Наследницата от Дакота Билдинг

Тридесет и първа глава

Ню Йорк Сити, ноември 1885 г.

Остров Блекуел. Единственото място, на което Сара се бе зарекла никога да не се върне. Но това бе начин да разбере миналото. Да научи истината. Всички странни сънища и размишления през изминалите няколко седмици не спираха да я измъчват. Бе настъпил моментът да затвори тази глава от живота си веднъж и завинаги. Ако Дейзи беше несправедливо обвинена, Сара щеше да оправи нещата. Щом видеше лицето на момичето, щеше да разбере.

За малко да не познае приюта, ако не беше октагона. От дясната страна имаше нещо като градина, където десетки жени в прилични рокли и престилки плевяха и разговаряха в неочаквано топлото ноемврийско време, почистваха цветната градина за идващата зима и събираха едри кратуни, които товареха в колички.

Сара мина покрай сградата към южния край на острова, стиснала в ръка документа, който Нели й изпрати. Приятелката й откликна бързо на молбата. Сара й каза за днешното си посещение, за да има поне един човек, който да знае къде е. Съжаляваше донякъде, че не прие поканата на Нели да я придружи, тъй като я завладяваше нерационалният страх, че може отново да се озове в лудницата.

Само че Нели беше журналистка. Сара не искаше да разкрива много. Все още не.

В изправителния дом Сара изчака в неугледна стая с изтрити стени. Документът на Нели веднага даде желания резултат.

Вратата се отвори и Дейзи се затътри след жена пазач с каменно изражение.

— Имате десет минути — заяви пазачката и излезе.

Дейзи изгледа намръщено Сара. Косата й, навремето лъскава и къдрава, сега представляваше сплъстено мръсно гнездо. Липсваха й два зъба и така изглеждаше още по-млада, приличаше на седемгодишна с оковани ръце и крака. Седна тежко на стола срещу Сара.

— Дейзи! — Сара се наведе напред, готова да се разплаче.

Дейзи остана загледана в нея за момент. След това се подсмихна и се изплю на земята.

Сара се дръпна отвратена. Беше си представяла как момичето ще си излее душата и ще й каже, че е невинна, ще я моли за помощ. Бе готова за всичко, но не и за тази студена гримаса.

Не знаеше как да започне, какво да каже. Въпреки че Дейзи бе изкривила устни на една страна, Сара позна в очите й отчаяното желание да осъществи контакт. Беше се чувствала по същия начин в приюта, изпитваше животинската нужда да общува с някого, за каквото и да било. Да открие човечност във всекидневната строгост.

Тя започна отново.

— Дейзи, какво се е случило със зъбите ти?

— Избиха ги. Това да ти е последната грижа. Повярвай ми.

— Братята и сестрите ти добре ли са?

— Не знам — тя изрита крака на стола с пета.

— Мисля, че знаеш защо съм тук. Искам да разбера какво точно се случи миналата година.

— Защо да ти казвам?

— Защото навремето бяхме приятелки. Искам да разбера. Трябва да разбера.

Гласът на Дейзи омекна.

— Сигурна ли си?

Сара мълчеше, остави мълчанието между тях да се проточи. В продължение на цяла вечност единственият звук беше воят на вятъра.

Най-сетне Дейзи въздъхна и тялото й се отпусна.

— Господин Дъглас трябваше да направи онова, за което го помоли, когато мама почина.

— Съжалявам, че не го направи.

— Тогава нямаше да бъда толкова отчаяна.

Сара се приведе напред.

— Ти така и не каза, че нещо не е наред.

— Защото ти не можеше да направиш нищо. Пробва, опита. Тъпият Шеймъс. На Коледа взеха че го арестуваха, защото обирал хората, и аз трябваше да го извадя от затвора, да се погрижа за малките. Взех назаем огромна сума, а след това трябваше да измисля как да я върна. Нямах избор.

— Избор за какво?

Тя вирна предизвикателно брадичка.

— Казах на господин Камдън, че си бременна, и го уведомих, че ако не ми плати, ще кажа на жена му.

Не може да бъде! Дейзи лъжеше. Тио не знаеше за бременността на Сара. Бе станала грешка. Горката Дейзи. Покрай всичките й приказки да си намери богат съпруг, да се издигне, се беше превърнала в грозно, противно човешко същество.

— Хич не ме гледай така! — Гласът на Дейзи заприлича на страшно ръмжене. — Нямаш представа какво е да трябва да храниш толкова гърла.

Щеше да я подложи на изпитание.

— И какво направи господин Камдън, когато му каза?

— Известно време мълча. Каза, че нямал изход, че не можел да направи нищо, въпреки това нещо трябвало да се направи. Започна да крачи, развълнува се, но тогава на мен ми хрумна една идея. Предложих аз да се погрижа, а след това той да ми плати за тази работа. Така щях да разреша проблемите и на двамата.

Тио чакаше одобрението на Хардънбърг по това време. Скандал с любовница и бебе щеше да му съсипе шансовете да започне свой бизнес

Тя усети как ужасът я завладява.

— Ти какво направи?

— Реших, че ще бъде най-лесно да те заведа на лекар. Ти обаче все отлагаше. Затова взех едно шише с нещо, което лекарят даваше на мама, когато беше в твоето състояние. Сложих го в горчивката, която пиеше.

Тя помнеше онези седмици, преди да я отведат. Не можеше да се съсредоточи, не помнеше какво прави.

— Какво ми даде?

Дейзи сви рамене.

— Не знам. Чувствах се зле, докато те гледах как се мотаеш като муха без глава, как ти прилошава, но първата вноска за дълга на Шеймъс наближаваше. Затова свих колието на госпожа Камдън. Лесно е в голям апартамент, където непрекъснато влизат и излизат хора. Реших да го продам и да приключа. Само че никой не го искаше — по лицето й премина раздразнение. — Шеймъс каза, че съм тъпачка да открадна нещо толкова скъпоценно. Затова го бутнах в чекмеджето ти в деня, в който господин Дъглас трябваше да дойде.

Сара затвори за момент очи и си представи онзи кошмарен ден, колко разсеяна беше от болестта, как бе дала на Дейзи съвършената възможност да я натопи.

Дейзи казваше истината.

Тио е знаел от самото начало.

Искаше й се да се върне назад във времето, когато не знаеше нищо и не подозираше нищо. Да се върне, преди истината да излезе наяве.

Тио бе манипулирал и двете, беше се отнесъл към Сара като към марионетка. Беше я използвал за собствените си цели, а тя послушно бе приела глупостите, които той й беше пробутал, и бе решила, че става въпрос за любов. Ярост се надигна в гърдите й като гъста, мръсна мъгла.

Хлопването на врата някъде в затвора я върна към настоящето.

— Дейзи, как можа да ми го причиниш? Аз ти бях приятелка.

— Бях обещала на мама да останем в жилището. Какво щяха да правят малките, ако ни изхвърлеха на улицата на студа? Ако беше дошла с мен на лекар още в началото, всичко щеше да бъде наред. Трябваше да направиш, както ти казах.

— Ти си ужасна.

Дейзи се изсмя ехидно.

— Не се преструвай, че си по-добра от мен, след като ти имаше връзка и беше забременяла. Еднакви сме.

— Не е вярно — канеше се да каже, че е била влюбена, но Тио не го заслужаваше. — Защо продължи да крадеш, след като ме отпратиха?

— Казаха, че си заминала за Англия. Аз реших, че ще си получа своето, но господин Камдън ме разкара, обеща да плати, но така и не го направи, а аз нямах с какво да го заплаша. Започнах да задигам дребни нещица оттук и оттам, колкото да разкарам копоите.

Колкото и да бе тежко чутото, Сара не можеше да се отърве от мисълта какво момиче бе Дейзи. Бе готова да угоди на всеки, мила и добра. Нямаше нищо общо с това мръсно изчадие. Към края на престоя си в приюта Сара бе не по-малко безсърдечна. И към себе си, и към останалите. Зад настръхналата Дейзи се криеше огромна мъка и загуба.

— Къде е семейството ти сега?

Момичето наведе брадичка, за да скрие как трепери.

— Не знам. Пръснали са се. Изгубили са се някъде.

— Дейзи, ти направи нещо ужасно. Въпреки това ми е мъчно, че си се озовала тук. На този остров. Мястото е ужасно. Жалко, че си изгубила семейството си.

Момичето си върна самообладанието бързо, отправи на Сара грозна усмивка с дупка между почернелите зъби и сухите устни.

— Разбрах, че приютът е бил като скъп хотел в сравнение с това, което ние, престъпниците, търпим тук. Нищо не знаеш ти. Никога не си знаела. Не ме съжалявай. Мога да се грижа за себе си.

Влезе пазачката.

— Времето изтече.

Тя сграбчи Дейзи за врата и я изтика от стаята. Крясъците на Дейзи отекнаха по коридора.

Сара се върна на кея, за да се качи на ферибота. Дишаше тежко. Дейзи. Тио. Никога повече нямаше да се довери на друг човек. Всеки можеше да се обърне срещу теб, по всяко време. Като нищо можеше да се върне в приюта след всичко, което й беше поднесъл животът. Нека сестрите да й казват какво да яде, кога да спи. Не искаше да живее и ден повече. Бе изгубила всичко, което ценеше.

Страданията на майка й трябваше да й послужат като предупреждение, но Сара бе убедена, че нейната история ще има различен край.

Нямаше обаче такъв късмет. Мъжете предаваха, жените търпяха.

Разполагаше с четиридесет минути, преди фериботът да тръгне. Вдигна пола и закрачи бързо към сградата, в която двете с Наталия бяха надничали през прозореца. Показа им пропуска от Нели и една сестра записа нужната информация.

— Той е роден в приюта, има ли значение? — попита Сара.

— Не, пазим сведения за всички деца тук. И за мъртви, и за живи — жената изричаше думите с мелодичен глас.

Сара чакаше и поглеждаше часовника си. Не можеше да си тръгне, без да посети гроба на детето си. Искаше да каже молитва над купчинката пръст, която притискаше малките кости.

Най-сетне сестрата се върна.

— Мъртвородено, казвате.

— Да. Роден е през юли тази година. От Сара Смайт.

— Няма мъртвородени. Момченцето беше живо.

— Значи е било живо, но след това е издъхнало — нямаше смисъл да спори за подобни неща.

— Не, било е отнесено. В приюта на Лексингтън и Шейсет и осма.

Стаята се завъртя и Сара се подпря на дървения плот, за да не падне.

— Било е живо? Защо не са ми казали истината?

— Никога не го правят. Това е закон тук. Няма смисъл лудите да обезумяват още повече. Така е по-лесно, струва ми се.

Докато пресичаше реката, Сара стискаше здраво твърдата пейка и й се искаше фериботът да напредва по-бързо. Бе минало толкова много време. Дали щеше да е все още там? Дали бе все още жив? Тя нямаше представа какво ще направи, след като го открие, нито пък как да докаже, че детето е нейно. Щяха ли да й го дадат? Тя изстена и останалите пътници я погледнаха. Момчето сигурно също е страдало без майка си. Бебето й беше живо. Мислите й се вихреха като пясъчна буря.

Още чакане, още седене. Сестрата в приюта не бе по-любезна от онази на остров Блекуел. Сигурно бяха закоравели, щом не им въздействаше плачът на бебетата и децата, който ехтеше по стълбите.

Подадоха й бланка. Думите заплуваха за момент пред очите й, преди да се фокусират, и тя зачете тихо, но на глас. Момчето е било взето от семейство тъкмо когато Сара е била освободена от Блекуел.

Тя позна подписа върху документа. Същият, който бе виждала на безброй писма и договори.

Тио е знаел от самото начало.

Кристофър беше негов син.

* * *

— Къде е той?

Сара се втурна по дългата галерия в апартамента на Тио. Най-важното беше да намери Кристофър, да го измъкне от ръцете на Тио, да го отведе някъде на безопасно място. На ферибота имаше предостатъчно време, за да измисли план, също и в таксито на път към Дакота Билдинг. Първо щеше да отиде с Кристофър до офиса на „Ню Йорк Уърлд“ и да разкаже на Нели всичко. Нели щеше да ги защити и да им осигури убежище, докато Сара уредеше отпътуването си за Англия. Единствено след като океанът ги отделеше от Тио, тя щеше да се успокои.

Беше планирала да се държи спокойно, да предложи да изведе Кристофър на разходка в парка, след това да избяга с него, но колкото повече доближаваше Дакота Билдинг, толкова по-силна паника я завладяваше. Щом влезе в апартамента, спомените за всичко, което Тио беше казал и направил, я връхлетяха. Вечерта след бала, пикникът. Предателството.

Госпожа Камдън излезе от детската стая, а трите деца подтичваха след нея. Тя забеляза изражението на Сара и се обърна.

— Идете да си играете, деца. В хола, ако обичате.

Децата отидоха тихо, очевидно усетили вибрациите, които излъчваше Сара.

Сара влетя в детската, последвана от госпожа Камдън. Кристофър беше в креватчето си. Спеше.

— Къде е Тио? — попита Сара.

— Ще се върне всеки момент. Струвате ми се разстроена. Да седнем и да пийнем чаша чай.

На Сара й се прииска да я удуши.

— Вие сте знаели. Гледали сте моя син и сте знаели, нали? Как ви е накарал да се съгласите?

Госпожа Камдън не отговори, но цялата се разтрепери.

— Защо ви е да правите подобно нещо? Нямате ли срам?

— Той каза, че съм му длъжница.

— Длъжница ли? И вие сте луда като него. Той ми е взел детето. Искам си го.

— Никога няма да ви го позволи.

Детски писък проряза тишината.

— Лутър?

Госпожа Камдън хукна към библиотеката и този път Сара я последва. Лутър седеше на бюрото на Тио и гледаше отворената си длан.

— Господи, какво се случи? — изкрещя госпожа Камдън.

Сара пое ръката на момченцето в своята. Всичко бе наред, освен малко убождане.

Госпожа Камдън коленичи.

— Недей, недей.

Когато плачът на детето утихна и се превърна в тихо хлипане, Сара се огледа, за да види как се е наранил. Посегна да вдигне нож за писма, паднал от бюрото, и ахна.

Беше нож, остър, с извито острие. Беше го виждала преди.

В библиотеката на семейство Ръдърфорд.

— Откъде го взе? — попита тя Лутър.

Той посочи отворено чекмедже.

— Татко обикновено го държи заключено — обясни госпожа Камдън. — Как го отвори?

— Открих ключа в горното чекмедже — измърмори той. — Исках да проверя дали става. След това видях играчката.

— Милото ми момче, можеше да се порежеш лошо — госпожа Камдън взе ножа от Сара и го разгледа. — Това не е играчка. Какво, за бога, прави в бюрото на Тио?

Сара си представи как Тио го е пъхнал в джоба си на бала, докато я е разсейвал с докосванията си. Взел си е първия лъскав предмет, който е харесал. Разгневен е бил от обидите, които богаташите редяха за бедните улични деца, и е искал да си отмъсти. Смяташе, че всички му дължат нещо.

Входната врата се отвори.

Тио.

Той спря и огледа сцената пред себе си.

— Какво, за бога, става тук? — говореше ведро, беше в добро настроение.

Сара изпъна гръб. След като знаеше за ножа, имаше с какво да го държи. Щеше да заплаши да го издаде, ако не й позволи да си тръгне с Кристофър.

— Лутър едва не се поряза с ножа от бюрото ти — госпожа Камдън говореше с острота, каквато Сара не бе чувала досега.

— Казал съм на момчето да не играе тук. Той добре ли е?

— Лутър, вземи сестра си и идете в детската — нареди госпожа Камдън. — Затвори вратата.

Детето хукна и се провикна към Емили и Лула.

Тио го погали по главата, докато минаваше.

— Струва ми се добре. Сигурен съм, че нищо не е станало.

Сара посочи ножа в ръката на госпожа Камдън.

— Какво търси това в бюрото ти?

За пръв път, откакто пристигна, Тио се обърка.

— Така. Това е спомен от важна вечер, която искам да запомня — погледна я многозначително.

— Това е ножът на семейство Ръдърфорд — Сара беше ужасена, но се удиви от дързостта си: — Ти си го откраднал!

Госпожа Камдън се обърна към Сара.

— За какво говорите?

— Ходихме на един бал. Заедно, вечерта преди да се върнете от Англия. Видях ножа там. Той е част от колекцията на семейство Ръдърфорд.

— Стига глупости! — Тио махна пренебрежително с ръка. — Не е това.

Тя не обърна внимание на лъжите му.

— Това не е всичко, което си направил, нали?

— Какво имаш предвид?

— Говорих с Дейзи. Тя ми каза, че се е опитвала да те изнуди. Уредил си да ме затворят. След това си взел детето ми — дъхът й излизаше на пресекулки. Тя не успяваше да изрече повече от няколко думи наведнъж и чувствата заплашваха да я връхлетят.

— Видяла си Дейзи? В затвора ли? — Тио пристъпи напред, след това спря. — Не знам какво да кажа. Момичето е мошеничка.

— Тя ми каза всичко.

Раменете му увиснаха и той заприлича повече на момче, на което ще се скарат, отколкото на възрастен човек. Дързостта го беше напуснала.

— Допуснах ужасна грешка.

— Помня, че си го казвал и преди. Онзи ден на пристанището. Тогава не те разбрах. Как си могъл да направиш подобно нещо?

Той избегна погледа на съпругата си, насочи думите си към Сара.

— Когато Дейзи ми каза, че си бременна, аз разбрах, че всичко може да бъде съсипано. И бизнесът, и репутацията ми. Тя обеща да се погрижи и аз реших, че ще те заведе на лекар.

— Опита се — призна Сара, — но ти беше страхливец, който се опитваше да защити себе си.

Той продължи.

— След това обаче стана онази разправия с колието. Не знаех какво да мисля, докато господин Дъглас не ме уведоми, че си решила доброволно да се върнеш в Англия. Тогава реших, че така е най-добре.

Сара поклати глава.

— Защо му е да те лъже?

— Сигурно защото и той като мен е искал всичко да се покрие. Да няма скандал. Но след като прочетох ужасната статия във вестника, разбрах, че не си в Англия. Била си в онзи приют за луди през всичкото време. Бях много нещастен. Разбрах, че аз съм задействал всичко и вината е моя. Веднага намерих репортерката, за да те открия.

— Намерил си не само мен, но и Кристофър. Видях подписа ти, когато си го взел от приюта — Сара се обърна към госпожа Камдън. — Вие знаехте ли, че гледате сина ми?

— Подозирах — тя погледна злобно Тио. — Но нямах избор. Той ми каза да го взема и така и не спомена дума за обстоятелствата.

— Как можахте да се съгласите на подобно нещо? — Сара се обърна отново към Тио. — След като се опита да се отървеш от детето, защо ти е трябвало да се занимаваш?

В гласа на госпожа Камдън долови горчивина.

— Защото е момче. Тио искаше син.

— Вече имате Лутър.

Ужасно мълчание надвисна в стаята. Единственият звук беше металическото тиктакане на стария часовник в ъгъла.

— Кажи й — нареди Тио на госпожа Камдън. — Кажи й истината.

Госпожа Камдън се изчерви.

— Близнаците се родиха, когато бяхме разделени за известно време. Не са на Тио.

Спомените нахлуха в ума на Сара. Тио се отнасяше с по-малко обич към близнаците, отколкото към Емили. Синината на ръката на Лутър. Начинът, по който пастрокът на Тио се е отнасял към него. Ами онзи ден в „Лангъм“, когато бавачката настояваше, че Тио е трябвало да гледа близнаците. Тя е казала истината. Той е излязъл и ги е оставил сами в стая с отворен прозорец.

Тио крачеше и думите започнаха да се леят като на актьор, който упражнява монолог.

— Не съм ужасен човек. Допуснах една грешка и всичко щеше да се срути. Бях паникьосан. Виждате какво означава работата за мен; ти беше до мен през всичкото време. Половината от това е твое дело, Сара. Ти си го изкарала.

— Парите няма да разрешат проблема, Тио.

— Не става въпрос за парите. Създавам нещо феноменално, ние създаваме нещо феноменално и аз искам син, истински син, който да продължи започнатото от мен — той вдигна насълзените си очи. — Ще го науча на всичко, което знам, за да продължи след мен. Заклевам се да се грижа добре за него, и за теб, да оправя нещата. Ако знаех, че Дъглас те е затворил там, щях да преплувам Ийст Ривър, за да те спася. Не виждаш ли? Проявих момент на слабост, паникьосах се. След това се опитах да поправя всичко, да спася и теб, и момчето.

— Кой тогава е бащата на Лутър и Лула?

Тио погледна госпожа Камдън, която стоеше, без да мига, побесняла.

— Тя се влюбила в някакъв романтичен поет, който й признал любовта си, а след това я зарязал бременна. При това с близнаци.

Госпожа Камдън се разтрепери, раменете й се тресяха.

— Ти си звяр, нетърпим звяр! — Обърна се към Сара: — Стараех се, доколкото мога, да стоя далече с децата. Не исках да оставам, тази ситуация ми действаше зле, но шансовете ми бяха ограничени.

Преди да научи истината, Сара бе готова да даде какво ли не, за да стане съпруга на Тио, да бъде до него денонощно. Отровната й завист я бе направила сляпа и тя не виждаше истината.

Госпожа Камдън все още държеше ножа, стискаше го здраво.

— Никога не бях достатъчно умна за него. Той ми носеше книги и вестници, настояваше да ги чета. Изпитваше ме за политика, за Толстой. Първоначално се стараех, но никога не беше достатъчно — тъй като Сара мълчеше, несигурна какво да каже, госпожа Камдън се обърна към Тио, тресяща се от гняв: — Никога не те зарадвах. Никога не си ме обичал, наказваше ме, когато търсех утеха другаде.

— Успокой се, Мини! — Тио не откъсваше поглед от дясната й ръка. — Погледни какво съм направил — той посочи стаята. — Погрижих се за теб и децата. Живеем на това велико място, където можеш да получиш всичко, което искаш, само като позвъниш. И двамата сме проявявали слабост, но аз най-сетне успях. Успях да покрия скандалите и на двамата. Имам всичко, което искам. Сега го имате и двете. Това, в известен смисъл, е облекчение.

— Всичко, което искам ли? — избухна госпожа Камдън. — Живея с тиранин, дели ме един океан от страната ми. Семейството ми е накъсано, съсипано и не мога да се отделя в собствен дом. Вместо това живея в тази чудовищна сграда, а любовницата ти живее до нас и всички съседи и слуги знаят, че не съм ти достатъчна. И това ми го причинява човекът, който се закле да ме обича и защитава.

Първоначално Сара реши, че госпожа Камдън излиза от стаята, далече от опротивелия си съпруг. Тя обаче се спусна право към Тио, замахна с ножа. Той вдигна ръка, когато тя приближи, и за секунда изглеждаха така, сякаш започват страховит кадрил. Докато Мини не замахна като обезумяла.

Сара изкрещя на госпожа Камдън да спре, но когато чу как ножът прониза плътта, тя инстинктивно извърна глава, усети, че й прилошава. Тио извика, стисна едната си ръка с другата, а кръвта закапа между пръстите му, потече по бялата риза, изцапа жилетката. Госпожа Камдън замахна отново, този път към гърдите.

— Госпожо Камдън, спрете!

Сара се втурна към нея и изтръгна ножа от ръката й.

Тио падна върху чертожната маса. Тя се срути под тежестта му, моливите се пръснаха в стаята, когато той се просна по корем. Лицето му бе обърнато настрани, устата — отворена.

Мигна веднъж. След това застина.