Най-дългото пътуване

32. София

В деня на търга София тъкмо си слагаше обиците, когато видя пикапа на Люк да спира пред пансиона. Преди два дни му се присмя, че има само един костюм, но всъщност тя имаше само два — с поли до коленете и сака в тон, купени, за да се яви на интервютата стилно и професионално облечена. Тогава се притесняваше, че два костюма няма да са й достатъчни за всички интервюта. Което я накара да си припомни поговорката: „Човек предполага, Господ разполага“.

В крайна сметка облече и двата костюма по веднъж и толкова. Понеже беше видяла, че костюмът на Люк е тъмен, предпочете по-светлия. Въпреки първоначалния ентусиазъм сега се двоумеше дали да отидат на търга. Откритието, че колекцията е на Айра, някак си придаваше по-личен смисъл на събитието и тя се опасяваше, че всяка картина ще й припомня как четеше писмото му в болницата. Да не отиде обаче й се струваше неуважително, защото колекцията очевидно бе означавала много за него и за съпругата му. Изпълнена със съмнения, тя излезе от стаята и слезе долу.

Люк я чакаше във фоайето.

— Готова ли си?

— Да речем… — отвърна колебливо тя. — Сега е различно.

— Знам. Почти цяла нощ мислих за Айра.

— И аз.

Той се усмихна изморено.

— Изглеждаш страхотно, между другото!

— И ти — каза искрено тя. — Но… Защо имам чувството, че отиваме на погребение.

— В известен смисъл е така.

Влязоха в една от обширните конферентни зали в общинския център. В далечния й край бяха издигнали подиум, заобиколен от завеси от трите страни. Вдясно имаше две дълги маси с по десет телефона. От другата страна беше катедрата за водещия на търга. Над импровизираната сцена имаше голям екран, а отпред — празен триножник. Около триста стола бяха подредени така, че всички присъстващи да виждат добре картините.

Залата беше препълнена, но повечето места не бяха заети. Хората сновяха из залата и разглеждаха репродукциите на най-ценните произведения на изкуството, изложени на триножници край стените с информация за художника, цени на творбите му, продадени на други търгове, и приблизителна стойност на картината. Други посетители се тълпяха край четирите подиума от двете страни на входа, върху които бяха подредени каталози, описващи цялата колекция.

София обикаляше из залата, следвана от Люк, и се оглеждаше смаяно. Не само защото всичките тези картини принадлежаха на Айра, а и заради самата колекция. Имаше творби на Пикасо и Уорхол, на Джоунс и Полък, на Раушенберг и Де Кунинг. За някои дори не беше чувала. Слуховете за стойността на колекцията не бяха преувеличени. Някои приблизителни цени я караха да ахва, но следващите картини се оказваха още по-скъпи. През цялото време се опитваше да свърже видяното с Айра — милия старец, писал само за любовта, която продължава да изпитва към съпругата си.

Люк явно си мислеше същото, защото я хвана за ръката и прошепна:

— В писмото му не пишеше нищо за това.

— Може би не е било важно за него — отвърна с приглушен глас тя. — Но как е възможно? — Той не отговори и тя стисна ръката му. — Иска ми се да му бяхме помогнали повече.

— Не знам дали бихме могли.

— И все пак…

Сините му очи потърсиха нейните.

— Ти му прочете писмото. Той поиска така. Мисля, че затова е трябвало да го намерим ние. Кой друг би го потърсил в болницата?

Помолиха присъстващите да заемат местата си и двамата седнаха на последния ред. Не виждаха добре триножника и София се разочарова. Щеше да е чудесно да види картините отблизо, но знаеше, че отпред сядат потенциалните купувачи. Щеше да се почувства неловко някой да я потупа по рамото и да я помоли да се премести. След няколко минути мъже и жени в костюми заеха местата си до масите с телефони. Лампите в залата засветиха по-слабо, а прожекторите се насочиха към подиума.

София огледа присъстващите и забеляза двамата си професори по история на изкуството. Когато стрелките на часовника наближиха един, залата притихна. Приглушеният шепот стихна съвсем, щом беловлас джентълмен в изискан костюм се качи на подиума. Разтвори папката, която държеше, и бръкна в предния джоб на сакото да извади очилата си за четене. Сложи си ги и намести листовете в папката.

— Дами и господа, благодаря ви, че дойдохте на търга на изключителната колекция на Айра и Рут Левинсън. Както знаете, нашата компания обикновено провежда търгове само на своя територия, но в случая с господин Левинсън нямахме избор. Нетрадиционно е и това, че подробностите около днешния търг останаха донякъде неизяснени. Сега ще ви обясня правилата на търга. Всички столове са номерирани и…

Той продължи да описва как ще протече търгът, но София престана да го слуша. Смътно долавяше имената на посетителите — уредникът на музея „Уитни“, на Нюйоркския музей за модерно изкуство, на „Тейт“ и мнозина други от десетки градове отвъд океана. Предположи, че повечето хора в залата са или представители на частни колекционери, или на галерии, несъмнено очакващи да се сдобият с ценно произведение на изкуството.

След като изясни правилата на търга и отправи благодарности към различни институции, беловласият джентълмен отново насочи вниманието си към публиката:

— Сега ви представям Хауи Сандърс, адвокатът на Айра Левинсън, който иска да се обърне към вас.

Към подиума бавно тръгна попрегърбен възрастен мъж; вълненият му костюм висеше на костеливото му тяло. Той застана до водещия търга, прочисти гърло и заговори с удивително жизнен и ясен глас:

— Тук ни е събрал забележителен случай. Необичайно е колекция с такъв мащаб и значимост да остане незабелязана толкова дълги години. Допреди шест години малцина в тази зала са подозирали за съществуването й. Обстоятелствата около събирането й бяха описани в статия и признавам, че дори аз, адвокат на Айра Левинсън от четирийсет години, останах смаян от културната стойност на колекцията. — Той замълча, погледна публиката и продължи: — Но не затова съм тук. Тук съм, защото Айра постави много стриктни изисквания за търга и ме помоли да ви кажа няколко думи. Признавам, че това е нещо, което не приех да изпълня охотно. В съдебната зала и в кантората се чувствам в свои води, ала рядко се налага да се обръщам към аудитория, състояща се предимно от хора, натоварени с отговорността да осигурят конкретно произведение на изкуството на клиент или на институция на цена, която удивлява дори мен. Моят приятел Айра обаче ме помоли и аз се съгласих. — Присъстващите се усмихнаха снизходително. — Какво да ви кажа за Айра? Колко добър, честен и деликатен човек беше? Колко обожаваше съпругата си? Или да ви разкажа за бизнеса му и каква тиха мъдрост излъчваше? Задавах си тези въпроси, питайки се какво би искал Айра да ви кажа. Какво би казал той, ако стоеше пред вас. Според мен Айра би искал да чуете следното: „Единственото ми желание е да разберете“. — Замълча, за да им даде възможност да осмислят думите му, преди да продължи: — Открих един прекрасен цитат. Приписват го на Пабло Пикасо и както повечето вероятно осъзнавате, той е единственият неамерикански художник, чиито творби са включени в днешния търг. Преди години Пикасо казал: „Всички знаем, че изкуството не е истина. Изкуството е лъжа, която ни помага да прозрем истината, или поне истината, която сме способни да разберем“. — Той погледна публиката. — „Изкуството е лъжа, която ни помага да прозрем истината, или поне истината, която сме способни да разберем“ — повтори. — Искам да помислите над тези думи. — Огледа множеството, взирайки се във вперените в него очи. — Те ми се струват проницателни в много отношения. Очевидно засягат начина, по който възприемате изкуството, изложено тук днес. Размишлявайки обаче, започнах да се питам дали Пикасо е говорел само за изкуството, или ни е карал да осмислим и живота си през тази призма. Какво иска да каже Пикасо? Според мен той е искал да каже, че нашата действителност е плод на възприятията ни, а нещо е добро или лошо само защото ние — вие и аз — го възприемаме като такова, съдейки от опита си. Пикасо обаче го нарича лъжа. С други думи, нашите мнения, мисли и чувства — всичко, което преживяваме — не бива да ни определя вечно. Някои сигурно вече си мислят, че се отклонявам в морални категории, а останалите смятат, че старецът съвсем е изпуснал нишката… — Слушателите се засмяха отново. — Ала знайте, че Айра щеше да хареса цитата. Той вярваше в доброто и злото, в правилното и неправилното, в любовта и омразата. Бе израснал в свят, във времена, изпълнени с разрушение и омраза, но не се поддаде и не позволи те да определят човешката му същност. Затова искам този търг да бъде посветен на всичко, което той намираше за важно. И най-вече искам да разберете.

София не проумя съвсем речта на Сандърс. Озърна се и й се стори, че и другите недоумяват. Докато адвокатът на Айра говореше, мнозина изпращаха съобщения по телефоните си или разлистваха каталога.

Последва кратка тишина. Беловласият джентълмен обсъди шепнешком нещо със Сандърс и се върна на подиума. Сложи си отново очилата и прочисти гърло.

— Както знаете, търгът е разделен на части. Първата е днес. Все още не сме определили броя на следващите, нито кога ще се проведат, защото всичко несъмнено зависи от това какво ще се случи днес. Знам, че вече очаквате с нетърпение параметрите на търга. — Всички в залата се приведоха съсредоточено напред. — Те също са определени от клиента ни. Споразумението, сключено с него, съдържа доста необичайни… изисквания, включително по отношение на реда, по който ще се продават картините. Съгласно инструкциите, които получихте предварително, ще ви предоставим трийсет минути да обсъдите реда с клиентите си. Напомням ви, че списъкът с картини, които със сигурност ще се предлагат днес, започва от трийсет и четвърта и продължава до деветдесет и шеста страница в каталога. Репродукции на картините са изложени на стените. Освен това редът, по който ще се продават платната, ще бъде изписан на екрана.

Хората наставаха от местата си, стиснали телефоните. Други наведоха глави и зашушукаха. Люк прошепна в ухото на София:

— Никой тук ли не е знаел кои картини ще се продават първо? Ами ако искат картина, която ще се продава чак към края? Ще висят тук часове наред.

— За такава златна възможност сигурно са готови да чакат до края на дните си.

Той посочи триножниците край стените.

— Коя искаш ти? Защото в портфейла ми има неколкостотин долара. Пикасо? Джаксън Полък? Уорхол?

— Мечти!

— Мислиш ли, че ще ги продадат на предполагаемата цена?

— Нямам представа, но съм сигурна, че организаторите на търга ще се погрижат.

— Няколко от тези картини струват колкото двайсет ферми като моята.

— Знам.

— Това е лудост!

— Може би — призна тя.

Той се озърна.

— Питам се какво ли би казал Айра за това?

София си спомни стареца в болницата и писмото, в което изкуството не се споменаваше изобщо.

— Чудя се дали нямаше да му е все едно.

Когато почивката изтече и всички заеха отново местата си, водещият търга се качи на подиума. Двамата червенокоси мъже внимателно поставиха покрита картина върху триножника. София очакваше по лицата наоколо да се изпише интерес, но само малцина изглеждаха заинтригувани. Повечето присъстващи продължаваха да пишат съобщения по телефоните си. Знаеше, че първата творба на нашумял художник — Де Кунинг — ще бъде представена втора, а картина на Джаспър Джоунс ще се продава шеста. Художниците на другите картини не й бяха известни.

— Първа се продава картината на страница четирийсет и четвърта в каталога. По настояване на господин Левинсън репродукция на творбата не бе представена. Платното е нарисувано с маслени бои и е наречено „Портрет на Рут“ не от художника, а от господин Левинсън. Рут, както вече знаете, е съпругата на Айра Левинсън.

София и Люк впиха очи в триножника, когато белокосият джентълмен посегна да го открие. Картината се появи и на екрана зад него. Дори за неопитното око на София стана ясно, че е нарисувана от дете.

— Художникът е американец, Даниъл Маккалъм, роден през 1953 година и починал през 1986. Точната дата на създаването на картината е неизвестна. Предполага се, че е нарисувана между 1965 и 1967. Айра Левинсън ни уведоми, че творецът е бивш ученик на Рут. Вдовицата на Маккалъм му подарила картината през 2002 година.

София се изправи да я види по-добре. Дори отдалеч личеше, че е творба на аматьор, но след като бе прочела писмото, тя се запита как ли е изглеждала Рут. Въпреки грубите щрихи Рут изглеждаше красива, с благо изражение, което й напомни Айра.

— За художника се знае малко — продължи водещият. — Не е известно да има други творби. Онези, които не са разгледали картината вчера, да заповядат да я видят отблизо. Наддаването започва след пет минути.

Никой не помръдна. В залата се надигна гълчава. Повечето присъстващи разговаряха, някои едва прикривайки нетърпението, с което очакваха следващата картина, когато щеше да започне истинският търг.

Петте минути изминаха бавно. Мъжът на подиума не показваше изненада. Преглеждаше листовете пред него, безразличен като всички останали. Дори по лицето на Люк се четеше равнодушие, което я учуди, защото и той бе чул писмото на Айра.

Когато дойде време, джентълменът призова за тишина.

— „Портрет на Рут“ от Даниъл Маккалъм. Наддаването започва от хиляда долара… Хиляда долара! Чувам ли хиляда долара?

Никой в залата не помръдна. Той продължи с безизразен глас:

— Чувам ли деветстотин? Не забравяйте, че това е възможност да станете притежатели на част от една от най-значимите частни колекции на всички времена.

Нищо.

— Чувам ли осемстотин? — Изчака няколко секунди и попита: — Седемстотин? Шестстотин?

У София бавно се надигаше негодувание. Това не беше редно! Спомни си пак писмото на Айра до Рут, писмото, което разкриваше колко много е значела тя за него.

— Петстотин долара? Четиристотин?

В този момент Люк се надигна от стола.

— Четиристотин долара — извика той и гласът му сякаш отекна в стените.

Малцина от публиката го погледнаха, ала по лицата им не се четеше кой знае какво любопитство.

— Имаме четиристотин долара! Четиристотин. Чувам ли четиристотин и петдесет?

Мълчание. На София й се зави свят.

— Веднъж, два пъти, продадена…

При Люк дойде привлекателна брюнетка с бележник, която му записа името и обясни, че е време да плати. Поиска му да й предостави кредитната си карта или предварително попълнен формуляр.

— Не съм попълвал формуляри — промърмори Люк.

— Как предпочитате да платите?

— Може ли в брой?

Жената се усмихна.

— Да, сър. Последвайте ме.

Люк тръгна след жената и се върна след няколко минути, стиснал платежната си бележка. Седна до София с доволна усмивка.

— Защо? — попита го тя.

— Обзалагам се, че това е била любимата картина на Айра. Продаваше се първа. Обичал е съпругата си и ми се стори неправилно никой да не поиска портрета й.

София се замисли.

— Ако не те познавах, щях да реша, че си романтик.

— Мисля — отвърна бавно той, — че Айра е бил романтик. Аз съм най-обикновен пенсиониран ездач на бикове.

— Повече си от това. Къде ще я окачиш?

— Не знам има ли значение. А и дори не знам къде ще живея другия месец.

Преди да успее да му отговори, чу чукчето да удря и белокосият джентълмен пак застана пред микрофона.

— Дами и господа, преди да продължим, искам отново да поканя Хауи Сандърс на подиума. Той ще ни прочете писмо от Айра Левинсън във връзка с покупката на първата картина.

Сандърс излезе иззад завесата. Белокосият джентълмен му отстъпи мястото пред микрофона. Адвокатът отвори плика с нож за писма и извади писмото. Пое си дълбоко дъх и бавно разгърна листа. Погледна към публиката и отпи глътка вода. После лицето му стана сериозно като на актьор, готвещ се за особено драматична сцена.

— „Казвам се Айра Левинсън — зачете той най-сетне — и днес ще чуете историята на моята любов. Тя не е такава, каквато навярно си я представяте. Не е история с герои и злодеи, с красиви принцове или принцеси. Тя е историята на обикновения мъж Айра, срещнал необикновена — Рут. Запознахме се съвсем млади и се влюбихме. После се оженихме и се врекохме във вечна вярност. История като много други. Рут обаче имаше око за изкуството, а аз имах очи само за нея. Някак си това се оказа достатъчно да съберем колекция, станала безценна за нас. Жена ми откриваше в изкуството красотата и таланта, за мен изкуството бе просто отражение на Рут. Така напълнихме дома си с картини и живяхме дълго и щастливо заедно.

Сетне, сякаш твърде скоро, дойде краят и аз останах сам в свят, който вече нямаше смисъл. — Сандърс замълча, изтри сълзите си и за изненада на София гласът му пресекна развълнувано. Той прочисти гърло и продължи: — Това не беше справедливо. Без Рут нямах причина да живея. После се случи чудо. Пристигна портрет на съпругата ми — неочакван дар. Окачих го над камината с чувството, че тя отново ме гледа. Помага ми. Насочва ме. Малко по малко спомените за живота ми с нея се върнаха, спомени, свързани с всяка картина от колекцията ни. За мен тези спомени бяха по-ценни от изкуството. Струваше ми се невъзможно да ги преотстъпя другиму. Но тогава — щом изкуството е нейно, а спомените мои — какво би трябвало да направя с колекцията? Разбирах тази дилема, но законът не я разбираше. Дълго се питах как да постъпя. Без Рут бях нищо. Обикнах я от пръв поглед и макар вече да ме няма, знайте, че я обичах до последния си дъх. Повече от всичко искам да разберете тази простичка истина: изкуството е красиво и ценно, но аз бих го заменил за още един ден с жената, която обожавах. — Сандърс погледна публиката. Всички бяха застинали. Нещо се случваше, нещо необикновено. Адвокатът сякаш също го осъзна, потърка брадичка и продължи: — За още един ден с жената, която обожавах — повтори той. — Но как да ви убедя, че говоря истината? Как да ви уверя, че търговската стойност на изкуството изобщо не ме интересува? Как да докажа колко скъпа ми беше Рут? Как да ви покажа, че любовта ми към нея се таи във всяка картина, която купувахме?“ — Очите на Сандърс се насочиха към сводестия таван, поспряха там и после пак се насочиха към публиката. — Ще помоля човека, купил „Портрета на Рут“, да стане.

Сърцето на София се разтуптя силно. Люк се изправи. Всички се обърнаха към него.

— „Условията на завещанието ми — и на търга — са прости. Реших онзи, който купи «Портрета на Рут», да получи цялата ми колекция. Волята ми влиза в сила незабавно. И понеже колекцията вече не е моя и нямам право да я продавам, търгът се отменя.“