Най-дългото пътуване

28. Айра

Събуждам се и първата ми мисъл е, че тялото ми е изтощено и с всяка изминала минута отслабва все повече. Вместо да ме зареди със сили, сънят ми е откраднал няколко часа от последните, които ми остават.

Утринната светлина прониква в колата. Снегът я отразява ярко и остро. След миг осъзнавам, че е понеделник. Минали са трийсет и шест часа от инцидента. Кой би помислил, че такова нещо ще сполети старец като мен? Кой би си представил такава воля за живот? Но аз винаги съм умеел да оцелявам, винаги съм се присмивал на смъртта и съм заплювал всемогъщата съдба. Не се страхувам от нищо, дори от болката. Време е да отворя вратата и да запълзя по стръмнината, за да помахам на минаваща кола. Щом никой не идва, аз ще отида при тях.

Кого залъгвам?

Не мога да направя нищо подобно. Болката е направо жестока. За секунда сякаш се отдръпвам от тялото си — виждам развалина, подпряна върху волана. За пръв път след произшествието съм сигурен, че съм неспособен да помръдна. Камбаната бие. Не ми остава много. Логично е да се уплаша, ала не ме е страх. От девет години чакам да умра.

Не съм създаден да живея сам. Не ме бива. Годините след смъртта на Рут изминаха в отчаяна тишина, позната само на старците. Тишина, обвеяна от самота и от ясното съзнание, че добрите години са си отишли. Да не забравяме и усложненията, произтичащи от старостта.

Тялото не е годно да живее цял век. Говоря от опит. Две години след смъртта на Рут преживях лек сърдечен удар — едва успях да набера номера на „Бърза помощ“, преди да се строполя в несвяст на пода. Две години след това ми стана трудно да пазя равновесие. Купих си проходилка, за да не се катурвам в розовите храсти, когато се осмелявам да изляза навън.

Грижите за татко ми послужиха като предупреждение какво ме очаква и що-годе успях да се справя с предизвикателствата. Не предвиждах обаче безкрайния низ от дребни мъчения — някога лесни, а сега невъзможни неща. Вече не мога да отварям бурканите с конфитюр — моля касиерката в супермаркета да ми ги отваря, преди да ги прибере в плика. Ръцете ми треперят толкова, че пиша почти нечетливо, което ме затруднява да си плащам сметките. Мога да чета само на ярка светлина, а без зъбните протези мога да ям само супа. Дори нощем старостта е мъчителна. Заспивам след цяла вечност, а дългият сън е мираж. Има и лекарства — хапчетата са толкова много, че съм залепил бележка на хладилника, за да не ги забравям. Хапчета за артрит, за високо кръвно, за висок холестерол… Някои се пият преди, други — след хранене. Заръчаха ми винаги да си нося нитроглицеринови таблетки в джоба, в случай че почувствам пак пронизващата болка в гърдите. Преди ракът да започне да ме прояжда, докато остана само кожа и кости, се питах какви ли още неблагополучия ще ми сервира бъдещето. И Бог в своята мъдрост ми отговори. „Една злополука, да речем! Да му счупим костите и да го погребем под снега!“ Понякога си мисля колко странно е чувството Му за хумор.

Кажа ли го на Рут, тя няма да се засмее. Ще рече, че трябва да съм благодарен, защото не всеки е благословен с дълъг живот. Ще каже, че сам съм виновен за инцидента. После ще свие рамене и ще ми обясни, че съм жив, защото нашата история не е приключила.

Какво ще стане с колекцията ни?

Девет години се опитвам да отговоря на този въпрос и смятам, че Рут ще остане доволна. През тези години бях заобиколен от нейната страст; прекарах тези години в прегръдката й. Накъдето и да погледна, си спомням за нея, а преди да си легна нощем, се взирам в картината над камината, утешавайки се, че нашата история ще свърши точно така, както Рут би искала.

Слънцето се издига в небето и дори най-потайните дълбини на тялото ми излъчват болка. Гърлото ми е пресъхнало. Искам само да затворя очи и да изтлея.

Рут обаче не ми позволява. Втренченият й поглед ми заповядва да не отклонявам очи от нея.

— Сега се чувстваш по-зле — отбелязва тя.

— Изморен съм — промърморвам.

— Да. Но още не е време. Трябва да ми разкажеш още нещо.

— Защо? — едва изричам.

— Защото това е нашата история. Искам да я чуя до края.

Умът ми пак започва да блуждае. Страната, която съм опрял във волана, ме боли. Забелязвам, че счупената ми ръка е подута. Морава е, а пръстите ми приличат на наденички.

— Знаеш края.

— Искам да го чуя. От теб.

— Не.

— След погребението изпадна в депресия — продължава невъзмутимо тя. — Беше много самотен. Не исках да се чувстваш така.

В гласа й долавям тъга и затварям очи.

— Липсваше ми — казвам.

Тя помълчава. Знае, че отбягвам темата.

— Погледни ме, Айра. Искам да виждам очите ти, докато ми разказваш какво се случи.

— Не желая да говоря за това.

— Защо? — настоява тя.

Дишайки на пресекулки, отговарям предпазливо:

— Защото се срамувам.

Тя знае истината и аз кимвам. Страхувам се какво ли си мисли за мен. Чувам я как въздиша.

— Много се тревожех за теб. Престана да се храниш, когато всички си отидоха.

— Не бях гладен.

— Не е вярно. Беше гладен, но не обръщаше внимание на глада. Смяташе да се умориш от глад.

— Вече няма значение…

— Искам да ми кажеш истината — упорства тя.

— Исках да бъда с теб.

— Но какво означава това?

Твърде изморен да споря, аз най-сетне отварям очи.

— Означава, че се опитвах да умра — отговарям.

Виновна е тишината. Тишината, която и досега ме измъчва понякога. Тишината, възцарила се, след като другите опечалени си тръгнаха. Не бях свикнал с нея. Беше потискаща, задушаваща, всепоглъщаща. Бавно, но сигурно тя ме изпълни с безразличие.

Изтощението и навикът също заговорничеха срещу мен. На закуска изваждах две чаши за кафе вместо една и със свито сърце прибирах втората в шкафа. Следобед извиквах, че аз ще изляза да донеса пощата, и осъзнавах, че никой няма да ми отговори. Стомахът ми беше свит през цялото време, а вечер нямах сили да сготвя вечеря, която ще ям сам. Понякога дни наред не се хранех.

Не съм лекар. Не знам дали депресията ми беше заболяване или нормален резултат от скръбта, но резултатът е един и същ. Не виждах причина да живея. Не исках да живея. Но бях страхливец, неспособен да предприеме нещо. Вместо това не предприемах нищо. Само почти се хранех и резултатът пак беше същият. Отслабнах, изтощих се и лека-полека спомените ми се замъглиха. Осъзнах, че отново губя Рут, и състоянието ми се влоши още повече. Престанах да се храня. Скоро летата, които бяхме прекарали заедно, изчезнаха, и аз не виждах никаква причина да предотвратявам неизбежното. Лежах и се взирах в тавана, а миналото и бъдещето пустееха.

— Не е вярно — казва тя. — Твърдиш, че не си се хранел заради депресията. Казваш, че не си се хранел, защото си изгубил спомените. Аз обаче мисля, че си ги забравил, защото не си се хранел. И затова си нямал сили да се пребориш с депресията.

— Стар съм. Силите отдавна са ме напуснали.

— Оправдаваш се — махва с ръка тя. — Но сега не е време за шеги. Тревожех се за теб.

— Невъзможно е. Теб те нямаше. Точно това беше проблемът.

Тя присвива очи и аз разбирам, че съм я засегнал. Накланя глава.

— Защо говориш така?

— Защото е вярно?

— Как тогава съм тук сега?

— Може би не си.

— Айра. — Тя поклаща глава. Произнася думите, сякаш говори на учениците си. — Виждаш ли ме? Чуваш ли ме? — Навежда се напред и полага ръка върху моята. — Усещаш ли това?

Дланта й е топла и мека — познавам ръцете й по-добре от своите.

— Да. Но тогава не го усещах.

Тя се усмихва доволно, сякаш е доказала правотата си.

— Защото не се хранеше!

Всеки дълъг брак разкрива истината, а истината е следната — съпругите ни понякога ни познават по-добре, отколкото ние се познаваме.

Рут не беше изключение. Познаваше ме. Знаеше колко ще ми липсва, каква нужда изпитвам да разговарям с нея. Знаеше, че аз — не тя — ще остана сам. Това е единственото обяснение и нито веднъж не съм го подлагал на съмнение. Единствената й грешка бе, че открих какво е направила едва когато лицето ми се изпи, а ръцете ми заприличаха на вейки. Не помня деня, в който направих разкритието. Събитията се сливаха, дните се нижеха, лишени от смисъл. Помня само как през нощта се взрях в кутията с писма върху скрина на Рут. Виждах я всяка нощ след смъртта на Рут, но писмата бяха нейни, не мои, а и помътеният ми мозък нашепваше, че прочета ли ги, ще се почувствам по-зле. Щяха да ми припомнят колко ми липсва и колко много съм изгубил. Тази мисъл бе непоносима, нямах сили да се изправя срещу това. Онази нощ обаче, навярно защото вече бях съвсем вцепенен, се надигнах с мъка от леглото и взех кутията. Исках да си спомня още веднъж въпреки болката.

Кутията ми се стори странно лека и щом отворих капака, долових аромата на балсама за ръце, който Рут винаги използваше. Съвсем бледо ухание, но го усещах. Изведнъж ръцете ми затрепериха. Пресегнах се като хипнотизиран и извадих първото писмо.

Пликът изглеждаше отънял и пожълтял. Името й бе изписано с уверен почерк, който отдавна бях изгубил, и това за кой ли път ми припомни колко съм остарял. Ала не спрях. Извадих крехкия лист от плика и го разгърнах срещу светлината.

Отначало думите ми прозвучаха чужди, като думи на непознат. Опитах отново, присвил съсредоточено очи. Усетих как образът на Рут постепенно придобива плътност. „Тя е тук — помислих си, — предвидила го е.“ Продължих да чета с разтуптяно сърце. Спалнята избледня и на нейно място се появи езерото, обгърнато от свежия планински въздух на късното лято. Опустелият колеж се издигна в далечината и Рут зачете писмото със сведени очи, пробягващи по редовете.

Прибрах писмото в плика и го оставих настрани. Прочетох второто, после следващото. Думите преливаха с лекота от година на година и съживяваха спомени за лета, които в отчаянието си бях забравил. Поспрях на откъс от писмото, написано на шестнайсетата ни годишнина.

По-късно намерих послание, написано през тежките години, след като научихме, че Даниъл е заминал.

Продължих напред през този живот в кутия — писмо след писмо. Пред прозореца се появи луната и изчезна, а аз четях ли, четях. Всяко писмо потвърждаваше любовта ми към Рут, облагородена като старо злато от дългите ни години заедно. Разбрах колко ме е обичала и тя, защото ми бе оставила подарък на дъното на кутията.

Признавам, че не го очаквах. Рут продължаваше да ме изненадва, дори от отвъдното. Взирах се в писмото й и гадаех кога го е написала и защо не ми е казала.

През годините, откакто го открих, съм го препрочитал толкова пъти, че го научих наизуст. Вече знам, че го е пазила в тайна, защото не се е съмнявала, че ще го намеря тогава, когато ми е най-необходимо. Предположила е, че все някога ще прочета писмата си до нея, че ще настъпи часът, когато няма да устоя на притегателната им сила. И в крайна сметка стана точно така, както е предвиждала.

В онази нощ обаче аз не мислех за това. Просто взех писмото с трепереща ръка и го прочетох бавно.

— Мислиш за писмото, което ти написах — казва ми тя.

Отварям очи и ги присвивам, решен да я зърна отново. Тя е на шейсет и красотата й е озарена от мъдрост. Носи малки обици с диаманти — подарих й ги, когато се пенсионира. Опитвам се да навлажня устните си и не успявам.

— Откъде знаеш? — прошепвам.

— Лесно се досетих — свива рамене. — Изражението ти те издава. Лицето ти е като отворена книга. Добре че не играеш покер.

— През войната играех покер.

— Може би. Но едва ли си спечелил много.

Усмихвам се немощно, признавайки истината в думите й.

— Благодаря за писмото — казвам с дрезгав глас. — Нямаше да оцелея без него.

— Щеше да умреш от глад — съгласява се тя. — Винаги си бил инат.

Завива ми се свят и лицето й затрептява.

— Онази нощ изядох една препечена филийка.

— Знам. Препечена филийка! Закуска вместо вечеря. Приумиците ти ме смайват. А и филийката не бе достатъчна.

— Но все пак беше нещо. А и бездруго наближаваше време за закуска.

— Трябваше да си направиш палачинки. Или да си изпържиш яйца. За да събереш сили да обиколиш къщата. Да разгледаш картините и да си спомняш.

— Още не бях готов за това. Тъгата щеше да ме сломи. А и едната липсваше.

— Не липсваше. — Тя се обръща към прозореца и виждам само профила й. — Още не беше пристигнала. Донесоха я след седмица. — За миг тя замълчава и аз знам, че не мисли нито за писмото, нито за мен. Мисли как след седмица някой почука на вратата и на прага застана непознат. Раменете на Рут се отпускат и в гласа й прозвучава съжаление. — Иска ми се да бях там — прошепва, сякаш на себе си. — Да поговоря с нея, да й задам въпроси.

Последните й думи извират от дълбок, скрит кладенец с тъга и въпреки състоянието си изпитвам неочаквана болка.

Посетителката беше висока и привлекателна. Бръчките около очите й издаваха, че прекарва много часове на слънце. Русата й коса бе прибрана на опашка, носеше избелели джинси и семпла блуза с къс ръкав. Пръстенът на ръката й обаче и беемвето, паркирано на улицата подсказваха далеч по-приятно съществуване от моето. Под мишница държеше пакет, увит в кафява хартия, с познат размер и форма.

— Господин Левинсън? — попита. Кимнах и тя се усмихна. — Казвам се Андрея Локърби. Не ме познавате, но съпругата ви Рут е била учителка на съпруга ми. Сигурно не го помните. Казва се Даниъл Маккалъм. Ще ми отделите ли няколко минути?

Занемях от изненада, повтаряйки си името наум. Отстъпих сковано настрани да й направя път да влезе и я поведох като насън към дневната. Седнах във фотьойла, а тя се настани на канапето срещу мен.

Не знаех какво да кажа. Да чуя името на Даниъл четирийсет години по-късно и след смъртта на Рут бе най-голямата изненада в живота ми.

Жената прочисти гърло.

— Дойдох да изразя съболезнованията си. Разбрах, че съпругата ви е починала, и съжалявам за загубата ви.

Примигнах, опитвайки се да намеря думи за прилива от чувства и спомени, заплашващ да ме удави. Искаше ми се да попитам къде е той? Защо изчезна. Защо не се свърза с Рут. Не зададох тези въпроси. Успях само да прошепна:

— Даниъл Маккалъм?

Тя остави пакета върху канапето и кимна.

— Разказваше ми как идвал в дома ви. Съпругата ви го обучавала.

— И… той ви е съпруг?

Очите се отклониха за миг, преди да срещнат отново моите.

— Беше ми съпруг. Сега съм омъжена за друг. Даниъл почина преди шестнайсет години.

При тези думи нещо у мен се вледени. Опитах се да пресметна на колко години е бил, но не успях. Разбрах само, че е бил твърде млад. Тя сякаш прочете мислите ми и продължи:

— Имаше аневризъм. Стана спонтанно, без никакви предупредителни симптоми. Оказа се масивен и лекарите не можаха да направят нищо…

Ледът обхвана цялото ми тяло. Не можех да помръдна.

— Съжалявам — отроних, но думата прозвуча неадекватно дори в собствените ми уши.

— Благодаря — кимна тя.

За миг и двамата замълчахме. Най-сетне аз разперих ръце.

— Какво да направя за вас, госпожо…

— Локърби — напомни ми тя и побутна пакета към мен. — Исках да ви дам това. От години е на тавана в къщата на родителите ми. Преди няколко месеца я продадоха и аз я намерих в един от кашоните, които ми пратиха. Даниъл се гордееше много с нея. Не исках да я изхвърля.

— Картина? — попитах.

— Веднъж ми каза, че тази картина е едно от най-важните неща, които някога е правил.

Не я разбрах добре.

— Даниъл ли я е нарисувал?

Тя кимна.

— В Тенеси. Нарисувал я в дома за деца. Един художник му помогнал.

— Моля ви — вдигнах ръка. — Не разбирам нищо. Започнете отначало и ми разкажете за Даниъл. Съпругата ми дълги години се чудеше какво се е случило с него.

Жената се поколеба.

— Не знам какво точно да ви разкажа. Запознахме се в колежа, а той не говореше много за миналото си. — Аз не я прекъснах, надявах се да продължи. Тя търсеше думите, подръпвайки конец на блузата си. — Родителите му починали. Заживял с доведения си брат и съпругата му някъде тук, но изгубили фермата и се преместили в Ноксвил, Тенеси. Известно време живели в пикапа, но после арестували брат му за нещо и изпратили Даниъл в детски дом. Учел се добре и спечелил стипендия за университета в Тенеси… Започнахме да излизаме през последната година в колежа. И двамата учехме международни отношения. Оженихме се няколко месеца преди дипломирането и преди да постъпим в Корпуса на мира. Само това знам. Както казах, той не говореше много за миналото. Детството му явно е било тежко и спомените му причиняваха болка.

Опитвах се да осмисля чутото, да си представя траекторията на живота на Даниъл.

— Какъв беше той? — попитах.

— Даниъл? Беше… невероятно умен и мил, но у него имаше някакво напрежение. Не точно гняв, а сякаш е видял най-лошата страна на живота и е решен да поправи каквото може. Излъчваше обаяние и решимост, които увличаха околните. Две години работихме за Корпуса на мира в Камбоджа. После го назначиха в „Юнайтед Уей“, а аз работех в благотворителна клиника. Купихме си малка къща и обмисляхме да имаме деца, но след година-две осъзнахме, че не сме готови за градския живот. Продадохме всичко и заработихме за организация за човешките права в Найроби. Бяхме там седем години и не съм го виждала по-щастлив. Пътуваше до различни страни да помага за различни проекти и усещаше, че животът му има смисъл, променя света за добро. — Тя се взря през прозореца и замълча. Проговори отново с лице, по което се четяха съжаление и възторг. — Той беше… толкова умен и любознателен. Четеше непрекъснато. Канеха се да го назначат за изпълнителен директор на организацията въпреки младостта му. Почина само на трийсет и три. — Тя поклати глава. — След това Африка вече не бе същата за мен. Върнах се у дома.

Слушах я и не успявах да съпоставя чутото с образа на бедното фермерско момче, което учеше на кухненската ни маса. Но сърцето ми разбираше, че Рут щеше да се гордее с него.

— И се омъжихте отново?

— Преди дванайсет години — усмихна се тя. — Имам две деца. По-точно доведени деца. Съпругът ми е ортопед. Живея в Нашвил.

— И дойдохте чак дотук да ми донесете картината?

— Родителите ми се преместиха в Мъртър Бийч. Отиваме им на гости и минахме оттук. Съпругът ми ме чака в кафенето наблизо. Съжалявам, че се появих без предупреждение. Знам, че улучих ужасен момент. Но не исках да захвърля картината ей така. Потърсих името на съпругата ви в интернет и видях некролога. После забелязах, че къщата ви ни е на път.

Не знаех какво да очаквам, но когато разопаковах кафявата хартия, гърлото ми се сви. Беше нарисувал Рут — детска, неумела рисунка. Линиите не бяха съвсем правилни, чертите й изглеждаха разкривени, но той бе успял да улови усмивката и очите с изненадващо майсторство. В рисунката видях страстта и жизнерадостта, толкова характерни за нея, и следа от загадката, която ме запленяваше през всичките ни години заедно. Прокарах пръст по устните и скулите й.

— Защо… — отроних, останал без дъх.

— Отговорът е отзад — каза тя с нежен глас.

Обърнах картината и забелязах фотографията на Рут и Даниъл, която бях направил преди толкова години. Беше пожълтяла и подвита в краищата. Извадих я от рамката и дълго я гледах.

— На гърба — докосна ме тя по ръката.

Обърнах снимката и там с красив почерк бе написано: „Рут Левинсън. Учителка на трети клас. Вярва в мен и аз мога да стана какъвто поискам, когато порасна. Мога дори да променя света“.

Заля ме вълна от чувства, не помня за какво друго говорихме, но помня, че когато стана да си върви, тя се обърна към мен, преди да прекрачи прага:

— Не знам къде я е държал в детския дом, но в колежа картината висеше над бюрото му. Тя бе единственото ценно нещо в стаята му. След колежа картината дойде с нас в Камбоджа, а после се върна в Щатите. Каза ми, че се страхува да не й се случи нещо, ако я вземем в Африка. Оставихме я тук, но после той съжаляваше. Обясни ми, че картината е най-ценното му притежание. Едва когато видях снимката, разбрах какво всъщност е имал предвид. Не ставаше дума за картината, а за съпругата ви.

В колата Рут мълчи. Знам, че я вълнуват и други въпроси за живота на Даниъл, но тогава аз не се сетих да ги задам. И съжалявам за това, защото повече не видях Андрея. Както Даниъл изчезна през 1963, така и тя изчезна от живота ми.

— Окачи портрета над камината — казва най-сетне Рут. — А всички останали картини закачи по стените в къщата или ги складира в стаите.

— Исках да ги виждам. Да си спомням. Да виждам теб.

Рут мълчи, но аз разбирам. Повече от всичко тя би искала да зърне Даниъл, макар и през очите на съпругата му.

Ден след ден — след като прочетох писмото и окачих портрета на Рут над камината — депресията започна да ме напуска. Хранех се по-редовно. Едва след година възстанових изгубените килограми, но животът ми потече в поносима рутина. През първата година след смъртта на Рут се случи и трето чудо, което ми помогна да превъзмогна сполетялата ме трагедия.

Пред прага ми се появи още една неочаквана гостенка — този път биваш ученичка на Рут, дошла да изрази съболезнованията си. Казваше се Джаклин, не я помнех, но тя пожела да поговорим. Обясни ми колко много научила от Рут и преди да си тръгне, ми показа благодарствена статия, написана в нейна чест, която щяла да публикува в местния вестник. Статията — ласкава и проникновена — предизвика фурор. През следващите няколко месеца в къщата ми се стекоха десетки нейни ученици — Линдзи, Мадлин, Ерик, Пийт и много други, за чието съществуване нямах представа, ме посещаваха и ми разказваха истории от учителските години на съпругата ми.

Благодарение на тях разбрах колко възможности е разкрила Рут в живота на мнозина — не само в моя.

Понякога си мисля, че годините след смъртта на Рут се делят на четири фази. Депресията и възстановяването след смъртта й са първата фаза; периодът, през който се опитвах да продължа напред, е втората; третата фаза започва с посещението на журналистката през 2005, когато сложих решетки на прозорците; преди три години, през 2008, най-после реших какво да направя с колекцията, което доведе до четвъртата и последна фаза.

Да обмисляш как да се разпоредиш с имуществото си е сложно, но по същество въпросът опираше до следното — ако аз не успеех да преценя как да постъпя, щатът щеше да го направи вместо мен. Хауи Сандърс от години настояваше да вземем решение. Питаше ни с Рут дали искаме да дарим средства за благотворителност, или ще завещаем картините на конкретен музей. Или ще ги продадем на търг, а полученото ще дадем на организация или университет? След като публикуваха статията и потенциалната стойност на колекцията се превърна в обект на разгорещени догадки в света на изкуството, Хауи стана още по-настоятелен, но тогава го изслушвах само аз.

Едва през 2008 година обаче се съгласих да се явя в кантората му.

Той ми бе уредил конфиденциална среща с уредници на различни музеи — Нюйоркския музей на изкуствата, Музея за модерно изкуство, Художествения музей на Северна Каролина и „Уитни“ — както и с представители на университета „Дюк“, колежа „Уейк Форест“ и Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Имаше и хора от „Сотбис“ и от Лигата на обединените евреи — една от любимите организации на татко. Въведоха ме в конферентна зала, представиха ме и по лицата на всички прочетох любопитство как Рут и аз — учителка и собственик на магазин за мъжки костюми — сме успели да съберем толкова богата колекция от модерно изкуство.

Изслушах няколко презентации и всеки път ме уверяваха, че колекцията ми ще бъде оценена по достойнство, а в случая с представителя на „Сотбис“ — продадена на максимална цена. Благотворителната организация обеща да вложи парите в каузи, за които с Рут милеем.

В края на деня бях изтощен и щом се върнах у дома, заспах във фотьойла в дневната. Събудих се и се взрях в портрета на жена ми над камината, питайки се какво би искала да направя.

— Но аз не ти казах нищо — отронва тихо Рут.

Отдавна не бе проговаряла, сигурно за да пести силите ми. И тя като мен предусеща, че краят наближава.

Отварям с мъка очи, но виждам само замъглен образ.

— Да — прошепвам. — Не искаше да го обсъждаме.

Тя накланя глава да ме погледне.

— Знаех, че ти ще вземеш правилното решение.

Помня кога най-сетне реших. Беше привечер, няколко дни след срещата в кантората на Хауи. Той ми се обади да ме пита дали имам въпроси или искам да ме свърже с някого. След като разговорът приключи, аз излязох на задната веранда.

Край малка масичка имаше два прашни люлеещи се стола. Когато бяхме по-млади, с Рут сядахме тук и говорехме, наблюдавайки как звездите изскачат от скривалищата си в бавно притъмняващото небе. С напредването на възрастта излизахме все по-рядко на задната веранда, защото и двамата станахме по-чувствителни към температурата. Заради студа и жегата задната веранда бе неизползваема през зимата и лятото. Излизахме само през пролетта и есента.

През онази нощ обаче, въпреки горещината и дебелия слой прах върху столовете, аз седнах там и обмислих срещата и всичко, което бях чул. Стана ми ясно, че Рут е права — никой всъщност не разбираше.

Известно време се питах дали да не оставя цялата колекция на Андрея Локърби, макар и само защото и тя бе обичала Даниъл. Но не я познавах, не я познаваше и Рут. Освен това въпреки очевидното влияние, което Рут бе оказала върху живота на Даниъл, изпитвах разочарование, че той нито веднъж не се опита да се свърже с нея. Не можех да го разбера, нито да му простя напълно, защото знаех колко страдаше Рут.

Нямаше лесен отговор, защото за нас изкуството не се свеждаше до пари. Също като репортерката, тези уредници на музеи, колекционери, експерти и организатори на търгове просто не разбираха. Вслушан в ехото от думите на Рут, преповтаряйки си ги наум, аз лека-полека започнах да проумявам отговора.

След час се обадих на Хауи. Казах му, че възнамерявам да разпродам на търг цялата колекция и като добър войник той не оспори решението ми. Не възрази и когато му съобщих, че искам търгът да се проведе в Грийнсбъро. Щом му обясних обаче как точно държа да се организира, той мълча стъписано толкова дълго, та помислих, че линията е прекъснала. Най-сетне Хауи прочисти гърло и ме уведоми за всички последствия от решението ми. Аз му казах, че поверителността е най-важна.

През следващите месеци уточнихме подробностите и още два пъти ходих в кантората на Хауи да се срещам с представители на „Сотбис“. Разговарях и с няколко изпълнителни директори на еврейски благотворителни организации; сумите, които щяха да получат, зависеха, естествено, от резултатите от търга. Оценителите седмици наред каталогизираха и заснемаха цялата колекция, за да преценят стойността й и да удостоверят произхода й. Крайната цена на колекцията зашемети дори мен, но всъщност това нямаше значение.

Когато предварителната подготовка за търговете — защото бе невъзможно всичко да се продаде за един ден — приключи, се срещнах с Хауи и с представителя на „Сотбис“. Още веднъж уточнихме задълженията им и изисках да подпишат няколко документа, че първоначалният ми план няма да бъде променян. После подписах завещанието си пред четирима свидетели. Изрично отбелязах, че то е окончателно и няма да бъде променяно или допълвано при никакви обстоятелства.

След това седнах в дневната у дома и се взрях в портрета на Рут, изморен и доволен. Липсваше ми, навярно повече от всякога в този миг, но се усмихнах и изрекох думите, които знаех, че иска да чуе.

— Те ще разберат, Рут — казах. — Най-сетне ще разберат.

Следобед е и аз усещам как се смалявам — като пясъчен замък, който вълните отмиват една по една.

Рут ме поглежда угрижено.

— Трябва да поспиш отново — казва ми нежно.

— Не съм изморен.

Рут разбира, че лъжа, но се преструва, че ми вярва, и казва с пресилено безгрижие:

— Нямаше да бъда добра съпруга на другиго. Понякога съм прекалено упорита.

— Вярно е — съгласявам се с усмивка. — Щастливка си, че те търпях.

— Говоря сериозно, Айра.

Поглеждам я. Иска ми се да я прегърна. Скоро, мисля си. Скоро ще отида при нея. Трудно ми е да говоря, но събирам сили да отговоря:

— Ако не се бяхме срещнали, животът ми нямаше да е пълен. Щях да се скитам по света и да те търся, дори да не знам кого търся.

Очите й просветват и тя протяга ръка да ме погали по косата. Допирът й е гальовен и топъл.

— И преди си ми го казвал. Много обичам тези думи.

Затварям очи и когато след малко ги отварям със сетни сили, Рут е избледняла, станала е почти прозрачна.

— Изморен съм, Рут.

— Още не е време. Не съм прочела писмото ти. Новото, което ми написа. Помниш ли го?

Съсредоточавам се, помня го откъслечно.

— Не съвсем — отронвам.

— Кажи ми какво си спомняш. Каквото и да е.

Известно време събирам сили, опитвам се да дишам дълбоко и чувам немощното свистене, което издават гърдите ми. Вече не усещам сухотата в гърлото си. Изпитвам само смъртна изнемога.

— „Ако има друг живот, ще се намерим отново, защото без теб няма небесни селения.“ — Замлъквам, останал без дъх.

Струва ми се, че я трогвам, но не съм сигурен. Гледам я, но тя почти е изчезнала. Долавям обаче тъгата и съжалението й и разбирам, че си тръгва. Тук и сега тя не може да съществува без мен.

Тя също го разбира и макар да продължава да избледнява, се премества по-близо до мен. Прокарва пръсти през косата ми и ме целува по бузата. На шестнайсет е, на двайсет, на трийсет, на четирийсет, на всяка възраст едновременно. Толкова красива, че очите ми се пълнят със сълзи.

— Харесва ми какво си ми написал — прошепва ми. — Искам да чуя и останалото.

— Едва ли — отронвам и ми се струва, че една от сълзите й капва върху лицето ми.

— Обичам те, Айра — промълвява тя, диханието й погалва нежно ухото ми като ангелска милувка. — Помни колко много значиш за мен.

— Помня…

Тя ме целува отново и очите ми се затварят, навярно за последно.