Най-дългото пътуване

23. Люк

След няколко дни Люк тръгна към Пенаскола с неприятното усещане, че не е тренирал достатъчно. Безмилостната болка в главата му объркваше мислите му и не му позволяваше да се упражнява. Повтаряше си, че ако премине предварителните състезания с прилични резултати, ще има възможност да се възстанови за следващия кръг.

Не познаваше Стър Грейзи — първия бик, който язди в Пенаскола. Не спа добре след дългото пътуване и ръцете му пак затрепериха. Главоболието му бе намаляло, но туптенето зад ушите му продължаваше — вибрация, която усещаше като живо същество. Разпозна малцина от другите ездачи, а повечето му се сториха съвсем млади. Всички се суетяха, опитвайки се да се успокоят, и всички имаха една и съща мечта. Да победят или да се класират сред първите, да спечелят пари и точки. И каквото и да правят, да не се наранят така, че да не могат да яздят следващата седмица.

Както и в Маклийнсвил, Люк не се отдалечаваше от пикапа си, защото предпочиташе да е сам. Врявата от арената обаче стигаше чак до паркинга. Тълпата изрева, а след секунда говорителят обяви: „Случва се понякога!“. Люк разбра, че бикът е хвърлил ездача. Щеше да язди четиринайсети и макар ездата да продължаваше секунди, състезателите обикновено се редуваха през няколко минути. Прецени, че ще излезе на арената след около петнайсет минути, и се зарече да запази хладнокръвие.

Не искаше да е тук.

Мисълта го осени с неочаквана яснота, макар дълбоко в себе си да го знаеше отдавна. Категоричността на вътрешния му глас го накара да се олюлее. Не беше готов за това. И може би никога нямаше да бъде готов.

След петнайсет минути обаче тръгна бавно към арената.

Миризмата повече от всичко останало му помогна да продължи. Беше позната и предизвикваше отклик, автоматизиран през годините. Светът се смали. Виковете на публиката и гласът на говорителя заглъхнаха. Съсредоточи вниманието си единствено върху младите помощници, които удържаха бика. Въжетата се изопнаха. Намести ремъка, докато прилегна удобно в ръката му. Нагласи тялото си върху бика. Изчака частица от секундата да се увери, че всичко е наред, и кимна.

— Готово!

Стър Крейзи излезе на арената с лек скок. Подскочи още веднъж и се завъртя рязко надясно, отлепил и четирите си крака от земята. Люк обаче предусети движението и се сниши, за да запази равновесие. Стър Крейзи подскочи още два пъти и пак се завъртя.

Люк реагираше инстинктивно и щом звънецът изжужа, разкопча ремъка със свободната си ръка. Скочи на земята, приземи се прав и хукна към оградата на арената. Прескочи я, докато бикът беснееше зад гърба му.

Зрителите нададоха въодушевени възгласи и говорителят им напомни, че преди време Люк се е класирал трети в Големия турнир. Той свали шапка и помаха на тълпата, а после тръгна към пикапа.

Докато вървеше, главоболието се завърна с отмъстителна сила.

Втория път язди бик на име Кандиланд. След първата езда беше на четвърто място.

Пак излезе на арената на автопилот, свел света до миниатюрна картина. Този бик беше по-зъл. По-самонадеян. Тълпата ревеше одобрително. Люк пак се приземи успешно и избяга от арената, докато бикът беснееше.

Зае второто място.

Цял час стоя зад волана на пикапа. Главата му пулсираше при всеки удар на сърцето. Смени нурофена с тиленол, но болката не премина. Почуди се дали не получава мозъчен оток, но пропъди представата какво ще се случи, ако някой бик го хвърли.

Излезе за последната езда с шанс за победа, въпреки че един от другите финалисти бе завършил с най-висок резултат за деня.

Вече не беше нервен. Не в пристъп на неочаквана увереност, а защото болката и изтощението го бяха изцедили дотолкова, че всичко му беше безразлично.

Искаше само да приключи.

Подготви се и преградата се отвори. Бикът бе добър, но не колкото втория. Все пак беше по-необуздан от първия и това се отрази върху резултата му.

Кой ще бъде победител зависеше от представянето на временния водач в класирането. Той обаче изгуби равновесие още в началото на ездата и се приземи върху арената.

Макар и втори до финалите, Люк спечели състезанието. Първи турнир за сезона, първо място — точно по план.

Взе си чека и написа съобщение на майка си и на София, че тръгва към къщи. Когато обаче пое с туптяща глава по дългия път към дома, се запита защо спечелените точки изобщо не го интересуват.

— Изглеждаш ужасно — каза София. — Добре ли си?

Той се опита да отговори с пресилена усмивка. В три след полунощ се бе строполил в леглото. Събуди се след единайсет. Главата и тялото му крещяха от болка. Посегна механично към обезболяващите и изпи няколко хапчета. Тръгна залитайки към банята и остави горещата струя да облива вцепенените му мускули.

— Добре съм — отвърна. — Пътувах дълго, а сутринта се залових да поправям оградата.

— Сигурен ли си? — попита София. Откакто бе пристигнала в ранчото, го наблюдаваше като грижовна квачка. — Струва ми се, че си пипнал някакъв вирус.

— Просто съм изморен. Тежки дни бяха…

— Знам. Но спечели!

— Да. Спечелих.

— Това е добре. За ранчото, имам предвид — сбърчи чело тя.

— Да — повтори замаяно той. — Добре е за ранчото.