Най-дългото пътуване

6. Люк

Рано сутринта тялото го болеше и когато се пресегна да разтрие врата и хълбоците на Кон, гърбът му запротестира. Нурофенът поотслаби болката, но все още се затрудняваше да си вдига ръката над рамото. Като наглеждаше добитъка призори, едва си извръщаше главата наляво и надясно. Добре че Хосе беше тук да му помага.

Той остави чесалото, сипа овес във ведрото на Кон и тръгна към старата ферма, примирен, че ще се възстанови едва след ден-два. Болките бяха нормално явление след всяка езда и безспорно се бе чувствал и по-зле. За ездачите на бикове раните бяха нещо неизбежно — въпросът не бе дали, а кога и колко тежко ще пострадат. Досега, като се изключи инцидентът с Биг Агли Критър, си бе чупил два пъти ребрата, белите му дробове бяха колабирали, а коленните му сухожилия се бяха разкъсвали. През 2005 година си счупи лявата китка. И двете му раменни стави бяха разхлабени. Преди четири години, на световните финали по професионална езда на бикове язди със счупен глезен с помощта на специален каубойски ботуш, който придържаше счупените му кости. И, разбира се, при паданията си бе получил обичайната доза мозъчни сътресения. Откакто се помнеше обаче, искаше единствено да продължава да язди.

Както каза София, сигурно беше луд.

Надникна през кухненския прозорец и забеляза как майка му снове из стаята. Почуди се кога ли отношенията им ще се нормализират. През последните седмици тя привършваше закуската си, преди той да се появи, очевидно за да не се налага да разговаря с него. Използваше присъствието му, за да му покаже колко е разстроена, а за да почувства тежестта на мълчанието й, си отнасяше чинията и го оставяше сам на масата. Преди всичко се опитваше да му вмени чувство за вина. Би могъл да закусва в малката си къща — построи я сам от другата страна на горичката — но от опит знаеше, че лиши ли я от възможностите й, ще влоши още повече положението. Тя щеше да го заговори. Рано или късно. Знаеше го.

Крачейки по напуканите циментови плочки, той огледа мястото. Покривът беше здрав — смени го преди две години, но къщата плачеше за нова боя. За жалост се налагаше първо да изшкури всички дъски, което щеше да утрои времето за боядисване — време, с което не разполагаше. Фермата бе строена в края на деветнайсети век и през годините бе пребоядисвана толкова пъти, че пластовете боя сигурно бяха по-дебели от гредите. Сега се лющеха навсякъде, а гредите под стряхата гниеха. Някой ден трябваше да се заеме и с тях.

Влезе в тясното антре и си избърса краката върху рогозката. Вратата на кухнята се отвори с обичайното проскърцване и го лъхна познатата миризма на бекон и пържени картофи. Надвесена над печката, майка му разбъркваше яйцата в тигана. Печката беше нова — подари й я за Коледа преди година — но бюфетите бяха връстници на къщата, а плотът не беше сменян, откакто го помнеше. Както и балатума на пода. Дъбовата маса, изработена от дядо му, бе потъмняла. Разпалените цепеници в древната печка в далечния ъгъл излъчваха топлина. Напомни си да насече още дърва за огрев. Студените дни наближаваха и сайвантът трябваше да се зареди. Печката топлеше не само кухнята, но и цялата къща. Реши да се захване веднага след закуската, преди София да дойде.

Окачи шапката си на закачалката и забеляза колко изморена изглежда майка му. Нищо чудно — докато той хранеше Кон и го оседлаваше, за да нагледа стадото, тя бе почистила обора и кокошарника.

— Добро утро, мамо — поздрави я, като се постара гласът му да прозвучи спокойно, и застана пред мивката да си измие ръцете. — Да ти помогна ли?

— Готово е — отвърна тя, без да го поглежда. — Сложи няколко филийки в тостера. На плота зад теб е.

Той пусна хляба в тостера и си наля кафе. Майка му стоеше с гръб към него, но излъчваше същите чувства, с каквито навикна през последните седмици. „Измъчва ли те съвестта, лоши сине. Аз съм ти майка. Не те ли интересува мнението ми?“

„Не ми е безразлично, разбира се — помисли си той. — Затова съм тук.“

Не каза нищо. След почти четвърт век в ранчото бяха усъвършенствали изкуството на негласния диалог.

Отпи от кафето, заслушан в тракането на шпатулата по дъното на тигана.

— Тази сутрин няма проблеми — рече. — Проверих шевовете на кравата, която се заплете в телената мрежа. Раната й заздравява.

— Добре.

Майка му остави шпатулата и взе чинии от бюфета. Той извади конфитюр и масло от хладилника. Докато си сипе от яйцата, майка му вече седеше до масата. Подаде й препечена филийка и премести каната с кафето на масата.

— Тази седмица трябва да подготвим тиквите — напомни му тя; не го поглеждаше в очите, не го прегърна за добро утро… не че се надяваше. — Във вторник ще докарат сеното за лабиринта. Не забравяй да издълбаеш няколко тикви.

Половината тикви вече бяха продадени на баптистката църква в Кинг, но през почивните дни в ранчото щяха да дойдат купувачи за останалите. Едно от най-интересните забавления за децата — и притегателна сила за възрастните — бе лабиринтът от бали сено. Идеята хрумна на баща му, когато Люк беше малък, и лабиринтът се усложняваше през годините. Преминаването през него се бе превърнало в местна традиция.

— Непременно — кимна той. — В чекмеджето ли е схемата?

— Ако си я прибрал там миналата година.

Люк намаза мълчаливо хляба си с масло и конфитюр. След малко майка му въздъхна.

— Снощи се прибра късно — отбеляза и придърпа маслото и конфитюра.

— Будна ли беше? Не забелязах да свети.

— Бях заспала. Но се събудих, докато паркираше пикапа.

Той се усъмни, че му казва цялата истина. Прозорците на стаята й не гледаха към пътя, което означаваше, че е била в дневната. Тоест, чакала го е и се е притеснявала.

— Поостанах с неколцина приятели. Те ме накараха.

Тя се взираше в чинията си.

— Предположих.

— Получи ли съобщението ми?

— Да — отвърна кратко тя.

Никакви въпроси как е минало състезанието, как се е чувствал, никаква загриженост за болките, които знаеше, че го измъчват. Нямото негодувание се засили и изпълни стаята. Тъга и гняв се просмукваха през тавана и стените. Той я похвали наум за умението да вменява чувство за вина.

— Искаш ли да поговорим? — попита я.

Тя го погледна за пръв път.

— Не.

„Добре“ — помисли си той. Въпреки гнева й обаче, разговорите с нея му липсваха.

— Може ли да те попитам нещо?

Буквално дочу мислите й, докато тя се подготвяше за битката. Готвеше се да се оттегли да закуси на верандата и да го остави сам на масата.

— Какъв размер обувки носиш? — попита я той.

Вилицата й замръзна във въздуха.

— Какъв размер обувки нося?

— Чакам гостенка — обясни той и разбърка яйцата в чинията си. — Ще се наложи да й дам ботуши, ако решим да пояздим.

За пръв път от седмици тя не успя да прикрие любопитството си.

— Момиче ли ще идва?

Той кимна, дъвчейки.

— Каза се София. Снощи се запознахме. Каза, че иска да види плевнята.

Майка му примигна.

— Какво й е интересното на плевнята?

— Не знам. Тя пожела.

— Коя е тя?

— Тази година завършва „Уейк Форест“. От Ню Джърси е. Ако ще яздим, ще й трябват ботуши. Затова те питах кой номер носиш.

Обърканото й изражение му подсказа, че за пръв път от цяла вечност майка му не мисли за ранчото. И за ездата на бикове. И за работата, която трябва да свърши преди залез-слънце. Интересът обаче бе мимолетен и тя се съсредоточи отново върху чинията. Упорството й не отстъпваше на неговото.

— Трийсет и осми. В дрешника ми има стари ботуши, които може да използва. Ако й станат.

— Благодаря. Ще насека малко дърва, докато дойде, освен ако не искаш да направя нещо друго.

— Само да полееш. На второто пасбище му трябва вода.

— Пуснах системата сутринта. Но ще я изключа, преди София да пристигне.

— В събота и неделя ще трябва да ми помагаш за клиентите.

Тонът й му подсказа, че се е подготвяла да повдигне въпроса от самото начало и затова е останала да закуси с него.

— Знаеш, че в събота няма да съм тук — напомни й твърдо той. — Ще бъда в Ноксвил.

— Ще яздиш.

— В последното състезание за годината.

— Защо да участваш тогава? Не трупаш точки.

В гласа й прозвуча горчивина.

— Не става дума за точки. Не искам да започвам следващия сезон неподготвен. — Разговорът отново замря и само вилиците потракваха по чиниите. — Снощи спечелих — вметна той.

— Браво.

— В понеделник ще прехвърля чека в сметката ти.

— Задръж го — отсече тя. — Не го искам.

— А ранчото?

Тя погледна и той видя по-малко гняв, отколкото очакваше. Зърна примирение, дори тъга, подчертавана от умората, която я състаряваше.

— Не ме е грижа за ранчото. Тревожа се за сина си.

След закуската Люк сече дърва около час и половина и подреди цепениците под сайванта. Майка му пак странеше от него и макар това да го притесняваше, еднообразното размахване на брадвата го успокояваше, отпускаше мускулите му и го освобождаваше от мислите за София.

Тя вече му беше влязла под кожата — не помнеше кога за последен път се е чувствал така. Може би с Ейнджи, но дори с нея не бе същото. Държеше на Ейнджи, ала не помнеше да не е излизала от ума му както София. До снощи всъщност дори не можеше да си представи, че такова нещо ще му се случи. След смъртта на баща си успяваше да се съсредоточи колкото да участва в състезанията. Когато скръбта най-сетне понамаля дотолкова, че ден-два да не се сеща за баща си, той насочи всичките си усилия да стане възможно най-добър ездач. Обикаляйки страната, мислеше само за това и при всеки успех вдигаше летвата по-нависоко, а волята му да побеждава укрепваше.

Тази всеотдайност оставяше място само за мимолетни, безсмислени връзки. Последните осемнайсет месеца промениха всичко. Край на пътуването, на тренировките. В ранчото винаги имаше работа, но той бе свикнал с това. Преуспелите фермери умееха да подреждат приоритетите си, а двамата с майка му имаха опит. Оставаше му повече време за размисли за бъдещето и за пръв път в живота си понякога закопняваше да си поговори на вечеря и с някой друг, а не само с майка си.

Макар да не го обсебваше, не можеше да отрече колко силен е подтикът да се опита да намери някого. Единственият проблем беше, че няма ни най-малка представа къде и как да го търси… а когато започна да язди, състезанията отново завладяха вниманието му.

После неочаквано срещна София. Почти цяла сутрин мислеше за нея и си представяше как прокарва пръсти през косите й, ала се съмняваше, че връзката им може да е дълготрайна. Нямаха нищо общо. Тя учеше в колеж — не какво да е, а история на изкуството — и след като се дипломира, щеше да отиде да работи в някой музей в далечен град. Нямаха никакъв шанс наистина, ала в съзнанието му току изплуваше картината как тя седи в каросерията на пикапа му под звездното небе и той се питаше дали има някаква, макар и нищожна възможност двамата да намерят общ път.

Напомняше си как почти не се познават и колко безпочвени са надеждите му. Въпреки това очакването го изпълваше с вълнение.

След като насече дървата, той поразтреби къщата и отиде с джипа да изключи напоителната система. После се отби в магазина да зареди хладилника. Не беше сигурен дали София ще поиска да влезе, но за всеки случай трябваше да е подготвен.

Дори под душа мисълта за нея продължи да го преследва. Подложил лице под струята, той се питаше какво го прихваща.

В един без четвърт Люк седна на люлеещия се стол на верандата. Чу как по дългия черен път към къщата му бавно се движи кола, вдигайки прахоляк към короните на дърветата. Кучето лежеше в краката му, до каубойските ботуши, които бе намерил в дрешника на майка си. Кучето стана, наостри уши и го погледна.

— Върви да я доведеш! — каза му той и то веднага се втурна нанякъде.

Люк взе ботушите, слезе от верандата и застана на поляната пред нея. Размахал шапка, тръгна към пътя с надеждата София да го забележи през храсталаците. Поемеше ли направо, щеше да се озове пред главната къща. До неговата се стигаше по утъпкана тревиста просека между дърветата. Къщата му се забелязваше трудно, ако не знаеш къде е. Нямаше да е зле да насипе чакъл по алеята, но още не бе стигнал до тази задача в списъка. Не я смяташе за належаща, но сега, докато чакаше София с разтуптяно сърце, му се прииска да не я е отлагал.

Слава богу, кучето си знаеше работата. Хукна напред и застана на главната алея като страж, докато София не спря. После излая авторитетно и се спусна обратно към Люк. Той пак размаха шапка, момичето го забеляза и свърна към него. След миг паркира колата под високата магнолия пред дома му.

Носеше тесни избелели джинси, прокъсани на коленете, и изглеждаше свежа като летен ден. С почти котешки очи и славянски скули, огряна от слънчевите лъчи, тя изглеждаше още по-ослепителна от снощи. Той я гледаше занемял, обзет от странното чувство, че занапред, помисли ли си за нея, ще си я представя така. Беше твърде красива, изящна и екзотична за тукашния пейзаж, но щом усмивката озари лицето й, той усети как у него се надига нещо, сякаш слънцето разпръсква мъглата.

— Съжалявам, че закъснях — извика му тя с глас, който не издаваше колко напрегната се чувства, и захлопна вратата на колата.

— Няма проблем — отвърна той, сложи си шапката и пъхна ръце в джобовете.

— Свърнах погрешно и се наложи да се връщам. Но пък видях Кинг.

— И как ти се стори?

— Прав беше. Не е нищо особено, но хората са сърдечни. Един старец, седнал на пейка, ми обясни как да стигна дотук. А ти как си?

— Добре — кимна той, най-сетне се беше осмелил да я погледне в очите.

Дори да забеляза колко е напрегнат, тя не го показа.

— Свърши ли си работата?

— Нагледах добитъка, насякох дърва, напазарувах това-онова от магазина.

— Звучи чудесно. — София заслони очи с длан и се завъртя бавно в кръг да огледа околността. Кучето дотича и се засуети край нея да й се представи. — Това сигурно е Куче — досети се тя.

— Единственото и неповторимо Куче.

Тя приклекна и го погали по главата. То завъртя одобрително опашка.

— Имаш ужасно име, Куче — прошепна му тя, а то завъртя още по-ентусиазирано опашка. — Тук е красиво. Цялото място ли е твое?

— На мама е. Но да, част е от ранчото.

— Колко е голямо?

— Малко повече от осемстотин акра.

Тя се намръщи.

— Това не ми говори нищо. Знаеш, че съм от Ню Джърси. Градско момиче.

Хареса му начинът, по който го каза.

— Ще ти го опиша другояче. Започва от завоя на шосето и продължава три километра напред чак до реката. Земята е като ветрило, по-тясна край шосето и по-широка край реката.

— Сега ми стана по-ясно — кимна тя.

— Наистина ли?

— Не съвсем. На колко улични пресечки се равнява?

Въпросът й го изненада и изражението му я разсмя.

— Нямам представа.

— Шегувам се — каза тя и се изправи. — Но изглежда внушително. За пръв път виждам ранчо. — Тя махна към къщата зад тях. — Твоя ли е?

— Построих я преди две години — обясни й.

— Сам ли?

— Да, с изключение на водопровода и електричеството. Нямам право да правя такива неща. Но проектът и градежът са мое дело.

— Не се учудвам — каза тя. — Обзалагам се, че ако колата ми се повреди, ще успееш да я поправиш.

Той изгледа колата й с присвити очи.

— Вероятно.

— Доста си… старомоден. Мъж до мозъка на костите си. Повечето момчета вече не умеят да правят такива неща.

Той не разбра дали е възхитена, или го взема на подбив, но осъзна, че загадката му харесва. Струваше му се някак по-зряла от момичетата, които познаваше.

— Радвам се, че дойде.

Тя сякаш се почуди как да му отговори.

— И аз се радвам, че дойдох. Благодаря за поканата.

Той прочисти гърло.

— Да те разведа ли из ранчото?

— На кон?

— Има красиво място край реката — отвърна й уклончиво той.

— Романтично ли е?

— На мен ми харесва — отговори колебливо.

— Това ми стига — засмя се тя и посочи ботушите в ръката му. — За мен ли са?

— На мама са. Не знам дали ще ти станат, но с тях ще ти е по-лесно със стремената. Донесох ти и чорапи. Мои са и сигурно ще са ти големи, но са чисти.

— Вярвам ти. Щом строиш къщи и поправяш коли, вероятно знаеш как се пуска пералнята. Да ги обуя ли?

Той й ги подаде и се опита да не се взира в краката й в тесните джинси, докато вървеше пред него към верандата. Кучето я последва с размахана опашка и изплезен език, сякаш е открило нов предан приятел. Щом София седна, то започна да я побутва с муцуна по ръката и Люк го прие като добър знак — кучето обикновено не проявяваше чак такава дружелюбност. Проследи с поглед как София се събува, нахлузва чорапите и надява ботушите с плавни, изящни движения. Стана и направи няколко крачки.

— Никога не съм слагала каубойски ботуши — отбеляза тя, вперила поглед в краката си. — Как изглеждам?

— Като обута с ботуши.

Тя се засмя радостно и заснова напред-назад по верандата, втренчена в ботушите.

— Сигурно… — констатира накрая и го погледна. — Приличам ли на каубойка?

— Трябва ти и шапка.

— Дай да пробвам твоята — протегна ръка тя.

Люк си свали шапката и я подаде с чувството, че тя е по-непредсказуема от биковете, които бе яздил снощи. София си сложи шапката и я побутна назад.

— Как е?

„Съвършено“ — помисли си той. Усмихна й се с пресъхнало гърло и си каза, че е загазил сериозно.

— Вече приличаш на каубойка.

Тя му се усмихна доволно.

— Ще ми я дадеш ли назаем днес?

— Имам много шапки — отвърна той и пристъпи от крак на крак. — Какво стана снощи? Някакви неприятности?

Тя слезе от верандата.

— Не. Марша ме чакаше там, където я бях оставила.

— Прилично ли се държа Брайън?

— Да. Изглеждаше притеснен да не би да си наоколо. А и ние си тръгнахме скоро. След половин час. Бях изморена. — Тя приближи до него. — Ботушите и шапката ми харесват. Удобни са. Редно е да благодаря на майка ти. Тук ли е тя?

— Не, в голямата къща е. По-късно ще й кажа.

— Какво? Не искаш ли да ме запознаеш с нея?

— Не, просто… тя ми е сърдита.

— Защо?

— Дълга история…

София го изгледа изпитателно.

— Същото каза и снощи, когато те попитах защо яздиш бикове — отбеляза тя. — Струва ми се, че „дълга история“ означава „не ми се говори за това“. Права ли съм?

— Не ми се говори за това.

Тя се засмя с поруменяло от задоволство лице.

— Е, какво следва?

— Плевнята — обяви той. — Нали искаше да я видиш?

Тя повдигна вежди.

— Нали знаеш, че всъщност не дойдох заради плевнята?