Най-дългото пътуване

13. София

— Знаеш какво означава това, нали? Вечеря с майка му? — попита многозначително Марша.

Ядеше стафиди — те щяха да са закуската, обядът и вечерята й. Като много момичета в пансиона Марша или спестяваше калории за коктейлите, които ще изпие по-късно, или компенсираше излишните калории от предишната вечер.

София си връзваше косата и се готвеше да излезе.

— Означава, че ще ядем.

— Пак отбягваш темата — отбеляза Марша. — Дори не ми разказа какво сте правили в четвъртък вечерта.

— Обясних ти, че в последния момент решихме да вечеряме в японски ресторант. После отидохме в ранчото.

— Леле! Представих си най-подробно цялата нощ.

— Какво по-точно те интересува? — попита раздразнено другото момиче.

— Всичко. И понеже ти очевидно се опитваш да ме държиш в неведение, ще предположа, че двамата сте се разгорещили…

София закопча шнолата.

— Не сме. И се питам защо си толкова любопитна.

— О, не знам. Вероятно защото прехвърчаш като пеперудка из стаята? Или защото на партито в петък вечерта не изгуби ума и дума дори когато видя Брайън? А на футболния мач каубоят се обади и ти излезе да говориш с него точно когато отборът ни щеше да отбележи гол… Според мен нещата стават сериозни.

— Запознахме се преди една седмица. Няма нищо сериозно.

Приятелката й поклати глава.

— Не ти вярвам. Мисля, че го харесваш повече, отколкото признаваш. Но те предупреждавам, че може би грешиш.

София се обърна към нея. Марша изсипа последните стафиди в шепата си и смачка кутията. Хвърли я към кошчето за отпадъци, но не улучи — както обикновено.

— Току-що си приключила една връзка. Не си се възстановила. Новата ти връзка няма шанс — заяви уверено.

— Възстановила съм се. Отдавна скъсах с Брайън.

— Не толкова отдавна. А и той не се е отказал от теб. Иска да те спечели отново дори след случката в събота.

— Е, и?

— Напомням ти, че Люк е първото момче, с което излизаш след Брайън. Не ти е останало време за равносметка. Още си объркана. Помниш ли как се държеше миналата седмица? Подскачаше, щом зърнеше Брайън. И в това емоционално състояние срещна друг. Такива връзки не се получават, защото не си на себе си. Люк не е Брайън. Разбирам го. Казвам само, че след няколко месеца може би ще искаш нещо повече от „Той не е Брайън“. И ако не внимаваш, ще страдаш. Или ще страда той.

— Отивам на вечеря — възрази София. — Чудо голямо!

— Щом казваш.

Понякога София мразеше съквартирантката си. Както сега, докато пътуваше с колата към ранчото. Последните три дни беше в приповдигнато настроение, дори се забавляваше на партито и на футболния мач. Днес написа значителна част от курсовата си работа за изкуството на Ренесанса, която трябваше да предаде едва във вторник, а после, точно когато предвкусваше най-приятното, Марша си отвори устата и пося налудничавите си идеи в главата й. Знаеше със сигурност, че вече е преодоляла Брайън.

И не само това — радваше се, че са скъсали. От миналата пролет връзката им я караше да се чувства като Джейкъб Марли — призрака от „Коледна песен“, превит под тежестта на веригите, които е изковал през живота си. След като Брайън й изневери за втори път, тя се разочарова, макар да не се сбогува веднага с него. Все още беше влюбена, макар и не сляпо, невинно и всеотдайно. Дълбоко в себе си разбираше, че той няма да се промени, и не сгреши. Когато се разделиха, й се стори, че това всъщност се е случило много отдавна.

Да, после се чувстваше зле. Всеки на нейно място би се измъчвал. Излизаха почти две години; щеше да е странно, ако е безразлична. Ала повече я тревожеха обажданията му, съобщенията, преследването из университета. Не го ли разбираше Марша?

Доволна, че е обмислила всичко, София наближи ранчото с по-леко сърце. Марша говореше врели-некипели. София нямаше емоционални проблеми, а Люк беше симпатично момче, с което тепърва щяха да се опознават. Нямаше да се увлече по него. Дори през ум не й минаваше.

Когато свърна по алеята към ранчото, София още се опитваше да заглуши натрапчивия глас на съквартирантката си. Чудеше се дали да паркира пред къщата на Люк, или да продължи към фермата. Вече притъмняваше и над земята се стелеше лека мъгла. Фаровете бяха включени, но се налагаше да се привежда над кормилото, за да вижда пътя. Караше бавно, питайки се дали кучето ще се появи да я насочи. Не след дълго го забеляза пред колата. Тичаше пред нея и я поглеждаше, докато стигнаха до къщата на Люк. Паркира на същото място като предишния път. Вътре светеше. Зърна младия мъж зад един прозорец — сигурно на кухнята. Докато изключи двигателя и излезе от колата, той вече бе слязъл от верандата и вървеше към нея. Носеше джинси, ботуши и бяла риза с навити до лактите ръкави. Беше без шапка. Тя си пое дълбоко дъх да се успокои и пак й се прииска да не беше говорила с Марша. Дори в тъмнината забеляза, че той се усмихва.

— Здравей! — извика й.

Стигна до нея, приведе се да я целуне и тя долови мирис на шампоан и сапун. Целувката беше кратка — просто поздрав — но той усети колебанието й.

— Нещо те тревожи — отбеляза.

— Всичко е наред — поклати глава тя и му се усмихна, но бързо отмести поглед.

Той помълча и накрая кимна.

— Радвам се, че дойде.

Гледаше я открито, но тя осъзна, че мислите му остават загадка.

— И аз — отвърна.

Той отстъпи крачка назад и пъхна ръка в джоба.

— Написа ли си курсовата работа?

Разстоянието помежду им й помогна да си проясни главата.

— Не цялата, но се получава добре. Как мина денят тук?

— Нормално. Продадохме повечето тикви. Останаха най-хубавите за пай.

Едва сега тя забеляза, че косата му е влажна.

— Какво ще ги правите?

— Мама ще ги консервира и после цяла година ще прави най-вкусните тиквени пайове на света.

— Звучи като нова идея за бизнес.

— Няма начин. Не защото не може, а защото мрази да се застоява в кухнята. Обича да е навън.

— Налага й се.

Известно време никой не проговори и за пръв път откакто се бяха запознали, мълчанието им изглеждаше неловко.

— Да вървим ли? — Той посочи голямата къща. — Преди малко разпалих огъня.

— Хайде — кимна тя.

Запита се дали ще я хване за ръката, но той не го направи. Остави я сама с мислите й, докато заобикаляха горичката. Мъглата се сгъстяваше и пасбищата в далечината не се виждаха. Плевнята приличаше на смътна сянка, а къщата с гостоприемно осветените си прозорци напомняше фенер с блестящи очи.

Чакълът хрущеше под краката им.

— Сега се сетих, че не знам името на майка ти. Госпожа Колинс ли да я наричам?

Въпросът явно го изненада.

— Не знам. Аз я наричам „мамо“.

— Как се казва?

— Линда.

София пробва наум двете обръщения.

— „Госпожа Колинс“ ми се струва по-добре — заключи. — Понеже я виждам за пръв път. Искам да ме хареса.

Той я погледна и за нейна изненада хвана ръката й.

— Ще те хареса.

Преди да успеят да затворят вратата на кухнята, Линда Колинс изключи миксера и погледна първо Люк, после се обърна към София и накрая очите й се спряха пак върху сина й. Остави миксера над купата с картофеното пюре и избърса длани в престилката си. Както бе предвидил Люк, носеше джинси и риза с къси ръкави. Ботушите обаче бяха заменени с удобни обувки. Прошарената й коса бе прибрана на опашка.

— Това ли е младата жена, която криеш от мен?

Тя разпери ръце и поздрави София с лека прегръдка.

— Радвам се да се запознаем. Казвай ми Линда.

Дългите години на открито бяха оставили следи върху лицето й, но кожата й не беше толкова обветрена, колкото очакваше София. Прегръдката й излъчваше сила, несъмнено придобита от физическата работа.

— Приятно ми е. Казвам се София.

— Хубаво е, че Люк най-сетне се реши да те доведе у дома — усмихна се Линда. — Притесних се, да не би да се срамува от старата си майка.

— Знаеш, че не е вярно — възрази Люк, а майка му намигна на София и го прегърна.

— Защо не отидеш да изпечеш месото? Мариновано е в хладилника. А през това време ние със София ще се опознаем.

— Добре. Но не забравяй, че ми обеща да се отнасяш мило с нея.

— Не разбирам защо го казваш — усмихна се тя. — Аз съм най-сговорчивият човек на света! Да ти донеса ли нещо за пиене? Сварих чай.

— Чудесно — кимна София. — Благодаря.

Люк я изгледа окуражително и излезе на верандата. Линда й подаде чашата с чая. Нейната остана на плота. Тя се върна до печката и отвори буркан със зелен грах, който сигурно беше от градината й.

Линда изсипа граха в тигана и добави сол, черен пипер и масло.

— Люк спомена, че учиш в „Уейк Форест“…

— Тази година завършвам.

— Откъде си? Изглежда не си оттук.

Попита я също като Люк през нощта, когато се запознаха. София й описа накратко живота си, а Линда й разказа за ранчото. Разговорът им потече гладко както разговорите с Люк. Линда й обясни, че със сина си си поделят задълженията в ранчото и двамата умеят да вършат всичко, но тя води счетоводството и готви, докато Люк поема повечето работа на открито и ремонтите на машините — не по нейно настояване, а защото сам го предпочита.

Той влезе в кухнята, наля си чаша чай и се върна на верандата да доизпече месото.

— Понякога съжалявам, че не учих в колеж — продължи домакинята.

— Какво би искала да учиш?

— Счетоводство, агрономство, животновъдство… Учех сама и допусках много грешки.

— На мен ми се струва, че се справяш добре — отбеляза София.

Линда не отговори. Вдигна чашата си и отпи.

— Спомена, че имаш по-малки сестри?

— Три — уточни момичето.

— Колко са големи?

— На деветнайсет и на седемнайсет.

— Близначки?

— Мама казва, че й стигали две деца, но татко искал момче, та опитали още веднъж. Кълне се, че щяла да получи сърдечен удар, когато лекарят й съобщил новината.

— Сигурно е било забавно да израснеш в многолюдна къща.

— По-точно в апартамент. И досега живеем там. Но да, беше забавно, макар и малко шумно понякога. Липсва ми сестра ми Александра. С нея спяхме в една стая, докато не заминах в колежа.

— Значи сте близки.

— Да — кимна София.

Линда се взря изпитателно в нея, както понякога я поглеждаше Люк.

— Но?

— Но… сега е различно. Винаги ще бъдем близки, но откакто дойдох в „Уейк“, всичко се промени. Александра учи в „Рутгърс“, но се прибира у дома през две-три седмици, а Бранка и Далена са в гимназията и помагат в закусвалнята. Аз съм тук по осем месеца годишно. Прибирам се през лятото, но докато се приспособим отново един към друг, става време да се връщам. — Тя прокара нокът по издраскания плот на масата. — Не знам как ще се вписвам занапред в живота им. След няколко месеца завършвам и ако не си намеря работа в Ню Йорк или в Ню Джърси, едва ли ще се прибирам често у дома. И какво ще стане тогава?

София усети втренчения поглед на другата жена и осъзна, че за пръв път разкрива пред някого опасенията си. Недоумяваше защо. Дали защото разговорът с Марша я разтревожи? Или защото смяташе, че може да се довери на Линда? Още щом изрече думите, проумя, че отдавна е искала да сподели с някого, който да я разбере.

Линда се приведе напред и я потупа по ръката.

— Трудно е, но имай предвид, че това се случва в почти всяко семейство. Децата заживяват самостоятелно, животът разделя братята и сестрите. След известно време обаче пак се сближават. Така стана и с Дрейк и брат му…

— Дрейк?

— Съпругът ми. Бащата на Люк. Беше близък с брат си, но докато пътуваше из страната, за да участва в състезания, двамата се виждаха рядко. По-късно обаче, щом Дрейк се отказа от турнирите, се сближиха отново. Семейството си остава семейство дори когато не е наблизо. Ще намериш начин да поддържаш връзка с тях. Особено щом осъзнаваш колко е важно.

— Да — кимна София.

Линда въздъхна.

— Винаги съм искала да имам братя и сестри — призна. — Представях си колко ще е весело. Да има с кого да играеш, с кого да си говориш. Все разпитвах мама, а тя отговаряше: „Ще видим“. Когато пораснах, разбрах, че е имала няколко спонтанни аборта и… — Тя замълча, прочисти гърло и продължи: — Просто не е могла да роди повече деца. Понякога животът не се съобразява с желанията ни.

Докато я слушаше, на София й се стори, че и Линда е преживяла същото. Тя обаче бутна стола си назад, очевидно приключила темата.

— Ще нарежа домати за салатата. Люк сигурно ще донесе месото всеки момент.

— Да ти помогна ли?

— Подреди масата, ако искаш — предложи й. — Чиниите са ей там, а приборите — в онова чекмедже — посочи й тя.

София ги извади и ги подреди на масата. Линда наряза домати и краставици и накъса маруля в пъстра купа. Люк се върна с месото и остави подноса върху масата.

— Трябва да престоят няколко минути — обяви той.

— Точно навреме — похвали го майка му. — Ще сложа картофите и граха в купи и вечерята е готова.

Той седна.

— Какво обсъждахте вие? Отвън изглеждахте, сякаш водите сериозен разговор.

— Говорехме за теб — отговори майка му и се обърна, стиснала по една купа във всяка ръка.

— Едва ли. Не съм толкова интересен.

— Винаги има надежда — отвърна Линда и София се разсмя.

Вечерята мина спокойно. Смееха се и си разказваха истории. София ги запозна с гротескния живот в пансиона, включително с факта, че се наложило да сменят водопровода, защото много момичета страдали от булимия, а стомашният сок разяждал тръбите. Люк им разказа няколко цветисти истории от турнирите — например за безименен приятел, който свалил жена на бара, но жената се оказала… не точно такава, каквато си я представял. Линда й описа детството на Люк и лудориите му в гимназията, които не й се сториха особено скандални. Като мнозина гимназисти и той си навличал неприятности, но също така всяка година печелел щатския шампионат по борба и родеото. Нищо чудно, че Брайън не бе успял да го уплаши.

София ги наблюдаваше и ги слушаше и минута след минута предупрежденията на Марша й се струваха все по-неоснователни. Вечерята с Линда и Люк й напомни непринудената атмосфера в дома й — съвсем различна от сложните социални порядки в „Уейк“.

Накрая Линда сервира пая с боровинки и на София й се стори, че по-вкусно нещо не е опитвала през живота си. После тримата разтребиха кухнята. Люк изми чиниите, София ги избърса, а Линда опакова останалата храна и я прибра в хладилника — познат ритуал, който я накара да се замисли за семейството си и за пръв път да се запита как ли щяха да възприемат родителите й Люк.

На сбогуване София и Люк прегърнаха Линда. София пак усети колко жилави са ръцете й, а когато се отдръпна, по-възрастната жена й намигна.

— Знам, че ще се отбиеш на гости и у Люк, но не забравяй, че утре си на лекции. Не бива да си лягаш късно. А и Люк трябва да става рано.

— Винаги ставам рано — каза той.

— Тази сутрин се успа — отбеляза майка му и отново се обърна към София: — Радвам се, че се запознахме. Надявам се да дойдеш пак.

— Разбира се — кимна момичето.

Когато София и Люк излязоха навън, обвитото в мъгла ранчо приличаше на приказна картина. Дъхът на София излиташе на пухкави облачета. Тя хвана Люк под ръка и двамата тръгнаха към къщата му.

— Майка ти ми харесва. Не си я представях така.

— Как си я представяше?

— Мислех, че ще се уплаша от нея. Или че ще се държи хладно. Не познавам много хора, които цял ден работят със счупена китка.

— Показа ти най-доброто си лице — обясни Люк. — Повярвай ми, невинаги е такава.

— Когато ти е ядосана ли например?

— Да — призна той. — И не само. Към снабдителите и търговците на добитък е направо безпощадна.

— Така твърдиш ти. Според мен е сърдечна, умна и забавна.

— Радвам се. И тя те хареса. Личеше си.

— Как?

— Не те разплака.

Тя го удари с лакът.

— Отнасяй се с уважение към майка си или ще се върна да й кажа какво говориш за нея.

— Винаги се отнасям добре с нея.

— Невинаги — възрази тя с полушеговит, полуназидателен тон. — Иначе нямаше да ти се сърди.

Когато стигнаха до дома му, той я покани за пръв път да влезе. Клекна пред камината в дневната, където бяха натрупани дърва и подпалки, взе кибритена кутия и се зае да запали огъня.

София огледа стаята. Мебелите бяха доста несъвместими. Пред ниските модерни канапета от кафява кожа се мъдреше груба ниска масичка върху постелка от говежда кожа. Върху разностилни масички в ъглите бяха поставени еднакви лампи от ковано желязо. Стаята изглеждаше практична и непретенциозна, без трофеи и грамоти. Забеляза няколко снимки на Люк върху бикове, но те се губеха сред по-традиционните фотографии: на майка му и баща му, снимани очевидно на семеен юбилей, на Люк като малък и баща му, вдигнал току-що уловена риба, на майка му, широко усмихната до един от конете си.

Кухнята не се виждаше цялата. И тук като в голямата къща имаше маса по средата, но шкафовете и плотовете от явор изглеждаха нови. В срещуположната посока къс коридор отвеждаше от дневната към банята и вероятно към спалните.

Огънят се разгоря, Люк се изправи и изтри длани в джинсите си.

— Как ти се струва?

Тя застана до камината.

— Приятно и топло.

Останаха пред огъня да се посгреят, а после седнаха на канапето. Люк я погледна.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

Той се поколеба.

— Как се чувстваш?

— Добре. Защо?

— Не знам. Отначало ми се стори разтревожена.

София замълча, не знаеше дали да отговори или не. Накрая си каза: „Защо пък не?“. Хвана го за китката и вдигна ръката му. Той разбра какво иска и я прегърна. Тя се облегна на рамото му и призна:

— Марша ми каза нещо…

— За мен?

— Не. По-скоро за мен. Мисли, че прибързваме, защото аз не съм готова емоционално за това.

Той се приведе да я погледне.

— Права ли е според теб?

— Нямам представа. Това е нещо ново за мен.

Той се засмя, прегърна я по-силно и я целуна по косата.

— Ако така ще ти олекне, знай, че и за мен е ново.

Минутите се нижеха, те седяха пред камината и разговаряха тихо. От време на време някое дърво изпукваше и вдигаше фонтан от искри, обливайки стаята в уютна мека светлина.

София си мислеше, че с Люк се чувства не само спокойна, но и на правилното място. С него можеше да бъде себе си, да му каже всичко и той да я разбере. Сгушена до Люк, се удивляваше колко естествена е близостта им.

С Брайън не беше така. С него винаги се притесняваше, че не оправдава очакванията му; и по-зле — понякога се съмняваше дали изобщо го познава. Усещаше, че той носи някаква маска, отвъд която тя не успяваше да прогледне. Предполагаше, че вината е у нея, защото несъзнателно издига бариера помежду им. С Люк обаче не беше така. Имаше чувството, че го е познавала цял живот, а лекотата, с която общуваха, й показа какво й е липсвало с Брайън.

Стоплена от огъня, тя постепенно забравяше думите на Марша. Прибързано или не, Люк й харесваше. Наслаждаваше се на всяка минута с него. Не беше влюбена, ала облегната на рамото му, усещайки мекия полъх на дъха му, си представяше със странна лекота как в чувствата й постепенно настъпва промяна.

По-късно, когато отидоха в кухнята да изрежат тиквата й, съжали, че наближава краят на вечерта. Застана до Люк, който бавно, но уверено вдъхваше живот на фенера й, дълбаейки по-сложни фигури от онези, които тя правеше като дете. На плота имаше ножове с различни размери, всеки със специално предназначение, и тя наблюдаваше съсредоточено как Люк изрязва усмихнатата уста на тиквата, оформяйки устни и зъби. От време на време той се отдръпваше назад да огледа творението си. След устата се залови с очите — изряза кората, очерта ирисите и внимателно довърши останалото. Разкриви лице и бръкна в тиквата да извади изрязаните парчета.

— Ама че е лигаво! — промърмори и тя се засмя.

Той й подаде ножа и я попита дали иска да продължи нататък. Показа й къде да реже и от топлината на тялото му, притиснато до нейното, ръцете й се разтрепериха. Издокара криво-ляво носа, но едната вежда се получи по-извита от другата, придавайки налудничаво изражение на тиквеното лице.

Когато приключиха, Люк сложи малка свещ в тиквата, запали я и я изнесе на верандата. Седнаха на люлеещите се столове и пак заговориха тихо под одобрителния поглед на светещата тиква. Люк премести стола си до нейния и тя си представи как двамата седят един до друг още хиляди нощи като тази. По-късно, докато той я изпращаше до колата, й се стори, че той си е представял същото. Люк остави тиквата на предната седалка и прегърна София. Тя долови желанието, изписало се по лицето му; усещаше колко му се иска да остане, а когато устните им се сляха, разбра, че и на нея й се иска да остане. Но тази нощ още не беше готова за това. В последната му жадна целувка обаче трептеше обещание за бъдеще, което вече очакваше с нетърпение.