Наследницата от Дакота Билдинг

Тридесета глава

Ню Йорк Сити, септември 1985 г.

Работата на Бейли в апартамента на Мелинда добиваше някакъв вид. За щастие, повечето значителни промени по дизайна вече бяха направени, тъй като Мелинда се разсейваше с планове за предстоящото й умопомрачително парти за рождения ден, което щеше да се проведе в зала „Майкъл Тод“ на „Палейдиъм“ след два дена. Ренцо се отби в апартамента с архитекта няколко дена по-рано, за да огледа — виждаха се за пръв път след чаеното парти у Кенет, — и отначало се държаха любезно напрегнато. Само че смехът му ставаше все по-силен и по-откачен след всяка стая, в която влизаше. Това разсмя и Бейли. Бе истинско облекчение да се подиграят на ремонта, вместо да се чувстват виновни, задето правят безумен фейслифтинг на старата дама.

На следващия ден се видяха на кафе и водиха непринуден разговор. Ренцо прояви съчувствие заради отказа на баща й да бъде тестван и не зададе никакви въпроси повече, но когато видя разочарованието в очите му, й се прииска да избухне в сълзи. Той знаеше истината за нея. Познаваше и слабите, и силните й страни. Това бе достатъчно основателна причина за Бейли да се държи на разстояние. Тя разполагаше с предостатъчно време да мисли през изминалите два дена, и бе стигнала до заключението, че и баща й, и Ренцо са били прави за мотивите й. Това лудешко препускане да установи произхода си, бе начинът й да не приеме коя е в действителност, и криворазбраният опит я остави изтощена и изгубена.

Не се бе чувала с Джак след катастрофалния разговор за ДНК теста, но възнамеряваше следващия уикенд да се прибере, да оправи нещата и да се извини. Най-добре беше да го направи лично.

— Къде отиде? Имам нужда от помощ за това.

Гласът на Мелинда прекъсна мислите на Бейли. Така. Дръжките за кухненските шкафове трябваше да бъдат избрани. Тръгнаха към железария „Саймън“ на Трето Авеню рано, за да може Мелинда да отиде в офиса на Фред до единайсет. Бейли посочи няколко възможности, които и се струваха подходящи, но не настоя, когато Мелинда се спря на лимоненозелени пластмасови дръжки.

— Забравих да ти кажа, че Фред иска да присъстваш на днешната среща.

Паника, предизвикана от чувство на вина, нахлу в гърдите на Бейли.

— Защо?

— Нямам представа. Може да иска да останеш като свидетел, тъй като си била на мястото, когато сме намерили нещата. И Тони ще присъства.

Когато Бейли намери нещата. Дори не си направи труда да я поправи.

Браво. Поредното унижение, което трябва да изтърпи. Но пък през изминалите две седмици Мелинда се държеше изключително мило. Сигурно съжаляваше бедната си объркана роднина и дори й предложи да остане за два месеца в стаята за гости. Бейли обаче знаеше накъде води тази работа: сутрин щеше да се събужда и да намира чаши от вино, натрупани в мивката, и бял прашец по стъклената масичка. Животът й едва се крепеше след рехабилитационния център, а Дакота Билдинг се беше превърнала в убежище от бурите, които вилнееха извън дебелите й стени. Време беше да продължи живота си и да започне отначало.

За пръв път от години тя имаше план. Беше си намерила апартамент на петия етаж в западната част на улиците с номера осемдесет и можеше да го ползва от следващия месец. Уговори се е хазяина да закъснее с първия наем. Щом работата при Мелинда приключеше, щеше да се запише в агенция и да вдига телефоните или да пише на машина писма, каквото трябваше, за да се издържа и да плати дълга си към Тристан, докато търсеше клиенти за новия си бизнес — „Бейли Камдън Дизайн“.

От чакалнята на Фред се разкриваше чудесна гледка на север. Бейли застана близо до прозореца, висок от пода до тавана, и зарея поглед към Ню Джърси, Бронкс и Лонг Айлънд, докато Тони и Мелинда бърбореха за предстоящото парти, гласовете им се чуваха прекалено силно в тишината.

Асансьорът се отвори и излезе мъж, който изглеждаше странно. Беше в опърпано дънково яке и долната част от лицето му беше скрита под рижава брада.

Очите обаче бяха в същото небесносиньо, както на Мелинда.

— Манвъл! — Бейли се изправи и го прегърна. Миришеше на кожа и мента. Открай време й беше приятно да прекарва време с близнака на Мелинда, въпреки че в повечето случаи сестра му настояваше да си играят на криеница, а след това бягаха на покрива на Дакота Билдинг и го оставяха. Сега обаче Бейли знаеше, че те двамата с Манвъл са приятели с Кенет, че Манвъл е намирал убежище в апартамента на долния етаж и се чувстваше по-близка с него, отколкото с Мелинда. — Как си?

— Добре — почеса се по брадата. — Нямам търпение да се махна оттук и да се върна на юг.

Мелинда го прегърна по задължение и го представи на Тони.

— Извинявай, че те извиках в големия лош град, неугледни братко, но тук стават вълнуващи неща и реших, че ще ти се отрази добре.

Манвъл поклати глава.

— Екшънът не ми е в кръвта. Всичко това е заради теб, сестричке.

Мелинда измърка от удоволствие.

— Благодаря ти.

— Няма нужда да ми благодариш. Знаех, че ти лично ще довтасаш в Монтгомъри и ще ми вземеш кръв, ако не го сторех аз.

— Колко добре ме познаваш. Ето че сме отново заедно. Ще получим резултатите, които ще потвърдят, че сме богати, по-точно казано, безумно богати.

Секретарката заговори и в тихия й глас прозвуча укор.

— Той ще ви приеме.

Групата влезе в кабинета на Фред по старшинство: Мелинда, Тони, Манвъл, накрая Бейли.

— Чичо Джак?

Бащата на Бейли бе на същия стол, на който тя беше седяла преди няколко седмици. Беше облечен в костюма, с който бе отишъл на погребението на съпругата си, включително вратовръзката, която Бейли му беше избрала, обляна в сълзи, докато се опитваше да не гледа дрехите на майка си в огромния дрешник.

Мелинда погледна към Фред.

— Какво става?

Бейли захапа палец, навик от детството, който мислеше, че вече е забравила. Баща й беше тук, значи бе направил онова, за което го помоли. Но защо? Това нямаше смисъл.

— Моля ви, седнете всички — нареди Фред.

Бейли се настани на лежанката до стената и се почувства като натрапница. Мелинда зае стола, до бащата на Бейли. Тони се отпусна на ръкохватката на канапето със скръстени ръце, а Манвъл остана близо до вратата, сякаш нямаше търпение да избяга колкото е възможно по-скоро.

— Защо е тук чичо Джак? — попита Мелинда.

Фред прочисти гърлото си, преди да отговори.

— Исках да съм сигурен, че всички страни присъстват.

— Всички страни ли?

— Надявам се, имате предвид, че разполагаме с някои от отговорите, но въпросът съвсем не е уточнен, тъй като произходът на канията е неясен, меко казано. Може да се явят други, които да я поискат, както и ножа.

— Какви други? — попита Мелинда.

— Тибетското правителство, потомци на онези, които са я притежавали, преди да попадне у семейство Ръдърфорд например.

Тони махна с ръка.

— Това е било преди стотици години. Това няма значение. Какви са резултатите от теста?

Фред отвори папката на бюрото, след това ги погледна над очилата за четене.

— Лабораторията в Англия е изследвала задълбочено костта и остатъците от кръв. След това е проследена генетичната линия от мъжка страна. Ако нямаше съвпадение, канията щеше да бъде приета за част от вещите на семейство Камдън и щеше остане собственост на съвета на съкооператорите на Дакота Билдинг.

— Добре, и какво открихте? — Мелинда му говореше, сякаш е на дванайсет.

Фред вдигна поглед от бележките си.

— Съветът няма права над канията.

— Фантастично — извика Мелинда. — Знаех си аз, че Ренцо говори глупости. Сега ще го уволним — тя се обърна към Бейли. — Знам, че го харесваш, но той изобщо не трябваше да се меси. Сега си заминава.

— Не бързай чак толкова — Фред вдигна ръка и преглътна, а адамовата му ябълка подскочи над вратовръзката. — Собствеността не е твоя, Мелинда.

— Какво, по дяволите, означава това? На кого е?

Фред погледна Бейли.

— На Джак Камдън.

Мелинда се врътна и погледна Джак и Бейли, също както питон наблюдава мишка.

— Те не участваха в тестването.

— Джак участва — Фред обърна листа на бюрото така, че тя да види резултатите. — Кръвта на Джак Камдън отговаря и на кръвните проби, и на пробите от костта.

Бейли имаше чувството, че пропада в плаващи пясъци, не само защото лежанката заплашваше да я погълне цялата.

— Това, не беше част от уговорката — изписка Мелинда. Обърна се към Джак с ококорени очи. — Как, по дяволите, твоята кръв е попаднала в резултатите от теста?

— Какво си направила? — озъби се Тони на Бейли.

Бейли се наведе напред и се опита да се изправи, но възглавниците на лежанката бяха твърде меки. Тя се отпусна отново назад и се опита да заговори.

— Споделих с Фред какво съм открила. Той каза, че тестът трябва да се направи по мъжка линия, затова помолих татко. Той обаче отказа.

Фред се намеси.

— Всъщност това не е изцяло дело на Бейли. Бях заинтригуван от доказателствата, които тя представи, и реших да прегледам старите файлове. Тъй като представляваме семейството над сто години, архивните документи са все още при нас. Там открих писмо от 1900 г., писано от Мини Камдън, в което тя заявява, че иска да се определи годишна рента за Кристофър Камдън, когато той навърши двайсет и една. Тя обаче е починала, преди това да бъде направено.

Значи Кристофър е бил смятан за част от семейството. Не е бил нарочно пропъден. Бейли въздъхна дълбоко. Не бе усетила, че е притаила дъх.

Фред продължи.

— Това, както и доказателствата, представени от Бейли, ме убедиха да поискам кръвна проба от баща й за тестване.

Тя гледаше главата на Джак отзад. Значи той все пак се беше съгласил. Искаше й се той да се обърне и да я погледне, за да разбере какво мисли. Все още ли й беше сърдит, задето му бе казала истината?

Ноздрите на Мелинда се разшириха.

— Не сме съгласни да плащаме за това. На теб не ти е позволено да плащаш за подобни прищевки с пари от фонда.

— Аз платих лично — дълбокият баритон на Джак прогърмя в стаята. Бейли помнеше този глас, същия, както когато съседите се отбиваха, за да изкажат съболезнованията си след смъртта на майка й. Той ги беше отпратил с тенджерите, които носеха, докато Бейли се криеше в стаята си.

Но това, което каза Фред, не бе възможно да е истина. Ако Мелинда и Бейли бяха роднини, тогава и при двете страни на семейството щеше да има съвпадение. Ако Бейли не беше роднина на Тиодор Камдън, Мелинда щеше да е, но не и Джак. Това бяха единствените възможности, над които Бейли бе мислила.

— Ти, гаднярка такава! — Мелинда изглеждаше така, сякаш бе готова да погълне Бейли.

— Достатъчно! — Фред насочи пръст към документите на бюрото. — Ти подписа документ да се съгласиш с резултатите. Всичко е направено както трябва.

Огромните халки на ушите на Мелинда се полюшваха с всяко трепване на главата й: първо се обърна към Бейли, след това към Фред.

— Значи, сега Бейли и баща й получават канията.

Бейли не даваше пет пари за канията. Тя искаше да е част от наследството, да почувства връзката с миналото.

Но пък си струваше да види изражението по лицата на Тони и Мелинда — така им се падаше, задето съсипаха семейния апартамент.

Тони пребледня.

— Не става въпрос единствено за канията, нали?

Обеците се люшнаха отново по посока на Тони.

— Как така?

— Това означава, че Бейли и баща й получават фонда. Не вие с Манвъл.

Мелинда скочи и се извиси над всички на десетсантиметровите си токчета.

— Не е вярно. Аз съм правнучка на Тиодор Камдън. Двамата с Манвъл ще си получим парите след два дена, когато навършим трийсет. Винаги е било така. Това не се променя.

Фред заговори стегнато и ясно.

— Това променя всичко. Фондът е единствено и само за кръвни наследници на Тиодор Камдън. Вие с Манвъл не сте. Затова вече нямате собственост, госпожице Камдън.

Бейли погледна Манвъл. По лицето му се беше разляла широка усмивка при този обрат на събитията. Или поне при възмущението на сестра му.

— Тогава коя съм? — Мелинда огледа стаята. — Ако Тиодор Камдън не ми е прадядо, тогава кой, по дяволите, ми е прадядо?

Фред не падна на нейното ниво на агресия.

— Понякога не знаем отговорите. Случило се е отдавна.

Мелинда изписка няколко пъти, докато най-сетне гласът й се върна.

— Ще оспорваме. Нали, Тони? Ще наемем адвокат и ще оспорваме. Пет пари не давам какво съм подписала или какво твърди ДНК-то. Аз знам коя съм.

Тони местеше очи от Мелинда към Фред и обратно. Тъй като той не умееше да прикрива чувствата си, Бейли веднага разбра, че прибавя цената на ремонта към заемите, които вероятно бе отпускал на Мелинда през изминалата година.

— Ще оспорваме — повтори Мелинда, този път по-настойчиво. — Все пак тъпата идея за ДНК тест беше твоя, Тони. Длъжник си ми заради тази работа.

Фред се прокашля.

— Има и добра новина.

— Каква? — сопна се Мелинда.

— Апартаментът в Дакота остава ваш, на теб и Манвъл. Той е извън фонда, така че и двамата притежавате добър имот.

— Браво! Пиклив апартамент в гадната част на града. Много благодаря.

Мелинда грабна чантата си и изфуча навън. Преди да излезе от стаята, тя се наведе към Бейли, която бе все още приклещена на канапето.

— Ще съжаляваш, че се намеси. След всичко, което направих за теб. Ще те смажа толкова бързо, че ще се окажеш на улицата и ще просиш.

Тони я последва и я извика да го чака.

Бейли си пое отново дъх, а след това го изпусна, за да се отърси от кавгата и грубите думи. Мелинда, дори с недостатъците си, й беше приятелка, единствената, която бе до нея след рехабилитационния център, и несправедливостта от разкритието болеше. Трябваше да намери начин да оправи нещата. Измести се до края на лежанката и остана да седи там.

— Значи, ние с татко сме наследниците.

Фред се усмихна.

— Да. Според условията на фонда парите са за баща ти, а когато той почине, стават твои.

Манвъл седна до нея и я погали по гърба.

— Честито, Бейли. Добре свършена детективска работа.

— Не исках двамата с Мелинда да изгубите всичко. И фонда, и самоличността си.

— Ти шегуваш ли се? С удоволствие свалям бремето да съм Камдън. За мен никога не е означавало много. Може да си измисля ново име, като Бауи.

Джак се изправи и протегна ръка.

— Ние наистина ще се реваншираме. Ще те включим по някакъв начин.

— Можем да дарим нещо на твоите аутсайдер художници — предложи Бейли.

Манвъл се изправи и стисна ръката на Джак, покри я със своята.

— Онова, което те правят, не е за пари. Научих много. Тези хора искат да създават изкуство, защото имат образ или идея в главата и това просто трябва да излезе. Те рисуват или превръщат идеята в огромно парче ненужен метал, но всичко идва оттук — той докосна главата си. — Те не се интересуват кариерата им да получи тласък, нито пък да изкарват купища пари.

Вълна от нежност заля Бейли.

— Кенет е толкова горд с теб и с всичко, което си постигнал.

— Запознала си се с Кенет? Ще се отбия да го поздравя, преди да си тръгна. Да му съобщя ли новината?

— Разбира се. В апартамента ли ще останеш, докато си в града?

— Не, той вече не ми е дом. Никога не е бил. Предпочитам да пътувам.

— Това ми харесва — обади се Джак. — Аз се смятам за аутсайдер артист, като работя по коли по цял ден. Това си е наш вид изкуство.

Манвъл го бодна закачливо в гърдите.

— Това е то, мой човек!

Благодари на Фред за отделеното време, метна раницата на рамо и излезе. След това Бейли и Джак се настаниха на столовете срещу бюрото на Фред.

Манвъл беше прав: новината, че са истински представители на рода Камдън, се оказа колкото горчива, толкова и сладка, след като знаеха какво е ужасното наследство в семейството. Бейли се обърна към Фред, като избягваше погледа на баща си.

— Как така Мелинда и Манвъл не са част от семейството? Аз си мислех, че ако сме роднини, ще можем да си разделим фонда. Кои са тогава? — Снимката на Сара и децата придоби ново значение.

— Както казах и на нея, това е една от тайните, които може би никога няма да разгадаем.

Бейли почувства болка, когато си помисли, че може никога да не научи цялата истина. Какво точно се беше случило между Тиодор Камдън и Сара Смайт? Бейли си представяше, че жената е била докарана до ръба от любовта си към женен мъж, че след като е била освободена от Блекуел, е изчакала известно време, преди да убие мъжа, когото е смятала за виновен. Нямаше съмнение, че има още.

— Според мен „Метрополитън“ трябва да получат канията — заяви тя. Джак кимна в знак на съгласие, но не каза нищо. Истината сякаш бе отчуждила единствения близък, който й беше останал. Какво беше направила?

Фред надраска бележка.

— Добре, ще им съобщя.

— Извинявай, че те нападнах, татко — очите на Бейли се напълниха със сълзи и тя беше доволна, че Мелинда си е тръгнала, за да не я види уязвима. — Знам, че те накарах насила да го направиш, че не искаше да бъдеш част от това семейство или каквото е останало от него. Кълна се обаче, че пет пари не давам дали фондът е две хиляди, или двайсет хиляди долара. Не го направих за парите. Исках да знам истината.

Джак заговори бавно и предпазливо:

— След като се чух с Фред, дълго време седях на доковете и размишлявах. Май и двете с майка ти съм ви задържал, таях същата злъч, която побъркваше баща ми години наред. Наблюдавах как те трови, като някакво рождено право, което се предава от поколение на поколение. Извинявай, че се затворих и не направих нищо, за да ти помогна. Не знаех какво да направя, какво да кажа, как да оправя нещата — той наклони глава и се подсмихна. — Скоти, разбира се, ми каза, че съм луд, след като подминавам потенциална възможност за богатство.

Тя взе ръката му в своята.

— Благодаря ти, че покри разходите по теста. Надявам се, има достатъчно, за да те компенсира.

Фред се разсмя.

— О, няма да имате този проблем. Доволен съм, че днес нося добри новини — той се отпусна за пръв път от началото на срещата. — Сега притежавате три милиона долара.

Бейли извика.

— Три милиона!

Джак примигна няколко пъти.

— Не съм сигурен, че ще мога да се справя с толкова пари.

— Не се притеснявай, тук сме, за да помагаме — предложи Фред. — Ще получиш колкото искаш съвети.

Джак се обърна към Бейли:

— Първо, искам да приемеш тези пари за наши. Твои и мои. Ще вземаме решенията заедно, обещаваш ли?

Тя обеща.

— И второ?

— Да се грижим по-добре един за друг — каза го шепнешком. — Майка ти щеше да се зарадва.

Бейли зарови лице в гърдите му и заплака.