Най-дългото пътуване

30. София

По-късно тя си спомняше последвалите събития като серия от бързо сменящи се кадри — обади се на „Бърза помощ“, видя как Люк се спуска по стръмнината, втурна се паникьосано обратно към пикапа за бутилка вода, когато Люк й извика, че шофьорът е жив. Улавяйки се за храсти и клони, тръгна към колата и забеляза смачкания покрив, огънатите врати и паяжината от пукнатини по предното стъкло. Люк се опитваше да отвори вратата до шофьора, едва запазвайки равновесие по полегатия склон, който няколко крачки от предницата на автомобила се превръщаше в надвиснал над пропаст скат.

Най-ярко обаче си спомняше как гърлото й се сви при вида на стареца с костелива глава, отпусната върху кормилото. Редичка коса покриваше скалпа му, осеян с петна, а ушите му изглеждаха несъразмерно големи. В челото му зееше рана, рамото му беше изметнато, а устните — изсъхнали до кръв. Сигурно изпитваше жестоки болки, но по лицето му се четеше блажено спокойствие. Когато Люк най-сетне успя да отвори вратата, тя пристъпи по-близо, залитайки по хлъзгавата стръмнина.

— Чувате ли ме? — приведе се Люк към стареца. — Можете ли да се движите?

София долови паниката в гласа му. Той протегна ръка и докосна леко врата на стареца да провери пулса.

— Пулсът е слаб — каза й.

Старецът простена едва чуто. Люк посегна инстинктивно към бутилката с вода, наля в капачката и я поднесе до устните на мъжа. Повечето се разля, но капките намокриха устните му и той успя да погълне мъчително една глътка.

— Как се казвате? — попита Люк.

Думата се изтръгна със свистене от гърлото на стареца. Полуотворените му очи изглеждаха отнесени.

— Айра.

— Кога се случи това?

Отговорът дойде бавно:

— … ъб… ота…

Люк погледна смаяно към София и после пак се обърна към стареца:

— Извикахме помощ. Линейката ще пристигне скоро. Дръжте се. Искате ли още вода?

Отначало София не беше сигурна, че Айра го чува, но той отвори уста и Люк пак поднесе капачката до устните му. Старецът преглътна няколко капки и прошепна нещо неразбираемо. После дрезгаво и задъхано изрече:

— Ис… мо… за… Ру…

София и Люк се спогледаха и поклатиха глави. Люк се приведе отново към него.

— Не разбирам. Искаш ли да се обадя на някого, Айра? Имаш ли съпруга? Деца?

— Ис… мо…

— Искаш какво?

— Не… исмо… в… кола… Ру…

Люк се обърна нерешително към София. Тя пак заклати глава, запълвайки автоматично празнините с буквите от азбуката. К, л, м, н, п… Писмо?

— Мисля, че говори за писмо.

Наведе се към Айра и усети немощното му дихание.

— Да — отрони той и очите му пак се затвориха.

Дъхът му излизаше през гърлото, все едно някой разклаща камъчета в буркан. София огледа вътрешността на колата и разпилените предмети под огънатото навътре табло. Заобиколи колата, подпирайки се на предния капак.

— Какво правиш? — попита я Люк.

— Искам да намеря писмото му…

Другата страна на колата бе пострадала по-малко и вратата се отвори сравнително лесно. На пода имаше термос и два смачкани сандвича. Малък найлонов плик със сушени сливи. Бутилка вода… и в ъгъла — пощенски плик. Тя се протегна, но краката й се плъзнаха и без малко да изгуби равновесие. Пресегна се още по-напред и улови крайчеца на писмото. Вдигна го и го показа на Люк.

— Писмо до съпругата му — обясни му, затвори вратата и се върна до него. — Това казваше.

— Когато говореше за Ру?

— Не за Ру — поправи го и му показа надписа върху плика, преди да го пъхне в джоба си. — Рут.

Полицай от пътния патрул пристигна пръв. Спусна се по склона и с Люк прецениха, че е рисковано да местят Айра. Екипът за спешни случаи и линейката обаче се забавиха и дори когато най-после дойдоха, стана ясно, че няма безопасен начин да го извадят от колата и да го изкачат с носилка по стръмнината. Щяха да са им необходими три пъти повече хора и даже тогава пак нямаше да е лесно.

Накрая извикаха влекач и спасителната операция се забави още повече. Камионът пристигна, паркира на най-подходящото място, спуснаха метално въже с кука и го закачиха за задната броня на колата. Хората от екипа за спешни случаи овързаха Айра с предпазните колани, за да намалят друсането. После влекачът издърпа бавно колата на шосето.

Докато Люк отговаряше на въпросите на полицая, София остана до стареца. Парамедиците го качиха на носилка, сложиха му кислородна маска и линейката потегли.

След няколко минути Люк и София останаха сами. Той я прегърна и тя се сгуши в обятията му да почерпи сили от него. Внезапно обаче си спомни, че писмото е останало в джоба й.

Два часа по-късно седяха в претъпканата чакалня на отделението за спешна помощ в местната болница. Люк я държеше за едната ръка, а в другата тя стискаше писмото и току поглеждаше буквите, изписани с трепереща ръка, и се питаше защо съобщи името си на медицинската сестра и помоли да я уведомят за състоянието на Айра, вместо да й даде писмото и да продължат към Уинстън-Сейлъм.

Спомни си обаче лицето на Айра и колко държеше да намерят писмото. Писмото не биваше да се изгуби в болничния хаос. Искаше да го даде на лекаря или още по-добре — на самия Айра.

Така поне си казваше. Знаеше само, че умиротвореното лице на стареца я накара да се запита в какви мисли или сънища се е унесъл. Беше чудо, че на тази възраст е оцелял с такива рани. Още по-чудно й се струваше, че досега нито един приятел или роднина не се е втурнал разтревожен в спешното отделение. Айра беше в съзнание, което означаваше, че би могъл да каже на лекарите да се обадят на някого. Къде бяха близките му тогава? Защо още ги нямаше? В такъв момент човекът се нуждаеше от подкрепа повече от всякога и…

Люк се помести, прекъсвайки размишленията й.

— Нали знаеш, че вероятно няма да ни позволят да го видим? — попита я.

— Знам — кимна тя. — Но искам да разбера как е.

— Защо?

Тя погледна писмото.

— Не знам.

След още четирийсет минути един лекар влезе в чакалнята, отиде първо до рецепцията и после, след като медицинската сестра ги посочи, тръгна към тях. Люк и София станаха.

— Аз съм доктор Дилън — представи се. — Казаха ми, че искате да видите господин Левинсън.

— Айра? — уточни София.

— Вие сте го намерили, нали?

— Да.

— А защо се интересувате от състоянието му?

София аха да му каже за писмото, но замълча. Люк усети объркването й и отвърна:

— Искаме просто да разберем дали е добре.

— За съжаление нямам право да обсъждам състоянието му, щом не сте роднини.

— Но той е добре, нали?

Лекарят ги изгледа изпитателно.

— Не би трябвало да сте тук. Радвам се, че сте го открили и сте извикали линейка, но нямате повече задължения. Не го познавате. — София гледаше лекаря, усетила, че се кани да каже още нещо. Той въздъхна и продължи: — Не знам какво става тук, но щом господин Левинсън чу, че сте дошли, поиска да ви види. Нямам право да ви уведомявам какво е състоянието му, но ще ви помоля да не се застоявате дълго.

Айра изглеждаше още по-дребен, отколкото й се стори в колата, сякаш се е смалил за няколко часа. Лежеше в повдигнато болнично легло със зейнала уста, с изпити скули. От ръката му излизаха тръбички на система. Машината до леглото му бипкаше в ритъма на сърцето му.

— Побързайте — предупреди ги лекарят и Люк кимна.

София пристъпи колебливо към леглото. Забеляза как Люк дръпва стола, опрян до стената, плъзва го към нея и отстъпва назад. София седна до стареца и се приведе към лицето му.

— Тук сме, Айра. Донесох ти писмото.

Показа му го и той си пое тежко дъх. Обърна бавно глава и погледът му се насочи първо към писмото, а после към нея.

— Рут…

— Да. Писмото ти до Рут. Ще го оставя до теб…

Той се втренчи неразбиращо в нея. Лицето му омекна. Той размърда леко ръка и София инстинктивно я улови.

— Рут — каза той и в очите му просветнаха сълзи. — Моя сладка Рут…

— Съжалявам. Не съм Рут — каза тихо тя. — Казвам се София. Ние ви намерихме днес.

Той примигна, после примигна отново, явно объркан.

— Рут?

Умолителният му тон я трогна до сълзи.

— Не… — каза тихо тя.

Ръката му трепна и се помести към писмото. Тя разбра какво иска и плъзна писмото към него. Той го взе, вдигна го, сякаш е огромна тежест, и го побутна към ръката й. Едва тогава тя забеляза сълзите в очите му. Айра проговори с по-силен глас и за пръв път думите му прозвучаха отчетливо:

— Моля те.

Тя взе писмото.

— Искаш да го прочета? Писмото, което си написал на съпругата си?

Очите му срещнаха нейните и една сълза се търкулна по изпитата му буза.

— Моля те, Рут. Прочети го.

Той издиша бавно, сякаш усилието да говори го е изтощило. София се обърна към Люк, чудейки се какво да направи. Той й посочи писмото.

— Прочети го, Рут — каза й. — Това иска да направиш. Прочети го на глас, за да го чуе.

София се втренчи в писмото. Струваше й се нередно. Айра беше объркан. Писмото бе лично. Рут трябваше да го прочете, не тя…

— Моля те — прошепна Айра, сякаш прочел мислите й.

С разтреперани пръсти София огледа плика и накрая счупи печата. Писмото се състоеше само от една страница, изписана със същия неравен почерк, с който бе надписан пликът. Все още нерешително, тя поднесе писмото към светлината. И зачете бавно:

София спря да чете и погледна към Айра. Устните му се бяха свили, по набръчканото му лице продължаваха да се стичат сълзи. Тя се постара да запази самообладание, но гласът й пресекваше:

Със замъглени от сълзите очи София видя как по лицето на Айра се изписва неземно спокойствие. Тя прибра бавно писмото в плика и внимателно го остави в ръката му. Лекарят вече стоеше пред вратата и София разбра, че е време да си вървят. Стана, Люк върна стола до стената и хвана ръката й. Айра отпусна глава върху възглавницата, отвори уста и задиша тежко и на пресекулки. София погледна лекаря, който бързаше към леглото му. Погледна за последно крехката фигура на стареца, и двамата с Люк излязоха в коридора, и най-сетне поеха към дома.