Най-дългото пътуване

26. София

— Предположих, че ще дойдеш — посрещна я Линда.

Лицето й изглеждаше уморено и угрижено като нейното.

— Не знаех къде другаде да отида — рече момичето.

Беше събота вечер и мъжът, когото обичаха, щеше да излезе на арената, рискувайки живота си.

Линда й махна да влезе и я покани да седне до кухненската маса.

— Искаш ли чаша горещ шоколад? Тъкмо се канех да си направя.

София кимна и забеляза мобилния телефон на Линда върху масата. Тя проследи погледа й.

— Пише ми съобщение, когато състезанието свърши — обясни, застанала пред печката. — Винаги. Е, преди ми се обаждаше. Разказваше ми как е минало състезанието, добре или зле… Сега обаче… — Поклати глава. — Сега ми съобщава, че е добре. А аз седя и чакам. Времето, разбира се, сякаш спира. Изморена съм, но знам, че няма да заспя дори след като получа съобщението. Защото ще се притеснявам мозъкът му да не е пострадал.

София прокара нокът по масата.

— Каза ми, че след инцидента е бил в интензивно отделение.

— Когато го приеха в болницата, беше изпаднал в клинична смърт. — Линда разбърка бавно млякото. — Дори след като се събуди, никой не мислеше, че ще оцелее. Тилът му беше… натрошен. Аз пристигнах едва на другия ден. Влязох да го видя и не го познах. Носът и скулата му бяха счупени. Лицето му беше подуто и… неузнаваемо. Не можеха да направят нищо заради другата травма. Главата му беше бинтована, лежеше завързан за леглото, за да не мърда. — Тя наля горещото мляко в чашите и добави по лъжичка какао. — Цяла седмица не отвори очи. Няколко дни след това го оперираха. Остана цял месец в интензивното отделение.

София пое чашата от Линда и отпи малка глътка.

— Каза, че има пластина.

— Да. Малка. Но лекарят обясни, че костите на черепа му вероятно никога няма да заздравеят напълно, защото не успели да спасят всички парченца. Описа го като витрина от цветни стъкълца, прикрепени хлабаво едно за друго. Сигурна съм, че сега е по-добре от предишното лято, а и той винаги е бил жилаво момче, но… — Тя замълча, неспособна да довърши мисълта си. Поклати глава и продължи: — След като го изписаха от интензивното отделение и сметнаха, че ще може да понесе пътуването, го прехвърлиха в университетската болница в „Дюк“. Мислех, че сме загърбили най-лошото, защото знаех, че ще оцелее, а нищо чудно и да се възстанови напълно. — Въздъхна. — После започнаха да пристигат сметките. Предстояха още три месеца в „Дюк“, докато тялото му се съвземе и за пластичните операции на лицето му. Нуждаеше се, разбира се, и от рехабилитация…

— Каза ми за ранчото — прекъсна я тихо София.

— Знам. Така оправдава решението си.

— Но нищо не го оправдава.

— Да — кимна Линда. — Нищо не го оправдава.

— Мислиш ли, че е добре?

— Не знам. — Линда потупа телефона. — Не знам, докато не ми напише.

Следващите два часа се точеха бавно, минутите сякаш се разтегляха до безкрайност. Линда наряза пай, но и двете не бяха гладни. Отчупваха от парчетата и чакаха.

И чакаха.

София смяташе, че ако е с Линда, няма да се тревожи толкова, но всъщност се почувства още по-зле. Достатъчно лошо бе, че видя записа, но от разказа за раните му започна да й се повдига.

Люк щеше да умре. Нямаше място за съмнение. Щеше да падне. Бикът пак щеше да отметне неочаквано глава. Или да се спусне след Люк, докато излиза от арената.

Нямаше шанс да оцелее, ако продължи да язди. Беше въпрос единствено на време.

От тези мисли я изтръгна жуженето на телефона върху масата.

Линда се протегна бързо към него и прочете съобщението. Раменете й се отпуснаха и тя въздъхна тежко. Плъзна телефона към София и закри лице с длани.

София погледна думите: „Добре съм. Пътувам към къщи“.