Най-дългото пътуване

17. Айра

Пак е вечер и аз пак съм тук. Обвит в пашкула на тишината и снежнобелия студ на зимата, неспособен да помръдна.

Оцелях повече от един ден. На моята възраст и в моето състояние това би следвало да е за празнуване. Но вече нямам сили. Реални ми се струват само болката и жаждата. Тялото ме предава, едва държа очите си отворени. Скоро ще се затворят отново и се питам дали няма да е завинаги. Втренчвам се в Рут, чудейки се защо не говори. Тя не ме поглежда. Виждам профила й. Тя сякаш се променя при всяко мое мигване. Млада е, после остарява и пак става млада. С какви ли мисли я изпълват преображенията й?

Колкото и да я обичам, признавам, че винаги е била загадка за мен. Сутрин, когато сядахме да закусим, я наблюдавах как се взира през прозореца. В тези моменти тя изглеждаше както сега, а аз често се опитвах да проследя погледа й. Седяхме мълчаливо и наблюдавахме как птиците подскачат от клон на клон или как облаците бавно се събират в небето. Понякога се мъчех да разгадая мислите й, но тя се усмихваше леко и отказваше да ми помогне.

Това ми харесваше. Обичах тайнствеността, в която Рут обвиваше живота ми. Обичах тишината помежду ни, защото бе уютна, страстна тишина, произтичаща от щастие и копнеж. Питал съм се дали сме единствени, или и други двойки често се чувстват така. Мислех си колко тъжно би било да сме изключение, но живях достатъчно да разбера, че това, което имахме с Рут, е необикновена благословия.

Рут продължава да мълчи. Сигурно и тя си припомня дните заедно.

След като се върнахме от медения месец, с Рут започнахме да създаваме съвместния си живот. Майка й и баща й вече се бяха преместили в Дърам и с Рут заживяхме при моите родители, докато си намерим къща. В Грийнсбъро непрекъснато никнеха нови квартали, но ние искахме дом с характер. Разглеждахме стария град и открихме къща в стил кралица Ан, построена през 1886 година с фронтон, кръгла кула и веранди отпред и отзад. Първата ми мисъл бе, че е прекалено голяма за нас, с повече пространство, отколкото ни е необходимо. А и отчаяно се нуждаеше от обновяване. Рут обаче се влюби в нея, а аз бях влюбен в жена си и когато ми каза, че предпочита аз да реша, още на другия следобед предложих да я купим.

Докато подготвяхме документите за банковия заем — планирахме да се пренесем след месец — аз продължавах да работя в магазина, а Рут — в училището. Признавам, че се притеснявах за нея. В училището в околностите на града постъпваха предимно деца, отрасли във фермите. Повече от половината живееха в къщи без водоснабдяване и всеки ден носеха едни и същи дрехи. На първия учебен ден двама дошли без обувки. Малцина се интересуваха какво ще научат, повечето бяха неграмотни. Рут се сблъска с бедност, каквато не познаваше — не толкова финансова оскъдица, колкото липса на мечти. Никога не съм я виждал толкова изтощена, колкото през първите месеци от учебната година. Всеки учител се нуждае от време и опит да подготви уроците си и да се приспособи дори към най-доброто училище. Тя често работеше до късно нощем на малката маса в кухнята, обмисляйки как да заинтригува учениците.

Колкото и да се изморяваше обаче през първия срок, стана ясно, че е призвана да преподава на такива ученици и това е истинската й страст, по-силна дори от изкуството. Удивляваше ме всеотдайността, с която работеше. Искаше учениците й не само да учат, но и да ценят образованието така, както тя го цени. Предизвикателствата, пред които я изправяха тези трудни деца, подклаждаше ентусиазма й. На вечеря ми разказваше за учениците си и за „малките им победи“, които я караха да се усмихва дни наред. Точно така ги описваше. „Айра — казваше ми, — днес един от учениците ми удържа малка победа.“ После ми обясняваше подробно какво се е случило — как някое дете неочаквано дало молив на друго, колко се е подобрил правописът им, с каква гордост й съобщила една ученичка, че е прочела първата си книга. Освен това се грижеше за тях. Забележеше ли някой да е разтревожен, разговаряше с него като майка; разбра, че някои от учениците й са толкова бедни, че не си носят обяд в училище, и сутрин започна да приготвя повече сандвичи. И бавно, но сигурно учениците й откликнаха като млади растения на водата и слънцето.

Рут се притесняваше дали учениците й ще я приемат — понеже е еврейка в почти изцяло християнско училище и защото е от Виена и има немски акцент. Никога не ми го каза направо, но го разбрах в един декемврийски ден, когато надвечер я заварих да плаче в кухнята. Очите й бяха подути и зачервени. Уплаших се да не би нещо лошо да се е случило с родителите й или с нея. После забелязах, че масата е покрита с домашно изработени предмети. Обясни ми, че учениците й — всички до един — й донесли подаръци за Ханука. Не знаеше как са разбрали — със сигурност не от нея — нито дали проумяват смисъла на празника. По-късно ми разказа как чула един ученик да обяснява на друг, че „С Ханука евреите честват раждането на Исус“. Достоверността обаче бе по-маловажна от това, което децата бяха направили за нея. Повечето подаръци бяха най-обикновени — боядисани камъчета, ръчно изработени картички, гривна от миди — но във всеки подарък имаше обич и в този момент, струва ми се, Рут най-после прие Грийнсбъро, Северна Каролина като свой дом.

Въпреки че Рут беше много натоварена в работата, лека-полека успяхме да обзаведем дома си. През почивните дни често обикаляхме антикварните магазини. Оказа се, че освен усет за изкуството Рут умее да избира мебели, които да придадат на дома ни не само неповторима красота, но и уют.

Бяхме отложили обновлението на къщата за следващото лято. Покривът трябваше да се ремонтира, а баните и кухните — макар и функционални — не се харесваха на Рут. Подовете се нуждаеха от почистване и лакиране, а много от прозорците — от подмяна. Когато купихме къщата, решихме да изчакаме до лятото, та Рут да може да наглежда работниците.

Приех с облекчение готовността й да поеме тази отговорност. Мама и татко се застояваха все по-малко в магазина, но клиентите се увеличиха през годината, когато Рут започна да преподава. Както татко бе направил по време на войната, аз наех съседното помещение и разширих магазина. Наех и трима служители, ала въпреки това едва смогвах, и също като Рут често работех до късно вечерта.

Ремонтът на къщата продължи по-дълго и се оказа по-скъпо, отколкото очаквахме, и, разбира се, ни създаде повече неудобства от предвиденото. Едва в края на юли 1947 последният работник изнесе куфарчето си с инструменти, но промените — някои дребни, други съществени — най-сетне превърнаха къщата в наш дом, където живея вече шейсет и пет години. Къщата е по-издръжлива от мен. Водата тече безотказно от тръбите, шкафовете се отварят леко, подовете са гладки като билярдна маса, докато аз се придвижвам от стая в стая с помощта на проходилката. Притеснява ме единствено студът, ала от толкова отдавна зъзна, че съм забравил какво е топлина. За мен къщата продължава да е изпълнена с любов, а на този етап от живота си не мога да искам повече.

— Препълнена е, да — изсумтява Рут. — Къщата, имам предвид.

Долавям неодобрението в тона й и я поглеждам.

— Харесва ми така.

— Опасна е.

— Не е опасна.

— Нима? Ами ако избухне пожар? Как ще се измъкнеш?

— Ако избухне пожар, ще се измъкна трудно дори къщата да е празна.

— Измисляш си извинения.

— Стар съм. Възможно е да съм сенилен.

— Не си сенилен. Твърдоглав си.

— Ще го запомня. Има разлика.

— Не е добре за теб. Спомените те натъжават.

— Може би — поглеждам я в очите. — Но са ми останали само те.

Рут е права за спомените, разбира се. Но е права и за къщата. Препълнена е, не с вехтории, а с картини. Години наред ги съхранявахме в складове с климатици срещу месечен наем. Рут предпочиташе така — страхуваше се от пожари — но след смъртта й аз наех двама работници да пренесат всичко у дома. Сега всяка стена е калейдоскоп от картини; с картини са пълни четири от петте спални. Не използвам дневната и трапезарията, защото всеки сантиметър е зает от картини. Стотици са поставени в рамки, но повечето не са. Те са опаковани в хартия без киселина и са прибрани в правоъгълни дъбови кутии, изработени от местен дърводелец. Признавам, че къщата е претрупана и не е място за хора, страдащи от клаустрофобия — журналистиката от „Ню Йоркър“ я обиколи със зяпнала уста — но е чиста. Жени от фирмата за почистване идват два пъти седмично да поддържат в безупречно състояние стаите, където живея. Повечето не говорят английски, но знам колко би се радвала Рут, че ги наемам. Тя мразеше прахоляка и бъркотията.

Картините не ме смущават. Напомнят ми най-добрите ни години с Рут, включително и особено — дните в Блек Маунтин Колидж. След като обновихме къщата, решихме да отбележим първата си годишнина в „Гроув Парк Ин“ — мястото, където прекарахме медения си месец. Пак посетихме колежа, но този път ни посрещнаха приятели. Илейн и Уилем ги нямаше, но Робърт и Кен бяха там. Те ни запознаха със Сюзън Уейл и Пат Паслоф — двама забележителни художници, чиито творби също са изложени в десетки музеи. Върнахме се у дома с четиринайсет картини.

По онова време обаче не мислехме да ставаме колекционери. Не бяхме богаташи и покупката дори на тези картини беше разточителство, особено след разходите по ремонта на къщата. Не ги и окачихме веднага по стените. Рут ги местеше от стая в стая в зависимост от настроението си и неведнъж се прибирах в дом, който ми се струваше и същият, и променен. През 1948 и 1949 посетихме отново Ашвил и Блек Маунтин Колидж. Купихме още картини и щом се върнахме у дома, бащата на Рут предложи да вземем по-насериозно хобито си. Той оценяваше качеството на творбите, които бяхме купили, и от него взехме идеята да съберем истинска колекция, достойна някой ден да бъде изложена в музей. Рут определено се заинтригува от идеята. Не взехме официално решение, но започнахме да спестяваме почти цялата заплата на Рут, а тя писа на познатите ни художници, молейки ги да ни препоръчат други творци, които според тях ще ни допаднат. През 1950 година отпътувахме за крайбрежието, а после посетихме за пръв път Ню Йорк. Три седмици обикаляхме галериите в града, срещайки се със собственици и художници, с които ни бяха свързали приятелите ни. Това лято поставихме основите на мрежа, която през следващите четири десетилетия продължи да се разраства. В края на лятото се върнахме на мястото, откъдето започна всичко, сякаш по волята на съдбата.

Не помня кога точно се разнесе мълвата, че е възможно да закрият Блек Маунтин Колидж — през 1952 или през 1953 — но както художниците и преподавателите, с които се бяхме сближили, и ние предпочетохме да я пренебрегнем. През 1956 обаче опасенията ни се оправдаха. Рут чу новината и плака, осъзнала, че закриването на Блек Маунтин Колидж бележи свършека на една епоха за нас. Същото лято отново заминахме за Североизтока и макар да разбирах, че няма да е същото, накрая се върнахме в Ашвил да отпразнуваме там юбилея си. Както винаги посетихме колежа, но докато стояхме край езерото Идън и се взирахме в опустелите сгради, аз се питах дали идилията ни не е била просто сън.

Отидохме там, където бях уредил да подредят първите ни шест картини. Съзерцавахме притихналите сини води и аз си мислех колко подходящо е името на езерото. За нас това място наистина се бе превърнало в райска градина. Знаех, че където и да ни отведе животът, никога няма да го забравим. Изненадах Рут, подавайки й писмо — първото след войната. Рут го прочете и ме прегърна. Тогава осъзнах какво трябва да направя, за да запазя това място живо в сърцата ни. На другата година — единайсетата ни заедно — аз й написах ново писмо и тя го прочете под същите дървета край брега на езерото Идън. Така положихме началото на нова семейна традиция.

Рут получи общо четирийсет и пет писма и запази всичките. Прибрани са в кутия, която държеше върху скрина си. Понякога я сварвах да ги чете и усмивката й ми подсказваше, че е унесена в спомени. Писмата се превърнаха в нещо като неин дневник и колкото повече остаряваше, толкова по-често ги изваждаше; случваше се дори да ги препрочете всичките за един следобед.

Писмата я изпълваха с ведрост и сигурно затова по-късно реши и тя да ми напише писмо. Намерих го едва след смъртта й, но то ми спаси живота. Бе разбрала колко ще ми е необходимо, защото ме познаваше по-добре, отколкото аз самият се познавах.

Рут обаче не е прочела всички мои писма. Не би могла. Пишех ги за нея, но ги пишех и за себе си и след смъртта й сложих втора кутия върху скрина. В нея има писма, написани с трепереща ръка и белязани само от моите сълзи. Пиша ги в деня, който бележи поредната ни, неотпразнувана годишнина. Понякога ми се приисква да ги прочета, както правеше тя, но ме боли, че тя не ги е виждала. Затова ги държа в ръка, а когато болката стане прекалено непоносима, тръгвам из къщата и гледам картините. Понякога си представям, че Рут е при мен, както дойде сега в колата, защото знае, че не мога да живея без нея.

— Можеш да живееш без мен — казва ми Рут.

Навън вятърът е стихнал и мракът не изглежда толкова непрогледен. Има луна, отбелязвам наум, и внезапно осъзнавам, че небето се е прочистило. До утре вечер, ако съм жив, времето ще започне да се подобрява, а във вторник снегът ще се стопи. Тази мисъл ме обнадеждава за миг, но надеждата се стопява бързо, както се е породила. Няма да оживея дотогава.

Изнемогвам. Трудно ми е дори да гледам Рут. Вие ми се свят, искам да се опра на ръката й, но знам, че е невъзможно. Опитвам се да си припомня усещането за допира й, но не успявам.

— Слушаш ли ме? — пита тя.

Затварям очи, за да спра въртопа, но той се усилва и зад клепачите ми експлодират цветни спирали.

— Да — прошепвам едва и гласът ми застъргва сухо през вулканичната пепел на гърлото ми.

Жаждата ме сграбчва в отмъстителните си лапи. По-жестока отпреди. Безкрайно жестока. Не съм пил вода цял ден и жаждата ме поглъща, все по-силна с всяко вдишване.

— Бутилката е тук — казва ми Рут. — Вероятно е на пода до краката ми.

Гласът й е мек и напевен и аз се вкопчвам в мелодията му, за да не мисля за очевидното.

— Откъде знаеш?

— Не знам със сигурност. Но къде другаде да е? Не е на седалката.

Права е, казвам си. Сигурно е на пода, но няма как да я стигна.

— Все едно — отронвам отчаяно.

— Не е все едно! Намери начин да я вземеш!

— Не мога. Нямам сили.

Тя обмисля думите ми. Струва ми се, че я чувам как диша, но след миг разбирам, че свистенето излита от моята уста. В гърлото ми пак се надига буца.

— Помниш ли торнадото? — прозвучава ненадейно гласът на Рут.

Нещо в тона й ме насърчава да се съсредоточа. Напрягам се. Торнадото. Отначало не се сещам, но постепенно споменът придобива образ и смисъл.

Бях се върнал у дома след работа. Внезапно небето посивя зловещо. Рут излезе навън да се огледа. Спомням си как я сграбчих за ръката и я поведох към банята във вътрешността на къщата. Тя за пръв път преживяваше торнадо. Къщата ни остана непокътната, но едно дърво на улицата рухна и смачка колата на съседите.

— Беше през 1975 — казвам. — През април.

— Да — кимва Рут. — Тогава беше. Не се изненадвам, че помниш. Винаги помниш времето, дори да е било отдавна.

— Помня, защото се уплаших.

— Но и сега помниш времето?

— Гледам метеорологичния канал.

— Добре правиш. Излъчват интересни и поучителни предавания.

— Защо ми говориш за това?

— Защото трябва да си спомниш нещо — отвръща настоятелно тя.

Не разбирам какво иска да каже и съм толкова изтощен, че всъщност ми е безразлично. От устата ми пак се изтръгва мъчително свистене и аз затварям очи и се понасям над море с черни вълни. Към далечен хоризонт. Далеч от тук, далеч от нея.

— Скоро гледа нещо интересно! — извиква тя.

Аз продължавам да се нося. Извън колата. Летя под луната и под звездите. Нощта се прояснява, вятърът е стихнал съвсем, а аз съм толкова изморен, че искам да заспя завинаги. Крайниците ми се отпускат безпомощно.

— Айра! — изкрещява уплашено Рут. — Спомни си! Гледа го по канала за времето!

Гласът й долита отдалеч, като ехо:

— Един мъж в Швеция! Нямал нито вода, нито храна!

Едва долавям думите й, но бавно проумявам смисъла им и споменът — като торнадото — лека-полека добива по-ясни очертания. Северният полярен кръг. Шейсет и четири дни.

— Оцелял е! — Тя отпуска ръка върху крака ми.

Вече не се нося в пространството. Отварям очи и се връщам в колата.

Погребан в колата под снега. Без вода и храна.

Без вода…

Без вода…

Рут се привежда към мен — толкова близо, че долавям деликатното ухание на роза от парфюма й.

— Да, Айра — казва със сериозно изражение. — Нямал вода. Как е оцелял тогава? Спомни си!

Примигвам и усещам очите си люспести като на влечуго.

— Сняг — прошепвам. — Ял сняг.

Тя ме поглежда право в очите, сякаш ме предизвиква да отклоня поглед.

— И тук има сняг — казва. — Върху стъклото на колата.

При тези думи нещо трепва у мен въпреки изнемогата. Сещам се за акумулатора, спомням си смътно, че чистачките работеха след инцидента. Помня как го включих и изключих и макар да се страхувам от движението, помръдвам леко лявата си ръка. Отпускам я върху крака си, а после я повдигам. Усилието ми се струва нечовешко и спирам за миг да си поема дъх. Но Рут е права. Водата е близо. Протягам пръст към бутона. Не знам дали акумулаторът ще задвижи стъклото. Страхувам се, че няма, но нещо първично ме кара да опитам. Повтарям си, че неотдавна акумулаторът задвижи чистачките. След произшествието. Пръстът ми най-сетне достига бутона и го натиска.

Като по чудо в колата нахлува режещ студ. Пронизва ме до кости, а върху опакото на дланта ми тупва купчинка сняг. Лошото е, че съм обърнат на другата страна. Трябва да вдигна глава. Задачата ми изглежда непреодолима, но водата ме зове и е невъзможно да не откликна на призива й.

Надигам глава и лакътят, рамото и ключицата ми експлодират. Виждам само белота, а после — само чернота, но не се предавам. Лицето ми е вдървено и подуто и за миг си казвам, че няма да успея. Искам да оброня отново глава. Искам болката да стихне. Лявата ми ръка обаче вече се насочва към мен. Снегът се топи и аз чувствам струйката вода върху кожата си. Ръката ми не спира да се движи.

Стена, точно когато съм готов да се откажа, ръката ми среща устните. Снегът е влажен и прекрасен; устните ми се съживяват. Усещам влагата върху езика си — студена, остра и божествена. Капка след капка се стичат в гърлото ми. Чудото ме окуражава и аз се пресягам за втора шепа сняг. Поглъщам още вода и игличките изчезват. Гърлото ми внезапно се подмладява като Рут и дори не усещам студа в колата. Гребвам една шепа сняг, после още една и изнемогата отпуска хватката си. Умората и слабостта сега са поносими. Поглеждам към Рут и я виждам ясно. Тя е на трийсет — възрастта, когато беше най-красива — и сияе.

— Благодаря — казвам й.

— Няма за какво да ми благодариш — свива рамене тя. — Но вдигни стъклото. Ще стане твърде студено.

Правя, каквото ми казва, без да откъсвам очи от нейните.

— Обичам те, Рут — отронвам с дрезгав глас.

— Знам — отговаря ми нежно тя. — Затова дойдох.

Водата ме възстановява — нещо, което ми се струваше невъзможно само допреди минути. Имам предвид, че прояснява разсъдъка ми. Тялото ми е развалина и се страхувам да помръдна, но Рут изглежда успокоена. Седи тихо, вслушана в брътвежа на мислите ми. Най-често си задавам въпроса дали някой ще ме намери.

Все пак в този свят аз вече съм станал почти невидим. Дори когато пълнех резервоара на бензиностанцията — след което се изгубих — жената на касата гледаше през мен към млад мъж в джинси. Станал съм това, от което младите се страхуват — поредният член на безименната старческа армия, немощен мъж, неспособен да предложи нищо на света.

Дните ми се състоят от незначителни моменти и още по-незначителни радости. Ям, спя и мисля за Рут. Обикалям из къщата и гледам картините, а сутрин храня гълъбите, които се събират в задния ми двор. Съседът ми недоволства. Мисли птиците за напаст, разнасяща болести. Възможно е да е прав донякъде, но той отсече великолепния явор между дворовете ни просто защото му омръзна да събира листата, така че не се доверявам на преценката му. Както и да е… харесвам птиците. Приятно ми е гальовното им гукане и обичам да наблюдавам как главите им сноват нагоре-надолу, докато търсят семената, които им разпръсквам.

Знам, че повечето хора ме смятат за отшелник. Така ме описа журналистката. Внушенията на тази дума не ми допадат, но има някаква истина в написаното за мен. От години съм вдовец, нямам деца и доколкото знам, нямам живи роднини. Приятелите ми, ако не броим адвоката ми Хауи Сандърс, отдавна са покойници, а след медийната буря, развихрена от статията в „Ню Йоркър“, рядко излизам от къщи. Така ми е по-лесно, но често се питам дали изобщо трябваше да разговарям с журналистката. Вероятно не, но когато Джанис, Джанет или както там се казваше, се появи изневиделица пред вратата, тъмната й коса и интелигентните й очи ми напомниха за Рут и преди да се усетя, тя се озова в дневната. Тръгна си след шест часа. Още недоумявам как е разбрала за колекцията. Сигурно от някой търговец на картини от Севера — те са по-бъбриви от ученички — но не я вини за това, което последва. Тя си вършеше работата, а вместо да я подканя да си върви, аз отговорих на въпросите и й позволих да снима. После си тръгна, а аз забравих, че изобщо е идвала. Няколко месеца по-късно младеж с писклив глас, представил се като проверител на данни за списанието, ми се обади да свери фактите. Най-наивно му отговорих на въпросите и след няколко седмици получих по пощата малък пакет. Журналистката любезно ми бе изпратила броя, в който бяха публикували статията за мен. Написаното, естествено, ме вбеси. Изхвърлих я, след като я прочетох, но след като гневът ми се поуталожи, я извадих от кошчето за отпадъци и я прочетох още веднъж. Хвърляйки поглед назад, проумях, че тя не е виновна, загдето не е разбрала какво се опитвам да й кажа. За нея най-важното в историята беше колекцията.

Това се случи преди шест години и преобърна живота ми. Сложих решетки на прозорците и заградих двора. Инсталирах охранителна система, а полицаите започнаха да минават край къщата ми поне два пъти дневно. Заляха ме с телефонни обаждания. Репортери, продуценти, сценарист, който ми обеща да филмира историята. Трима-четирима адвокати. Двама, представящи се за мои роднини, далечни братовчеди на Рут. Непознати, търсещи сполука и подаяния. Накрая изключих телефона, защото всички, включително журналистката, мислеха за изкуството само в парични измерения.

Никой не разбираше колко нищожна е ролята на парите; никому не хрумваше, че важни са единствено спомените. Рут имаше писмата ми, аз имах картините и спомените. Когато гледам картините на Де Кунинг, на Раушенберг и на Уорхол, аз си спомням как Рут ме държеше за ръката край езерото. Застана ли пред картината на Джаксън Полък, си спомням първото ни пътуване до Ню Йорк през 1950. По средата на престоя ни решихме да се поразходим из Спрингс — селце близо до Ийст Хемптън на Лонг Айлънд. Беше прекрасен летен ден, Рут носеше жълта рокля. Беше двайсет и осем годишна и се разхубавяваше с всеки изминал ден — нещо, което Полък не пропусна да забележи. Убеден съм, че именно нейното изящество го подтикна да покани двама непознати в студиото си. То обяснява и защо в крайна сметка позволи на Рут да купи картина, която току-що бе завършил — нещо, което рядко правеше след това. По-късно същия следобед, на път към града, с Рут спряхме в малко кафене в Уотър Мил — очарователно място с издраскани дървени подове и огрени от слънцето прозорци. Собственикът ни настани на нестабилна дървена маса. Рут поръча бяло вино — сладко и леко. Двамата отпивахме от чашите и съзерцавахме пролива. Подухваше лек ветрец, денят бе топъл и щом забележехме някоя лодка, ние се питахме гласно накъде ли плава.

До картината на Полък виси картина на Джаспър Джоунс. Купихме я през 1952 — лятото, през което косата на Рут бе най-дълга. Първите едва видими бръчици личаха в ъгълчетата на очите й и придаваха женствена зрялост на лицето й. Сутринта се бяхме изкачили на Емпайър Стейт Билдинг, а по-късно в тихата хотелска стая се любихме часове. След това тя заспа в прегръдката ми. Аз не можах да заспя. Наблюдавах как гърдите й се повдигат леко, усещах топлината й, гледах косите й, разпилени върху възглавницата. Лежах в сумрака и се питах има ли по-щастлив мъж от мен.

Затова обикалям къщата късно нощем; затова колекцията ни е непокътната. Затова не съм продал нито една картина. Как бих могъл? Багрите пазят спомените ми за Рут; всяка картина ми напомня ден от живота ми с нея. Няма по-ценно нещо за мен. Само те са ми останали от съпругата, която обичах повече от самия живот, и аз ще продължавам да гледам и да си спомням.

Преди да си отиде, Рут понякога ме придружаваше при тези среднощни скиталчества, защото и тя обичаше да се връща назад във времето. И тя обичаше да разказва тези истории, макар да не съзнаваше, че тя е главната героиня в тях. Обикаляхме от стая в стая и се наслаждавахме на съживеното минало.

Бракът ми внесе безгранично щастие в живота ми, но напоследък той е изпълнен единствено с тъга. Разбирам, че любовта и скръбта вървят ръка за ръка, защото едното произтича от другото, но се питам дали цената е справедлива. Мисля си, че човек трябва да умира както е живял; в последните му мигове трябва да го заобикалят и утешават онези, които винаги е обичал.

Аз обаче знам, че последните ми мигове ще бъдат самотни.