Най-дългото пътуване

22. София

— И ти препусна и си тръгна? — попита Марша.

— Не знаех какво друго да направя — отвърна София. Приятелката й седеше на леглото до нея. — Ядосах се, не исках да го виждам.

— Ммм… И аз бих се ядосала — отвърна Марша с прекалено съчувствен тон. — Така де… и двете знаем колко необходими са за съвременното общество специалистите по история на изкуството. Ако това не е сериозна отговорност, здраве му кажи.

София се намръщи.

— Млъкни!

Марша не я чу.

— Особено ако още не са си намерили платена работа.

— Млъкни!

— Шегувам се — побутна я Марша с лакът.

— Е, не ми е до шегички!

— О, стига! Вече се бях примирила, че цял ден ще съм сама. И през нощта.

— Опитвам се да говоря с теб!

— Знам. Липсваха ми разговорите ни. Не сме разговаряли от цяла вечност.

— И няма да разговаряме повече, ако продължаваш в същия дух. Усложняваш положението!

— Какво искаш да направя?

— Искам да ме изслушаш. Да ми помогнеш да проумея какво става.

— Слушам те. Чух всичко, което ми каза.

— И?

— Честно казано, радвам се, че най-после се посдърпахте. Според мен във всяка зряла връзка има спорове. Иначе е меден месец. Все пак човек не знае колко силни са чувствата му, докато не го подложи на изпитание. — Тя й намигна. — Чела съм го някъде.

— Чела си го?

— И е вярно. Преодолеете ли го, ще скрепите отношенията си. А и сексът за сдобряване е страхотен.

София се намръщи.

— Винаги стигаш до секса.

— Невинаги. Но щом става дума за Люк? — Тя се ухили похотливо. — На твое място щях да побързам да се сдобрим. Той е привлекателен мъж.

— Не сменяй темата! Трябва да ми помогнеш!

— Какво мислиш, че правя?

— Опитваш се да ме ядосаш.

Марша я погледна сериозно.

— Знаеш ли? Подозирам, че Люк се притеснява какво ще се случи с вас. Ще пътува през повечето уикенди, а преди да се усетиш, ти ще се дипломираш и ще заминеш нанякъде. Вероятно започва да се подготвя за този момент.

Може би. Звучеше правдоподобно, но…

— Не е само това — поклати глава тя. — Никога не се е държал така. Има нещо друго.

— Всичко ли ми каза?

„Може да изгуби ранчото“. Не го каза на Марша и не смяташе да й го казва. Люк й се довери и тя нямаше да го подведе.

— Иска да язди добре и се чувства напрегнат — обясни на приятелката си.

— Ето го отговора — кимна Марша. — Напрегнат е, а ти му натякваш да не мисли за това. Заел е защитна позиция и си е изпуснал нервите, защото е сметнал, че ти е безразлично какво преживява.

„Може би“ — помисли си София.

— Повярвай ми — продължи Марша. — Сигурно вече съжалява. Обзалагам се, че всеки момент ще ти се обади да се извини.

Не се обади. Нито тази вечер, нито на другия ден, нито на следващия. Във вторник София току поглеждаше телефона да провери дали е написал съобщение. Питаше се дали да не му се обади. Ходеше на лекции и си водеше записки, но почти не помнеше какво са говорили професорите й.

Между лекциите сновеше между сградите и обмисляше думите на Марша. Звучаха смислено, но не успяваше да се отърси от спомена за… какво? Гневът на Люк? Враждебността му? Не беше сигурна дали тълкува правилно поведението му, но определено бе почувствала, че той се опитва да я отблъсне.

Защо досега всичко бе лесно и естествено, а се промени толкова бързо?

Имаше нещо необяснимо. Реши да му се обади и да си изясни положението. По тона на Люк щеше веднага да разбере дали се тревожи излишно, или наистина нещо се е объркало.

Бръкна в чантата си и извади телефона, но преди да набере номера на Люк, погледна към вътрешния двор на университета, където цареше познатото оживление. Студенти с раници, на велосипеди, сновящи напред-назад. Под едно дърво в далечината се бяха усамотили момче и момиче. Обичайна гледка, но нещо в сцената привлече вниманието й и тя се взря в двойката. Те се смееха, доближили глави. Момичето галеше ръката на момчето. Дори отдалеч личеше как помежду им прехвърчат искри. Познаваше и двамата. И несъмнено не ставаше дума за близко приятелство — предположение, потвърдено от целувката им.

София не беше в състояние да откъсне очи от тях. Тялото й се изопна като струна.

Доколкото знаеше, той не беше идвал в пансиона. Не беше чувала да споменават имената им заедно. Нещо почти невъзможно в кампус, където няма тайни. Което означаваше, че двамата криеха връзката си — не само от нея, но и от всички.

Невероятно! Марша и Брайън!

Съквартирантката й не би й го причинила, нали? Особено след като знаеше как постъпи Брайън с нея.

Хвърляйки поглед назад обаче, София си спомни, че през изминалите седмици Марша го спомена на няколко пъти… И призна, че продължава да разговаря с него. Какво бе казала Марша за Брайън? „Той е забавен, красив и богат. Какво повече може да се желае?“ Да не споменаваме, че „й беше хвърлил око“, както Марша обичаше да се изразява, преди София да излезе на сцената.

Разбираше, че би трябвало да й е все едно. Не искаше да има нищо общо с Брайън. Бяха се разделили отдавна. Съквартирантката й имаше право да бъде с него, щом желае. Ала когато Марша погледна към нея, в очите на София избликнаха необясними сълзи.

— Щях да ти кажа — оправда се гузно Марша.

Бяха в стаята си и София стоеше до прозореца, скръстила ръце.

— Откога се виждате? — попита, полагайки усилия да говори спокойно.

— Отскоро — отвърна Марша. — Той дойде на гости у дома през коледната ваканция и…

— Забрави ли колко ме нарани Брайън? — Гласът й пресекна. — Нали беше най-добрата ми приятелка!

— Не го направих нарочно…

— Но го направи.

— Нямаше те всяка седмица. Виждах го на партитата. Разговаряхме. Обикновено за теб…

— Значи аз съм виновна?

— Не — поклати глава другото момиче. — Никой не е виновен. Не очаквах да стане така. Но колкото повече разговаряхме и се опознавахме…

София се обърна да я прекъсне. Стомахът я присви, принуждавайки я да сбърчи лице от болка. Опита се да запази самообладание във възцарилата се тишина.

— Трябваше да ми кажеш.

— Казах ти. Споменах, че разговаряме. Намекнах, че сме приятели. Допреди няколко седмици бяхме само приятели. Кълна се.

София погледна в очите най-добрата си приятелка. Чувстваше се омерзена.

— Това е… неправилно в много отношения.

— Мислех, че вече не го обичаш — промърмори Марша.

Тя се вбеси.

— Не го обичам! Не искам да имам нищо общо с него. Но става дума за нас. За мен и теб! Ти спиш с бившия ми приятел! — Отметна косата си назад. — Марша, приятелките не си погаждат такива номера. Как изобщо оправдаваш постъпката си?

— Приятелка съм ти — каза тихо тя. — Няма да го водя в стаята, когато и ти си тук…

София почти не я чуваше.

— Ще те излъже, нали знаеш? Както излъга мен.

Марша поклати енергично глава.

— Променил се е. Знам, че няма да повярваш, но е истина.

При тези думи София разбра, че трябва да излезе. Тръгна към вратата и грабна чантата си от бюрото. Обърна се на прага.

— Брайън не се е променил — отсече уверено. — Гарантирам ти го.

Навикът и отчаянието я насочиха към ранчото. Както винаги Люк излезе на верандата, когато тя излизаше от колата. Дори отдалеч разбра, че нещо не е наред, и макар да не бяха се чували от дни, я посрещна с широко разтворени обятия.

София се сгуши в ръцете му и дълго плака.

— Не знам какво да правя — каза тя, облегната на гърдите му. — Не че мога да я спра…

Люк я бе прегърнал и двамата се взираха в огъня. Беше я изслушал търпеливо. От време на време се съгласяваше с нея, но най-вече я утешаваше с мълчаливото си присъствие.

— Най-вероятно не можеш — кимна.

— Но какво да правя, когато сме заедно? Да се преструвам, че не знам нищо?

— Така е най-добре, предполагам.

— Но той ще я нарани — повтори тя за стотен път.

— Вероятно.

— Всички в пансиона ще ни обсъждат. Видят ли ме, ще започват да си шушукат, ще злорадстват или ще се преструват на много загрижени. До края на семестъра ще трябва да се занимавам с това.

— Вероятно.

Тя замълча за момент.

— С всичко, което кажа, ли ще се съгласяваш?

— Вероятно — отвърна той и я разсмя.

— Радвам се, че вече не си ми ядосан.

— Съжалявам за онзи път — каза той. — Беше права. Не бях в настроение и си го изкарах на теб. Сгреших.

— Всички имаме лоши дни.

Той я прегърна по-силно, но не продума. Едва по-късно й хрумна, че не й разказа какво го е тревожило в онзи ден.

София остана при него през нощта. На сутринта се върна в пансиона, пое си дълбоко дъх и влезе в стаята. Още не бе готова да разговаря с Марша, но от пръв поглед разбра, че не е нужно да се притеснява за това.

Марша я нямаше. Леглото й изглеждаше недокоснато.

Беше прекарала нощта с Брайън.