Най-дългото пътуване

1. Айра

Началото на февруари 2011 година

Понякога си мисля, че съм последният от вида си.

Казвам се Айра Левинсън. Евреин и южняк. Гордея се и с двете. На преклонна възраст съм. Роден съм през 1920 — годината, когато забранили алкохола, а жените получили правото да гласуват. Често съм се питал дали затова животът ми се стече по този начин. Все пак никога не съм си падал по алкохола, а съпругата ми се нареди на опашката да гласува за Рузвелт още щом навърши необходимата възраст. Лесно е да стигнеш до извода, че рождената ми година е предопределила всичко.

Ако ме чуе, татко би изсумтял презрително. Той вярваше в правилата.

— Айра — казваше ми, когато като малък му помагах в магазина за мъжки дрехи, — ще ти изредя нещата, които никога не бива да правиш.

И ги изреждаше. Наричаше ги „Правилата на живота“ и аз израснах с тях. Някои бяха морални по природа, основани на учението на Талмуда, и не се отличаваха от наставленията на повечето родители — да не лъжа, да не мамя, да не крада. Татко обаче — „евреин от време на време“, както се наричаше тогава — се съсредоточаваше върху практичното. Никога не излизай без шапка в дъжда, напомняше ми. Не докосвай котлон, не е сигурно, че е изстинал. Никога не брой парите си на публично място. Не купувай бижута от улицата, независимо колко изгодна изглежда сделката. Забраните му бяха нескончаеми и безразборни, но аз ги следвах съвестно, навярно от желание да не го разочаровам. Гласът му дори сега ме следва навсякъде през най-дългото пътуване, наречено живот.

Често ме поучаваше и какво съм длъжен да правя — да съм честен и почтен, да отварям вратите на жените и децата, да се ръкувам стегнато, да помня имената на хората и винаги да давам на клиента малко повече отколкото очаква. С течение на времето осъзнах, че правилата му съставляваха не само основите на философия, служила му добре, но и осветляваха характера му. Татко вярваше в честността и смяташе, че другите споделят убеждението му. Вярваше в благоприличието и предполагаше, че другите са като него. Вярваше, че повечето хора, изправени пред избор, постъпват правилно дори да им е трудно. Вярваше, че доброто почти винаги побеждава злото. Ала не беше наивен.

— Доверявай се на хората — повтаряше ми, — докато не те подведат. Случи ли се, не поглеждай назад.

Повече от всеки друг татко ме е превърнал в този, който съм.

Войната обаче го промени. И по-точно го промени Холокостът. Не ума му — татко решаваше кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“ за по-малко от десет минути — а възгледите му за хората. Светът, който смяташе, че познава, изведнъж му стана чужд и той започна да се променя. По онова време наближаваше шейсетте и след като ме направи съдружник в бизнеса, почти не се задържаше в магазина. Стана евреин по всяко време. Редовно посещаваше синагогата с мама — по-късно ще стигна и до нея — и подкрепяше финансово различни еврейски каузи. Отказваше да работи в събота. Следеше с интерес новините за основаването на Израел — и Арабско-израелската война — и посещаваше Йерусалим поне веднъж годишно, сякаш търсеше нещо, което никога не е усещал да му липсва. Когато остаря, презокеанските му пътешествия започнаха да ме тревожат, но той ме уверяваше, че може да се грижи за себе и години наред наистина успяваше. Умът му се запази бистър, но за съжаление тялото му се предаде. На деветдесет получи сърдечен удар. Възстанови се, но след седем месеца получи и инсулт, който засегна значително дясната страна на тялото му. Дори тогава настояваше да се грижи сам за себе си. Отказа да постъпи в старчески дом, макар да се придвижваше с проходилка, и продължи да шофира въпреки молбите ми да върне шофьорската си книжка.

— Какво да направя? — питаше ме. — Как ще ходя до магазина без кола?

Почина, месец преди да навърши сто и една. Шофьорската му книжка бе в портфейла му, а на нощната масичка до леглото му лежеше решена кръстословица. Живя дълго и пълноценно и напоследък все по-често мисля за него. Логично е, предполагам, защото от самото начало вървях по неговите стъпки. Всяка сутрин отварях магазина и си припомнях неговите „Правила на живота“. Спазвах ги и в отношенията си с хората. Помнех имената им, давах им повече, отколкото очакваха, и до ден-днешен си взимам шапката, когато ми се стори, че ще вали. И аз като татко получих сърдечен удар и сега се придвижвам с проходилка, а макар да не решавам кръстословици, умът ми е непокътнат. И като татко упорствам да шофирам. Хвърляйки поглед назад, това вероятно е грешка. Ако се бях отказал, нямаше да се озова в такова затруднение — колата ми да излезе от пътя, да се плъзне по стръмнината под него, да се блъсне в дърво и то да огъне бронята й. Нямаше да си представям как някой идва с термос с кафе, одеяло и преносим трон, като онези, с които разнасяли фараоните насам-натам. Понеже това май е единственият начин да се измъкна жив.

В беда съм. По напуканото предно стъкло продължава да се сипе сняг като мъглява, дезориентираща пелена. Главата ми кърви и ми се вие свят. Почти съм сигурен, че дясната ми ръка е счупена. И ключицата. Рамото ми тупти и остра болка ме пронизва дори при най-малкото движение. Със сако съм, но вече съм измръзнал и треперя.

Ще излъжа, ако кажа, че не ме е страх. Не искам да умирам и благодарение на родителите ми — мама почина на деветдесет и шест — отдавна се смятах за генетично предразположен да доживея до дълбоки старини. Допреди няколко месеца вярвах, че ми остават поне още шест години. За добро или за зло, понеже от известно време тялото ми се предава — сърцето, ставите, бъбреците. Напоследък се появи и друго — образувания в белите дробове, както ги нарича лекарят ми. Тумори. Рак. Времето ми вече се отмерва в месеци, а не в години. Въпреки всичко все още не съм готов да умра. Не днес. Искам да направя нещо, което правя всяка година от 1956 насам. Наближава краят на голяма традиция и повече от всичко искам да успея да се сбогувам.

Странно е обаче какви мисли спохождат човека пред лицето на смъртта. Сигурен съм, че ако минутите ми са преброени, не бих предпочел да си отида така — с треперещо тяло и тракащи зъби, докато сърцето ми накрая неизбежно се предаде напълно. Знам какво става, когато хората умрат — на моята възраст съм присъствал на твърде много погребения. Ако имам избор, бих умрял насън, в удобно легло у дома. Хората, споминали се така, изглеждат добре в ковчега. Ето защо съм решил, усетя ли онази с косата да ме потупва по рамото, да се примъкна на задната седалка. За нищо на света не искам някой да ме свари замръзнал в седнало положение като зловеща ледена скулптура. Как ще ме извадят от колата? Все едно да се опитват да измъкнат пиано от банята, както съм се вклинил зад волана. Представям си как пожарникарите разчупват леда и дърпат тялото ми напред-назад с викове: „Завърти главата натам, Стив“, или „Извий ръцете на старчето насам, Джо“. Блъскат и бутат, опъват и напъват, докато тялото ми най-сетне изскочи като тапа и тупне на земята. Не, благодаря. Имам си гордост. Та, както споменах, ако се стигне дотам, ще се постарая да се добера до задната седалка и да затворя очи. Така ще се плъзна навън като замразена риба.

Ала навярно няма да се стигне дотам. Някой ще забележи следите от гуми по шосето, насочващи се право към стръмнината. Ще спре и ще подвикне надолу, ще включи фенерче и ще види колата. Не е нещо невероятно, случва се. Вали сняг и хората карат бавно. Все някой ще ме намери. Длъжни са.

Нали?

Може би не.

Продължава да вали. Дъхът ми излиза на облачета като на дракон, а тялото вече ме боли от студа. Можеше да е по-зле. Понеже беше студено, когато излизах, се облякох топло: с две ризи, пуловер, ръкавици и шапка. Колата е под ъгъл — с предницата надолу. Не съм махнал колана, който ме придържа, но главата ми е облегната на волана. Въздушната възглавница се отвори, разпръсквайки бял прахоляк и лютива миризма на барут. Не е удобно, но се справям.

Тялото ми обаче тупти. Въздушната възглавница май не проработи правилно, понеже главата ми се блъсна в кормилото и изпаднах в безсъзнание. Не знам колко време съм бил така. Раната на главата ми кърви, а костите на дясната ми ръка а-ха да изскочат през кожата. Ключицата и рамото ми пулсират. Страхувам се да помръдна. Повтарям си, че може да е по-зле. Вали, но навън не е много студено. През нощта температурата ще падне до около нулата, но през деня ще се покачи до десет градуса. Ветровито е, поривите на вятъра стигат до сто и шейсет километра в час. Утре, неделя, ще се разрази още по-силна буря, но от понеделник времето ще започне да омеква. Дотогава студеният фронт ще е отминал и вятърът ще стихне. Във вторник температурата ще е петнайсет градуса.

Знам го, защото гледам метеорологичния канал. Не е толкова потискащ колкото новините и ми е интересен. Не съобщават само прогнозата за времето. Има програми за климатични бедствия. Гледал съм филми как хора били в банята, когато торнадо изтръгнало къщата им от основите. Слушал съм разкази на хора, спасени от наводнение. По канала за времето винаги показват оцелели от бедствията, защото иначе не биха могли да ги интервюират. Харесва ми да знам предварително, че хората са невредими. Миналата година даваха филм за пътници, изненадани от снежна буря в Чикаго. Връщали се от работа, но завалял такъв сняг, че затворили пътищата и колите останали сред преспите. Не помръднали осем часа, а температурите рязко се понижавали. Разказваха главно за двамина, изненадани от виелицата, но най-много се учудих, че не са били подготвени. И двамата едва не замръзнали. Признавам, че се смаях. В Чикаго редовно вали сняг, хората са свикнали с виелиците, които се спускат от Канада. Би следвало да знаят колко студено става. Възможно ли е да не забелязват? Ако живеех на такова място, още преди Хелоуин щях да зареждам багажника с топли одеяла, шапки, зимни якета, наушници, ръкавици, лопата, фенерче, грейки за ръце и вода. Ако живеех в Чикаго, щях да съм подготвен да оцелея две седмици в снежна буря, преди да започна да се тревожа.

Проблемът ми обаче е, че живея в Северна Каролина. И обикновено не се отдалечавам с колата на повече от два-три километра от къщи — с изключение на ежегодното пътуване до планините през лятото. Затова багажникът ми е празен, но ме успокоява мисълта, че щеше да е безполезно дори да носех портативен хотел. Стръмнината е заледена и няма начин да се добера до багажника даже вътре да се криеха богатствата на Тутанкамон. Все пак не съм съвсем неподготвен за произшествието. Преди да тръгна, взех термос с кафе, два сандвича, сушени сливи и бутилка вода. Оставих храната на предната седалка до писмото, което написах, и макар да се разпиля при сблъсъка, се утешавам, че е някъде в колата. Ако прегладнея, ще се опитам да я намеря. Е, яденето и пиенето се плащат. Което влезе, трябва да излезе, а още не съм измислил как ще излезе. Проходилката е на задната седалка, а стръмнината ще ме вкара в гроба. С тези рани позивът на природата е изключен.

За инцидента. Бих съумял, предполагам, да съчиня вълнуваща история за заледен път или за гневен шофьор, изтикал ме от шосето, но не се случи така. Ето какво стана. Притъмня, заваля сняг, който се усили, и изведнъж шосето изчезна. Вероятно съм свърнал по завой — казвам навярно, защото очевидно не съм го видял — и следващото, което усетих, е как колата ми разбива с трясък мантинелата и се спуска главоломно по стръмнината. Сега седя тук, сам в мрака, и се питам дали ще излъчат филм за мен по канала за времето.

Вече не виждам през предното стъкло. Въпреки болката пускам чистачките без особена надежда, но след миг те избутват снега и го заместват с тънка ледена корица. Това мимолетно завръщане към нормалното ме удивлява, ала изключвам неохотно чистачките и фаровете, които едва сега забелязвам да светят. Не бива да хабя акумулатора, в случай че се наложи да натисна клаксона.

Помествам се: мълния пронизва ръката ми и се стрелва към ключицата. Светът почернява. Вдишвам и издишвам, чакайки нажежената до бяло болка да стихне. Божичко! Едва се сдържам да не изкрещя, ала като по чудо болката отшумява. Дишам равномерно, старая се да възпирам сълзите и когато най-сетне ми олеква, съм изтощен до краен предел. Имам чувството, че мога да спя цяла вечност и да не се събудя. Затварям очи. Изморен съм, много съм изморен.

Странно, сещам се за Даниъл Маккалъм и за следобеда, когато ме посети. Представям си подаръка, който ми остави, и докато се унасям, се питам кога ли ще ме открие някой.

— Айра.

Чувам го първо в съня си, глухо и неразбираемо, като подводен шум. След миг осъзнавам, че някой произнася името ми. Но това е невъзможно.

— Събуди се, Айра.

Очите ми се отварят рязко. На седалката до мен е Рут, съпругата ми.

— Буден съм — казвам, без да вдигам чело от волана. Без очилата, търкулнали се някъде из колата при сблъсъка, я виждам смътно, като призрак.

— Излезе от пътя.

Примигвам.

— Някакъв смахнат ме изблъска. Натъкнах се на заледена локва. Вече не съм бърз като котка. Можеше да е по-зле.

— Излезе от пътя, защото си сляп като къртица и твърде стар да шофираш. Колко пъти да ти повтарям, че си заплаха зад кормилото.

— Никога не си ми го казвала.

— А трябваше! Не видя дори завоя. — Тя млъква. — Тече ти кръв.

Вдигам глава, избърсвам си челото със здравата ръка и тя почервенява. По волана и таблото има кръв, червените петна са навсякъде. Питам се колко ли кръв съм изгубил.

— Ръката ти е счупена. И ключицата. Нещо не е наред с рамото ти.

— Знам — примигвам и Рут ту избледнява, ту се появява отново.

— Трябва да отидеш в болницата.

— Безспорно — съгласявам се.

— Тревожа се за теб.

Вдишвам дълбоко и бавно издишвам, преди да отговоря.

— И аз се притеснявам — признавам накрая.

Съпругата ми Рут всъщност не е в колата. Разбирам го. Тя почина преди девет години, в деня, когато животът ми спря. Извиках я от дневната, тя не отговори и аз станах от стола. Тогава се придвижвах сам, макар и бавно. Влязох в спалнята и я видях на пода, легнала на дясната си страна. Повиках линейка и коленичих до нея. Обърнах я по гръб и притиснах с пръсти врата й. Не долових пулс. Опрях устни в нейните и започнах да вдишвам и да издишвам, както бях гледал по филмите. Гърдите й се повдигаха и спускаха и аз дишах, докато ми причерня. Нищо. Целунах я по устните и по бузите и я прегръщах, докато линейката дойде. Рут, моята съпруга от петдесет и пет години, си бе отишла и в миг всичко, което бях обичал, също си отиде.

— Защо си тук? — попитах я.

— Що за въпрос? Тук съм заради теб.

Разбира се.

— Откога спя?

— Не знам. Но е тъмно. Мисля, че ти е студено.

— Винаги ми е студено.

— Не по този начин.

— Да — кимвам. — Не по този начин.

— Защо си на това шосе? Къде отиваше?

Понечвам да помръдна, но споменът за болката ме спира.

— Знаеш.

— Да. Отиваше в Блек Маунтин, където прекарахме медения си месец.

— Исках да отида още веднъж. Утре имаме годишнина.

— Мозъкът ти се е размътил — отвръща тя след известно време. — Оженихме се през август, не през февруари.

— Нямам предвид тази годишнина — уточнявам; не й казвам, че според лекаря няма да доживея до август. — Говоря за другата.

— Коя друга? — учудва се тя. — Няма друга.

— Денят, който промени живота ми. Когато те видях за пръв път.

Рут не продумва. Знае, че съм искрен, но за разлика от мен трудно изрича такива неща. Обичаше ме страстно, ала го усещах в досега й, в нежното докосване на устните й, четях го в очите й. И когато най-много се нуждаех от нея, ме обичаше и пишейки.

— Шести февруари 1939 — казах. — Беше с майка си Елизабет. Двете влязохте в магазина. Майка ти искаше да купи шапка на баща ти.

Тя се обляга назад, без да откъсва очи от мен.

— Излезе от задната стая — спомня си. — Майка ти вървеше след теб.

Да, сещам се, мама ме последва. Рут бе необичайно паметлива.

Семейството на Рут, както семейството на мама, бе пристигнало от Виена. Те обаче бяха дошли в Северна Каролина едва преди два месеца. Избягали от Виена, когато Хитлер и нацистите превзели Австрия и я присъединили към Райха. Бащата на Рут, Якоб Пфефер, професор по история на изкуството, разбрал какво означава възходът на Хитлер за евреите и разпродал цялото си имущество, за да осигури свободата на семейството си с необходимите подкупи. Прекосили границата с Швейцария, оттам заминали за Лондон, а после за Ню Йорк. Накрая се озовали в Грийнсбъро. Един от чичовците на Якоб изработваше мебели на няколко пресечки от татковия магазин и няколко месеца Рут и семейството й живяха в две тесни стаички над работилницата. По-късно разбрах колко й прилошавало на Рут от изпаренията от лака и как по цели нощи не мигвала.

— Дойдохме в магазина ви, защото знаехме, че майка ти говори немски. Казаха ни, че ще ни помогне. — Тя поклаща глава. — Толкова ни беше мъчно за дома, жадувахме да видим сродна душа.

Кимвам. Поне така ми се струва.

— Мама ми обясни всичко, когато си тръгнахте. Налагаше се. Не разбрах нито дума от разговора.

— Защо не научи немски от майка си?

— Няма значение. Преди да излезеш от магазина, знаех, че един ден ще ми станеш съпруга. Имахме цялото време на света да говорим.

— Все това повтаряш, но не е вярно. Почти не ме погледна.

— Не смеех. Беше най-красивото момиче на света. Все едно да гледам слънцето.

— Ха! — изсумтява тя. — Не бях красива. Бях дете. На шестнайсет.

— А аз тъкмо бях навършил деветнайсет. И се оказах прав.

— Да — въздиша тя. — Прав беше.

Бях виждал Рут и родителите й и преди това, разбира се. Те идваха в синагогата ни и сядаха на предните редове — чужденци в чужда страна. Мама ми ги посочи след службата, проследявайки ги дискретно с поглед как бързат към къщи.

Обичах разходките ни сутрин след съботната служба, когато мама бе само на мое разположение. Прескачахме с лекота от една тема на друга и аз ликувах, че съм център на вниманието й. Споделях тревогите си, задавах й всякакви въпроси, дори такива, които татко би сметнал за безсмислени. Той ми предлагаше съвети, мама — утеха и обич. Татко никога не идваше с нас — в събота отваряше магазина рано, за да не пропусне клиентите през почивните дни. Мама проявяваше разбиране. Дори аз осъзнавах, че водим битка да запазим магазина. Като навсякъде депресията връхлетя жестоко Грийнсбъро и понякога дни наред в магазина не влизаше нито един клиент. Мнозина нямаха работа, а още повече гладуваха. Стотици се редяха на опашки за супа и хляб. Повечето местни банки фалираха, отнасяйки спестяванията на хората със себе си. Татко заделяше бели пари за черни дни, но през 1939 времената бяха тежки дори за него.

Мама винаги работеше с татко, въпреки че рядко се появяваше пред клиентите. По онова време мъжете — а клиентите ни бяха предимно мъже — очакваха да им помага друг мъж: и за избора, и за прекрояването на костюмите. Мама обаче държеше вратата на склада отворена, за да вижда клиентите. Длъжен съм да отбележа, че мама владееше до съвършенство занаята си. Татко подръпваше, наместваше и отбелязваше необходимите корекции, но само с един поглед мама преценяваше дали да се съобрази с отметките му. Представяше си клиента в готовия костюм и как трябва да изглежда всеки ръб и всеки шев. Татко го разбираше и затова слагаше огледалото така, че тя да го вижда. Други мъже биха се уплашили, но татко се гордееше с нея. Житейските му правила повеляваха съпругата да е по-умна от мъжа си.

— Спазих го и ти се постарай да го спазиш — поучаваше ме той. — Защо да мислиш само ти?

Честно казано, мама наистина бе по-умна от татко. Така и не се научи да готви — беше от жените, които не бива да бъдат допускани в кухнята — но говореше четири езика и цитираше Достоевски на руски. Свиреше класически творби на пиано. Учила във Виенския университет, когато студентките били рядкост. Татко, от друга страна, не бе посещавал колеж. И той като мен започнал от малък да работи в магазина на баща си. Най-много го биваше с цифрите и с клиентите. И пак като мен видял съпругата си за пръв път в синагогата скоро след като пристигнала в Грийнсбъро.

Тук обаче приликите свършват, защото често съм се питал дали родителите ми са били щастливи заедно. Лесно е да се посочи, че тогава времената са били други и не толкова любовта, колкото практичните съображения диктували избора на партньор. Не твърдя, че не бяха подходящи един за друг в много отношения. Родителите ми се разбираха добре и нито веднъж не съм ги чувал да се карат. Често съм се чудил обаче дали изобщо са били влюбени. Не ги видях нито веднъж да се целуват, неудобно им беше сякаш дори да се държат за ръце. Вечер татко попълваше счетоводната книга на кухненската маса, а мама седеше в дневната, разтворила книга в скута. По-късно, когато родителите ми се пенсионираха, а аз поех магазина, се надявах да се сближат. Мислех, че ще пътешестват заедно и ще разглеждат забележителности, но след първото посещение на Йерусалим татко винаги пътуваше сам. Всеки заживя своя живот, отдалечиха се отново и пак се отчуждиха. Когато наближиха осемдесетте, ми се струваше, че вече са изчерпали всички думи. Часове наред стояха в една и съща стая, без да си проговорят. Когато с Рут им гостувахме, обикновено отделяхме внимание първо на единия, а сетне на другия, а после в колата тя ме стискаше за ръката, сякаш си обещава да не стигнем дотам.

Рут винаги се тревожеше за отношенията им повече отколкото те самите се безпокояха. Родителите ми явно не изпитваха желание да хвърлят мост над бездната между тях. Чувстваха се удобно в собствените си светове. С годините татко се сближаваше все повече с потеклото си, а мама се запали по градинарството и по цели дни садеше цветя в задния двор. Татко обичаше да гледа уестърни и вечерните новини, а мама — да чете книги. И, разбира се, те винаги се интересуваха от художествените творби, които с Рут колекционирахме — изкуството, което в крайна сметка ни направи богати.

— Дълго не се върна в магазина — казах на Рут.

Отвън снегът е покрил стъклото и продължава да вали. Според канала за времето вече трябваше да е спрял, но въпреки чудесата на съвременните технологии прогнозите за времето не са безпогрешни. Още една причина каналът да ме интригува.

— Мама купи шапката. Нямахме пари за друго.

— Но си ме харесала.

— Не. Ушите ти бяха твърде големи. Харесвам деликатни уши.

Права е за ушите ми. Големи са и стърчат като татковите, но за разлика от него аз се срамувам от тях. Когато бях малко момче — на девет или на десет — взех плат от магазина, изрязах дълга ивица и цяло лято спах с лентата, увита около главата ми. Надявах се ушите ми да прилепнат към скалпа. Мама сякаш не забелязваше, когато надникваше в стаята ми, но понякога чувах татко да й шепне почти обидено: „Ушите му са като моите. Какво ми е на ушите?“.

Разказах историята на Рут малко след сватбата и тя се разсмя. Оттогава ме подкачаше понякога, но шегите й никога не звучаха подло.

— Мислех, че харесваш ушите ми. Така ми каза, когато ги целуна.

— Харесах лицето ти. Имаш мило лице, а ушите ти вървят с него. Просто не исках да те обидя.

— Мило лице?

— Да. С благи очи, сякаш виждаш само доброто у хората. Забелязах го, макар да не смееше да ме погледнеш.

— Събирах смелост да поискам разрешение да те изпратя до вкъщи.

— Не — поклаща глава тя. Образът й е замъглен, но гласът й е звънлив и младежки както тогава, когато я срещнах. — Виждах те често в синагогата, но нито веднъж не ме заговори. Дори те чаках понякога, но ти ме подминаваше безмълвно.

— Не говореше английски.

— Вече разбирах това-онова и знаех няколко думи. Ако ме беше попитал, щях да ти отговоря: „Добре, Айра. Ще дойда с теб“.

Произнесе го с акцент. Като виенчанка — меко и мелодично. Напевно. С годините акцентът й избледня, но никога не изчезна напълно.

— Родителите ти нямаше да позволят.

— Мама щеше да се съгласи. Харесваше те. Майка ти й казала, че ще наследиш магазина.

— Знаех си! Винаги съм подозирал, че се омъжи за мен заради парите.

— Какви пари? Ти нямаше пари. Ако исках да се омъжа за богаташ, щях да предпочета Дейвид Ъпстейн. Баща му имаше текстилен завод. Живееха в имение.

Това също бе традиционна шега в семейството ни. Мама бе казала истината, но си даваше сметка, че никой не забогатява от един магазин. От самото начало, та до края — докато го продадох и се пенсионирах — той си остана дребен бизнес.

— Помня как ви виждах в сладкарницата на отсрещния тротоар. През лятото с Дейвид се срещахте почти всеки ден.

— Обичах кока-кола. Никога не бях опитвала.

— Аз ревнувах.

— С право. Той беше богат, красив и с изящни уши.

Усмихвам се. Приисква ми се да я видя по-добре. Тъмнината обаче ми пречи.

— Мислех, че ще се ожените.

— Той ми поиска ръката неведнъж. Отговарях му, че съм твърде млада и ще се наложи да чака, докато завърша колеж. Но го лъжех. Истината е, че вече те бях набелязала. Затова настоявах да се срещаме в сладкарницата до магазина на баща ти.

Зная го, разбира се, но обичам да ми го казва.

— Заставах пред витрината и те гледах как седиш до него.

— Забелязвах те понякога — усмихва се тя. — Дори ти помахах веднъж, но ти така и не ме покани на разходка.

— Дейвид ми беше приятел.

Това е вярно. И останахме приятели. Срещахме се с него и съпругата му Рейчъл, а Рут даваше уроци на едното от децата им.

— Нямаше нищо общо с приятелството. Страхуваше се от мен. Винаги си бил срамежлив.

— Бъркаш ме с някого. Бях общителен, привлекателен, млад Франк Синатра. Понякога се налагаше да се крия от жените, които ме преследваха.

— Забиваше поглед в земята, като вървеше. И се изчервяваше, когато ти махах. А през август замина да учиш в университета.

Учих в „Уилям и Мери“ в Уилямсбърг, Вирджиния и се върнах у дома чак през декември. Видях Рут два пъти в синагогата, и двата пъти отдалеч. После се върнах в Уилямсбърг. През май се прибрах в Грийнсбъро да работя в магазина. Втората световна война вече бушуваше в Европа. Хитлер бе завладял Полша и Норвегия, бе покорил Белгия, Люксембург и Холандия и громеше французите. Във всеки вестник, във всеки разговор основната тема бе войната. Никой не знаеше дали Америка ще се включи и настроението бе мрачно. След няколко седмици войната приключи завинаги за французите.

— Ти продължаваше да се виждаш с Дейвид, когато се върнах.

— Но се сприятелих и с майка ти, докато те нямаше. Татко работеше, а ние с мама ходехме в магазина. Говорехме за Виена и за предишния ни живот. С мама изпитвахме носталгия, разбира се, но аз бях и ядосана. Не харесвах Северна Каролина. Не харесвах тази страна. Чувствах, че мястото ми не е тук. Въпреки войната част от мен копнееше да се върне у дома. Исках да помогна на семейството си. Тревожехме се за близките си.

Тя се обръща към стъклото и в тишината разбирам, че Рут мисли за бабите и дядовците си, за лелите и чичовците си, за братовчедите си. Една нощ, преди Рут и родителите й да отпътуват за Швейцария, роднините й се събрали на прощална вечеря. Сбогували се и си обещали да поддържат връзка. Някои се вълнували, но повечето смятали, че бащата на Рут се презастрахова, зарязвайки всичко в името на несигурно бъдеще. Дали им обаче няколко златни монети и през шестседмичното пътуване до Северна Каролина тези монети им осигурявали подслон и храна. Роднините им останали във Виена. През лятото на 1940 вече носели „Звездата на Давид“ и им било забранено да работят. Било късно за бягство.

Мама ми разказа за разговорите и тревогите им. И тя като Рут имаше близки във Виена, ала никой от нас не подозираше какъв ужас предстои. Рут също не знаеше, но баща й го бе предвидил. По-късно осъзнах, че не съм срещал по-прозорлив човек от него.

— По онова време баща ти изработваше мебели, нали?

— Да — отвърна тя. — Университетите не искаха да го наемат, а трябваше да ни храни. Трудно му беше. Дърводелството не му беше присърце. Отначало се прибираше у дома изтощен, със стърготини в косата и с превързани ръце. Сядаше на стола и заспиваше. Ала не се оплакваше. Разбираше, че сме щастливци. Събуждаше се, изкъпваше се и си обличаше костюма, за да си припомни какъв е бил. Докато вечеряхме, ме разпитваше какво сме учили в училище и ме изслушваше внимателно. После ме подтикваше да обмисля нещата по нов начин. „Каква е причината според теб?“ „Разбираш ли защо?“ Досещах се какво прави, разбира се. Учителят винаги си остава учител, а той беше добър педагог. Затова след войната отново стана професор. Поощряваше ме да мисля самостоятелно и да се доверявам на инстинкта си, както учеше студентите си.

Поглеждам я и си мисля колко е важно, че Рут също стана учителка, и пак се сещам за Даниъл Маккалъм.

— От него си научила и всичко за изкуството.

— Да — отвръща тя и палава нотка звънва в гласа й. — Помогна ми и за това.