Най-дългото пътуване

33. Люк

Люк стоеше като вкаменен. В залата се бе възцарила гробна тишина. Няколко минути бяха необходими на присъстващите да осъзнаят думите на Айра.

„Сандърс сигурно се шегува — помисли си Люк. — Или ако не се шегува, сигурно не съм го разбрал правилно. Защото иначе излиза, че получавам цялата колекция? Невъзможно!“

Лицата на хората наоколо сякаш отразяваха като в огледало мислите му — смаяни, намръщени, объркани, дори разочаровани.

След това настана хаос. Не полетяха седалки както на футболен стадион, но се разрази овладяната ярост на богатите и самодоволните. Мъж на третия ред в центъра на залата се изправи и заплаши да се обади на адвоката си, друг извика, че са го измамили и също ще се свърже с адвоката си. Трети настоя, че завещанието е подправено.

Бавно, но неизбежно гневът зарази присъстващите. Мнозина скочиха на крака и закрещяха към Сандърс и беловласия джентълмен. В далечния край на залата един триножник падна с трясък на пода, блъснат от възмутен мъж, запътил се към вратата.

После всички се обърнаха към Люк. Той усети яростта, разочарованието, подозрението на тълпата. У някои съзря желание да се възползват от разкрилата се възможност. Привлекателна блондинка в подчертаващ формите й костюм се приближи към него. Последваха я десетки, които разбутваха столовете и се надвикваха един друг.

— Извинете.

— Може ли да поговорим?

— Искам да уговоря среща с вас…

— Какво ще правите с Уорхол?

— Клиентът ми проявява интерес към картините на Раушенберг…

Инстинктивно Люк хвана София и двамата се втурнаха към вратата, преследвани от множеството.

Той блъсна вратата, но се натъкна на шестима охранители, застанали зад две жени и един мъж със значки, че са служители на фирмата, организирала търга. Едната бе красивата брюнетка, която записа името и адреса му и прибра всички банкноти от портфейла му.

— Господин Колинс? — извика му тя. — Казвам се Гейбриъл и работя в „Сотбис“. Подготвихме ви място, където да се усамотите. Очаквахме да настане суматоха и се погрижихме за удобството и сигурността ви. Последвайте ме, моля.

— Бях тръгнал към пикапа…

— Трябва да попълните няколко формуляра. Моля ви… — Тя посочи отсрещния край на коридора.

Люк погледна наближаващата тълпа.

— Да вървим — реши бързо.

Без да изпуска ръката на София, пое след Гейбриъл, заобиколен от трима охранители. Другите трима останаха до вратата да задържат побеснялото множество. Чуваше как му крещят, бомбардирайки го с въпроси.

Имаше сюрреалистичното усещане, че някой му е скроил номер, но недоумяваше каква е целта на тази налудничава шега.

Свърнаха по коридора и минаха през врата, отвеждаща към стълбище. Люк хвърли поглед през рамо и видя, че само двама охранители ги следват. Третият бе останал до вратата.

На втория етаж ги поведоха към двукрила врата. Гейбриъл я отвори и ги покани да влязат.

— Настанете се удобно. Вътре има каталози, освежителни напитки и храна. Сигурна съм, че искате да зададете хиляди въпроси. Уверявам ви, че ще получите отговори на всички.

— Какво става? — попита Люк.

Тя повдигна вежди.

— Вече знаете — отвърна уклончиво, обърна се към София и й подаде ръка. — Извинете, но не чух името ви…

— София… София Данко.

— Значи сте от Словакия? Красива страна. Приятно ми е да се запознаем. — После погледна отново към Люк. — Пред стаята ще поставим охрана, за да не ви безпокои никой. Обмислете всичко и го обсъдете. Оставяме ви насаме за няколко минути да прегледате колекцията си. Устройва ли ви това?

— Предполагам… — заекна Люк. — Но…

— Господин Леман и господин Сандърс ще дойдат след малко.

Сбърчил вежди младият мъж огледа добре обзаведената стая. Канапета и столове бяха подредени около ниска кръгла маса. Върху масата бяха подредени питиета — включително бутилка шампанско в кофичка с лед — и кристален поднос със сандвичи, нарязани плодове и сирена.

До масата лежеше разтвореният каталог.

Зад тях вратата се затвори и двамата останаха сами. Впила очи в каталога, София пристъпи предпазливо към масата и погледна отворената страница.

— Портретът на Рут — прокара леко пръст по репродукцията.

— Това е невъзможно, нали?

Тя погледа още малко картината и после се обърна към Люк с отнесена, блажена усмивка:

— Напротив. Възможно е.

Гейбриъл се върна с господин Сандърс и господин Леман, който водеше търга.

Сандърс се представи, седна и си издуха носа в ленена кърпичка. Отблизо Люк забеляза бръчките и гъстите му вежди. Адвокатът сигурно бе над седемдесетте. Искриците, проблясващи в очите му, обаче го подмладяваха.

— Преди да започнем, ще отговоря на първия и най-очевиден въпрос, който несъмнено си задавате — подхвана той, отпуснал длани върху коленете си. — Има ли уловка? Наистина ли наследявате цялата колекция, защото купихте „Портрета на Рут“? Прав ли съм?

— Да — призна Люк.

След случилото се в залата се чувстваше съвсем объркан. Тази стая… тези хора… сякаш бе попаднал на чужда планета.

— Според условията на завещанието, оставено от Айра Левинсън — продължи адвокатът, — човекът, купил „Портрета на Рут“, получава цялата колекция. Затова бе предложена първа за продан. С други думи, няма уловка. Няма подвеждащи клаузи. Колекцията е ваша.

— Значи мога да ви помоля да я натоварите в пикапа и да я занеса вкъщи? Още сега?

— Да — отговори Сандърс. — Но ще се наложи да отивате и да се връщате няколко пъти. А предвид стойността на голяма част от картините, бих ви препоръчал по-безопасен транспорт.

Люк се втренчи смаяно в него.

— Има обаче един въпрос, който е редно да обмислите.

„Ето я уловката“ — каза си младият мъж.

— Става дума за данъците — обясни Сандърс. — Както вероятно знаете, наследство, надвишаващо определена сума, се облага с данък. Стойността на колекцията надвишава значително тази сума. Тоест, ако не разполагате с достатъчно свободни средства да платите дължимия данък, ще се наложи да продадете част от колекцията. Навярно дори половината. Зависи, разбира се, кои картини ще решите да продадете. Разбирате ли ме?

— Да. Наследих много и трябва да платя данък.

— Именно. Затова, преди да продължим, ще ви попитам дали имате доверен адвокат, с когото бихте желали да се посъветвате. Ако не, аз съм готов да ви препоръчам.

— Нямам адвокат.

Сандърс кимна.

— Подозирах… Твърде млад сте. Това, разбира се, не е проблем. — Извади визитна картичка от джоба си. — Ако се обадите в кантората ми в понеделник сутринта, ще ви дам цял списък. Не сте длъжен, естествено, да изберете адвокат, препоръчан от мен.

Люк огледа визитната картичка.

— Тук пише, че вие също се занимавате с имуществено право.

— Да. В миналото работех в други области, но напоследък се задоволявам с такива дела.

— Значи мога да ви наема?

— Ако желаете. — Сандърс посочи останалите в стаята. — Вече познавате Гейбриъл. Тя е вицепрезидент на отдела за работа с клиенти в „Сотбис“. Искам да ви представя и Дейвид Леман. Той е изпълнителен директор на компанията.

Люк се ръкува с него и след задължителната размяна на любезности Сандърс продължи:

— Както вероятно предполагате, да се организира търгът по този начин представляваше… предизвикателство в доста отношения, включително финансово. Айра Левинсън избра компанията на господин Леман. Не сте длъжен да ползвате услугите му, но той настоя да ви го препоръчам.

Люк огледа лицата наоколо, осъзнавайки бавно действителността.

— Добре — кимна. — Но не мога да взема такова решение, преди да се посъветвам с адвоката си.

— Мъдро решение — одобри Сандърс. — Готови сме да отговорим на всичките ви въпроси, но е необходимо да изберете адвокат възможно най-скоро. Един професионалист ще ви преведе по-леко през този сложен процес — не само по отношение на имуществото. Все пак сега сте невероятно богат човек.

Люк погледна към София и пак се обърна към Сандърс:

— Колко години бяхте адвокат на Айра?

— Над четирийсет — отвърна той с известна тъга.

— И ако наема адвокат, той ще ме представлява, доколкото възможностите му позволяват?

— Понеже сте негов клиент, ще бъде длъжен да го прави.

— Тогава да разрешим въпроса още сега. Как да ви наема? В случай, че искам да разговарям с господин Леман веднага.

— Трябва да ми платите първоначална такса.

— Колко? — Люк сбърчи загрижено чело.

— Един долар засега стига — каза Сандърс.

Люк си пое дълбоко дъх, най-сетне проумял какво всъщност се е случило. Богатството. Ранчото. Животът, който би могъл да има със София.

Извади портфейла си и погледна съдържанието му. Не беше останало много след покупката на портрета — колкото да плати за два галона бензин.

Или по-малко, понеже използва една част, за да наеме Хауи Сандърс.