Най-дългото пътуване

16. София

Влязоха в бунгалото, колкото София да прибере няколко неща в хладилника и да види банята с вана върху крака като на хищна птица. Въпреки поизносените мебели обаче, мястото излъчваше приятен уют — съвсем подходящо за кратък престой. Люк направи сандвичи и опакова плодовете, чипса и бутилките с вода, които бяха купили от града.

Натовариха ги в чантите на седлата и поеха по една от десетината пътеки, кръстосващи околността. Както обикновено Люк яздеше Кон, а тя — Демон, който постепенно свикваше с нея. Побутваше с муцуна ръката й и пръхтеше доволно, докато Люк го оседлаваше, и може би защото се намираше на непознато място, се подчиняваше дори на най-малкото подръпване на повода.

Пътят се изкачваше все по-нагоре, лъкатушейки между дърветата, толкова нагъсто едно до друго, че София се усъмни дали някой изобщо е минавал оттук. Понякога пътят ги отвеждаше на открити поляни, от които се откриваха гледки като на пощенска картичка. Прекосяваха ливади с буйна зелена трева и София се опитваше да си ги представи лете с диви цветя и пеперуди. Радваше се, че е с яке и шапка, защото дърветата засенчваха пътеката и ставаше все по-студено.

Когато пътеката се стесняваше и не можеха да яздят един до друг, Люк й махваше да мине пред него. Тогава тя си представяше, че е самотен заселник, който пътува на запад през необятни, девствени земи.

Яздиха два часа и спряха да обядват на поляна под планинския връх. Седнаха на гладка скала и докато се хранеха, наблюдаваха как два ястреба се реят над долината под тях. След това яздиха още три часа. На места пътеката се виеше край стръмни пропасти и опасността изостряше сетивата на София.

Върнаха се в бунгалото час преди залез, разтриха конете и им дадоха по няколко ябълки преди обичайната им порция зоб. Луната изгря — пълна и млечнобяла. Първите звезди заблещукаха по небето.

— Мисля да се изкъпя, преди да вечеряме — каза тя.

— Искаш ли аз да мина пръв под душа?

— Ако обещаеш да ми оставиш топла вода.

— Ще побързам. Обещавам.

Люк влезе в банята, а тя — в кухнята. Отвори хладилника. До бутилка шардоне бяха подредени шест бири „Сиера Невада“. След кратък размисъл какво да предпочете, тя затършува из чекмеджетата за тирбушон. Не намери чаши за вино в шкафовете, но откри празен буркан от конфитюр. Щеше да й свърши работа. Отвори бутилката с вино и наля в буркана.

Разклати виното и се почувства като дете, което си играе на възрастен. Всъщност често се чувстваше така, въпреки че скоро щеше да завърши колеж. Никога не бе наемала апартамент например. Бе работила само в семейната закусвалня. Никога не беше плащала сметка за ток и макар да не живееше при родителите си, „Уейк“ не беше реалният живот. Колежът нямаше нищо общо с истинския живот. Беше измислен свят, съвсем различен от света, в който щеше да се озове само след няколко месеца. Лекциите започваха в десет и приключваха около два следобед. Вечерите и почивните дни бяха посветени почти изцяло на забавления. Животът на родителите й, доколкото й бе известно, изобщо не протичаше така.

В колежа беше забавно, вярно, ала понякога София се опасяваше, че през последните години животът й е спрял. Едва след като срещна Люк, си даде сметка колко малко всъщност е научила в колежа.

Люк изглеждаше далеч по-зрял от нея. Не учеше в университет, но разбираше истинския живот — хората, взаимоотношенията им, работата. Беше успял да се нареди сред най-добрите в ездата на бикове и несъмнено пак щеше да се върне сред тях. Умееше да поправя какво ли не и сам бе построил къщата си. Вече бе усвоил до съвършенство много неща от живота, а тя едва ли щеше да постигне толкова — макар и в напълно различна област — през следващите три години. Не се знаеше дори дали ще намери работа в избраната сфера, с която действително да се изхранва.

Знаеше само, че е тук с Люк, а с него се чувстваше, сякаш най-сетне наистина се придвижва напред. Отношенията им се развиваха в реалния свят, а не във фантасмагоричните селения на колежанския живот.

Чу как водата спря и гъргоренето на тръбите прекъсна мислите й. Тя взе буркана с виното и обиколи бунгалото. Кухнята беше малка и практична, обзаведена с евтини шкафове. Плотът се лющеше, тук-там по мивката личаха ръждиви петна, но миришеше на белина, а подовете и рафтовете бяха чисти.

В тясната дневна с боров паркет и ламперия от кедрово дърво едва се сместваха поизносен кариран диван и два люлеещи се стола. Сини завеси закриваха прозореца, а в ъгъла имаше една-единствена лампа. София прекоси стаята и я включи, но се оказа, че свети почти колкото мъждивата крушка в кухнята. Това безспорно обясняваше наличието на свещите и кибрита върху ниската масичка. На рафт срещу прозореца лежаха няколко книги, навярно оставени от предишни посетители, и препарирана катерица. В средата на полицата стоеше малък телевизор с настолна антена. Не го включи, но предположи, че едва ли излъчва повече от един-два канала.

Чу водата да потича отново, вратата на банята се отвори с проскърцване и Люк излезе — чист и свеж в джинси и бяла риза с навити до лактите ръкави. Беше бос, а косата си явно бе вчесал с пръсти, а не с гребен. На бузата му личеше блед светъл белег, който досега не бе забелязала.

— Банята е твоя — обяви той. — Пуснах водата.

— Благодаря. — Тя мина край него и го целуна леко. — Ще ми трябва половин час.

— Не бързай. И бездруго ще готвя.

— Поредният специалитет? — извика тя от спалнята.

— На мен ми харесва.

— А на другите?

— Добър въпрос. Скоро ще разберем.

Понесла малката си пътна чанта, София влезе в банята. Ваната вече се пълнеше. Водата беше по-гореща, отколкото очакваше. Пусна втория кран да я поразхлади и съжали, че няма няколко капки ароматно бебешко масло. Съблече се и усети, че мускулите на краката и гърба я наболяват. Надяваше се сутринта да не е с такава мускулна треска, че да не може да върви. Взе виното и се потопи във водата. Почувства се като принцеса въпреки скромната обстановка.

Люк бе провесил мократа си хавлия над завесата пред душа. Представи си го как е бил гол тук само преди няколко минути и нещо запърха в корема й.

Знаеше какво може да се случи през тези два дни. За пръв път нямаше да се сбогуват до колата й. Тази нощ нямаше да се върне в пансиона. Да бъде с Люк обаче й се струваше съвсем естествено и правилно, макар да нямаше почти никакъв опит. Брайън беше първият и единственият, с когото бе спала. Случи се след коледното парти. Излизаха от два месеца. Вечерта тя се забавляваше и както всички останали попрекали с алкохола. Брайън я заведе в стаята си и, разбира се, озоваха се в леглото. Той беше настоятелен, стаята се въртеше, а на сутринта София се чудеше какво да мисли. Брайън го нямаше да й помогне — смътно си спомни как предишната вечер се бе уговорил с приятели да пийнат по чашка „Блъди Мери“ в стаята им. Тя застана под душа с ужасно главоболие и докато водните струи рикошираха върху тялото й, мислите кръжаха в главата й. Изпитваше облекчение, че най-сетне го е направила — както всички се чудеше какво ли е усещането — и се радваше, че е била в леглото на Брайън, а не на задната седалка в някоя кола или на друго неудобно място. Незнайно защо обаче беше и малко тъжна. Представяше си какво би казала майка й — или, опазил я бог, баща й — а и тя някак си бе очаквала да е… по-различно. Романтично. Незабравимо. В онзи момент обаче й се искаше само да се върне в стаята си в пансиона.

След това Брайън се държеше вероятно като повечето момчета. Възползваше се от всеки случай, когато оставаха сами. Известно време й беше приятно, но постепенно започна да й се струва, че той иска само това, и се разтревожи дори преди да й изневери.

И ето я тук сега, сама с мъж за първи път след Брайън. Почуди се защо е толкова спокойна. Не успя да си отговори и сви рамене. Беше спокойна и толкова. Насапуниса гъбата и я прокара по тялото си. Какво ли правеше Люк в кухнята? Запита се дали си я представя гола във ваната и в корема й пак запърхаха пеперуди.

Осъзна, че го иска. Иска да се влюби в някого, на когото се доверява. А на Люк имаше доверие. Той винаги се държеше кавалерски с нея. Колкото повече време прекарваха заедно, толкова повече се убеждаваше, че не е срещала по-привлекателен мъж. Кой друг имаше толкова сръчни ръце? Кой друг умееше да я разсмива така? Познаваше ли по-очарователен, самоуверен и нежен мъж? Кой друг би я завел на езда в едно от най-красивите кътчета на света?

Отпусната във ваната, отпивайки от виното, тя за пръв път се почувства, сякаш е надраснала годините си. Допи виното, стоплена и спокойна, и когато водата започна да изстива, излезе от ваната и се подсуши с хавлията. Отвори чантата с намерението да обуе джинси, но осъзна, че винаги е облечена така, когато са заедно. Размисли и извади пола и тясна блуза. Облече ги и си оформи косата, доволна, че не е забравила машата за къдрене и сешоара. После се гримира, като забърсваше старото огледало от горещата пара. Нанесе малко повече спирала за мигли и сенки за очи от обикновено. Накрая си сложи златните обици, които майка й подари за Коледа миналата година. Огледа се още веднъж, пое си дълбоко дъх, взе празния буркан и излезе в коридора. Люк беше в кухнята с гръб към нея и разбъркваше нещо в тенджерата върху печката. На плота до него имаше пакет солени бисквити и бутилка бира, към която той се пресегна и отпи дълга глътка.

Не беше я чул как излиза от банята и известно време тя го наблюдаваше мълчаливо, възхищавайки се на изваяните му бедра и на плавните му, спокойни движения. После тръгна тихо към ниската масичка в дневната, наведе се и запали свещите. Изгаси лампата и стаята притъмня уютно, осветена само от трепкащите пламъчета на свещите.

Люк я погледна през рамо.

— О, не усетих, че си тук…

Тя пристъпи в меко осветената кухня. Той се взря в нея, разпознал надеждата и желанието в очите й, които не се откъсваха от неговите.

— София… — прошепна едва чуто.

В името й обаче прозвуча всичко друго, което той не успя да изрече, и тя разбра, че наистина е влюбен в нея. И навярно бе илюзия, ала в същия миг тя почувства, че независимо какво ще се случи, Люк винаги ще я обича с цялото си сърце.

— Съжалявам, че те зяпам така — каза той. — Но си толкова красива…

София се усмихна, тръгна към него и когато той се приведе да я целуне, разбра, че наистина е влюбена в него.

Целувката я обърка. Усети, че и Люк се чувства така. Той се извърна, намали пламъка на газовия котлон и взе бутилката, но разбра, че е празна. Остави я до мивката и си взе нова от хладилника. Забеляза буркана в ръцете й и попита:

— Искаш ли още вино?

Тя само кимна и му подаде буркана. Пръстите им се докоснаха и през ръката й премина приятен трепет. Люк извади корковата тапа и отля от бутилката.

— Може да вечеряме сега, ако искаш. — Подаде й буркана и затвори бутилката. — Но ще е по-вкусно, ако поври още половин час. Ако си гладна, нарязах малко сирене.

— Чудесно — кимна тя. — Да седнем ли на дивана?

Той взе бирата и чинията със сиренето, в която бе подредил и гроздови зърна, и ги сложи до пакета солени бисквити върху ниската масичка. Седна до София и вдигна ръка да я прегърне. Тя облегна гръб върху гърдите му и той я обгърна през талията. Тя отпусна ръка върху неговата и се загледа в бавно стапящите се свещи.

— Толкова е тихо тук — промълви, когато и другата му ръка я обгърна. — Отвън не долита нито звук.

— По-късно сигурно ще чуеш конете. Не са най-тихите животни на света, а са точно до спалнята. Понякога по верандата се разхождат еноти и събарят каквото им се изпречи на пътя.

— Защо спряхте да идвате тук? Заради баща ти ли?

Люк отговори с приглушен глас:

— След като татко почина, много неща се промениха. Мама остана сама, а аз пътувах, за да участвам в турнирите. Върнех ли се, трябваше да довършваме работата в ранчото. Но това е по-скоро извинение. Мама смяташе това място за тяхното кътче. Аз яздех по цели дни, плувах и играех и след вечерята направо се строполявах в леглото. По-късно, когато учех в гимназията, те идваха тук и без мен… Сега обаче тя не иска да идва. Предлагах й, но само поклаща глава. Сигурно иска да запомни това място такова, каквото е било… когато татко беше с нас.

София отпи от виното.

— Мислех си през какви изпитания си преминал. Сякаш вече си изживял един живот.

— Надявам се да не е така. Не искам да ме възприемаш като старец.

Тя се усмихна; усещаше топлината на тялото му и се опитваше да не мисли какво е възможно да се случи по-късно.

— Помниш ли нощта, когато се запознахме? Как разговаряхме и ти ме заведе да видя биковете?

— Разбира се.

— Представяше ли си, че ще се озовем тук?

Той отпи от бирата и я остави на дивана до нея. Тя усети как хладното стъкло докосна бедрото й.

— Тогава бях изненадан, че изобщо разговаря с мен.

— Защо?

Той я целуна по косата.

— Наистина ли не знаеш? Защото си съвършена.

— Не съм — възрази тя. — Далеч съм от съвършенството. — Разклати виното в буркана. — Попитай Брайън.

— Случилото се с него няма нищо общо с теб.

— Може би. Но…

Люк мълчеше, предоставяйки й възможност да реши как да продължи. Тя вдигна глава и го погледна в очите.

— Разказах ти колко съсипана бях миналата пролет, нали? Как отслабнах, защото престанах да се храня?

— Да.

— Вярно е. Но не ти казах, че ми минаваха мисли за самоубийство. Не че се опитах да ги осъществя, но се хванах за идеята, за да се почувствам по-силна. Събуждах се, всичко ми беше безразлично, не исках да поглеждам храна и си представях как има един сигурен начин да спра болката и да сложа край. Разбирах колко е налудничаво и както казах, не смятах да опитвам наистина. Но да знам, че такава възможност съществува, ми вдъхваше усещане, че контролирам нещата. По онова време се нуждаех най-много от това. Да чувствам, че владея положението. Малко по малко успях да се съвзема. Затова следващия път, когато Брайън ми изневери, не се поколебах да му обърна гръб. — Тя затвори очи и споменът за преживяното премина като сянка през лицето й. — Сега сигурно си мислиш, че си допуснал сериозна грешка.

— Нищо подобно!

— Дори да съм луда?

— Не си луда. Сама каза, че никога не си помисляла да го направиш наистина.

— Но защо се успокоявах с тази мисъл? Защо изобщо си го представях?

— Още ли мислиш за това?

— Никога — поклати глава тя. — Не съм си го помисляла нито веднъж след миналата пролет.

— Тогава няма нищо притеснително. Не си първата на света, която си е помисляла за самоубийство. Да мислиш и да го обмисляш са коренно различни неща. Още по-различно е да опиташ.

Тя се замисли върху думите му и кимна:

— Твърде логично разсъждаваш.

— Вероятно защото нямам представа какво говоря.

Тя стисна ръката му.

— Никой не знае за това. Мама, татко, Марша — никой!

— Няма да кажа на никого. Но ако се случи пак, поговори с някой по-умен от мен. Някой, който знае какво да ти обясни и как да ти помогне да го преодолееш.

— Непременно. Но се надявам да не се случва.

Помълчаха; тялото му топлеше нейното.

— Продължавам да смятам, че си съвършена — отбеляза той и момичето се разсмя.

— Умееш да разтапяш сърца. — Вдигна лице и го целуна по бузата. — Може ли да те попитам нещо?

— Каквото и да е.

— Спомена, че майка ти иска да удвои стадото, а когато попитах защо, ти ми каза, че нямате избор. Какво значи това?

Той прокара показалец по ръката й.

— Дълга история…

— Пак ли? Тогава ми отговори на този въпрос: свързано ли е с Биг Агли Критър?

Усети как мускулите му неволно се напрягат, макар и само за миг.

— Как ти хрумна?

— Наречи го интуиция — отвърна тя. — Понеже не довърши и тази история, предположих, че са свързани. — Тя се поколеба. — Права съм, нали?

Той си пое дъх и бавно издиша.

— Реших, че долавям намеренията му — подхвана Люк. — И отначало наистина предусещах какво се кани да направи. По средата на ездата обаче сгреших. Приведох се напред, а Биг Агли Критър отметна глава назад и ме събори на земята. Изпаднах в безсъзнание. Той ме повлече по арената. Изметна ми рамото, но това не беше най-лошото. — Люк потърка наболата си брада и продължи с безизразен, почти равнодушен тон: — Нападна ме, докато бях на земята, и ме рани зле. Известно време лежах в интензивното отделение, но лекарите сътвориха чудеса. Извадих късмет. Събудих се и се възстанових по-бързо, отколкото очакваха. Наложи се обаче да остана дълго в болницата. Рехабилитацията продължи месеци наред. А мама… — Той замълча и макар да разказваше равнодушно, София усети как сърцето й затуптява бързо, когато се опита да си представи раните му. — Мама… постъпи, както биха постъпили повечето майки. Направи всичко възможно да ми осигури най-доброто лечение. Нямах здравна застраховка — никой не застрахова ездачи на бикове заради големия риск. Поне по онова време беше така. Организаторите на турнирите осигуриха минимална финансова помощ, но тя не покриваше болничния престой. Мама ипотекира ранчото. — Той замълча, а лицето му ненадейно се състари. — Условията не са добри, а следващото лято лихвата ще се увеличи. В момента ранчото не носи достатъчно приходи, за да покрие предстоящото плащане. Едва успяваме да платим и сегашните вноски. През последната година опитахме различни начини да печелим повече, но не става.

— Какво значи това?

— Значи, че ще се наложи да го продадем. Или банката ще го вземе. А мама няма друг живот. Тя е развила бизнеса, това е родният й дом… — Той си пое дълбоко дъх и продължи: — На петдесет и една е. Къде ще отиде? Какво ще прави? Аз съм млад. Мога да се преместя навсякъде. Но ако тя изгуби всичко заради мен? Не мога да й го причиня. Няма да позволя да се случи.

— Затова ли започна да яздиш отново? — попита София.

— Да — призна той. — За да помогна за вноските, а ако извадим късмет с няколко добри години, ще сведем главницата до нещо поносимо.

Тя сви крака.

— Защо тогава майка ти не иска да яздиш?

Люк обмисли внимателно как да й отговори:

— Не иска пак да пострадам. Но аз нямам избор. И аз не желая да яздя повече… не е същото. Но какво да направя? Ще се справим до юни, максимум до юли. А после…

Сърцето й се сви при вида на виновното му, измъчено изражение.

— Може би ще намерите новото пасбище, което ви трябва.

— Може би. Както и да е… такова е положението с ранчото. Не особено обнадеждаващо. Затова поисках да те доведа тук. За да не мисля за него. Да не се тревожа. Откакто пристигнахме, мисля само за теб и се радвам, че си с мен.

Както бе предсказал, един от конете изцвили шумно отвън. В стаята захладня; студеният планински въздух се процеждаше през стените и первазите на прозорците.

— Ще проверя дали вечерята е готова — каза той.

София неохотно се изправи и Люк стана. Вината, която го измъчваше, загдето е изложил на риск ранчото, беше толкова искрена и очевидна, че тя реши да го последва — да му предложи утеха не защото му е необходима, а защото тя го иска. Трябваше да му покаже, че любовта й към него променя всичко.

Той разбъркваше чилито. София застана зад него и го обгърна през кръста. Той изопна рамене и тя го прегърна още по-силно, а после отпусна ръце. Люк се обърна и я притисна към себе си. Стояха дълго така.

Усещаше как сърцето му бие, долавяше нежния ритъм на диханието му. Сгуши лице във врата му, вдъхвайки аромата му, и желанието я заля като вълна, каквато никога досега не бе изпитвала. Целуна бавно врата му, вслушана в ускореното му дишане.

— Обичам те, София — прошепна той.

— И аз те обичам, Люк — отговори му тя.

Той приведе лице към нейното и когато устните им се сляха, единствената й мисъл бе, че трябва да е така… завинаги. Колебливи отначало, целувките им станаха по-страстни. Тя го погледна в очите, съзнавайки колко ясно се чете желанието в тях. Искаше го, както не бе желала никого досега. Целуна го пак, протегна ръка и изключи печката. Хвана ръката му, без да отделя очи от неговите, и бавно го поведе към спалнята.