Наследницата от Дакота Билдинг

Четиринадесета глава

Ню Йорк Сити, декември 1884 г.

Как само й се искаше на Сара да притежава повече решителност. В месеца след срещата на покрива Сара не позволи на Тио нито да я целува, нито да направи нещо друго неприлично, но начинът, по който докосваше леко ръката й, когато се разминаваха в коридорите, беше достатъчен, за да разпали мечтите й нощем. Тя беше убедена, че няма намерение да я накара да се чувства виновна, просто искаше да й покаже, че мисли за нея, че единствената им нощ заедно е нещо, което и двамата ценят.

Тя не отричаше, че има случаи, когато поглеждаше през прозореца на офиса си и го виждаше във вътрешния двор, докато разговаря с други обитатели на сградата, и решаваше, че е време да провери дали новият носач е прилично облечен. По няколко пъти в седмицата Тио се отбиваше при нея или сядаше срещу нея за по пет минути, за да я разпита за съседите и отговорите й бяха спокойни, тихи, защото знаеше, че Дейзи и госпожа Хейнс могат да чуят всичко.

Сега, докато стоеше на прозореца в офиса си, Сара наблюдаваше как семейство Камдън тръгват на парти, децата с еднакви кадифени костюмчета, госпожа Камдън в бледосиня копринена рокля с дантела в екрю. В сравнение с нея Сара изглеждаше неподдържана и натруфена стара мома. Тя пъхна розовата копринена рокля и маската с пера от паун в сандъка си още в деня след бала, за да не ги вижда. Никога повече нямаше да ги облече.

След като каретата им мина под арката, Сара си сложи вълнената наметка, за да се разходи до града. Трябваше да купи коледна украса за огромния бор, който Фицрой беше поставил в трапезарията. Трябваха им венци и разни подобни глупости. Настроението й беше много мрачно.

— Имате ли нещо против да дойда с вас? — гласът на Дейзи изтръгна Сара от мрачните й мисли. — Следобедът ми е свободен, а обещах на мама да отида да я видя. Не беше добре.

Последното, което искаше, бе да слуша непрестанния брътвеж на Дейзи, но нямаше как да се измъкне.

— Разбира се. Стига да си готова.

Двете тръгнаха към спирката на влака на Девето Авеню. Сара усещаше, че краката й тежат, сякаш бяха направени от пънове, не от плът и кръв, а тялото я болеше на всяка крачка. Снежинки се сипеха от облаците, сякаш днес времето не го беше грижа за нищо, и покриваха камъните по празните парцели с бял воал.

Влакът влезе в гарата тъкмо когато се качваха на перона.

— Вие къде отивате? — попита Дейзи, когато се настаниха отпред.

— Имам намерение да пазарувам в „Стюарт“ на Бродуей.

— Каква съм късметлийка. Ще слезем на една и съща спирка, защото е на път към нашите.

Сара се намръщи, когато влакът се лашна напред. Все още не беше свикнала да се вози на железницата. Беше удобно, но на нея не й беше приятно чувството да се вози високо над града в тесен вагон, теглен от на пръв поглед малък локомотив. Един силен порив на вятъра щеше да бъде достатъчен да преобърне влака от релсите.

Затова пък на Дейзи й беше много приятно да гледа навън и да сочи различни хора и сградите, покрай които минаваха.

— Всяка седмица ли се виждаш със семейството си в почивния ден? — попита Сара, когато спряха на Четиридесет и втора улица.

Дейзи се оживи, готова да сподели.

— Да. Ние сме десет деца и мама винаги прави яхния. Няма начин да изпусна подобно нещо. Прекарваме и чудесна Коледа. Трябва да дойдете.

Поканата беше напълно неприемлива, но приятна.

— Ти си мило момиче, но аз имам предостатъчно работа и трябва да управлявам сградата всеки ден. Май ни чакат седем партита.

— Днес видяхте ли господин и госпожа Камдън с цялото семейство? Държа да кажа обаче, че госпожа Камдън е доста кисел човек. Но пък господин Камдън е мил.

На Сара не й стана приятно, че описанието на госпожа Камдън я зарадва.

— Дейзи, не бива да говориш за обитателите по този начин. Прекалено фамилиарно се отнасяш — не искаше да мисли за семейство Камдън. Нито пък за Коледата, която щеше да прекара. Щеше да е ден зад бюрото, последван от вечеря с персонала. Нямаше да е по-различно от празника в „Лангъм“, но тази година беше по-трудно.

Тя разхлаби наметката си. Във вагона беше много топло, пътеките се изпълваха с хора, докато влакът приближаваше центъра.

— В Ирландия ли си родена, Дейзи?

— Не, тук. Аз съм американка. Луничките обаче ме издават. Ще ми се да ги изтрия от лицето си.

Влакът спря рязко и за момент на Сара й се стори, че ще повърне.

— Добре ли сте? — наклони глава Дейзи.

— От това люшкане ми призлява.

— Нали казахте, че на кораба от Англия не ви е станало лошо нито веднъж?

Дейзи помнеше какви ли не неща.

— Нито веднъж. Но там винаги можех да изляза и да глътна малко чист въздух. А тук съм в капан, също като риба в консерва.

Защо го каза? Образът едва не я накара да повърне. Странно, защото се беше возила много пъти на железницата и това никога не й беше правило впечатление.

— Изглеждате ужасно, госпожо Смайт.

— Не, не, добре съм.

Тя пресметна наум. Закъсняваше й. Не бе възможно. Сигурно е объркала датите. Де да можеше да разгледа дълго и продължително календара.

Стигнаха своята спирка. Дейзи припна по стълбите, а Сара си пое дълбоко дъх, докато слизаше след нея. Не бе възможно!

Червенокосо момче изписка името на Дейзи, преди да излязат на улицата. В гласа му имаше не само вълнение, ами и паника.

— Дейзи, идвай бързо! — Той хукна към сестра си. — Мама е болна.

Дейзи стисна ръката на Сара. Лицето й беше посивяло като небето.

— Дейзи, искаш ли да дойда с теб? — Сара не можеше да остави момичето, нямаше да е редно.

— Моля ви, госпожо Смайт. Бихте ли го направили?

Поеха на изток, към неподдържан квартал, в който обитателите на Дакота Билдинг никога не биха припарили. Дейзи посочи сграда от другата страна на улицата, направена от червени тухли, която се различаваше от съседните единствено по цвета на корнизите. Черна противопожарна стълба се спускаше на зигзаг отпред.

Вътре неравно дървено стълбище водеше към площадка на четвъртия етаж с две врати. Дейзи отвори едната от страната на улицата и Сара я последва. Влязоха в кухня с мръсна мивка, пълна с чинии, и стара печка. Чайник, обсипан с рисунки на синчец, бе единствената красива вещ в жилището, което можеше да се нарече коптор. Масата за двама до печката изглеждаше смехотворно малка, след като се знаеше колко деца са се събрали в хола. Грубо, неравно дюшеме минаваше по цялата дължина на стаите до двата прозореца с пердета с избродиран синчец. Сара почувства жалост към майката на Дейзи, която се бе опитала да направи всичко по силите си тук.

Дейзи поговори кратко с момче на около четиринайсет с черна коса и сини очи, с мрачно стисната уста, а след това хлътна в тъмна стая отстрани на хола. Сара погледна останалите братя и сестри, пръснати в стаята. Бяха на възраст между две и осем и въпреки мръсотията тук изглеждаха чисти и добре нахранени.

Сара не можеше да каже нищо на тези деца, за да им помогне, затова мълчеше и се дръпна да седне на разклатен плетен стол в ъгъла. Те също мълчаха, най-малкото подсмърчаше непрекъснато. Дейзи излезе от стаята придружена от лекар с неподдържана брада и гуреливи очи. Той почти не погледна групата и прекрачи през вратата, излезе сам.

— Как е тя? — попита едно от по-малките момчета.

Дейзи не отговори. Сара я последва в тъмната стаичка.

— Лекарят каза, че били дробовете — Дейзи посочи фигурата на леглото, завита с юрган. — Отишла си е.

Сара си пое дълбоко въздух. Не очакваше подобно нещо, не бе сигурна нито какво да каже, нито какво да направи.

— Моите съболезнования. Баща ти тук ли е?

Дейзи поклати глава.

— Замина преди няколко години. Никой не знае къде е избягал. Мама ни издържаше с шиене, а и моята заплата беше от помощ — Сара долови шока в спокойните думи на момичето. Толкова много братя и сестри, за които да се грижи.

— Ще успеете ли да задържите апартамента, за да останат децата тук?

Дейзи се огледа, сякаш виждаше стаята за пръв път.

— Не знам как ще плащаме за него. Мама искаше да имам по-добър живот, а ето какво стана. Само че не мога да си го позволя.

Съжалението и болката в гласа й трогнаха Сара.

— Мама направи същото. Изпрати ме далече, за да се издигна. Пътят ти тепърва започва. Майка ти сигурно е била много горда с теб.

Момчето с черната коса влезе в стаята.

— Мъртва е, нали?

Дейзи не отговори. Отговорът беше очевиден.

— Няма да се справим, не и без онова, което тя изкарваше — каза момчето.

Обсъждането на подобни ежедневни проблеми над мъртвото тяло на майка им може и да изглеждаше неприлично, но Сара знаеше, че оцеляването на семейството е заложено на карта.

Дейзи изпъна юргана, сякаш завиваше дете.

— Ще се справим. Винаги сме успявали.

— Ще си намеря друга работа.

Дейзи поклати глава.

— Ти си най-обикновено конярче, Шеймъс. Какво друго можеш да правиш? Да станеш камериер на някой господин ли? Каквото и да направиш, няма да е като шиенето на мама.

— Тогава прибери се и започни ти да шиеш. Какво ще кажеш? — вирна брадичка той.

— По-разумно е ти да го направиш.

— Няма да върша женска работа. Стига глупости! — В думите му прозвуча острота, сякаш той пренасочваше мъката си в ярост. — Няма да си стоя у дома. Не е редно. Аз съм мъжът.

На Сара не й беше приятно да се дърлят така.

— Трябва да има начин да се справите.

Шеймъс я посочи с пръст.

— Коя е тази?

— Тя отговаря за мен, шеф ми е — обясни Дейзи. — Остави я на мира.

Той излезе, като бълваше порой от ругатни. По бузите на Дейзи се застинаха сълзи, погледът й не се откъсваше от тялото на майка й в леглото.

— Шеймъс й беше любимецът. След малко ще се успокои.

Какви трудности!

— Ще поговоря с господин Дъглас, да видим дали не може да пренареди графика ти така, че да се прибираш два пъти в седмицата вместо веднъж.

Дейзи вдигна поглед и устните й се разтрепериха.

— Ще го направите ли за мен?

— Разбира се.

Сара остави Дейзи и братята й да скърбят, след като каза на момичето да използва колкото време й е нужно за погребението. Щом излезе на улицата сред шума и мръсотията, думите й към момичето й се сториха глупави, банални. Нямаше никакви гаранции. Каза си, че персоналът в Дакота Билдинг се бе превърнал в нейно семейство през последните два месеца. Сара бе поела ролята на мъдрата по-голяма сестра, докато Дейзи беше дръзко младо момиче, отчасти заради огромното място, на което работеха, но също така защото нямаше по-стари, които да изтъкват, че нещата „стоят така или иначе“. Докато в „Лангъм“ тя се държеше далече от личния живот на персонала, тук животът на Дейзи имаше истинско значение за нея.

Сара щеше да се опита да помогне. Бе най-малкото, което можеше да направи.

* * *

Сара вдигна поглед от ведомостта, над която стоеше приведена вече пет минути. Господи Дъглас идваше всеки вторник като по часовник, за да прегледа книгите и заемаше мястото й зад бюрото, караше я да чака, докато проверяваше по няколко пъти цифрите, и единственият звук в стаята бе тихото просвирване, когато дишаше. Тя трябваше да бъде подготвена, но тази сутрин прекъсванията нямаха край. Носачите бяха поръсили с борови иглички навсякъде, докато вадеха коледните дървета от апартаментите на наемателите. Господин Бейтс на седмия етаж бе пуснал официално оплакване заради неспирните политически брътвежи на бръснаря, а госпожа Уесткот настояваше готвачката да сервира пандишпанова торта с крем с чая, въпреки че не беше включена в дневното меню.

Стомахът на Сара все още й създаваше проблеми и обсъждането на тортата не помогна особено, дори след като отпи глътка от бутилката с горчивка на доктор Уокър. Красивото морскосиньо стъкло прикриваше гадния вкус, но госпожа Хейнс, която й го препоръча, след като преди седмица се поинтересува как е Сара със здравето, я увери, че това било еликсир, който ще оправи лошото й храносмилане. Сара пиеше предписаната доза всеки ден, готова на всичко, за да намали позивите на гадене.

От онзи ужасен момент в железницата тя отказваше да се замисля над възможността да е бременна. Времето беше станало ужасно, целият персонал бе болен от нещо. Сигурно затова и на нея й беше лошо, затова се чувстваше толкова отпаднала.

— Нося фактурите от деня за подпис и одобрение, госпожо Смайт — Дейзи ги постави на бюрото й и зачака мълчаливо, докато Сара ги подписваше.

Господин Дъглас отказа молбата на Сара да повишат заплатата на Дейзи и й даде само още един допълнителен свободен ден на месец, за огромно съжаление на Сара. Тя се почувства ужасно, че е дала надежда на момичето, и търпеше намусеното му изражение през трите седмици след смъртта на майка й. Засега най-лошото не се беше случило и семейството все още живееше в апартамента в Ийст Сайд.

Когато подаде обратно фактурите, Сара забеляза, че момичето носи кофа и парцал.

— Какво е това, Дейзи?

Преди Дейзи да отговори, застоялият мирис на риба нахлу в носа на Сара. Без предупреждение препечената филия, която беше яла на закуска, заплаши да излезе и Сара даде знак на момичето да затвори бързо вратата. Дейзи скочи и със смес от облекчение и ужас Сара повърна в кошчето за хартия до бюрото. Сви се на пода, подпряла гръб о шкафовете.

— Господи, о, господи! — Това бе единственото, което успя да изрече. Беше съсипана, напълно съсипана.

Дейзи й подаде кърпичка.

— Какво не е наред?

— Заради кофата с риба е. Изнеси я.

Дейзи го направи и затвори бързо вратата, а след това коленичи до Сара.

— Фицрой ме помоли да я отнеса на готвачката. Много се извинявам.

— Вината не е твоя.

— Лошо ли ви е?

— Не. Всъщност не знам.

Дейзи се поколеба, преди да отговори.

— Не се притеснявайте, скоро ще се оправите. Виждала съм същото и преди.

Паникьосаната Сара вдигна очи. Дейзи знаеше.

— Няма да кажа. Мама имаше същите симптоми с всяко дете — тя кимна тържествено. — Тайната ви е в безопасност. Бяхте толкова добра с мен, когато мама почина. Искам да ви помогна.

Дейзи гледаше насърчително Сара. Макар да беше още момиче, тя бе видяла много бебета да се раждат и умират. Досега в живота на Сара нямаше близки приятелства, освен Тио и за момент завидя на момичето за познанията му. Щеше ли да сбърка, ако й се довери?

— Ти си дете, Дейзи, няма нужда да те обременявам с ужасното си деяние.

— Господин Камдън, нали?

Сара притисна кърпичката към устните си и се опита да запази погледа си безизразен.

— Забелязах как ви наблюдава. Той ви обича — прекарваха толкова много време заедно, че момичето, разбира се, беше забелязало. Сара се бе проявила като глупачка, като си мислеше, че ще скрие.

— Той е женен.

— Но вие носите неговото бебе — въздъхна Дейзи.

Момичето виждаше единствено романтичната страна.

— Никога не бива да узнава — Сара стисна китката на Дейзи. — Не бива да му казваш.

— Разбира се, че няма — думите й звучаха искрено и накараха Сара да заплаче горчиво.

— Не знам какво да правя. Не мога да родя дете. Ще изгубя всичко.

— Познавам човек, който може да помогне. В града има жена, която знае какво да прави.

Сара бе чувала за подобни неща, разбира се. Освен това знаеше, че са безкрайно опасни и невинаги се получава. Само че работата й беше заложена на карта — щяха да я уволнят, ако започнеше да й личи.

— Как ще стане?

Дейзи я погали по ръката.

— Ще разпитам за нея и ще ви кажа.

— Не съм сигурна дали е правилно.

— Разбира се, че е правилно. Да не би да имате друг избор?

Вратата на офиса се отвори и те видяха киселото лице на госпожа Хейнс.

— Какво правите на пода?

— Изпуснах писалка и Дейзи ми помага да я намеря — обясни Сара. Изправиха се и за момент на Сара й се стори, че ще припадне. Тръшна се на стола. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Получих още молби за апартаменти. Не спират да пристигат, въпреки че няма свободни — тя постави пликовете на бюрото. — Изглеждате смазана. Мога ли да направя нещо?

— Не, госпожо Хейнс, благодаря.

Щом госпожа Хейнс излезе, Дейзи притисна пръст към устните си.

— Няма да кажа на никого, обещавам.

— Мислите ли, че госпожа Хейнс чу за какво говорим?

— Не, освен ако не е притискала ухо към вратата, а се съмнявам, че ще падне толкова ниско.

Жената вечно се промъкваше, появяваше се на места, на които Сара най-малко очакваше да я види. Беше потайна, дори полата й не прошумоляваше, когато вървеше.

Дейзи спази обещанието си, но в деня, в който Сара трябваше да отиде в града и да реши този въпрос, статия във вестника описваше в подробности скорошните сериозни мерки, взети против абортите в целия град. Лекари и пациенти бяха арестувани по време на полицейски проверки и наказанията бяха строги, за урок на всички, които биха се опитали да направят нещо подобно.

Тя каза на Дейзи, че не могат да рискуват, не и преди проверките да престанат.

Засега й се налагаше да живее с последствията.