Най-дългото пътуване

12. Люк

Край арената в Ноксвил, където Люк беше яздил преди шест години, трибуните вече бяха почти пълни. Той изпита познатия прилив на адреналин, светът внезапно се смали. Чу смътно как говорителят изрежда възходите и паденията в кариерата му, усети как тълпата стихна.

Не се чувстваше готов. Ръцете му трепереха, страхът се надигаше в гърлото му и му пречеше да се съсредоточи. Под него бикът, Кросхеър, се мяташе и риеше с копита, принуждавайки го да се върне към неизбежността. Другите каубои държаха здраво въжето под него, докато Люк наместваше ремъците — самоубийствените приспособления, които използваше, откакто бе започнал да се състезава; същите, с които язди и Биг Агли Критър. Кросхеър ритна заграждението и се приведе рязко напред. Каубоите опънаха по-силно въжето. Кросхеър се лашна настрани и Люк бързо намести крака в стремената.

— Готово — кимна.

Отвориха преградата към арената, бикът сниши глава и се спусна напред със свиреп отскок. Задните му крака отскочиха нагоре. Вдигнал ръка, Люк се постара да запази равновесие. Кросхеър се завъртя наляво, но Люк предусети движението и се задържа върху гърба му. Бикът се закова за кратко на място и после смени посоката. Този път успя да изненада Люк и той залитна, но не падна. Мускулите на ръцете му се напрегнаха. Кросхеър започна отново да се върти в кръг точно когато прозвуча гонгът. Люк разкопча ремъците и скочи от гърба му. Приземи се на ръце и крака, изправи се светкавично и тръгна към огражденията, без да се обръща назад. Когато седна на трибуната, вече извеждаха Кросхеър от арената. Докато чакаше да чуе резултата си, усещаше как адреналинът бавно се оттича от тялото му. Тълпата нададе рев, щом съобщиха точките му — 81, недостатъчно за първите четири места, но достатъчно да остане в надпреварата.

Дори след като си поотдъхна, няколко минути се пита дали ще съумее да язди отново, почти парализиран от страх. Следващият бик долови напрежението му и го изхвърли от гърба си през първата половина от ездата. Докато летеше, паниката едва не го обезсили. Приземи се на едно коляно и усети остра болка под капачката, преди да се претърколи на една страна. Зави му се свят, но инстинктът му помогна пак да се измъкне невредим.

Първият му резултат го класира между първите петнайсет, колкото да язди и във финалите и да завърши на девето място.

Веднага написа съобщение на майка си, качи се в пикапа и отпътува. Върна се в ранчото малко след четири сутринта. Видя лампите в главната къща да светят и предположи, че майка му или е станала рано, или — най-вероятно — изобщо не си е лягала.

Написа й още едно съобщение и изключи двигателя, без да очаква отговор.

Както обикновено не го получи.

На сутринта, след два часа неспокоен сън, Люк докуцука до главната къща. Майка му тъкмо приготвяше закуската. Апетитно ухание на яйца с наденички и палачинки изпълваше кухнята.

— Здрасти, мамо — поздрави я той и си взе чаша за кафето.

Стараеше се да прикрива накуцването, докато вървеше, и си мислеше, че ще му трябват поне две чаши кафе да преглътне нурофена, който стискаше в шепа.

Майка му го погледна изпитателно.

— Май си пострадал — отбеляза, по-скоро загрижено, отколкото ядосано, както очакваше той.

— Нищо особено. — Люк се облегна на плота, напомняйки си да не показва, че го боли. — Коляното ми се поду малко, докато карах към къщи, това е всичко. Ще се оправи бързо.

Майка му сви устни.

— Добре — кимна накрая, свали тигана от печката и за пръв път от седмици прегърна Люк. Прегръдката продължи по-дълго от обикновено, сякаш се опитваше да навакса изгубеното време. Когато се отдръпна, забеляза тъмните кръгове под очите й и разбра, че и тя не е спала. Потупа го по гърдите. — Сядай, аз ще ти сервирам закуската.

Люк тръгна бавно към масата, за да не разлее кафето. Когато изпъна крак под масата, за да се понамести, майка му сложи чинията му и каната с кафе на масата и седна до него. В нейната чиния имаше точно два пъти по-малко храна, отколкото в неговата.

— Знаех, че ще се прибереш късно. Нахраних животните и проверих стадото.

Както обикновено не си призна, че го е чакала, а и никога не би се оплакала.

— Благодаря — каза той. — Колко души дойдоха вчера?

— Към двеста, но следобед валя и днес сигурно ще са повече.

— Остана ли нещо за зареждане?

Тя кимна.

— Хосе отхвърли част от работата, преди да се прибере вкъщи, но сигурно ще ни трябват още тикви.

Люк започна да се храни.

— Бикът ме хвърли — обади се след малко. — Така си нараних коляното. Приземих се лошо.

Майка му почука с вилица по чинията си и отвърна:

— Знам.

— Откъде?

— От Лиз, момичето от офиса на арената. Разказа ми какво е станало. Отдавна се познаваме, забрави ли?

Той се изненада и отначало не знаеше какво да каже. Лапна парче наденица и задъвка, обмисляйки как да смени темата.

— Преди да тръгна, споменах, че София ще ни гостува…

— За вечеря — кимна майка му. — Реших да изпека пай с боровинки за десерт.

— Не е необходимо.

— Вече съм го направила.

Тя посочи с вилицата към плота. В ъгъла, между шкафовете, той забеляза любимата й керамична тава, по чиито стени се бяха стекли струйки боровинков сироп.

— Кога успя?

— Снощи — отвърна тя. — Остана ми малко време, след като клиентите се разотидоха. Искаш ли да сготвя яхния?

— Не, ще изпека пържоли.

— А за гарнитура — картофено пюре и грах — додаде тя. — Ще направя и салата.

— Не е необходимо — повтори той.

— Необходимо е, разбира се. Тя ни е гостенка. А и съм опитвала твоето пюре. Ако искаш да дойде пак, по-добре аз да го направя.

Той се усмихна. Едва сега забеляза, че майка му е разтребила и почистила кухнята. Сигурно и къщата.

— Благодаря — каза. — Не се отнасяй прекалено строго с нея.

— Не съм строга. И стой изправен, когато разговаряш с мен.

Той се засмя:

— Значи най-после ми прости?

— Нищо подобно — поклати глава тя. — Ядосана съм, че участва в състезанията, но сезонът свърши. Очаквам да се вразумиш до януари. Случва се да сглупиш, но се надявам, че съм те възпитала да не постъпваш глупаво през цялото време.

Той не отговори, за да не предизвика разправия.

— София ще ти хареса — смени темата.

— Предполагам. Понеже е първото момиче, което каниш тук.

— Ейнджи също идваше.

— Тя е омъжена. А и тогава бяхте деца. Не се брои.

— Не бях дете. Завършвах гимназия.

— Именно.

Той си отряза парче от палачинката и го натопи в сиропа.

— Мисля, че грешиш, но се радвам, че си говорим отново.

Тя си взе от яйцата.

— И аз.

За Люк денят необяснимо как се отличаваше от другите. Обикновено след закуска веднага се залавяше за работа, като отмяташе задачите една по една. Някои не търпяха отлагане — да приготви тиквите например, преди клиентите да започнат да пристигат, или да нагледа болно животно.

Времето до обяд винаги минаваше неусетно. Както и следобед. През повечето дни влизаше за вечеря в къщата с чувството, че не е успял да довърши това или онова, питайки се как са отлетели часовете.

Днешният ден не обещаваше да е по-различен. Както бе предсказала майка му, в ранчото се стекоха повече хора, отколкото в събота. Коли, пикапи и миниванове се редяха от двете страни на алеята чак до главното шосе. Навсякъде щъкаха деца. Въпреки болката в коляното той носеше тикви, помагаше на родителите да намерят децата си в лабиринта и надуваше балони с хелий. Балоните бяха новост тази година, както и хотдогът, чипсът и колата, които предлагаше майка му. Люк обаче не спираше да мисли за София и току си поглеждаше часовника, убеден, че са минали часове, а се оказваше, че са изтекли едва двайсетина минути.

Искаше да я види отново. В петък и събота й се обади и всеки път изтръпваше, докато тя му отговори. Знаеше какво изпитва към нея; проблемът бе, че не беше сигурен дали тя чувства същото. Преди да набере телефонния й номер, го обземаше страх гласът й да не прозвучи равнодушно. Опасенията му не се оправдаваха, но след като разговорът приключеше, той си го преповтаряше, измъчван от съмнения за истинските й чувства.

По-странно нещо не бе преживявал. Не беше вятърничав тийнейджър. Всъщност не помнеше някога да е бил такъв и за пръв път в живота си се чувстваше безпомощен. Знаеше единствено, че иска да е с нея и очаква с нетърпение да дойде време за вечеря.