Най-дългото пътуване

9. София

— И после какво? — попита Марша. Стоеше пред огледалото и си слагаше спирала на миглите, докато София й разказваше за деня в ранчото. — Не ми казвай, че спа с него.

— Не, разбира се! — възкликна тя и сви крак под себе си. — Нищо подобно! Целунахме се, поговорихме още малко и накрая, когато си тръгвах, той ме целуна още веднъж до колата. Беше… сладко.

— О!

— Май те разочаровах.

— Не особено. Изглеждаш, сякаш ти се е искало.

— Почти не го познавам!

— Не е вярно. Беше с него повече от час предишната вечер и шест-седем часа днес. Това е много време! Много говорене. Езда, бира… на твое място щях да го сграбча за ръката и да го завлека в къщата.

— Марша!

— Какво толкова? Той е зноен красавец. Нима не го забеляза?

София никак, ама съвсем никак не искаше да подхващат пак темата за „горещия самец“.

— Симпатично момче е — кимна уж небрежно тя.

— Меко казано — намигна й Марша, нанесе блестящо червило на устните си и посегна за шнола. — Добре де, разбирам. Ти не си като мен. И те уважавам за това. Наистина. Радвам се, че приключи с Брайън.

— Отдавна бях приключила с него.

Марша кимна и събра гъстата си кафява коса на опашка, пристегната с лъскава шнола.

— Говорих с него.

— Кога?

— На родеото, докато ти беше навън с господин Горещ самец.

София се намръщи.

— Защо не ми каза?

— Какво да ти казвам? Просто му отвличах вниманието. Между другото, момчетата от „Дюк“ го гледаха лошо през цялото време. — Нагласи няколкото кичура, изкусно оставени на свобода, и погледна към София. — Признай си, че съм най-добрата съквартирантка на всички времена. Загдето те убедих да дойдеш с нас. Ако не бях аз, още щеше да се цупиш по цял ден в стаята. Затова се питам кога ще се запозная с новия ти жребец.

— Не си определихме среща.

Марша зяпна.

— Как така?

„Защото сме различни“ — помисли си момичето. И защото… май нямаше друга причина, ако не се брои целувката, която я зашемети и изтри всякакви практични мисли от главата й.

— Знам само, че следващия уикенд няма да е в града. Ще язди в Ноксвил.

— Обади му се тогава. Покани го в пансиона, преди да замине.

София поклати глава.

— Няма да му се обадя.

— Ами ако и той не се обади?

— Обеща ми.

— Често се случва някой мъж да ти обещае да позвъни и повече да не му чуеш гласа.

— Той не е такъв — възрази София и сякаш да докаже думите й, мобилният й телефон иззвъня.

Видя номера на Люк, грабна телефона и скочи от леглото.

— Не ми казвай, че е той. Още сега!

— Каза, че ще се обади да провери дали съм се прибрала вкъщи.

София се втурна към вратата и излезе в коридора. Не забеляза изненадата, изписала се по лицето на съквартирантката й, нито я чу как промърмори:

— Наистина трябва да се запозная с това момче.

В четвъртък вечерта, един час след залез-слънце, София си решеше косата, а Марша — сякаш за да я изнерви още повече — стоеше пред прозореца и чакаше пикапът на Люк да се появи. Накара я да се преоблича три пъти и й зае златните си обици и колие в тон с тях.

— Тук е! — обърна се тя към София, без да прикрива вълнението си. — Слизам да го посрещна!

София въздъхна дълбоко.

— Готова съм. Да вървим.

— Не, остани в стаята още няколко минути. Нали не искаш да си помисли, че го дебнеш?

— Ти гледаше през прозореца, не аз — напомни й тя.

— Знаеш какво имам предвид. Трябва да се появиш стилно. Да те види как слизаш по стълбите. Нали не искаш да те помисли за отчаяна?

— Защо усложняваш толкова нещата? — възнегодува София.

— Довери ми се. Знам какво правя. Слез след три минути. Брой до сто, да речем. Аз тръгвам.

Тя изтича навън, оставяйки София сама с разтуптяно сърце и свит стомах. Странно наистина, понеже през последните три дни бъбреха по телефона по цял час, подхващайки разговора оттам, където е спрял предишния път. Люк се обаждаше привечер, а тя излизаше на верандата, опитваше се да си го представи и си припомняше непрекъснато деня в ранчото.

Денят в ранчото бе лесна работа. Но срещата им тук? В пансиона? Люк все едно идваше на Марс. Тя живееше тук от три години и единствените мъже, които бе виждала — с изключение на братята, бащите и приятелите от родните места на момичетата — бяха момчета от университета, момчета, завършили университета, или момчета от приятелски клубове от други университети.

Опита се да го предупреди деликатно, но не знаеше как да му обясни, че момичетата от пансиона ще го възприемат като екзотично същество, тема за безкрайни разговори, след като си тръгне. Предложи му да се срещнат извън кампуса, но той й отговори, че никога не е стъпвал в „Уейк“ и иска да го поразгледа.

Сега тя едва се сдържаше да не се втурне по стълбите и да го изтика навън възможно най-бързо. Припомни си настойчивата заръка на Марша, пое си дълбоко дъх и се погледна отново в огледалото. Джинси, блуза, леки обувки: горе-долу същото като предишния път, но по-шик. Обърна се наляво и надясно и си каза: „Това е“. После се подсмихна и си призна: „Но никак не е зле“.

Погледна си часовника и изчака още една минута, преди да излезе от стаята. През седмицата допускаха мъже само във фоайето и в дневната с канапетата и огромния телевизор с плосък екран, където висяха повечето момичета. Докато слизаше по стълбите в дъното на коридора, чу Марша да се смее в притихналата стая. Тръгна по-бързо, молейки се с Люк да успеят да избягат незабелязано.

Видя го веднага, застанал в центъра на стаята до Марша. Държеше шапката си в ръка и както винаги носеше ботуши и джинси, допълнени с колан с лъскава, възголяма сребърна катарама. Разбра, че Люк и Марша не са сами в дневната, и сърцето й се сви. Всъщност помещението бе по-пренаселено от обикновено, но царуваше зловеща тишина. Три момчета от университета в спортни панталони, поло и якета се взираха в Люк. Мери-Кейт, Джени, Дрю и Бритъни го зяпаха от срещуположното канапе. Група момичета го наблюдаваха безмълвно от ъгъла и явно се опитваха да разгадаят причината за появата на неочаквания странник.

Не личеше обаче втренчените им погледи да го смущават. Той изслушваше спокойно дърдоренето на Марша, придружено от енергично ръкомахане. Когато София застана на прага на дневната, той вдигна поглед и я видя. Усмихна се широко и тя забеляза познатите трапчинки. Марша сякаш изчезна и двамата останаха сами в стаята.

София си пое дълбоко дъх и влезе в стаята. Усети как погледите на всички се устремяват към нея. Като по даден знак Джени се приведе към Дрю и Бритъни и зашепна. Бяха чули, естествено, че се е разделила с Брайън, но очевидно едва сега разбираха за Люк. Тя се запита колко ли бързо ще разбере Брайън как някакъв каубой е дошъл да я вземе. В университета слуховете се разнасяха светкавично. Представяше си как мобилните телефони на момичетата прегряват още преди с Люк да са стигнали до пикапа.

Което означаваше, че Брайън непременно ще разбере и веднага ще се досети, че става дума за каубоя, унизил го предишната събота. Нямаше да остане доволен, а същото важеше и за приятелите му. В зависимост от количеството алкохол, което щяха да погълнат — а в четвъртък пиенето започваше отрано — неизбежно щяха да ги обземат мисли за отмъщение. Уплашена, София се запита защо не го е предвидила.

— Здрасти — поздрави тя, скривайки опасенията си.

Той се усмихна още по-широко.

— Изглеждаш страхотно!

— Благодаря — отвърна колебливо момичето.

— Люк ми харесва! — обади се Марша.

Той я погледна стъписано и пак се обърна към София:

— Запознах се със съквартирантката ти.

— Разпитвах го дали има свободни приятели.

— И?

— Обеща да ми съдейства.

София кимна към вратата.

— Ще тръгваме ли?

Марша поклати глава.

— Не още! Той тъкмо пристигна!

София я изгледа остро, надявайки се приятелката й да схване намека.

— Не искам да се бавим.

— Хайде, хайде! — настоя Марша. — Да пийнем нещо! Четвъртък е, забрави ли? Искам да ми разкаже за състезанията с бикове.

От отсрещния край на стаята Мери-Кейт ги наблюдаваше съсредоточено, очевидно сглобявайки пъзела. Миналата събота Брайън несъмнено бе разтръбил пред всички как каубои са го нападнали. Брайън и Мери-Кейт бяха стари приятели и когато тя си взе телефона, стана от канапето и излезе в коридора, София предположи какво ще последва, затова решително каза:

— Няма как да останем. Имаме резервация.

— Моля? — примигна Марша. — Не знаех. Къде ще ходите?

София онемя. Не й хрумваше нищо. Люк я изгледа втренчено и прочисти гърло.

— Във „Фабианс“ — обяви неочаквано.

Марша ги измери с очи.

— Няма да ви изгонят, ако закъснеете няколко минути.

— За съжаление вече закъсняваме — обясни Люк и попита София: — Готова ли си?

Успокоена, тя кимна:

— Готова съм.

Люк я хвана нежно за лакътя и я поведе към вратата.

— Беше ми приятно да се запознаем — подхвърли през рамо на Марша.

— И на мен — отвърна объркано тя.

Той отвори вратата и поспря да си сложи шапката. Нагласи я с лека усмивка, предизвикана несъмнено от неловкото положение, и двамата със София излязоха.

Вратата се захлопна зад тях и в стаята се надигна хор от развълнувани гласове. Люк сякаш не ги чу. Поведе я към пикапа и й отвори вратата. После заобиколи колата и седна зад волана. София забеляза редица любопитни лица, включително Марша, застанали зад прозореца на дневната. Подвоуми се дали да им махне, или да се престори, че не ги вижда, но в този момент Люк затвори със замах вратата на пикапа.

— Заинтригува ги — отбеляза той.

— Не се интересуват от мен — поклати глава тя.

— О, разбирам — кимна Люк. — Чудят се защо съм толкова кльощав.

Тя се засмя и в същия момента осъзна, че й е все едно какво мислят другите и как ги обсъждат.

— Благодаря, че ме спаси — каза му.

— Какво става?

Тя сподели притесненията си за Брайън и подозренията си за Мери-Кейт.

— Спомена, че Брайън те следи — кимна той. — Очаквах всеки момент да нахлуе през вратата.

— Но въпреки това дойде?

— Налагаше се — сви рамене той. — Нали ме покани?

Тя облегна глава на седалката. Хареса й тонът му.

— Съжалявам, че тази вечер няма да успея да ти покажа кампуса.

— Не е голяма загуба.

— Друг път ще те разведа — обеща тя. — Когато Брайън не знае, че си тук. Ще ти покажа всички приятни местенца.

— Дадено!

Отблизо очите му бяха ясносини и кристалночисти. Тя дръпна въображаем конец от джинсите си.

— Какво искаш да правим? — попита.

— Гладна ли си?

— Малко — призна тя.

— Да отидем ли във „Фабианс“? Не съм сигурен дали ще има места, понеже нямаме резервация, но си струва да опитаме.

Тя размисли и поклати глава.

— Не. Тази вечер предпочитам нещо по-нетрадиционно. Какво ще кажеш за суши?

Той не отговори веднага.

— Добре — съгласи се накрая.

— Опитвал ли си суши?

— Живея в ранчо, но от време на време излизам.

— Не ми отговори — каза му.

Той се посуети с ключовете, докато пъхне правилния в запалителя.

— Не — призна. — Не съм опитвал суши.

Тя се засмя.

Под напътствията на София стигнаха до японския ресторант „Сакура“. Повечето маси и местата край бара бяха заети. Докато чакаха да ги настанят, тя се огледа, молейки се да не види познато лице. Студентите обикновено не идваха тук — хамбургерите и пиците бяха любимата храна на колежаните — но „Сакура“ не беше и съвсем неизвестен. От време на време го посещаваха с Марша и макар да не забеляза познати, София настоя за маса на откритата тераса.

В ъглите на терасата горяха сгряващи лампи и топлината им смекчаваше нощната хладина. Само на една маса седяха мъж и жена, които довършваха вечерята си. Цареше блажена тишина. Гледката не беше нищо особено, но нежното жълто сияние на японския фенер зареждаше атмосферата с романтика.

След като седнаха, София се приведе към Люк.

— Как ти се стори Марша?

— Съквартирантката ти? Изглежда симпатична. Май е малко докачлива.

София наклони глава.

— Имаш предвид раздразнителна?

— Не, имам предвид, че току ме докосваше по ръката, докато разговаряхме.

Тя се засмя.

— Така се държи с всички мъже. Най-голямата кокетка на света.

— Знаеш ли какво ми каза? Още преди да вляза в пансиона?

— Страхувам се да попитам.

— Каза ми: „Чух, че си целунал приятелката ми“.

„Нищо чудно“ — помисли си София.

— Такава си е. Казва каквото мисли. Без задръжки.

— Но ти я харесваш.

— Да — кимна София. — Харесвам я. Взе ме под крилото си. Смята ме за малко… наивна.

— Права ли е?

— Донякъде — призна тя. — Преди да дойда в „Уейк“, не съм имала приятел. В гимназията работех и не ми оставаше време за купони и прочее. Не съм отшелничка, разбира се, знам какво правят хората в почивните дни. Дочувах, че съучениците ми пробват наркотици, правят секс и така нататък, но слуховете не ме вълнуваха особено. Не го бях виждала с очите си. През първия семестър в колежа се стъписах колко е открито всичко. Момичетата в пансиона разказваха как свалят момчета, с които току-що са се запознали. И досега не съм сигурна какво точно имат предвид, защото всеки влага различен смисъл — за някои е просто флирт, за други означава секс, а за трети нещо по средата. През първата година си блъсках доста главата да разгадая историите им. — Той се усмихна и тя продължи: — Студентският живот като цяло не оправда очакванията ми. През цялото време се организират купони, а за мнозина забавлението е равнозначно на алкохол, наркотици и прочее. Признавам, че един-два пъти и аз прекалих с пиенето, прилоша ми и повръщах. Дори припаднах в банята. Не се гордея с това, но някои студенти прекарват така всички почивни дни. Навсякъде — и в пансиона, и в апартаменти извън кампуса. Аз обаче не си падам по такива забавления и мнозина, включително Марша, ме смятат за наивна. Не си падам и по флиртовете, та ми лепнаха и етикета „пуританка“. Марша например недоумява кому е нужен истински приятел в университета. Винаги повтаря, че последното, което иска, е сериозна връзка.

Той посегна към пръчиците.

— Сещам се за неколцина, които биха се заинтригували от момиче като нея.

— Всъщност тя по-скоро говори така, но не съм сигурна, че го мисли. Според мен иска нещо по-истинско, но не знае как да намери мъж, който да споделя чувствата й. В колежа такива момчета не се срещат под път и над път. А и как иначе, след като момичетата нямат претенции? Така де… разбирам да правиш секс, ако си влюбен, но не и с някой почти непознат. Какъв е смисълът? Изглежда много евтино.

Тя замълча, осъзнала с изненада, че за пръв път признава това.

Люк въртеше замислено пръчиците и прокарваше пръсти по грапавите краища, където ги бе разделил. После се приведе напред и каза:

— Ако питаш мен, думите ти звучат зряло.

Тя вдигна смутено менюто.

— Да знаеш, че не е необходимо да си поръчваш суши, ако не искаш. Предлагат и пилешко, и говеждо терияки.

Люк разгледа менюто.

— Ти какво ще поръчаш?

— Суши — отговори тя.

— Къде се научи да го харесваш?

— В гимназията. Една от най-добрите ми приятелки беше японка. Разказваше ми как ходела в един страхотен ресторант в Еджуотър, когато й се прииска хубава японска храна. Колкото и да е вкусна храната в закусвалнята, омръзва. Един ден отидох с нея и японската кухня ми допадна. Понякога, когато учехме заедно, отивахме с колата й в Еджуотър. Съвсем неугледен ресторант, но му станахме редовни клиенти. Оттогава от време на време ми се приисква да хапна суши. Като тази вечер.

— Разбирам — кимна той. — В гимназията се състезавах на щатското изложение на прасета и винаги хапвах пържени бъбречета на панаира.

Тя го изгледа учудено.

— Сравняваш суши с пържени бъбречета?

— Опитвала ли си пържени бъбречета?

— Звучи противно.

— Докато не опиташ, не ти е позволено да коментираш. Вкусни са. Е, ако прекалиш, може да получиш сърдечен удар, но от време на време си струва да се поглезиш. Ако искаш да разнообразиш менюто в семейната закусвалня, препоръчвам ти пържените бъбречета.

Отначало не й хрумна никакъв отговор. После каза сериозно:

— Никой на Североизток не е вкусил такова нещо.

— Ще се изненадаш, когато хората започнат да се редят на опашка.

Тя поклати леко глава и пак разлисти менюто.

— Изложение на прасета, а?

— Участвам от малък.

— Какво представлява всъщност? Чувала съм, но не знам нищо.

— Идеята е да се поддържа традицията, да се възпитава отговорност и прочее. Но по-скоро се изисква да си избереш добро прасенце. Оглеждаш родителите му, ако е възможно, или техни снимки, после преценяваш от кое прасенце ще излезе подходящ изложбен екземпляр. Трябва ти прасе без много тлъстина и без недостатъци. После го отглеждаш една година. Храниш го, грижиш се за него като за домашен любимец.

— Нека позная. Наричал си всички Прасе.

— Не. Първото се казваше Едит, второто Фред, а третото Маги. Мога да продължа нататък, ако те интересува.

— Колко си отглеждал?

Той забарабани с пръсти по масата.

— Девет. Започнах от трети клас и продължих до първата година в гимназията.

— А къде се състезаваш, когато пораснат?

— На щатския панаир. Съдиите ги оглеждат и решават кого да наградят.

— И ако спечелиш?

— Получаваш специална лента. Но победител или не, накрая продаваш прасето.

— Какво става с него?

— Каквото става с повечето прасета. Колят ги.

Тя примигна.

— Отглеждаш го, даваш му име, грижиш се за него цяла година и после го продаваш, за да го убият?

Той я изгледа учудено.

— Какво друго може да се направи с едно прасе?

Тя замълча объркано.

— Знай, че никога, никога досега не съм срещала човек като теб — поклати глава най-сетне.

— Мога да кажа същото за теб — отвърна той.