„Е — помисли си тя, още щом думите излязоха от устата й, — това беше прекалено откровено.“
Стовари вината върху Марша. Ако тя не я бе разпитвала — и снощи, и тази сутрин — за Люк и за разходката й до ранчото, ако не й бе забранила да облече първите две дрехи, които грабна, повтаряйки непрекъснато: „Не мога да си представя, че ще яздиш с онзи каубой!“, София нямаше да се чувства толкова нервна. Изкусител. Горещ самец. Наслада за очите. Марша упорито използваше тези определения вместо името му. „Господин Изкусител връхлетя на бял кон и те спаси, а? За какво си говорихте с горещото гадже?“ и прочее. Нищо чудно, че пропусна завоя, когато свърна от магистралата. На алеята пред къщата на Люк по гърба й вече се стичаше пот. Не беше изнервена, но определено се чувстваше напрегната, а в такова състояние говореше много и заимстваше реплики от момичета като Марша или Мери-Кейт. Понякога обаче старото й „аз“ излизаше напред и казваше неща, които е по-добре да се премълчават. Като днес. И като снощи, когато каза, че иска да язди кон.
Люк не я улесняваше. Посрещна я, облечен в мека карирана риза и дънки, с кестеняви къдрици, които се изплъзваха изпод шапката му. Почти не повдигаше сините си очи с дълги мигли, изненадвайки я със свенливостта си. Сърцето й пърхаше, харесваше го… наистина го харесваше. Но най-вече му се доверяваше. Светът му очевидно се крепеше на почтеността и стриктното разграничаване на доброто и злото. Той не се преструваше на някой друг, а лицето му бе като отворена книга. Изненадаше ли го, веднага разбираше; вземеше ли го на подбив, той се разсмиваше с леко сърце. Когато спомена плевнята… е, тя просто не успя да се сдържи.
Стори й се, че забелязва бледа руменина, но той сведе глава и влезе в къщата да вземе друга шапка. Върна се и двамата тръгнаха рамо до рамо. Кучето ту се втурваше напред, ту дотичваше отново при тях — подвижен вързоп, изпълнен с неизтощима енергия. София постепенно се успокои. Заобиколиха горичката около къщата му и се запътиха към главната алея. Видяха голямата къща с просторна покрита веранда и черни кепенци на прозорците. Зад нея като стена се извисяваха плътна редица дървета. Отвъд старата плевня се ширеха тучни ливади, сгушени между заоблени възвишения. Край малко езерце в далечината пасяха крави, а синкавите планини на хоризонта обрамчваха пейзажа като в пощенска картичка. От другата страна на алеята имаше елхова горичка. Коледните дръвчета бяха посадени в прави редици. Ветрецът преброждаше горичката, издавайки мек звук като мелодия на флейта.
— Не мога да повярвам, че си израснал тук! — възкликна тя, попивайки гледката. Посочи къщата. — Там ли живее майка ти?
— Всъщност съм роден в тази къща.
— Какво? Не са намерили достатъчно бързи коне да я отведат в болницата?
Той се засмя, явно поуспокоен, след като напуснаха къщата му.
— Стопанката на съседното ранчо била акушерка. Била добра приятелка на мама, а и така спестили пари. Такава е тя… имам предвид мама. Все гледа да икономиса от нещо.
— Дори от раждането?
— Сигурно не се е притеснявала много. Живее във ферма, неведнъж е виждала как се ражда. Тя също е родена в тази къща. Навярно си е казала: „Чудо голямо, и аз ще се справя“.
Чакълът скърцаше под ботушите им.
— Откога семейството ти притежава ранчото? — попита тя.
— Отдавна. Прапрадядо ми купил повечето земя през 1920. По време на Депресията успял да добави още. Бил предприемчив човек. После я наследил дядо, а след него — мама. Поела фермата, когато била на двайсет и две.
Тя го слушаше и се оглеждаше, удивена колко усамотено изглежда мястото въпреки близостта до магистралата. Подминаха къщата и видяха няколко стари дървени постройки, заобиколени от ограда. Вятърът смени посоката си и София долови мирис на бор и дъб. Всичко в ранчото я освежаваше след пансиона и университета, където прекарваше повечето си време. Както и Люк, отбеляза си наум, но прогони бързо мисълта.
— Какви са онези сгради? — посочи тя.
— Най-близката е кокошарникът. Там са пилетата. Зад нея са прасетата. Не са много — гледаме по три-четири. Както споменах снощи, отглеждаме главно крави.
— Колко имате?
— Над двеста двойки. И девет бика.
— Двойки? — сбърчи чело тя.
— Крава и теленце.
— Защо не каза направо четиристотин?
— Така ги броим. За да се знае какво стадо ще изкараш за продан. Ние не продаваме телетата за месо, но сме прочути с органичното си говеждо. Кравите ни пасат само прясна трева. Клиентите са ни предимно скъпи ресторанти.
Тръгнаха край оградата и наближиха огромен стар дъб, разпрострял клоните си във всички посоки като паяк. Когато минаваха под зеления балдахин, десетки птици нададоха предупредителни крясъци. София погледна плевнята и разбра, че Люк не се е шегувал. Запуснатата постройка се бе килнала на една страна, едва-едва крепейки прогнилите си стени. Бръшлян пълзеше към покрива, в който зееше дупка.
— Как ти се струва? — попита я Люк.
— Мислил ли си да я събориш? За да й спестиш мъките?
— По-здрава е, отколкото изглежда. Оставили сме я така за ефект.
— Може би — кимна тя със скептично изражение. — Или не си успял да я ремонтираш.
— Какво говориш? Да беше я видяла преди ремонта!
Тя се усмихна. Люк явно се смяташе за много духовит.
— Тук ли държите конете?
— Шегуваш ли се? Не бих рискувал да ги сложа в тази съборетина.
Този път наистина я разсмя.
— За какво използвате плевнята тогава?
— За склад. Механичният бик е тук, за да тренирам. Другото са непотребни вещи. Два повредени пикапа, трактор от петдесетте, изпочупени помпи, части от двигатели. Боклуци, но както казах, мама пести от всичко. Понякога се случва да намеря нещо полезно.
— Често ли?
— Не много. Но не поръчвам части, преди да проверя. Това е едно от правилата на мама.
Зад плевнята имаше малка конюшня, отворена отстрани към оградено пасбище. Три едри коня ги изгледаха любопитно. Люк извади три ябълки от сака, който носеше.
— Кон! Ела тук! — извика и ръждивокафявият кон препусна към него, следван от двата по-тъмни. — Другите са Френдли и Демон — обясни й той.
Тя смръщи разтревожено вежди.
— Френдли ли ще яздя аз?
— На твое място не бих го избрал. Той хапе и ще се опита да те хвърли. Ужасен е към всички, с изключение на мама. Виж, Демон е кротък като агънце.
София поклати глава.
— Що за имена измисляте на животните си?
Обърна се пак към пасището и видя Кон, извисен над нея като великан. Тя отстъпи бързо, макар Кон — съсредоточен върху Люк и ябълките — да не я забелязваше.
— Да го погаля ли?
— Разбира се — отвърна Люк и му подаде ябълка. — Обича да го чешат по муцуната. И зад ушите.
Тя не дръзна да го пипне по муцуната, но протегна ръка и нежно прокара пръсти зад ушите му, които се размърдаха доволно, въпреки че конят продължаваше да преживя ябълката.
Люк поведе Кон към конюшнята и го подготви за ездата — надяна му юздите и умело намести седлото. Когато се навеждаше, мускулите му изопваха джинсите и София се изчерви. Не бе виждала по-сексапилен мъж от Люк. Извърна се бързо и се престори, че оглежда гредите на покрива.
Люк оседла и Демон и попита:
— Готова ли си?
— Не съвсем — призна тя. — Но ще се постарая. Сигурен ли си, че е кротък?
— Като бебче — увери я той. — Хвани се за предницата на седлото и пъхни левия си крак в стремето. После прехвърли десния крак.
Тя го послуша и се качи на коня с разтуптяно сърце. Намести се по-удобно върху седлото и й хрумна, че конят под нея е като огромен мускул, готов да се свие.
— Ммм… по-високо е, отколкото предполагах.
— Ще се справиш — успокои я и й подаде юздите.
Преди да успее да възрази, той се метна с лекота върху Кон.
— Демон се води лесно — обясни й. — Докосваш повода до врата му и той следва посоката. Ето така. За да тръгне, го потупваш по хълбоците с пети. За да спре, дръпваш юздите.
Показа й няколко пъти, за да е сигурен, че е разбрала.
— Нали не си забравил, че яздя за пръв път? — попита го тя.
— Не съм.
— Няма да правя налудничави неща. Не искам да падна. Една от колежките ми си счупи ръката така. Не изгарям от желание да пиша курсови работи в гипс.
Той се почеса по бузата.
— Приключи ли? — попита.
— Само определям правилата.
Той въздъхна и поклати глава.
— Градски момичета. — Изви китка и Кон се обърна и тръгна напред. Люк се наведе и вдигна резето на портата. Излезе навън и се изгуби от погледа й. — Следвай ме! — извика й.
Със свито сърце и пресъхнала уста тя си пое дълбоко дъх. Окуражи се, че няма начин да не се справи. Караше велосипед, а това не бе кой знае колко по-различно, нали? Дори малките деца яздят коне, едва ли е толкова трудно. И дори да е трудно, какво пък? Умее да преодолява трудности. Английската литература при професор Алдеър е трудна. Да работиш в закусвалнята по четиринайсет часа в събота, докато приятелите ти се разхождат из града, също е трудно. Да надмогнеш предателството на Брайън — е, това вече наистина е сложно. Тя изправи рамене, подръпна юздите и смушка Демон по хълбоците.
Нищо.
Пак го побутна.
Ухото му трепна, но той остана неподвижен като статуя.
„Е, не е толкова лесно — помисли си тя. — Демон явно иска да си стои вкъщи.“
Люк и Кон се появиха в полезрението й. Люк побутна периферията на шапката си.
— Идваш ли? — извика й.
— Той не помръдва — обясни му.
— Смушкай го и му кажи какво искаш. Използвай юздите. Той трябва да разбере, че знаеш какво правиш.
„Ха! Сякаш имам представа какво правя“ — помисли си тя. Заби пети в хълбоците на Демон. Отново не последва нищо.
Люк посочи коня като учител, наставляващ дете.
— Не се занасяй, Демон — рече. — Плашиш я. Идвай тук!
Като по чудо думите му накараха коня да се размърда, без София да прави каквото и да било. Неочакваното движение обаче я изненада, тя залитна назад и за да запази равновесие, инстинктивно се приведе напред.
Ушите на Демон трепнаха отново, сякаш обмисля дали не се шегуват с него.
София стисна поводите с две ръце, но животното нямаше нужда да го насочват. Прекоси портата и изпръхтя на Кон. После спря, докато Люк затвори вратата.
Люк застана до нея и подкара Кон с бавно, равномерно темпо. Демон го сподиряше без никакви усилия от нейна страна. Пресякоха алеята и поеха по пътека, виеща се край последната редица коледни елхи.
Миризмата на вечнозелени дървета се усещаше по-силно тук и й напомняше празничните дни. Постепенно свикна с ритъма на коня и почувства как от тялото й се свлича товар, а дишането й се успокоява.
След елховата горичка се ширеше дива гора с размерите на футболно игрище. Конете следваха буренясалата просека между дърветата — нагоре и после надолу, все по-навътре в неопитомения свят. Зад тях ранчото бавно изчезна и тя се почувства като пътешественик в далечна земя.
Люк я остави насаме с мислите й, докато навлизаха все по-надълбоко сред дърветата. Кучето тичаше пред тях, долепило нос към земята, и ту се скриваше в гъсталака, ту се появяваше. София се приведе под надвиснал клон и зърна как Люк също се снишава. Теренът стана по-скалист и трънлив. Къпини и зеленика растяха на туфи, прегърнали покритите с мъх стволове на дъбовете. Подплашени катерички се стрелкаха из короните на хикориите, снопове светлина струяха през клонака, придавайки на пейзажа приказна прелест.
— Красиво е тук — каза София с глас, който се стори странен дори на самата нея.
Люк се обърна.
— Надявах се да ти хареса.
— И тази земя ли е ваша?
— Част от нея. Служи ни като ветровал и межда със съседното ранчо.
— Често ли идваш тук?
— Навремето идвах често. Сега минавам само ако някоя ограда се счупи. Или ако кравите се залутат насам.
— А пък аз си помислих, че водиш всички момичета тук.
Той поклати глава.
— Никога не съм водил момиче тук.
— Защо?
— Не ми е хрумвало, предполагам.
Стори й се, че тази мисъл изненада и него. Кучето дотича при тях да провери дали са добре и пак отпраши нанякъде.
— Разкажи ми за старата си приятелка. Ейнджи се казваше, нали?
Той се понамести на седлото, очевидно учуден, че тя си спомня.
— Няма кой знае какво за разказване. Просто ученическо увлечение, както споменах.
— Защо не продължи?
Той явно се позамисли, преди да отговори:
— Тръгнах на състезания из страната една седмица след като завърших гимназия. Не можех да си позволя да летя със самолет и прекарвах много време по пътищата. Заминавах в четвъртък и се прибирах у дома в понеделник или във вторник. Понякога не се връщах по няколко седмици. Не я обвинявам, че поиска нещо друго. Особено след като промяна не се предвиждаше.
София замълча замислено.
— Каква е процедурата? — попита накрая. — Ако искаш да станеш ездач на бикове, имам предвид. Как се включваш в състезанията?
— Не е сложно. Купуваш си карта от Асоциацията на професионалните ездачи на бикове. Те организират състезанията. Постъпваш в асоциацията и си плащаш началната вноска. На самата надпревара си избираш бик и го яздиш.
— Значи всеки би могъл да се състезава? Днес решаваш да се състезаваш и от утре започваш?
— Кажи-речи.
— Но това е нелепо! Ами ако човекът няма никакъв опит?
— Ще пострада.
— О? Нима?
Той се усмихна широко и се почеса под шапката.
— Винаги е било така. При родеото наградният фонд се събира от самите състезатели. Тоест, на добрите състезатели им е угодно другите да не са толкова добри. Шансовете им да си тръгнат с пълни джобове се увеличават.
— Звучи ми безсърдечно.
— Какво предлагаш? Колкото и да се упражняваш, единственият начин да разбереш дали можеш да яздиш, е да го направиш.
Тя се замисли колко ли от състезателите снощи са били новаци.
— Хубаво… Да речем, че някой участва за пръв път в състезание и успява да спечели. Какво става после?
Той сви рамене.
— Ездата на бикове се различава донякъде от традиционното родео. Ездачите на бикове имат отделни турнири. По-точно два състезателни кръга — единият е голям, дават го по телевизията, а вторият — малък, нещо като втора лига. Спечелиш ли достатъчно точки в малките състезания, получаваш право да участваш в големите. Там са истинските пари.
— А снощи?
— Снощното състезания беше от малките.
— Участвал ли си в голямо?
Той потупа Кон по врата.
— Пет години участвах в големите турнири.
— Добър ли беше?
— Представях се прилично.
Тя обмисли отговора му. Спомни си, че снощи, когато спечели, й каза същото.
— Защо оставам с впечатление, че си по-добър, отколкото признаваш?
— Не знам.
Тя го погледна изпитателно.
— Кажи ми истината. Знаеш, че мога да проверя в „Гугъл“.
Той изопна рамене.
— Участвах във финалния турнир на Асоциацията на професионалните ездачи на бикове четири години поред. За тази цел се изисква да си сред първите десет в ранглистата.
— С други думи, ти си от най-добрите.
— Бях. Вече не. Сега започвам почти отначало.
Стигнаха една полянка край реката и конете спряха на високия бряг. Реката не беше широка, но на София й се стори, че бавните води са по-дълбоки, отколкото изглеждат. Над повърхността прелитаха водни кончета и нарушаваха огледалната й гладкост, повдигайки вълнички, които се диплеха чак до брега. Кучето легна, задъхано от тичане, изплезило език. Зад него в сянката на разкривен дъб София забеляза останки от стар лагер с разнебитена маса за пикник и изоставено огнище.
— Какво е това? — посочи тя, намествайки шапката си.
— С татко ловяхме риба тук. Под водата има повалено дърво и мястото е страхотно за лов на костур. Оставахме по цели дни. Беше нашето място, само на нас двамата. Мама не понася миризмата на риба, та я кормехме и печахме тук. Понякога татко ме водеше край реката след тренировка и се любувахме на звездите. Той не беше завършил гимназия, но можеше да посочи всички съзвездия на небето. Тук съм преживял едни от най-хубавите мигове в живота си.
София погали Демон по гривата.
— Липсва ти.
— Всеки ден. Като идвам тук, си го спомням така, както трябва да го помня.
Тя усети тъгата в гласа му, забеляза колко е напрегнато тялото му.
— Как почина баща ти? — попита тихо.
— Връщахме се у дома след състезание в Грийнсвил, Южна Каролина. Беше късно. Той беше изморен. Една сърна се опита да прекоси шосето. Татко не успя да свърне встрани и блъсна сърната. Тя влетя в колата през предното стъкло. Пикапът се преобърна три пъти, но още преди това ударът му бе прекършил врата.
— С него ли беше?
— Измъкнах го от смачканата кола. Помня как лежеше в скута ми и се опитвах да го събудя. После дойде линейката.
София пребледня.
— Не мога дори да си го представя…
— И аз. Говорим как яздя и в следващия момент той изчезва. Като в кошмар. И досега ми се струва недействително. Той не ми беше само баща. Беше ми треньор, партньор, приятел… — Той замълча, потънал в мисли, после поклати глава. — Не знам защо ти го разказвам…
— Радвам се, че ми го разказа — отрони тя.
Той прие думите й с благодарно кимване.
— Какви са твоите родители? — попита я.
— Те са… страстни. Във всяко отношение.
— Какво имаш предвид?
— Трябва да поживееш с нас, за да разбереш. Ту са лудо влюбени, ту вбесени един на друг. Всеки има непоклатимо мнение за всичко — от политиката и природата до това колко бисквитки ни е позволено да хапнем след вечерята и на кой език да говорим този ден.
— На кой език ли? — прекъсна я учудено той.
— Родителите ни искаха да владеем много езици. В понеделник със сестрите ми говорехме на френски, във вторник на словашки, в сряда на чешки. Това ни влудяваше, особено когато ни гостуваха приятели, защото те не разбираха нито дума. Родителите ми са перфекционисти по отношение на оценките. Учехме в кухнята, а мама ни изпитваше преди тестовете. Донесях ли оценка, по-ниска от шестица, мама и татко се тюхкаха, все едно е настъпил краят на света. Мама кършеше ръце, а татко ми обясняваше колко е разочарован. Чувствах се толкова виновна, че сядах да уча отново за изпитите, които съм взела. Знам, че не искаха животът ми да е труден като техния, но понякога ме потискаха. На всичкото отгоре всички работехме и в закусвалнята, тоест винаги бяхме заедно… С две думи, едва дочаках да постъпя в колежа и да започна да вземам самостоятелни решения.
Люк повдигна вежди.
— И избра Брайън.
— Все едно чувам родителите си. От самото начало не харесаха Брайън. Колкото и да са чудати, те всъщност са доста прозорливи. Трябваше да ги послушам.
— Всички грешим — отбеляза той. — Колко езика говориш?
— Четири — отвърна тя, побутвайки шапката си назад досущ като него. — Но това включва и английски.
— Аз говоря един, включително английски.
Тя се усмихна. Хареса забележката му, харесваше и него.
— Не знам каква полза ще имам. Освен ако не започна работа в европейски музей.
— Искаш ли?
— Може би. Не знам. Сега съм готова да работя навсякъде.
Той замълча, обмисляйки думите й.
— Като те слушам, ми се приисква да бях по-сериозен в учението. Не бях слаб ученик, но не бях и блестящ. Не се стараех много. Сега обаче съжалявам, че не завърших колеж.
— По-безопасно е от ездата на бикове.
Искаше да го разведри, но той не се усмихна.
— Абсолютно си права.
След като видяха реката, Люк бавно я разведе из ранчото. Разговорът им скачаше от тема на тема. Кучето неотлъчно ги следваше. Минаха през елховата горичка, край кошерите и възвишенията, където пасяха кравите. Обсъдиха какво ли не — любимата си музика и филми, впечатленията на София от Северна Каролина. Тя му разказа за сестрите си и какво е да отраснеш в голям град. Описа му и живота в пренаселения кампус на „Уейк“. Световете им коренно се различаваха, но тя с изненада откри, че той намира нейния за също толкова очарователен, колкото й се струва неговият.
По-късно, вече посвикнала с ездата, София подкара Демон в тръс и дори в лек галоп. През цялото време Люк яздеше до нея, готов да я подхване, ако залитне. Обясняваше й кога се привежда твърде много напред или назад и й напомняше да не опъва юздите. Ездата в тръс не й хареса, но се приспособи лесно към плавния, равномерен ритъм на галопа. Яздиха от едната ограда до другата и обратно, четири или пет пъти, и при всяка обиколка ускоряваха темпото. Вече по-уверена, София пришпори Демон да препусне по-бързо. Люк се изненада и я настигна едва след няколко секунди. Докато яздеха един до друг, София се наслаждаваше на вятъра, облъхващ лицето й, изпълнена със страх и въодушевление. По обратния път тя пришпори Демон да препусне още по-бързо и когато след няколко минути спряха конете, се засмя, давайки воля на уплахата и възторга си.
Когато буйният й смях най-сетне стихна, те поеха бавно към конюшните. Конете дишаха тежко, облени в пот, и след като Люк им свали седлата, тя му помогна да ги избърше и даде ябълка на Демон. Мускулите на краката вече я наболяваха, но й беше все едно. Беше яздила кон — наистина! — и изпълнена с гордост и задоволство, улови Люк за ръката, докато вървяха към къщата.
Крачеха бавно, в мълчание. София си припомняше събитията от деня, доволна, че е дошла. Усещаше, че Люк споделя чувството й на умиротворение и удовлетворение.
Когато наближиха къщата, кучето се спусна към купичката с вода на верандата. Залочи задъхано и легна изтощено по корем.
— Изморен е — отбеляза София, стъписана от собствения си глас.
— Ще се съвземе. Всяка сутрин ме следва, когато излизам с коня. — Люк си свали шапката и избърса потта от челото си. — Искаш ли да пийнеш нещо? — попита я. — Не знам за теб, но аз бих изпил една бира.
— Звучи чудесно!
— Връщам се след минута — обеща той и тръгна към къщата.
Тя го проследи с поглед, чудейки се с какво я привлича. Все още си блъскаше ума над този въпрос, когато той се появи с две леденостудени бутилки.
Подаде й едната и пръстите им се докоснаха. Посочи й люлеещите се столове.
Тя седна и с въздишка се облегна назад. Шапката й се килна напред. Бе забравила, че я носи. Свали я, остави я в скута си и отпи глътка. Бирата бе студена и освежаваща.
— Язди много добре — похвали я Люк.
— Добре като за начинаещ. Още не съм готова за родео, но беше забавно.
— Имаш добро чувство за равновесие — отбеляза той.
София обаче не го слушаше. Взираше се в кравичката, появила се зад ъгъла на къщата. Животното явно проявяваше необичаен интерес към тях.
— Май една от кравите ти се е заблудила — посочи тя. — Дребничка е.
Той се извърна и се усмихна благосклонно.
— Това е Калнабаня. Не знам как го прави, но през ден-два се появява тук. Явно някъде в оградата има пролука. Още не съм я открил.
— Харесва те.
— Обожава ме — поправи я той. — Миналият март заседна в студен, разкалян ручей. Едва я измъкнах. Известно време я храних с биберон. Оттогава ме навестява.
— Колко мило! — възкликна София. — Интересно си живееш тук!
Той си свали шапката, прокара пръсти през косата си и отпи от бирата. Проговори с глас, изгубил част от обичайната си сдържаност, с която тя вече беше свикнала.
— Ще ти кажа нещо… — Мина доста време, преди да продължи. — И не искам да го разтълкуваш погрешно.
— Какво?
— С теб изглежда е далеч по-интересно, отколкото е всъщност.
— Как така?
Той се зае да чопли с палец етикета на бутилката. На София й се стори, че не търси отговора, а очаква да му хрумне. Най-сетне се обърна към нея:
— Мисля, че си най-интересното момиче, което съм срещал.
Прииска й се да каже нещо, ала сякаш потъна в тези сини очи и думите й секнаха. Той колебливо се приведе към нея. Наклони леко глава и след миг тя също сведе лице към неговото.
Целувката не беше дълга, нито пламенна, но още щом устните им се докоснаха, тя разбра, че досега нищо не е било толкова леко и толкова правилно — съвършеният завършек на един приказно съвършен следобед.