Най-дългото пътуване

14. Айра

Късното следобедно слънце залязва и аз би трябвало да се страхувам от предстоящата нощ. Но в ума ми се върти само една мисъл.

Вода, под всякаква форма. Езера. Реки. Водопади. Струя, течаща от чешмата. Течност, която да стопи съсирека, заседнал в гърлото му. Не буца, а съсирек, дошъл незнайно откъде. Расте с всяко вдишване.

Съзнавам, че сънувам. Не за инцидента с колата. Той е реален, знам. Той е единственото действително нещо. Затварям очи и се съсредоточавам, насилвайки се да си припомня подробностите. Ала жаждата ми пречи да сглобя картината. Исках да избегна междущатската магистрала — там шофьорите карат прекалено бързо — и начертах маршрут по еднолентови шосета върху карта, която открих в кухненското чекмедже. Спомням си как отбих от пътя, за да заредя гориво, и после се обърках накъде да поема. Смътно си спомням как минах край град, наречен Клемънс. По-късно осъзнах, че съм се изгубил, и поех по черен път, който ме отведе до шосе 421. Видях табелата на град, наречен Ядкинвил. Времето се влоши. Страхувах се да спра. Нищо не ми изглеждаше познато, но продължих да следвам завоите на шосето, докато се озовах на друг път, отвеждащ право в планината. Не видях номера му, но и нямаше значение, защото снегът се стелеше като пелена и се стъмняваше. Беше толкова тъмно, че не забелязах завоя. Ударих се в мантинелата, чух как металът се огъва и колата полетя по стръмнината.

А сега съм сам и никой не ме е намерил. Почти цял ден сънувах съпругата си. Рут я няма. Отдавна почина в спалнята ни и не седи до мен. Липсва ми. Липсва ми вече девет години и почти всеки ден си казвам, че аз трябваше да умра пръв. Тя щеше да живее по-добре сама, щеше да успее да продължи напред. Тя беше по-силна и по-умна от мен. За кой ли път си мисля, че от двама ни аз направих по-добрия избор. Все още се питам защо ме избра. Тя беше изключителна, аз — посредствен; мъж, чието най-голямо постижение в живота е да я обича безрезервно и това няма да се промени. Ала съм изморен и жаден. Усещам как силите ме напускат. Време е да се предам. Време е да отида при нея. Затварям очи с мисълта, че ако заспя, ще бъда с нея завинаги.

— Не умираш — прекъсва мислите ми Рут с настойчив и напрегнат глас. — Айра! Не ти е дошло времето! Забрави ли, че искаше да отидеш в Блек Маунтин? Трябва да направиш още нещо…

— Не съм забравил — прошепвам, ала дори шепотът е изтезание.

Езикът ми се струва твърде голям за устата, а бариерата в гърлото ми се разраства. Едва си поемам дъх. Искам вода, влага, нещо, което да ми помогне да преглътна. Почти невъзможно е да дишам. Опитвам се, но въздухът не ми достига и сърцето ми започва да бие като чук в гърдите.

Замайването разкривява образите и звуците около мен. Отивам си. Очите ми се затварят, подготвям се…

— Айра! — изкрещява Рут и ме сграбчва за ръката. — Айра! Чуй ме!

Дори отдалеч долавям страха й, колкото и да се старае да го скрие от мен. Смътно усещам как раздрусва ръката ми, но всъщност тя не помръдва — още един признак, че бълнувам.

— Вода — прошепвам.

— Ще намерим вода — казва тя. — Сега обаче трябва да дишаш, а за да дишаш, трябва да преглъщаш. В гърлото ти има съсирек от инцидента. Блокира пътя на въздуха. Задушава те.

Гласът й звучи приглушено и отдалеч. Не й отговарям. Чувствам се пиян, смъртно пиян. Умът ми плува, главата ми е върху кормилото, искам да заспя. Да изгубя свяст.

Рут пак разтърсва ръката ми.

— Не бива да мислиш, че няма да излезеш от тази кола! — извиква ми тя.

Макар и със замъглено съзнание, разбирам, че ръката ми не помръдва, а думите й са поредният трик на въображението ми.

— На брега си! — Усещам дъха й върху ухото си; гласът й звучи изкусително — нова тактика. Лицето й е близо, въобразявам си, че усещам допира на дългите й мигли, горещото й дихание. — 1946 е. Помниш ли сутринта, след като правихме любов? Ако преглътнеш, ще се върнеш пак там. На брега с мен. Помниш ли как излезе от стаята си? Налях ти чаша портокалов сок и ти я подадох. Ето, подавам ти я и сега.

— Ти не си тук.

— Тук съм и ти подавам чашата — настоява тя. Отварям очи и виждам, че наистина я държи. — Пий!

Опира чашата до устните ми и я накланя.

— Преглъщай! — нарежда ми. — Не се притеснявай, ако разлееш малко в колата!

Безумно е, но именно последните й думи — че ще разлея малко в колата — ме убеждават. Повече от всичко друго те ми напомнят Рут и неотстъпчивия й тон, когато ме подтикваше да направя нещо важно. Опитвам се да преглътна, отначало усещам само стържене, а после… нещо друго, което спира изцяло дъха ми.

За миг ме обзема паника.

Инстинктът за оцеляване е могъщ. Вече не мога да контролирам случващото се. Все едно да се мъча да контролирам пулса си. Преглъщам механично, сетне още веднъж. Болката се превръща в меден, кисел вкус, но аз продължавам да преглъщам дори когато вкусът се отлива в стомаха ми.

През цялото време не вдигам глава от волана. Дишам като прегряло куче, но след малко се успокоявам. Поемам въздух с пълни гърди и спомените ми се връщат.

С Рут закусихме с родителите й и цяла сутрин се разхождахме по брега, докато родителите й четяха на верандата. На хоризонта плуваха облаци и вятърът духаше по-силно от предния ден. Следобед родителите на Рут дойдоха при нас да ни питат дали искаме да отидем с тях на експедиция до Кити Хок — мястото, където Орвил и Уилбър Райт записват имената си в историята, извършвайки първия полет със самолет. Като малък бях ходил там, но нямах нищо против да отида пак. Рут обаче поклати глава. Обясни, че предпочита да си почива през последния ден тук.

След час родителите й заминаха. Небето сивееше и с Рут се върнахме в къщата. Влязохме в кухнята, аз я прегърнах и останахме така, загледани през прозореца. После, без да продумам, я поведох към моята стая.

Виждам замъглено, но различавам силуета на Рут. Тя отново седи до мен. Навярно е плод на силното ми желание, но съм готов да се закълна, че носи халата, с който беше в нощта, когато за пръв път правихме любов.

— Благодаря — казвам й, — че ми помогна да си поема дъх.

— Сам знаеше какво трябва да направиш — отвръща тя. — Аз само ти припомних.

— Нямаше да го направя без теб.

— Щеше — отсича уверено тя; прокарва пръсти по деколтето на халата и казва почти кокетно: — Онзи ден беше много дързък с мен. Когато родителите ми отидоха в Кити Хок. Преди да се оженим.

— Да — признавам. — Знаех, че ще останем дълго сами.

— Е… изненада ме.

— Какво чудно има? Бяхме само двамата, а ти беше красива.

Тя подръпва халата.

— Трябваше да го приема като предупреждение.

— Предупреждение?

— За бъдещето. До тази седмица не предполагах, че си… страстен. Но след това понякога мечтаех за стария Айра. Срамежливият, сдържан Айра. Особено когато много ми се спеше.

— Толкова лош ли бях?

— Не. — Тя отмята глава назад и ме поглежда с премрежени очи. — Точно обратното.

Цял следобед останахме в леглото, любейки се още по-пламенно от предишната нощ. Стаята беше топла, по телата ни блестяха капчици пот, косата й беше мокра. После, докато Рут се къпеше, навън заваля. Аз седях в кухнята, слушах как капките барабанят по ламаринения покрив и се чувствах по-щастлив от всякога.

Родителите й се върнаха скоро, съвсем мокри от дъжда. С Рут вече шетахме в кухнята. Приготвихме спагети със сос и четиримата седнахме да вечеряме. Баща й заразказва как е минал денят им, но лека-полека разговорът, както често се случваше, се насочи към изкуството, към кубизма, експресионизма, футуризма — думи, които чувах за пръв път. Удивляваха ме не само различията, които баща й очертаваше, но и жаждата, с която Рут попиваше всяка негова дума. Честно казано, аз не разбирах почти нищо, а обясненията ми звучаха непонятно, но Рут и баща й сякаш не забелязваха.

След вечеря дъждът спря и с Рут излязохме да се разходим край брега. Въздухът лепнеше от влага, краката ни потъваха в пясъка, а аз галех нежно с палец опакото на дланта й. Над вълните кръжаха чайки, ято делфини подскачаха зад прибоя. С Рут ги наблюдавахме, докато се скриха в мъглата. После се обърнах към нея:

— Родителите ти ще се местят през август.

Тя стисна ръката ми.

— Следващата седмица ще отидат да потърсят къща в Дърам.

— А ти започваш да преподаваш през септември?

— Ако не замина с тях. Тогава ще се наложи да си намеря работа там.

Над рамото й лампите в къщата светнаха.

— Значи нямаме избор — казах й и сритах пясъка да събера смелост, за да я погледна в очите. — Трябва да се оженим през август.

При този спомен по лицето ми се разлива усмивка, но гласът на Рут ме изтръгва от унеса.

— Редно беше да си по-романтичен — отбелязва недоволно.

Обърквам се.

— Имаш предвид… предложението?

— Че какво друго? — разперва ръце тя. — Трябваше да паднеш на колене, да опишеш безграничната си любов, да ми поискаш ръката.

— Вече го бях направил — припомням й. — Първия път.

— Но после сложи край. Трябваше да започнеш отначало. Имам предвид предложение като в роман.

— Искаш ли да го направя сега?

— Късно е — махва с ръка тя. — Пропусна възможността.

Казва го обаче с толкова изкусителен глас, че аз едва дочаквам да се върна в миналото.

Ожених се за Рут през август 1946. Церемонията се проведе под чупа, както повелява традицията при еврейските сватби, но нямаше много гости. Повечето бяха приятели на мама от синагогата. Така пожелахме с Рут. Тя бе твърде практична за екстравагантни тържества и макар че магазинът носеше добри доходи, и двамата предпочитахме да спестяваме, за да си купим къща. Когато счупих чашата и видях как майките ни ръкопляскат и надават въодушевени възгласи, разбрах, че бракът с Рут ще е най-повратният момент в живота ми.

Меденият си месец прекарахме на запад. Понеже Рут не беше посещавала тази част от щата, решихме да отседнем в „Гроув Парк Ин“ в Ашвил — един от най-прочутите курорти в Юга. Стаята ни беше с изглед към планините Блу Ридж. Курортът се славеше с множество туристически маршрути, с тенискортове и басейн, чиито снимки бяха публикувани в безброй списания.

Рут обаче не прояви особен интерес към него. Скоро след като пристигнахме, настоя да отидем в града. Лудо влюбен, на мен ми беше все едно къде сме, стига да сме заедно. И аз като нея не познавах тази част от щата, но знаех, че през летните месеци Ашвил е притегателен център за богаташите. Заради чистия и прохладен въздух през Позлатената ера Джордж Вандербилт построил тук имението „Билтмор“ — най-големия частен дом на света по онова време. Други богати американци последвали примера му и постепенно Ашвил се превърнал в артистично и кулинарно средище на Юга. Ресторантите наемаха главни готвачи от Европа, а по главната улица се редяха художествени галерии.

През втория ни следобед в града Рут се заприказва със собственика на една от галериите и тогава чух за пръв път за Блек Маунтин — малък градец близо до „Гроув Парк Ин“.

По-точно — чух за Блек Маунтин Колидж.

Целият ми живот бе преминал в Северна Каролина, но като повечето жители на щата не знаех нищо за колежа. Сега, повече от половин век след закриването му, малцина си спомнят за него. През 1946 обаче колежът навлизаше в славен период, с какъвто би се гордял всеки колеж по всяко време. Когато излязохме от галерията, разчетох по изражението на Рут, че е чувала за Блек Маунтин Колидж. Попитах я същата вечер и тя ми разказа, че през пролетта баща й кандидатствал за работа в него и останал във възторг. За моя изненада се оказа, че близостта на колежа е една от причините Рут да поиска да прекараме тук медения си месец.

С грейнало лице тя ми обясни, че Блек Маунтин Колидж е хуманитарен университет, основан през 1933, а сред преподавателите му са доайените на движението за модерно изкуство. Всяко лято организирали художествени семинари, водени от гостуващи творци, чиито имена не бях чувал, но Рут ги изреждаше развълнувано. Накрая ми предложи да посетим колежа.

Как да откажа?

На другата сутрин под яркото синьо небе поехме към Блек Маунтин Колидж. По волята на съдбата — винаги съм вярвал в намесата на съдбата, защото Рут се кълнеше, че не е знаела нищо преди това — в главната сграда и по моравата пред нея имаше изложба. Посетителите обаче бяха малко и още щом прекрачихме прага, Рут замръзна като омагьосана. Ръката й стисна моята по-силно, а очите й поглъщаха всичко наоколо. Наблюдавах реакцията й, опитвайки се да разбера какво точно я е запленило. Аз не намирах разлика между творбите, изложени тук, и онези в десетките галерии, които бяхме посещавали през годините.

— Имаше разлика! — възкликва тя и аз оставам с усещането, че и досега се чуди как е възможно да съм бил толкова невъзприемчив. В колата тя е облечена със същата рокля, каквато носеше тогава, а в гласа й има същото удивление, каквото долавях в онзи ден. — За пръв път виждах такива картини! Не бяха сюрреализъм. Не напомняха Пикасо. Бяха… нови. Истинска революция. Огромна крачка на въображението. Да не повярваш! В малък колеж посред нищото! Все едно да откриеш… — Тя замлъква, неспособна да намери думата.

Помагам й, довършвайки вместо нея:

— Заровено имане?

Тя кимва.

— Да! Все едно да откриеш съкровище на най-невероятното място. Но ти още не го осъзнаваше.

— Виждах цветни петна и разкривени линии.

— Абстрактен експресионизъм.

— Същото — подкачам я, но Рут е вглъбена в спомена за онзи ден.

— Поне три часа разглеждахме платната.

— Повече от пет часа.

— Нима ти се тръгваше? — пита ме обвинително тя.

— Бях гладен — обяснявам. — Пропуснахме обяда.

— Как е възможно да си помислил за храна? Тя ние съзерцавахме такава красота, разговаряхме с удивителни творци!

— Не разбирах какво говорите. Все едно слушах чужд език. Дълбочина, отрицание на „аз“-а, футуризъм, кубизъм — непонятни брътвежи за човек, който си изкарва прехраната, продавайки костюми.

— Но нали татко ти обясни! — възкликва нетърпеливо Рут.

— Опита се да ми обясни. Има разлика.

Тя се усмихва.

— Защо тогава не ме накара да си тръгнем? Защо не ме поведе към колата?

Задавала ми е този въпрос и преди, но така и не проумя напълно отговора.

— Защото — казвам както винаги — знаех, че за теб е важно да останеш.

— Помниш ли с кого се запознахме онзи ден? — пита ме тя.

— С Илейн — отговарям механично; не разбирам от изкуство, но хората и лицата са в сферата на възможностите ми. — И, разбира се, със съпруга й, но тогава не знаехме, че ще стане преподавател в колежа. Следобед се запознахме с Кен, Рей и Робърт. Бяха студенти, но ти говори дълго и с тях.

Изражението й ми подсказва, че е доволна.

— Научих много от тях. Разбрах по-ясно откъде черпят вдъхновение и накъде ще се насочи изкуството в бъдеще.

— Но ги хареса и като приятели.

— Разбира се. Бяха забележителни! И всеки беше гений посвоему.

— Затова се връщахме всеки ден, докато не закриха изложбата.

— Не можех да пропусна такава възможност. Присъствието им ме окриляваше.

Хвърляйки поглед назад, осъзнавам, че е права, но тогава исках само да й подаря незабравим и вълнуващ меден месец.

— Те също те харесваха — посочвам. — Илейн и съпругът й обичаха да вечерят с нас. А вечерта, преди да отпътуваме, ни поканиха на парти край езерото.

Унесена в тези безценни спомени, Рут помълчава известно време. После ме поглежда сериозно.

— Това беше най-хубавата седмица в живота ми.

— Заради художниците?

— Не — поклаща глава тя. — Заради теб.

На петия и последен ден от изложбата с Рут прекарахме малко време заедно. Не защото отношенията ни се бяха обтегнали, а понеже тя искаше да се запознае с още преподаватели в колежа, а аз сновях между картините и разговарях с художниците, които вече познавахме.

После закриха изложбата и ние посветихме няколкото оставащи дни на дейности, по-типични за младоженци. Сутрин се разхождахме сред природата, а следобед четяхме край басейна и плувахме. Всяка вечер се хранехме в различни ресторанти, а последния ден аз проведох един телефонен разговор, натоварих куфарите ни в багажника и с Рут се качихме в колата, преизпълнени от щастие, каквото не бяхме изпитвали от години.

По обратния път щяхме да минем още веднъж край Блек Маунтин. Щом наближихме завоя към колежа, аз погледнах крадешком към жена си. Усещах колко й се иска да се върне отново там. Свърнах бавно и поех към колежа. Рут повдигна вежди, явно учудена какво правя.

— Ще се отбием набързо — казах й. — Ще ти покажа нещо.

Прекосихме града и пак свърнахме на познат завой. Рут се усмихва както тогава.

— Водеше ме на езерото зад главната сграда — казва тя. — Където беше партито в последната нощ на изложбата. Езерото се казваше Идън. Чувствах се наистина като в райската градина.

— Гледката беше красива. Исках да й се полюбуваме пак.

— Да — кимва тя. — Така ми каза и тогава и аз ти повярвах. Но не ми казваше истината.

— Не ти ли харесваше гледката? — питам невинно.

— Не отивахме заради гледката. Беше направил нещо друго за мен.

Сега е мой ред да се усмихна.

Когато пристигнахме в колежа, помолих Рут да затвори очи. Тя неохотно се съгласи. Улових я нежно за ръката и я поведох по покритата с чакъл алея, отвеждаща до брега на езерото. Сутринта беше хладна и облачна. През нощта на партито гледката бе по-красива, но това нямаше значение. Спряхме и казах на Рут да отвори очи.

На триножниците пред нея бяха поставени шест картини от художниците, на които тя се възхищаваше най-много и с които се бе срещала най-често — по една на Кен, Рей, Илейн, Робърт и две на съпруга на Илейн.

— За миг се обърках — казва ми Рут. — Не разбирах защо ми показваш тези картини.

— За да ги видиш на естествена дневна светлина.

— Беше ги купил.

Това правех наистина, докато тя разговаряше с преподавателите в колежа, а тази сутрин се обадих по телефона, за да се уверя, че ще подредят картините край езерото навреме.

— Да, купих ги.

— Знаеш защо ги купи, нали?

Подбирам внимателно думите:

— За да се почувстваш щастлива?

— Да. Но друго имам предвид.

— Знам, ала купих картините, защото много ги харесваше.

— И въпреки това… — настоява тя.

— Не ми струваха скъпо — отсичам. — По онова време художниците не бяха известни. Бяха просто млади творци.

Тя се привежда напред, предизвиквайки ме да продължа.

— И…

Предавам се с въздишка. Знам какво иска да чуе.

— Купих ги, защото съм егоист.

Това не е лъжа. Купих ги за Рут, защото я обичах и защото харесваше картините, но ги купих и за себе си.

Просто е — изложбата промени Рут. Водеше ме в десетки галерии, но Блек Маунтин Колидж пробуди нещо у нея. Необяснимо как извади наяве чувствеността й, природното й обаяние. Докато разглеждаше платната, очите й заблестяваха, лицето й засияваше, цялото й тяло излъчваше вглъбеност и съпричастие, които привличаха погледите на всички наоколо. Тя самата не осъзнаваше колко се преобразява. Навярно именно заради това художниците се поддаваха на очарованието й. И те като мен не устояваха на магнетизма й, и охотно се разделиха с картините, които купих.

Ослепителната, чувствена аура се задържаше дълго след като напускахме изложбата и се връщахме в хотела. На вечеря очите й искряха, а в движенията й съзирах непознато изящество. Едва дочаквах да се усамотим в стаята, за да се насладя на пламенните й ласки. Помня как си мислех, че каквато и да е причината, искам Рут да е винаги такава.

С други думи, както й казах, постъпих егоистично.

— Не си егоист — казва тя. — Не познавам по-всеотдаен мъж от теб.

В очите ми тя изглежда приказно, като в онази последна сутрин от медения ни месец, когато стояхме на брега на езерото.

— Добре че не ти позволих да опознаеш друг мъж. Иначе нямаше да мислиш така.

Тя се засмива.

— Шегуваш се, разбира се. Винаги ти е допадала ролята на шегаджията. Но знай, че не изкуството ме промени.

— Няма как да прецениш. Не можеше да се видиш отстрани.

Тя се засмива отново, после притихва. Става сериозна, иска да чуя думите й:

— Ето какво мисля аз. Да, харесвах картините. Но повече ми харесваше, че ти отделяш толкова време за любимото ми занимание. Разбираш ли какво означаваше това за мен? Да разбера, че имам съпруг, готов да го направи за мен? Смяташ, че е дреболия, но ще ти кажа, че на медения си месец малцина мъже са склонни по цели дни да разговарят с непознати и да разглеждат картини, за които не знаят почти нищо.

— И какво искаш да ми кажеш?

— Опитвам се да ти обясня, че не ме промени изкуството, а начинът, по който ти ме гледаше, докато разглеждах картините. Всъщност ти се промени.

Водили сме този разговор много пъти и очевидно мненията ни не съвпадат. Аз няма да променя нейното, нито тя — моето, но все едно. Меденият ни месец постави началото на традиция, която спазвахме почти всяко лято. А после, след съдбовната статия в „Ню Йоркър“, колекцията до голяма степен определи облика на семейството ни.

Тези шест картини, които навих небрежно и сложих на задната седалка в колата, бяха първите от дузини, после стотици, а накрая над хиляда в колекцията ни. Всеки е чувал за Ван Гог, Рембранд и Леонардо да Винчи, но с Рут се съсредоточихме върху модерното американско изкуство. Запознахме се с художници, създали творби, които по-късно музеите и другите колекционери искаха да притежават. Имената на Анди Уорхол, Джаспър Джоунс и Джаксън Полък постепенно станаха всеизвестни, но картините на други, не толкова прочути художници — Раушенберг, Де Кунинг и Ротко — също се продаваха на търговете на „Сотбис“ и „Кристис“ за десетки милиони, дори повече. През 2006 продадоха „Жена III“ на Уилем де Кунинг за 137 милиона долара, но колекционерите плащаха милиони и за картините на творци като Кен Ноланд и Рей Джонсън.

Не всеки модернист, разбира се, се прочуваше и не всяка картина, която купувахме, се оказваше изключително ценна, но това никога не оказваше влияние върху решенията ни дали да купим някоя творба. Картината, която ценя най-много, не струва нищо. Нарисувана е от бивш ученик на Рут и виси над камината — аматьорска работа, скъпа единствено за мен. Журналистката от „Ню Йоркър“ дори не я погледна, а и аз не си направих труда да й обяснявам защо я ценя. Знаех, че няма да разбере. Тя не ме разбра и когато й обясних, че паричната стойност на изкуството не означава нищо за мен. Настояваше да научи как сме успели да изберем платната в колекцията си, но отговорът ми очевидно не я задоволи.

— Защо не разбра? — пита ме внезапно Рут.

— Не знам.

— Каза ли й същото, което обясняваме на всички?

— Да.

— Какво я е затруднило тогава? Аз описвах как ми въздейства определена творба…

— А аз те наблюдавах, докато говореше — довърших. — И разбирах дали да я купя, или не.

Подходът не беше научен, но ни помагаше, колкото и да недоумяваше журналистката. А на медения ни месец проработи безупречно, въпреки че през следващите петдесет години никой от нас не осъзна в пълна степен последствията.

Все пак не всяка двойка купува картини на Кен Ноланд и Рей Джонсън на медения си месец. Нито картини на новата приятелка на Рут — Илейн — чиито творби сега са изложени в най-големите музеи по света, включително в Музея за изкуства „Метрополитън“. И, разбира се, почти необяснимо е как с Рут успяхме да се сдобием не само със забележително платно на Робърт Раушенберг, но и с две картини на съпруга на Илейн — Уилем де Кунинг.