната машина „Сингер“ беше последен модел, имаше достатъчно място за плата върху плота от орехово дърво. Постави крака на педала, завъртя совалката и машината се задейства. Годините, в които не беше работила, си казаха думата и отначало работата й отне по-дълго време от обикновено. Притесни се, че госпожа Камдън, възпитана и изискана, може да се присмее на завесите, когато ги види. Можеше дори да се присмее на съпруга си заради семплите пердета.

Най-сетне тъканта започна да се плъзга под пръстите й с лекота. Щом приключи, тя сгъна ушитото на широк квадрат, преди да се заеме със своя плат. На последния шев конецът се заплете, превърна се в малък възел от вътрешната страна на плата. Докато се концентрираше да вдене отново, я връхлетя спомен. Розова коприна, нежна на допир. Господин Ейнсуърт е застанал зад нея и е положил едрата си ръка на рамото й. Силата му беше осезаема, сърцето й започна да бие по-бързо, когато чу похвалите му. Той отдръпна бързо ръката си, но имаше и други докосвания, по-фамилиарни, по-дълги, при които тя настръхваше.

— Госпожо Смайт.

Тя трепна, убоде пръста си. За щастие, тъканта остана незасегната. Госпожа Хейнс беше застанала на прага, дебелите й вежди й придаваха вечно намръщен вид.

— Да?

— Господин Камдън ви вика. В апартамента си е.

— Благодаря — тя стана и събра творението си. — Уших му пердета, за да не влиза толкова много слънце. Сигурно няма търпение да си ги получи… — Защо изобщо обясняваше? Госпожа Хейнс не й беше работодател.

— Ясно, госпожо.

Тази жена беше неразгадаема. Отношението й винаги беше кисело. Дейзи пък беше бъбривка. Добре поне че си изпълняваха отлично задълженията.

За нейно разочарование господин Камдън беше с господин Дъглас, когато влезе в библиотеката със завършената завеса в ръка.

— А, чудесно, госпожо Смайт! — Господин Камдън погледна объркано плата в ръцете й.

— Завесите ви.

— Да, добре. Оставете ги на перваза.

— Разбира се — тя ги постави на стола отстрани на прозореца. Ако го отвореше, прахта откъм пътя можеше да изцапа плата. Него, изглежда, никак не го беше грижа за пердетата. Всъщност цялата фамилиарност от предишния ден беше изчезнала. Почти не я погледна, докато двамата с господин Дъглас преглеждаха с нея списъка със задачи преди откриването.

Завладя я нещо като разочарование, но тя бързо се отърси от него. Работата й беше обитателите да са доволни, а господин Камдън беше един от собствениците тук. Не приятел. Най-добре беше да запомни този факт и да се придържа към официалните си задължения.

Когато най-сетне завърши работата за деня, Сара се прибра в малката си стаичка, където залязващото слънце хвърляше червеникави отблясъци. Тя закачи дантелените си пердета и се порадва колко много разкрасиха стаичката, превърнаха я в по-уютна и приятна.

Дейзи почука и надникна.

— Легнахте ли си?

— След малко.

— Перде! Прекрасно! — Дейзи пристъпи към прозореца и прокара пръсти по нежните гънки. — Откъде го взехте?

— Аз го уших.

— Значи сте доста сръчна.

— Шила съм някоя и друга рокля навремето — прииска й се да има достатъчно плат, за да направи две пердета, защото Дейзи като младо момиче, трябваше да има нещо красиво, на което да се радва.

Дейзи сложи материята върху главата си.

— Когато се омъжа, ще закача завеси от златно кадифе на прозорците, за да се вижда по-добре алената ми рокля от „Уърт“.

— Каква прекрасна картина! Само че трябва да си намериш богат съпруг за целта.

— Това е и моето намерение — сините й очи блестяха. — Разбрахте ли, че госпожа Стайвесънт Фиш имала слонове в балната зала на партито с маски? Гостите ги хранели с фъстъци, докато танцували край тях.

— Не знаех, че слоновете могат да танцуват.

Дейзи се изкиска.

— Не, глупаче! Гостите са танцували.

— Какво разхищение! — Сара сбърчи нос.

— И какво забавление!

— Надявам се да се съсредоточиш над задачите ни, тъй като откриването приближава.

Дейзи кимна.

— Разбира се.

Не искаше да е твърде строга с момичето, не и след травмата с непознатия през нощта. Само че малката беше мечтателка. Познаваше и други такива в „Лангъм“, най-вече сред красивите момичета.

— Лека нощ, Дейзи.

Слънцето потъна зад хоризонта и привлече Сара към прозореца. Донякъде завиждаше на Дейзи за надеждите. Момичето имаше добър план, а нали тъкмо затова и Сара дойде в Ню Йорк Сити?

Грандиозният план на Сара беше да управлява Дакота Билдинг според очакванията на работодателите й, и макар сивата й коприна да беше много далече от рокля от антична дантела, обшита с перли, щеше да свърши работа.

Човек не трябва да се увлича.

* * *

— Бързо, отключи задната порта! — Сара пъхна ключа в ръката на Фицрой. — На Седемдесет и трета има опашка от карети, които чакат да влязат.

Фицрой присви очи към металния ключ в ръката си, сякаш не разбираше за какво става въпрос.

— Едва седем сутринта е. Би трябвало да разполагаме с поне още час.

— Пусни ги, не можем да ги караме да чакат.

Беше станала по-рано от обикновено, знаеше, че гладкото протичане на деня на откриването е от жизненоважно значение за бъдещата репутация на Дакота Билдинг. Ако настъпеше хаос, сградата и мениджмънтът й щяха да бъдат провалени. И без това вече имаше остри забележки в пресата за класата граждани, които щяха да използват услугите й, че били под нивото на висшето общество. Подхвърляха се въпроси защо му трябва на някой да живее в онзи затънтен край сред полурухнали домове.

Фицрой тръгна. Двамата бяха жалка картинка, призна си тя. Не разбираше нищо от работата си и се учеше в крачка, докато горкичкият Фицрой беше твърде стар за изискванията на поста. Бедрото му създаваше проблеми напоследък, а изкривената страна на лицето му със сигурност щеше да притеснява дамите. Сега и това! Внимателно изготвеният й график за деня бе напълно съсипан.

Шейсет и пет семейства бяха наели стаи, а от тях трийсет щяха да се нанесат днес, докато другите ги очакваха да се стекат през следващата седмица. Беше й приятно да разполага с пълен персонал през изминалите няколко седмици. Прислужниците довършиха почистването, а електротехниците се занимаваха с жиците. Дори шивачът се оказа чудесен човек, на възраст и глух с едното ухо, но я увери на висок глас, че може да използва шевната машина в свободните си часове винаги когато пожелае. Редът, който бе едва постигнат, щеше да бъде напълно разбит. Мярна господин Камдън, докато и двамата тичаха от един ъгъл на сградата към друг, но той продължаваше да се държи делово. Сякаш приятното им пътуване не се беше случвало.

Няколко минути преди единайсет Сара се оттегли в офиса си, за да си поеме дъх, тъй като през последните няколко часа беше засипана с въпроси и проблеми от персонала на новите обитатели. Въпреки че слугинските помещения в апартаментите бяха огромни по всички стандарти, тя трябваше да прекрати караниците коя прислужница в коя стая ще се настани в апартамент 36 и едва спря новата икономка, госпожа Куин, да не нареже иконома на апартамент 32 като кисела краставица, когато той се оплака от някаква невидима мръсотия в хола. В „Лангъм“ беше свикнала да се занимава с две нива прислуга: камериерите и прислужниците на гостите, които очакваха към тях да се отнасят като към кралски особи, и персонала на хотела, които се примиряваха с фасоните им, но ги плюеха зад гърбовете. Тя не можеше да допусне подобна враждебност. Никой нямаше да напусне, поне така се надяваше, а йерархията трябваше да се поддържа много внимателно.

Дейзи се втурна задъхана в стаята. Кичури руса коса падаха по белия й врат. Беше красиво, но неприемливо.

— Оправи си косата, Дейзи.

Момичето си пое дъх, след това приглади косата си.

— Хората са тук, госпожо Смайт.

Тя усети как я залива ужас.

— Подранили са с два часа! — Планът беше да настанят персонала на обитателите и да оправят стаите им, преди те да се нанесат. Представяше си как ги посреща, докато вървят по коридорите, как отварят входните си врати и възкликват, когато видят блестящите си нови домове в съвършен вид.

Дейзи побутна лист хартия към нея.

— Има грешка в писмото, което им е било изпратено. Пише единайсет, не един.

— Дейзи, ти го писа!

Момичето мушна ръце в джобовете на роклята си.

— Извинявам се. Не съм забелязала, че съм натиснала един клавиш два пъти.

Критична грешка.

— Добре поне че си уцелила датата.

Два часа. Трябваше да ги забави, да ги залиса. В противен случай те щяха да обменят мнения кое трябва да бъде преместено къде, как да се аранжира масата в трапезарията и денят щеше да се окаже безкраен. Или пък щяха да решат, че тук не е подходящо за живеене, и да се изнесат, преди да са се нанесли.

— Правилно ли чух, че обитателите са пристигнали по-рано? — Възмутеният господин Камдън беше застанал на вратата.

— Станало е недоразумение — обясни Сара. — Ще се погрижим за тях.

— Вече говорихме по този въпрос, госпожо Смайт. Обсъдихме колко е важно да влязат в добре управлявана жилищна сграда, в която всичко върви като по вода. Доколкото виждам, на всеки етаж цари лудница.

Щяха да я изпратят в Лондон със следващия кораб, ако не оправеше кашата по най-бързия начин. Господин Камдън беше бесен.

Сара се обърна към Дейзи и заговори остро и ясно.

— Отиди при готвачката и й кажи да извади шампанско в трапезарията. Отивам в двора, за да ги събера. Ще се погрижа за останалото — последното изречение беше отправено към господин Камдън: — Елате, ако обичате с мен, ще имам нужда от помощта ви.

За щастие, той се съгласи, въпреки че тя забеляза как свива и отпуска юмруци, докато излизаха.

Редица карети се бяха подредили около двата фонтана и след като кочияшите помогнеха на дамите да слязат, Фицрой даваше знак да продължат, за да застане на тяхно място следващата карета. Обитателите на сградата се скупчваха ту тук, ту там. Несигурни накъде да се насочат.

— Защо личната ми прислуга не е тук да ме посрещне? — попита едра дама в наметало от черен бобър.

Сара застана на каменния парапет на южния фонтан. Използва височината си като преимущество и призова всички да й обърнат внимание.

— Аз съм госпожа Смайт, лейди мениджър в Дакота Билдинг, и бих искала да ви приветствам с добре дошли в тази великолепна сграда. Заповядайте с мен в трапезарията за чаша шампанско, с което да ви посрещнем в новия ви дом. После господин Камдън, един от архитектите на тази внушителна модерна сграда, ще ви покаже забележителностите й.

Както предполагаше, думата шампанско ги накара да наострят уши. Тя ги поведе към южния вход и с облекчение видя, че готвачката е направила точно каквото е поискала и е подредила прекрасни чаши за шампанско, а бутилките бяха поставени в охладители с лед.

Докато отваряха бутилките и наливаха, Сара огледа присъстващите. Дейзи бе застанала до нея.

Момичето се изви разочаровано към нея.

— Това не е каймакът на обществото. Всички вестници твърдят, че нито един от рода Астър няма да стъпи тук.

Това беше самата истина, имената на новите съседи едва ли щяха да съвпаднат със списъка на госпожа Астър за приемливи членове на обществото. Не и на господин и госпожа Густав Шърмър от музикалната компания и на господин и госпожа Солон Власто, които се местеха от Деветдесет и втора улица.

— Виждала съм предостатъчно представители на висшето общество в хотела в Лондон. Ако щеш ми вярвай, но не би искала да имаш нищо общо с тях.

— Те са хората с власт в града, всеки ден го пишат във вестниците. Новопристигналите тук са съвсем обикновени. Търговци на сушена храна и вълна, разни такива.

— Тъй като плащат по три хиляди долара на година за апартамент с десет стаи, съвсем не мисля, че са обикновени. Може би ще бъдеш по-щастлива, ако работиш като прислужница в дома на госпожа Астър?

Дейзи не отговори.

Господин Камдън приближи и погледна графика си.

— Колко време ще успеете да ги задържите, преди да нахлуят в новите си апартаменти?

Сара вдигна брадичка.

— Последвайте ме, ако обичате — тя пристъпи към един от новите обитатели, последвана от господин Камдън.

— Господин Шърмър, как вървят плановете за печатарската фабрика?

Господин Шърмър се усмихна доволно.

— Много добре, госпожо Смайт. Благодаря ви за интереса. Надяваме се да проработи през следващата година, може би две.

— Сигурно познавате господин и госпожа Стейнуей. — Тя се обърна надясно и ги привлече към групата. — Имаме невероятен късмет, че сред обитателите има истински познавачи на музиката.

Госпожа Стейнуей се загърна с кожената наметка.

— Ще създадем наше си село край парка, нали така, госпожо Шърмър?

— По какъв очарователен начин говорите за Дакота Билдинг! — Сара им отправи хитра усмивка, с която намекваше, че е съгласна, без да бъде фамилиарна. — Тъкмо казвах на господин Камдън, че крайградската обстановка се отразява изключително благотворно на здравето.

Господин Шърмър заговори силно.

— Приемам това като моята ода за Магелан, който се насочва към северната външна граница, стиснал оръжие в ръка.

— Какво точно е оръжието ти, скъпи? — полюбопитства съпругата му.

— Ти, разбира се.

Господин Камдън се разсмя, включваше се безупречно в замисъла. Отвсякъде звънтеше смях, носеха се разговори.

— Смея да твърдя, че идеята за коктейли преди обяда много ми допада — обърна се госпожа Стейнуей към господин Камдън. — Това редовно ли ще се случва?

— Ако ви е приятно, госпожо Стейнуей, разбира се — всички следи от раздразнението, което господин Камдън изпитваше към Сара, изчезнаха, когато се поклони ниско.

Мъж с гъсти мустаци пристъпи към тях.

— Държа да подчертая, че като членове на ПСДБ, това е възхитителен начин да започнем съвместния си живот.

Останалите от групата зяпнаха при това невъзпитано прекъсване, но Сара заговори:

— Господин Тейтъм, какви приятни думи! Първите семейства в Дакота Билдинг, нали така?

— Баш така!

Нямаше значение, че той използваше същите думи в кореспонденцията си със Сара, в която ежеседмично разпитваше за размера и броя на баните в апартамента.

— Капитане, за нас е чест, че сте на борда.

Групичката поведе разговор и господин Камдън дръпна Сара настрани.

— Капитане ли? — прошепна той.

— Господин Тейтъм е председател на нюйоркския яхтклуб. Откакто пристигнах, буквално поглъщам написаното в светските колонки.

— Умно момиче.

След като и последната капка шампанско беше изпита, господин Камдън поведе групата на обиколка из общите помещения на партера, мазето с местата за услуги, а след това се насочиха към градината на покрива, откъдето ясният ден предлагаше гледка на трийсет километра във всички посоки.

Най-сетне хората от групата се пръснаха по апартаментите си, дамите пристъпваха с леко полюшване, а мъжете си подсвирваха.

Дакота Билдинг бе официално открита.